Мариан Реняк
Опасните пътеки (9)

9

Особено добре помня първите срещи с бандата. И до днес те са живи в паметта ми. От следващите дни, които преживях там, си спомням само по-характерните случки, силните преживявания и финала на акцията, който никога няма да забравя.

След почти двайсет години разгънах досието с материалите за разбиването на бандата, отдавна съхранявано в архива. Вече ми беше трудно да възстановя по памет много подробности, местата на срещите или хронологичното подреждане на фактите. Прегледах моите тогавашни рапорти, писани в телеграфен стил, набързо, като донесения от бойното поле. В тях не беше отразен вторият план, изграден от моите лични впечатления и преживявания. Бях представил сухо и лаконично резултатите от постепенното проникване в тила на врага, разкриването на нелегалните канали, които толкова дълго време доставяха на бандата животворни сокове, осигуряваха нейното съществуване. Все пак в паметта ми бяха останали, може би понякога моментални, фрагменти от личните възприятия, които в известен смисъл бяха изкристализирали и се свързваха в поредица от повече или по-малко ясни картини, образуваха някаква логична цялост, преминаваха пред очите ми като на филмова лента. Тези картини тук и там само привидно не са свързани помежду си, защото, макар и накъсани, те представляват нишката, която водеше към целта, към финала на разработената с толкова усилия оперативна игра.

Пак сменихме мястото на укриване. Напуснахме сайванта още призори. Харнаш се опасяваше, че тяхното нахълтване на сватбата и обезоръжаването на пазача ще насочат преследвачите по следите на бандата. Рано или късно щеше да се разбере, че са му взели пистолета.

Преди да тръгнем, поглеждах ту към едното, ту към другото момиче, опитвах се да разбера коя от тях ме беше посетила през нощта. Не прочетох нямо потвърждение в ничии очи. Подсъзнателно се връщах към мисълта, че ако се сближа с някоя от тях и успея да я спечеля, кой знае дали не бих я склонил към изповеди, които да ми бъдат полезни в по-нататъшните контакти с бандата в още неизвестните, трудни за предвиждане обстоятелства. Обаче не знаех коя от тях е била. Нито една не се издаде — нито с дума, нито с жест. „Не, не си струва рискът — помислих си накрая. — Ако някоя от тях наистина ми е хвърлила око, пак ще дойде.“ Отказах се засега от празни предположения, реших от този момент нататък да бъда много мил и с двете. Не ми се удаваше особено.

„Пак късмет, че тогава не ме завари с нея Харнаш или Шатан, само това липсваше, такава история би опънала отношенията ми с единия от тях“ — това беше окончателният извод, с който сложих точка на това приключение.

Впрочем нямах много време за догадки. Още същия ден Харнаш отпрати Зошка и Маришка да си вървят.

Чорщин остана далече зад нас, вървяхме в посока на Скомелна. От разговорите на „Вярусите“ се ориентирах, че те имат там великолепно законспирирана квартира. Гриф щеще да ни търси в Чорщин, сега беше останал без връзка. Налагаше се да бъде уведомен къде да ни търси, когато се върне от Буковина — Зошка и Маришка получиха тази задача. Те вече тръгваха, когато Харнаш си припомни още едно поръчение:

— Разбери какво търсеше ДС тогава в Чорщин — нареди той на Зошка.

Изпратих с поглед свръзките, Докато не се скриха зад хълмчето. Вървяха така, сякаш се връщаха от среща със своите либета, овчари на пасищата.

Конспиративната квартира ми направи силно впечатление. Струваше ми се, че опознавам едно от най-важните скривалища на бандата. Оттук тръгваха каналите, които водеха до най-важните сътрудници на „Вярусите“ по места. Пристигнахме на смръчаване. Харнаш положи всички усилия бандата да се промъкне незабелязано в изградената на края на селището вила. Именно тук те се притаяваха в най-напечените ситуации за дълго време, укривайки се като лисица в дупката си, когато я преследва хайка.

