Мариан Реняк
Опасните пътеки (7)

7

През следващите няколко дни не дадох на „Вярусите“ дъх да си поемат. Реализирахме препоръките, които бандата беше получила от „щаба за диверсии“.

На предстоящата среща в Краков щеше да замине Зошка. Така реши Харнаш, който на нея най-много й имаше доверие. Тя му беше любовница, работеше за бандата от дълги години, още от времето на Оген. И умееше да си държи езика зад зъбите. Дадох й пари и кратко донесение, като й наредих да го предаде на свръзката в бар „Зачише“. Инструктирах я как да стигне дотам, казах й паролата. Барът се намираше на улица „Потоцки“, до Плантите, на две крачки от железопътната гара. Много държах Стария да получи някаква вест от мен — това ще е достатъчно, за да разбере, че всичко е наред.

Зошка трябваше да се върне в събота. Харнаш уговори с нея среща у един гурал в Сромовице Вижни. Поради информацията за акция на ДС се прехвърлихме в конспиративните квартири в Пенините.

Четири пъти се местихме от място на място. По пътя избрахме с главатаря на бандата и неговия заместник площадките за парашутни скокове и приемане на пратки. Означих тяхното разположение на щабната карта, която ни изпрати „капитан Антони“.

Използувах ги за провеждане на „диверсионни упражнения“. При всяка възможност изваждах душата на „Вярусите“. Изисквах да научат на какви условия трябва да отговаря мястото, на което се установява такава площадка, как се приемат пратки, каква сигнализация се използува, какво представляват контейнерите…

Провеждах теоретични лекции, а след тях — практически занятия. Започнах от топографията. Само Гриф умееше да си служи с щабна карта. Изисквах дори повече — всяка означена на картата площадка трябваше да се разположи на собственоръчно начертаната скица на терена.

Седях с водачите на „Вярусите“ над усвояване на изкуството на шифровката. Този метод за контакт с „щаба“ беше избран от съображения за впечатляване на бандата, което беше постигнато. Стария твърдеше, че ние трябва да им покажем нещо повече от онова, което те знаят, и не сгреши. На тях им допадаха перфектните конспиративни методи, а именно на този психологически фактор разчитахме ние. Дадох им ключа, начертах таблицата с шифъра и зашифровах няколко примерни текста. Гриф беше схватлив, само за няколко часа овладя шифъра. Харнаш само си губеше времето, първоначално се опита да схване принципите на шифровката, но не му вървеше, та се ядосваше и гледаше накриво, със завист своя по-способен заместник.

Приготвихме съобщение за майор Мачей относно разположението на площадките. Зашифрова го Гриф, Харнаш се измъкна под предлог, че го боли глава, а после изведнъж се сети, че трябва да отиде при някакъв свой агент да разбере спокойно ли е наоколо. Не искаше да загуби авторитета си преди всичко пред своя заместник.

— Командирът трябва да има свой шифровчик — подхвърли уж на шега, преди да тръгне.

Най-трудно ми беше да конкретизирам целите, към които се „стремим“. Гриф ме затрупваше с въпроси на тази тема. Беше прочел няколко пъти от началото до края лондонските вестници, донесени от свръзката.

Познаваше съдържанието им по-добре от мен. Аз бях прегледал статиите преди заминаването си само бегло. Не придавах на тази част от задачата си особено значение. А сега се налагаше да обсъждам и да отговарям на много въпроси — за Миколайчик и Полската народна партия в чужбина, за Андерс, за техните взаимоотношения, за разногласията в лондонското правителство.

Точно по това време в Лондон имаше криза на лондонското правителство. Господа министрите се караха не в името на политическите цели, а за постове в марионетното правителство, което почти никой не признаваше. Колко по-различно си представяха все още тези неща някои хора в Полша, които се надяваха на промяна в посоката на историческото развитие.

Гриф четеше по няколко пъти на другите членове на бандата някои фрагменти.