Кой би могъл да допусне, че от мазето на тази ненабиваща се в очи вила в местен стил има таен тунел до бункера, в който можеха да се сместят най-малко десет души? Всъщност това не беше бункер, а просто идеално скривалище. Втори, добре замаскиран изход водеше до изкопаната край къщата яма за картофи — такава, каквато може да се види в почти всеки селски двор по тези места.

Тук щяхме да чакаме връщането на Гриф, а след това щяхме да тръгнем за уговорената среща. Все още неспокоен, Харнаш все пак реши да установи пряка връзка с „онази група“. Тогава все още не знаех докъде ще стигнат неговите предохранителни мерки.

Стопанинът на вилата — възрастен, посивял мъж в износен, но безупречно ушит костюм от английски плат — ми се видя от пръв поглед опасен партньор. Харнаш разговаря с него дълго на четири очи. После поканиха само мен на вечеря горе. Така се запознах с господин Анджей, който сътрудничеше на нелегалното движение от години и предоставяше убежище на бандата. Харнаш вече му беше разказал някои неща за мен. Поприказвахме си над гарафата с домашен плодов ликьор — той, бившият военен от Националните въоръжени сили, и аз, „човекът на Бохун“ от Швентокшиската бригада, понастоящем прехвърлен от Запад представител на тези, чието завръщане така горещо очакваше господин Анджей.

Харнаш държеше на мнението на господин Анджей, не се намесваше в нашия разговор, но слушаше внимателно. Останах с впечатлението, че тази беседа още повече убеди главатаря на бандата, че аз съм „човек от отвъд“.

— Комунистите ми отнеха богатството и положението, останаха ми само тази вила и Иза, моята дъщеря, която сега следва в Краков, е, и надеждата, че нашето дело ще победи — каза ми за „лека нощ“ господин Анджей.

Срещата на планинската поляна Поташня беше през следващата нощ. Харнаш я очакваше с тревога, въпреки че се опитваше да не я показва. Аз също. Главатарят изпрати някъде през нощта Шатан и Грожни, преди това дълго разговаря с тях, обясняваше им нещо, даваше им нареждания.

Рано сутринта се върна Гриф. Зошка го беше открила в Чорщин, беше му предала, че през оная нощ оперативната група на КВС е организирала хайка, претърсили били две села, обаче в друга посока, към Неджица. Харнаш изкоментира, че са „тръгнали слепешката“, значи никой не ни е издал. Случилото се беше благоприятно за мен. Върнах на Гриф автомата му, не чаках той да ми напомни, остана ми пистолетът ТТ, заграбен от пазача. До нашите сигурно вече е достигнала вестта за това. А може би пазачът не е докладвал от страх пред отмъщението на Харнаш?

Гриф беше изпълнил задачата както трябва: беше установил контакт, беше уговорил моята среща след десет дни в Буковина до пощата, бяха уточнили също паролата и разпознавателния знак. Свещеникът, който ръководел организацията, първоначално се страхувал, колебаел се дали изобщо да установява връзка. Изповядал Гриф и после му казал, че няма сам лично да дойде на уговорената среща, но ще изпрати упълномощено да разговаря лице. Гриф го бил убедил.

Крачка по крачка навлизах все по-дълбоко в тила на врага. До срещата в Буковина оставаха няколко дни, а утре предстоеше път с бандата до Поташня. Как да ускоря ужасно бавно отминаващото време? Как да разбера какво ще стане? Това разяжда нервите…

Късна вечер. Отседнахме край овчарски колиби на Турбачик. Чак тук към нас се присъединиха Шатан и Грожни, които главатарят беше изпратил някъде от явката. Харнаш дръпна Гриф настрана и проведе с него дълъг разговор. Улових няколко откъслечни изречения, от които се досетих, че уговарят по-солидно от обикновеното обезпечаване на срещата край изгорялата къща на горския пазач.

Вечеряхме. Някой измъкна манерка. Харнаш категорично охлади мераците му:

— Днес никаква водка!

Той обяви повишена бойна готовност, нареди всички да проверят оръжието си. Наблюдавах го зорко. Нямаше съмнение, че преживяваше днешната нощ предварително, че въпреки всичко се опасяваше дали първата среща с хората от „онази група“ няма да донесе изненади. Най-сетне даде команда за тръгване.

На мястото на срещата отидохме Харнащ, Шатан и аз. Останалите под командуването на Гриф заеха с картечниците позиция наблизо. Командирът на „Вярусите“ съобщи на всички получената в инструкцията парола за случай, че неочаквано срещнат онези.

Чакахме край изгорялата къща. Чакахме повече от два часа — без резултат. „Онази група“ не идваше. Харнаш беше нервен. Аз се стараех да ги задържа възможно най-дълго. Скоро щеше да се развидели, по-нататъшното чакане беше опасно, а може би и безсмислено.

Командирът на „Вярусите“ свирна веднъж, два, три пъти — това бе уговореният знак: оттегляме се. Поизчакахме, докато другите членове на бандата се присъединят към нас — тези, които охраняваха мястото на срещата.

Когато се връщахме по същия път, вече почти разсъмваше. В сивотата на утрото забелязах в ниското под нас няколко въоръжени мъже, вървяха край потока към поляната.

— Тези може би са наши? — спрях Харнаш.

В същия миг от храсталаците излезе втора група, общо петнайсетина души.

— Да, наши са — потвърди той, — но не са от оная група, а просто нашата охрана. Моята мрежа също трябва да действува.

А, ето защо беше изпратил от конспиративната квартира Шатан и Грожни! Те бяха мобилизирали своите сътрудници, които рано сутринта ще излязат на полето и пасищата като жители на околните села. И това също се нарича въоръжено нелегално движение — законспирираният, опасен тил на бандата.

Вече в явката успокоеният и усмихнат Харнаш ми каза уж на шега:

— Ако това беше ДС, със сигурност щяха да дойдат, нямаше да провалят срещата.

Защо Стария назначи среща, която не се състоя? Нищо не разбирах. Нетърпеливо очаквах поредната поща от „щаба“. Сега Харнаш мен ме вземаше на подбив.

— Иди при врачка — повтаряше моите думи.

Пак бяхме в бункера под вилата. Тази вечер Харнаш и Шатан се изпариха. Господин Анджей обичаше разговорите с мен. Покани ме да чуем предаването на „Гласът на Америка“ и на чашка ликьор.

— Помагам на „Вярусите“ като всеки, който се бори с комунизма — започна той, запалвайки „Кемъл“. — Но поставих на Харнаш условието никой да не научи за това скривалище. Днес на хората не може да се вярва. Това положение няма да трае дълго, една атомна бомба, и Москва ще бъде изметена от лицето на земята. Само дано американците се решат да ударят колкото се може по-скоро. Изтърпяхме окупацията, ще изтърпим и демокрация, но от двете злини бих предпочел първата.

От радиото долиташе приглушеният глас на говорителя. Радиостанцията предаваше последния информационен бюлетин. Наближаваше полунощ. Моят събеседник погледна неспокойно часовника си.

— Моята дъщеря пристигна — каза ми той. — Във ваканция е, току-що пристигна от Сопот. Изпратих я в Рабка, за да ви донесе пощата от Казек, отдавна трябваше да бъде тук. Вие познавате ли Казек, човека, който ръководи разузнаването на мрежата на Харнаш?

— Разбира се — отговорих, — но само по име, не лично. Аз трябва повече от вас да избягвам да демонстрирам лицето си, това е най-важният принцип на конспирацията.