Винаги започваше от името на вестника „Ожел Бяли, Полша се бори за свобода — ще победим“, а след това минаваше към заглавията на отделните статии: „Преди конференцията на четиримата“, „Студена битка в студената война“, „Германия заема ключова позиция не само в Европа, но и в мащабите на световната стратегия. Трудно може да се допусне, че руснаците ще оставят Германия на западните страни“, „Няма никакви поводи доброволно да се намалява територията на завоюваното, още днес — цяла Германия за Запада!“.

— Оттук се вижда, че ще има война — коментираше той с надежда в гласа. — Още мъничко, момчета, днес блокада на Берлин, а утре може би…

Той разчиташе на това, че войната ще даде оправдание на извършените от бандата престъпления, а на баща му ще върне топлото гнезденце, мелницата, от която той е трупал пари през окупацията.

И ония от Лондон също разчитаха на война — само да доживеем до пролетта, — свързваха с нея надеждите си да се завърнат към оставените в страната имоти, към старите постове.

Гриф продължаваше да чете:

„Атлантическият пакт образува сплотена общност на държавите, застанали против Русия… Като нямаше възможност да се противопостави на комунистическата експанзия едновременно в целия свят, Америка реши да съсредоточи своите сили в Европа, занемарявайки Азия… Дали от гледна точка на Кремъл си струва да се рискува да бъдат загубени Полша и Чехословакия, за да бъдат укрепени позициите в Китай…“

„Отговорът на папа Пий XII на юбилейното послание на президента Залески и генерал Андерс… Папата поръча да бъде предадено чувството му на дълбока благодарност на Негово превъзходителство господин Залески и на полското правителство в Лондон… за генерал Андерс — апостолска благословия…“

— Това все едно че е и за нас — отбеляза Гриф. — Нали се борим за едно и също дело.

Периодът беше богат на политически събития. Западните велики сили и преди всичко Съединените щати подклаждаха „студената война“.

Гриф прелистваше и „Газета Краковска“, като се опитваше да намери на страниците потвърждение на своите надежди за въоръжен конфликт. По това време нашият печат пишеше за прибирането на селскостопанската реколта в района на Краков, за фестивала „Краковски дни“, за пускането в експлоатация на нови пътища, за строежа на нова радиостанция, за Първата воеводска партийна конференция в Краков.

Същевременно правеха впечатление отпечатаните с едри букви заглавия на статиите: „Меморандум на съветското правителство — Атлантическият пакт противоречи на принципите и целите на Хартата на ООН“, „Народната армия преследва отрядите на Гуоминдана“, „Министър Вишински демаскира лицемерието на западните велики сили по отношение на Германия — Бевин, Вишински, Ачесън, Шуман на сесията на четиримата министри на външните работи“, „Франция не иска да бъде бойно поле във войната против СССР — бурни дебати във френския парламент“, „Предателят да полския народ, хитлеристкият шпионин, агентът на англо-американските империалисти фашистът Адам Добошински пред съда на народна Полша“.

Процесът на Добошински се следеше в Подхале с голям интерес. Хората си припомняха неговата предвоенна фашистка изява — походът към Мишленице.

Атмосферата на „студената война“, насаждана от предаванията на вражеските радиостанции, благоприятствуваше за дейността на бандата. В Подхале я подкрепяха тези, които бяха останали в пасивната позиция на изчакване — какво ще стане?

 

Отседнахме край Чорщин в една гуралска къща, разположена извън селото. Тази вечер трябваше да се върне от Краков Зошка. Харнаш беше уговорил срещата с нея в Сромовице Вижни, на около четири километра от нас.

Още преди това Гриф, облякъл цивилни дрехи, тръгна към Буковина. Той остави на Шатан своя автомат, като взе само пистолета си и гранати. Трябваше да уговори моята среща с онзи, който ръководеше заедно с някакъв свещеник нелегалната организация. Действувайки в граничния район, тя достигаше и до Словакия. Харнаш се колеба и умува цели три дни, докато взе това решение, и най-накрая изпрати своя заместник. Настоявах за това неведнъж: „Нали такава беше заповедта, която получихме от капитан Антони“ — говорех. Дори се преструвах, че нямам никакво желание да се мъкна до Буковина, но нареждането си е нареждане, трябва да се изпълнява.