От десетина минути вниманието ми привличаше снимка в кръгла рамка. Вглеждах се упорито в лицето на младото момиче на снимката. Бях убеден, че някъде съм виждал това лице, овалът на лицето ми беше познат, познавах гримасата на устните, формата на очите… Заблуждавах ли се? Вече исках да попитам коя е тя, когато разговорът ни беше прекъснат от шум на колела. Някаква кола спря пред вилата. Господин Анджей скочи и изтича на верандата.

— Иза е — рече с облекчение, сядайки пак на масата. — Тя си има ключ…

Вратата на стаята се отвори и на прага застана момиче със загоряло от слънцето лице в костюм от шотландска вълна в деликатно сиво-синьо каре.

— Не се сърди, татенце, върнах се с файтона, дори не бях забелязала, че е толкова късно, срещнах един познат и малко се позабавихме в „Под звездата“.

Не беше трудно да се разбере, че разглезената дъщеричка може да си позволи много неща. Пийнала, едва сега ме забеляза.

— О, имаме гост — каза и ми подаде своята поддържана ръка. — Но ние се познаваме, само че откъде? — Тя ме загледа втренчено, като че ме премерваше с поглед, кокетно тръсна глава, позамисли се за миг и току си спомни карнавала в Студентския дом на площад „Яблоновски“ в Краков.

— Как попаднахте тук? Тогава май с вас пихме брудершафт, чудесно се забавлявахме. Татенце, не пий толкова много, остави нещо и за младежта — каза тя, вдигайки чашата на господин Анджей.

Как съм могъл тогава, на карнавала, да допусна, че бегло познатото маце с дълги кестеняви коси ще ме постави някога в толкова неудобно положение?

Сутринта Харнаш се върна в конспиративната квартира. Господин Анджей му връчи донесената поща. Опознавах следващите звена от мрежата: Казек от Рабка — шеф на разузнаването на мрежата, познаваше го Зошка, а също и Иза.

Момичето се отнесе към мен като към стар познат, дори нещо повече… Твърдеше, че е достатъчно някой да ти харесва, за да… Разказа ми вица, че само полякините казват „след това“: „Как ще те погледна сега в очите, какво ще си помислиш за мен?“ В подобно положение американките казват: „Хелоу, момче, как всъщност ти е името?“

— А аз мисля — прибави Иза, — че животът трябва да се приема такъв, какъвто е, не е ли достатъчно, че някой ти е симпатичен? Чувствувам се американско момиче!

— Права си, съвременната любов е освободена от мита. Но ти си запомнила името ми, значи или си полуамериканка, или само се изхвърляш.

— Тогава в Краков говореше другояче — отвърна Иза.

„Колко добре стана — помислих си, — че и като Сковронски си останах Мариан.“

Този път майор Мачей се беше показал щедър — беше изпратил както винаги зашифрована инструкция плюс нова финансова инжекция и вестници. Шефът на щаба ни уведомяваше, че капитан Антони заедно с патрула на групата от Бескидите не е успял да стигне в уречения час в нашия район за срещата поради активизирането на ДС. Ще ни бъде съобщено допълнително кога ще се проведе следващата среща.

Майор Мачей питаше Харнаш дали неговата група ще има сили да се включи в една по-голяма акция на чужд терен. Разузнаването на „щаба за диверсии“ разполагало с точна информация кога се превозват парите за банката в Тарнув. Майорът изискваше с най-близката поща да дадем отговор дали групата ще приеме тази задача — тогава щабът щял да изпрати по-нататъшните инструкции.

Харнаш дълго размишлява над писмото на майор Мачей. Предчувствувах, че няма да посмее да се включи в подобно мероприятие.

— Моите хора не са свикнали да действуват в градски условия, може да се провалят. Да беше тук, в нашия район…

— Прав си — казах аз, — рискът е прекалено голям, впрочем, това не е заповед, а само предложение на майора.

Красавицата Иза предаде в Рабка отговора, който свръзката щеше да занесе в Краков.

След няколко дни напуснах „Вярусите“ — пътят ми водеше към Буковина, където предстоеше уговорената от Гриф среща с представителя на все още почти непознатата ни организация. Предварително се радвах, че оттам ще мога да отскоча до Краков.

Попадайки в този курорт, се почувствувах като човек, дошъл от джунглата в голям град. Красивата полска есен беше привлякла много почиващи. Преодолях, макар и с вътрешна борба, огромното си желание да вляза в гостилницата и да изям един нормален обяд. През прозореца й се носеха тъжните звуци на цигански оркестър. Нормален ресторант, нормални хора — тук животът си течеше безгрижно, в безумен контраст с това, което аз преживях през последните дни. Впрочем едва ли можех да се покажа някъде с дрехите, които имах на гърба си.

На срещата до пощата дойде мъж на средна възраст. Разменихме паролата. Още от първите му думи разбрах, че произхожда от тукашните места. Хвърли ми малко подозрителен поглед. Трябваше да му обяснявам надълго и нашироко кой съм, чий представител съм, той си мислел, че съм от бандата, с която те поддържали само бегли контакти. Представих му се със същата легенда, която използувах и пред „Вярусите“.

Така установих връзка с нелегалната организация, която се наричаше „Селска самоотбрана“. Ръководеха я някакъв свещеник и мъжът, с когото разговарях. Те не искаха да се свързват с бандата, но упорито настояваха за контакт с чужбина. Разчитаха, че Миколайчик ще им изпрати средства за финансиране на „дейността“. Уговорих следващата среща и с това моята роля приключи.

Пак бях в Краков. Надявах се да остана тук поне няколко дни. Имах нужда да си отдъхна. В службата не биваше да се показвам. Избягвах всички свои познати. Прошмугвах се по улиците като престъпник. На всяка крачка чак до престараване поддържах легендата за себе си като човек, живеещ нелегално.

Стария беше заминал някъде. Чаках в „моята“ стая, която наемах като Мариан Сковронски. Появи се моят началник. Оказа се, че се налага още следващия ден да се върна в бандата. По време на моята среща в Буковина свръзката на „щаба“ им занесла нови инструкции: срещата с „онази група“ била насрочена на същото място след два дни. В ролята на капитан Антони щеше да пристигне поручик Леон. От десетина дни се готвел за тази роля. Групата наши сътрудници, които като хора от „онази група“ тръгнали от Краков за предишната среща на Поташня, се заблудили в планината и не достигнали до поляната. Представям си какво ги е правил Стария после!

— Няма значение — рече началникът ми. — Съвсем ясно беше, че Харнаш ще приеме с подозрение първата среща с непознатата група. Колкото повече общи операции проведем, толкова повече главатарят на бандата ще ни приела без резерви.

— А как ще открия бандата? — попитах аз.

Бях се уговорил с Харнаш да се видим чак след четири дни, а срещата с „онази група“ беше за утре Най-малкото желателно беше да присъствувам на нея.

— Ще отидеш — взе решение моят началник утре на обяд в бар „Зачише“, както обикновено там ще чака свръзката на „Вярусите“. Тя ще те заведе.

Разговаряхме с него няколко часа. Отчетох се за пребиваването в бандата, предадох му получената информация, споделих впечатленията си. Моят началник беше опитен в конспирацията, по време на окупацията е бил командир на един от отрядите на Армия Людова. От първите дни след освобождението работеше в нашата служба, беше сред първите, които бяха подели борбата с бандите, ръководеше работата в този сектор най-напред в района на Нови Сонд, а после в Краков. Учех се от богатия му опит. Заедно със Стария той беше разработвал операцията против „Вярусите“

Връзката с бандата от Буковина щеше да поддържа някой друг. Предадох всички данни за по-нататъшния контакт с нея.