Свечери се, Харнаш взе двама души и тръгнаха край Дунаец към сътрудника на бандата, у когото щеше да чака Зошка.

— Винаги предпочитам — каза ми той, преди да тръгне — да се установим не там, където имам уговорена среща с някого, идващ в отряда отвън. И най-сигурният човек може да се провали, да се огъне и да издаде мястото на срещата. Тогава засадата е готова.

Беше топла юнска вечер. Откъм ливадата до нас долиташе крякането на жаби. Седнахме с Гранджаж под ясена. Стопанката се въртеше из обора, заета с обичайните вечерни задължения, а мъжът й отиде към Чорщин. Всеки от домакините, у които се укриваше бандата, се притесняваше и се стараеше да я пази. Грижеха се не толкова за „Вярусите“, колкото за собствената си кожа.

Гранджаж беше най-младият член на бандата. Към „Вярусите“ се присъединил веднага след разгромяването на Оген. Произхождал от тези места, където бяхме сега.

— Тук ме познават — обърна се той към мен. — За един час мога да си ида у дома, ама Харнаш не дава. ДС държи под око цялото ни семейство. Няколко души вече се провалиха, отивайки в родните си села, дори Оген го спипаха така и загина. А на мен баща ми и майка ми са сами, няма кой да се грижи за стопанството. Брат ми загина през окупацията, беше партизанин в отряда на Лампарт^[1].

Гранджаж гледаше със завист как стопанката се върти по двора. Острите черти на лицето му се отпуснаха. Махна с ръка отчаяно.

— За мен вече друг живот няма — каза. — А ако няма война, тук никой няма да издържи. Къде ти е Лондон, а пък къде Краков или Варшава. Хич не ми се вярва в това.

Погледна ме очаквателно, сякаш разчиташе на някакъв отговор. Попитах го защо е постъпил в групата.

Пак започна да говори, имаше нужда да си излее душата, като че ли от това щеше да му олекне. Още преди това бях забелязал, че често се навърта около мен. Очевидно е търсил случай да поговорим. Смяташе ме за по-различен. Търсеше нечие друго мнение, може би искаше да се самоуспокои. Но в какво можех да му помогна аз?

Заговори за стопанството на баща си, за болната си майка, за това, че вкъщи е мизерия, че няма кой да им помогне, че ги сънува нощем, че всичко му е дотегнало. Говореше просто, на местен диалект, говореше как е дошъл при „момчетата“, защото го издирвали за контрабанда. Преминавал през границата в Словакия, носел спирт и пушена сланина, а оттам донасял други стоки, искал да се позамогне, да стегне стопанството. Няколко месеца имал късмет, но после граничарите го заловили, отнели му стоката и го арестували. Избягал. Върнал се на село, укривал се някъде. Започнали да го търсят. При баща му идвала милиция. Най-напред заплашвали, после започнали да говорят на техните че най-добре ще е сам да се предаде, че така ще си съсипе живота, че не го заплашва сериозна присъда, а може би дори ще получи условна. Колебаел се, но не им вярвал.

До „Вярусите“ стигнал случайно, един негов познат от съседното село бил при тях още от времето на Оген.

Дошли там, където се укривал Гранджаж, заявили му, че рано или късно ония ще го заловят и ще лежи няколко години. Взели го със себе си и така останало. „С Харнаш шеги няма“ — каза ми той.

В бандата бил от месец-два, когато отряд на Корпуса за вътрешна сигурност обкръжил бункера, в който се укривали бандитите. Тогава той за първи път взел участие в сражение. При бункера загинал онзи, който го привлякъл при „Вярусите“. Гранджаж получил неговия автомат. Разкъсали пръстена на обсадата, бягали като подгонени зверове. Преследването продължило няколко дни. Войската разрушила бункера, в който бандата си била устроила удобно скривалище и складирала запаси от храна.