След това до късно през нощта седяхме с Юзек ръководителя на нашата секция, за да обсъдим подробностите на плана за оперативната игра и поведението спрямо бандата.

В края на разговора Юзек ми подаде някакъв лист който извади от чантата си.

— Погледни нещо интересно, заловихме агент на западното разузнаване. Прехвърлили го в Полша преди две седмици.

Зачетох.

„Ян Валицки, син на… призна, че фактически се нарича Курт Семер. Роден е в Шльонск. Служил е във вермахта, след края на войната не се е завърнал в родното си село. Знае добре полски език. В американската окупационна зона в Германия бил завербуван от чуждо разузнаване. Веднъж вече е бил прехвьрлян в Полша. Тогава задачата му е била да установи контакт с диверсионната група на Швентокшиската бригада от НВС, която действувала в района на Келце. Групата била разкрита и членовете й арестувани, преди той да достигне до целта. Курт Семер се върнал на Запад по канал за прехвърляне през границата…“

— Прочети също неговите показания и описанието на канала за прехвърляне — каза Юзек. — Може да са ти полезни в разговорите с „Вярусите“.

„…След преминаване на полско-германската граница край Гьорлиц стигнах до Любен — разказваше шпионинът. — Там си купих билет за Готбус. Според инструкцията не биваше да купувам билет за влака непосредствено от граничната гара до Берлин. Това би могло да събуди подозрението на властите. Влаковете се контролират. В Любен отидох при един местен човек, казах паролата и той ми даде документи, германски документи с моя снимка. Без пречки стигнах до Берлин—Остбанхоф, а оттам — с метрото до Западен Берлин. Инструкцията подчертаваше, че там трябва да се движа по улиците в посока, обратна на уличното движение. Така се избягваше опасността някоя кола да ме застигне до тротоара и да бъда отвлечен от хора, заинтересовани от това. В Берлин се кръстосват интересите на много разузнавания…“

— Защо ми даваш тези неща? — възмутих се. — Сега не ми вършат вече работа. Представих се с една легенда, трябва да я поддържам.

— Чети нататък, ще видиш — поясни той. Плъзнах поглед по още няколко реда, но едва на другата страница открих следния фрагмент от показанията на агента:

„…Понастоящем бях прехвърлен в Полша със задача да установя контакт и да предам инструкции за действие, както и пари на диверсионната група от Под-хале «Вяруси». Специалистите от разузнаването на «на Изток» в Западна Германия, които сега служат на американското разузнаване, са познавали предишния командир на тази група, служещ си с псевдонима Сребърни. По време на войната той сътрудничел активно на гестапо за разкриването на полските нелегални организации.

… С «Вирусите» трябваше да установя контакт на моста в Нови Тарг, служейки си с парола и разпознавателен знак. Когато се приближих до жената, която познах по зеления шал и боровото клонче в ръката й — разпознавателния знак, за който ми бяха казали в западната зона на Германия, — и изрекох паролата, бях арестуван.

След изпълняване на диверсионните задачи в Полша трябваше да се върна по същия канал за прехвърляне през границата на Запад. В квартала Щеглиц в Западен Берлин, на «Шлосщрасе» до магазина за обувки «Саламандър», близо до ъгъла на «Цимерманщрасе», се намира ресторант, в който има явка за завръщащите се от Полша. Трябваше да отида при мъжа, обслужващ гардероба, и да попитам: «Идвала ли е днес Грета Фабер?» След отговора му «Не съм я виждал от петнайсет часа», аз трябваше да кажа: «Имах уговорена среща с нея в седемнайсет и петнайсет.» След това същият човек щеше да ме свърже със сътрудник на диверсионния център…“

Четях показанията на шпионина и не вярвах на очите си. Погледнах учудено ръководителя на секцията.