В бандата Гранджаж бил „оня, новият“. Харнаш все го изпращал в акции, за да се „учи“ и да се закали. Взел участие в няколко нападения предимно на кооперации. Вземали стоки и пари, налагали контрибуции тук и там, заповядвали на стопаните да приготвят за определен ден някаква сума. Тогава било най-опасно. Кой можел да бъде сигурен, че потърпевшият не е уведомил за това в Нови Тарг? Лесно можели да попаднат в засада. Обаче хората се страхували от отмъщението на Харнаш — в случай на нещо бил в състояние да запали и къщата, и стопанските постройки.

Гранджаж се разприказва. Бях идеален събеседник. Не го прекъсвах. А той нямаше пред кого от своите да си излее душата, от главатаря просто се боеше.

— Тогава бяхме на едно пасище под Турбач — продължаваше спомените си. — Дойде някой отдолу и каза, че в едно от селата край Рабка се укрива някакъв човек. Питал дали някъде наблизо не действува някаква група. През нощта Харнаш изпрати мен, Шатан и още един от нашите да проверим що за птица е той. Открихме го и го заведохме в групата. По пътя ни разказа, че през окупацията е действувал по тези места като партизанин в Армия Крайова, в отряда на Лампарт. В отряда на Лампарт се беше сражавал и моят брат. Попитах тоя, дето го водехме при Харнаш, дали го е познавал. Той потвърди, знаеше дори псевдонима му. Разказа ми къде и как е загинал брат ми в един сблъсък с германците. Спомена и своя псевдоним, но вече не го помня. Стана ми симпатичен. Помислих си, че ако остане при нас, ще ми бъде другар. Харнаш го подложи на остър разпит, подозираше, че е специално изпратен от властите. Оня обясняваше, че е бил в отряда на Лампарт, в Армия Крайова, че се е сражавал в Подхале, споменаваше имената на свидетели, на познати. И аз потвърдих, че е познавал брат ми, че знае подробности, дето не е можел да ги научи от никого. След войната се бил върнал от Подхале в Краков. Там било семейството му. Постъпил в някаква организация, не съм сигурен как й беше името, май „СиН“^[2]. Не знам какво значи това…

Гранджаж продължи да говори. Случилото се с онзи човек се беше запечатало дълбоко в паметта му. Каза, че в организацията, член на която бил в Краков, имало провал, но той успял да избегне арестуването и така се върнал в познатите му места в Подхале.

— Като дойде при нас, имаше пистолет, сега е у Харнаш, и поне сто хиляди злоти. Остана в групата, ходи с нас няколко дни, както вие сега, и беше учен човек, също като вас — Гранджаж замълча за миг. — И неочаквано една нощ Харнаш дойде при мен, беше пиян, и ми нареди да го застрелям. Опъвах се, дотогава никого не бях убивал, не ми беше ясно защо пък точно аз трябва да го застрелям. Харнаш ми перна един в зъбите и ме накара да отида с него. Оня спеше. Харнаш му извади изпод главата пистолета и го ритна в ребрата. Човекът скочи, не разбираше какво става. Харнаш го гръмна в челото, тръшна го с един изстрел. „И с тебе, пикльо — рече, — ще направя същото, ако още веднъж откажеш да изпълниш моята заповед.“ После отседнахме край Шчавница — продължи Гранджаж. — Харнаш взе трима души, и аз бях сред тях, и отидохме в някакво селце в Пенините. Един стопанин не бил заплатил наложената му контрибуция. Заобиколихме къщата му около полунощ. Не искаше да отвори. Тогава до прозореца отиде един от нашите, в милиционерска униформа. Чак тогава жена му отвори. Другите нахлуха вътре, стопанина го нямаше, беше избягал в обора. Харнаш го откри в сламата под яслата, доведе го в къщата и ме извика. Аз стоях дотогава на пост. Заповяда ми да го застрелям. През живота си никого не бях убивал, но трябваше да го направя, иначе мен щяха да утрепят. Всеки новопостъпил в групата трябва да изпълни присъда. Така е наредил Харнаш, казва, че това обвързва, Оген го бил научил. Стопанинът имаше дъщеря, горе-долу на осемнайсет години. Хубаво момиче, с дълга плитка. Същата нощ я взеха със себе си. Трима отидоха с момичето в гората. Мен ме оставиха да пазя. После се върнаха, смееха се, че са си „поиграли“ с нея и са я пуснали. В това село мен ме познаваха. Харнаш знаеше, че съм от тия места. И всички там знаят, че аз съм застрелял оня, дето не искаше да плати контрибуция, и сигурно си мислят, че аз съм изнасилил неговата дъщеря…