— Виждаш ли — пошегува се той, — треперим над теб, като че си фигурка от китайски порцелан. Подсигуряваме ти тила. Ако този агент беше стигнал до Харнаш, лошо ти се пишеше. Изпратихме на моста наше момиче, което чакаше търпеливо в дните, в които можеше да се появи „гостът“ от Западна Германия. На вид приличаше на твоята свръзка Зошка. Тя се приближи до Курт Семер така, както Зошка към теб, със същата парола и същия разпознавателен знак, с тази разлика, че онази те заведе при бандата, а тази предаде шпионина направо в нашите ръце. Не помня откога не съм виждал човек с толкова учудена физиономия, каквато имаше агентът, когато разкрих картите си пред него. Курт Семер каза всичко, което знаеше. Изхождаше от предпоставката, че шпионинът или не казва нищо, ако няма доказателства против него, или казва всичко, тогава може да разчита на снизхождение. Той избра втория вариант.

На другия ден отидох на срещата със Зошка в бар „Зачише“. Тя не успя да скрие радостта си, че съм дошъл точно аз. Очакваше свръзката на щаба, която не й харесвала, била много мълчалива. „Не можеш да й се сърдиш за това — обясних й, — конспирацията си има свои закони.“

Още същата вечер отново бях в бандата.

Непрогледна нощ, буковата гора шумолеше над нас, часът беше два след полунощ. Харнаш, Гриф и аз чакахме близо до мястото, където Розтока се влива в Конина — при сливането на двата планински потока. Шатан и останалите се бяха притаили недалече. Този път главатарят на бандата беше по-спокоен, вече беше свикнал с мисълта за срещата.

Те дойдоха отдолу, край брега на потока. Няколко мига на напрежение — разпознаване, размяна на паролата. Наистина са те.

Бяха четирима — трима от групата на Диск и капитан Антони, адютантът на шефа на щаба. Неговата роля играеше Леон, стар служител на нашия отдел. В нощната тъмница трудно можех да различа дори лицата на хората, дошли на срещата. Всички бяха с убедителен вид и играеха безупречно ролите си.

Антони разговаря с Харнаш само в мое присъствие. Бил дошъл по нареждане на майор Мачей, за да обсъдим подробно важния въпрос да се предаде на „Вярусите“ една радиостанция, чрез която да се поддържа връзката на щаба с ръководния Център на Запад. Повече от час трая лекцията на „адютанта на началник-щаба“ как трябва да се държи групата, охраняваща късовълновата радиостанция, как трябва да се избират местата за укриване, как да се замаскират следите от ДС…

През това време хората от групата на Диск разговаряха с Гриф. Към тях се присъедини и Шатан. Гриф беше във възторг от разказа на един от „онази група“, който преди месец бил „прехвърлен“ от Центъра на Запад в нашата страна. Прекарал там няколко месеца, преминавайки обучение по диверсионна дейност. Гриф проявяваше огромен интерес към възможностите за прехвърляне през границата. Той не знаел, че щабът разполага с такива възможности. Запали се по тази идея. Разпитваше хората на Диск какъв е начинът да попаднеш на такъв курс за обучение, от кого зависи — въпросите му нямаха край.

Харнаш се съгласи да приеме радиостанцията. Постави обаче условието освен радиотелеграфиста в групата да не идва никакъв външен човек. Капитан Антони се уточни с него, че часът и мястото за предаването й ще бъдат съобщени след известно време по нормалния път за връзка.

Призори патрулът от „онази група“ тръгна обратно — в посока на Бескидите.

Следващите дни преминаха без значими събития. Прехвърляхме се от една конспиративна квартира в друга, изпълнявахме някои дребни поръчения на „щаба“, които донасяха свръзките. Все по-добре опознавах организационните звена на мрежата от помагачи на бандата. Времето работеше за нас. Сближих се с Харнаш и неговите хора, с всеки изминал ден бандата ми гласуваше все по-голямо доверие.

Гриф много пъти се връщаше към своя разговор с хората от групата на Диск. Хвърленото зърно започваше да покълва. Заместник-главатарят на бандата беше съблазнен от перспективата за евентуално прехвърляне в чужбина. Не един и не два часа разговаряхме с него на тая тема, разказвах му впечатленията си от моя живот на Запад, говорех за програмата на обучението в Центъра, за възможностите да се получи повишение в офицерско звание. След известно време дори Харнаш започна да се интересува от тези въпроси. Той гледаше с неодобрение явните мераци на Гриф, който съвсем недвусмислено се гласеше да постави въпроса пред щаба. Не започвах по собствена инициатива тази тема, да не би Харнаш или Гриф да си помислят, че ги агитирам за такова заминаване.

Една вечер седяхме двамата с Гриф до изоставената овчарска колиба под връх Горци. От затихналата гора се разнасяше гугукането на гургулици. Завладяха ме отдавнашни спомени. Тогава бях на почивка в Долни Шльонск. Запознах се с едно момиче от Варшава. Имаше неотразим чар, почиваше в същата станция. Ходехме заедно на далечни екскурзии в гората. Сядахме в прелестното кътче край езерото, в което се вливаше планински поток. Целувахме се, гургулиците гугукаха също както днес. Тя казваше, че никога няма да забрави тези дни. Отпуската свърши, но в паметта ми остана гласът на дивите гълъби…

Гриф почисти пистолета си, сглоби го и започна:

— Отдавна имам намерение да се прехвърля на Запад. След смъртта на Мшчичел Сребърни пое командуването, тогава отрядът се раздели на две групи. Тешчова^[1], брат му и Перелка^[2] се отделиха от вярусите и образуваха самостоятелна група — „Зожа“^[3]. Решиха да преминат границата през Чехословакия за Австрия. Аз трябваше да тръгна с тях, но нещо ми попречи. Те преминали границата близо до Клодзк с оръжие в ръка. Не познавали терена и били обкръжени от чешката ДС. Двама загинали, двама били заловени живи, след което ги предадоха в Краков. Осъдиха ги на смърт. У тях намерили списък на извършените от бандата смъртни присъди, повече от трийсет… Ако и аз бях тръгнал, сега щях да лежа два метра под земята…

Гриф замълча и се загледа в мен. Уплашените гургулици отлетяха в гората.

— Но прехвърлянето по канал е нещо съвсем друго, нали? — попита той.

— Естествено. Трасето за прехвърляне и конспиративните квартири се обезпечават от наши хора — отвърнах.

Не мина много време и Харнаш сам заговори за прехвърляне през границата. Направо ме попита дали майор Мачей би се съгласил да заминат за чужбина той и още един или двама от групата, понеже „двама или трима винаги по-лесно се справят“.

Посъветвах го да изпрати по този въпрос писмо до „щаба“. Помогнах му да го редактира. Той пазеше, доколкото се ориентирах, цялото начинание в тайна от Гриф.

— Дали наистина след такава школа веднага ще ме направят офицер? — попита ме веднъж главатарят на бандата. Знаеше си, че при досегашните условия няма да издържи дълго конкуренцията на по-интелигентния Гриф.

Зошка занесе предложението на Харнаш на една от срещите в Краков. След седмица дойде отговорът, че съществуват известни възможности. Харнаш предложи кандидатурата на Шатан, своята и ако е възможно, на Гранджаж. Гриф все още оставаше в неведение за тази задкулисна игра, затова пък аз бях „лоялен“ към главатаря, благодарение на което си спечелих неговата симпатия в още по-голяма степен.

Дните течаха. Операцията назряваше лека-полека — като ябълка, която сама пада от дървото, след като узрее.

След известно време майор Мачей ме извика в Краков. Заминах. В същото време Харнаш бе уведомен, че той, Шатан и Гранджаж са били одобрени за обучение в Центъра на Запад.

Следващия ден се върнах, подготвен от Стария за окончателната партия от играта. Най-сетне!