Гранджаж млъкна и пак ме загледа, като че ли очакваше как ще реагирам. Може би реши, че е казал повече, отколкото е трябвало. Погледнах го, но не можах да кажа нищо. Преди да си отворя устата, дочухме стъпки. Все така седяхме в сянката на клонестия ясен. В лунната светлина до вратичката в плета видях мъжка фигура. Мъжът вървеше с девойка, държеше я за врата. Чухме част от разговора им:

— Обичаш ли ме? — попита тя.

— Като ми даваш, те обичам — отвърна той и я притисна още по-близко до себе си.

Познах гласа на Харнаш. Значи вече се връщат от Сромовице. Не ни забелязаха и изчезнаха в двора. След малко изскърца вратата на плевнята. Гранджаж и аз се върнахме в къщата. Там заварихме ония, които бяха придружавали главатаря, и Маришка. Пиеха водка.

— Харнаш и Зошка отидоха да ви търсят — каза Маришка.

Шатан, вече добре направил главата, дръпна момичето към себе си. С другата ръка изби в коляното си тапата на половинлитрова бутилка и наля в три бурканчета от горчица. Едното подаде на мен, второто на домакина, а третото вдигна нагоре.

— За здравето на господин поручика — изфъфли. — Пийни, Маришка, но внимавай — и ме погледна многозначително.

Маришка отпи и върна на Шатан останалото. Изпих с погнуса няколко глътки самогон и оставих чашата. Русокосата намести кокетно кичурчето коса, което беше паднало на челото й, и подаде чашата на Гранджаж. Той я изпи до дъно. Шатан продължи да опипва Маришка, и тя беше на градус, противеше се или само се преструваше на недостъпна. Продължиха да се закачат. Ятакът, също на градус, затананика на местен диалект. Шатан му пригласяше със своя нисък, пресипнал глас:

Огньовото име няма да загине.

Хей, и в планината,

хей, и в долината, хееей!

Съседът му продължи с пиянски фалцет:

Ако знаех само

къде ще увисна,

бесилчица златна

щях да си издигна.

Шатан разля в чашите останалата в бутилката водка. Аз само наквасих устни. Още бях под впечатление на разказа на Гранджаж. В стаята влязоха Харнаш и Зошка.

— Поне си изтърси сеното от полата — подхвърли шеговито Маришка. — Добре сте ги търсили…

— Че на теб да не ти забранявам! — тросна се Зошка.

— Какво сте се разкрещели? — обърна се остро Харнаш към Шатан. — Могат да ви заберат оттук като мед от кошер!

Зошка отиде до стопанката, която се въртеше около печката, и започна да й помага да разбие яйца за пържене. Харнаш извика Гранджаж и му нареди да отиде на пост. Младежът погледна със съжаление към цвърчащите яйца в тигана, взе под мишница автомата и мълчаливо излезе. Харнаш отиде до стената, приседна до мен на едно трикрако столче, бръкна в джоба на английското си яке и ми подаде две кибритени кутийки. Кимна към Зошка — разбрах. Беше пощата която тя беше донесла от срещата в Краков. Искаше ми се възможно най-бързо да се запозная със съдържанието им. Но моментът не беше подходящ — нямаше да седна да разшифровам нарежданията на щаба пред тия свидетели. Трябваше да спазвам елементарните изисквания на конспирацията.

Командирът на „Вярусите“ ми съобщи новината. Момичетата му казали, че предния ден в Нови Тарг пристигнали два камиона с войници, най-вероятно от Корпуса за вътрешна сигурност. Засега не е известно какви са намеренията им. Изпратената от капитан Антони информация се потвърди.

— Добро им е разузнаването — призна Харнаш.

Разговорът ни потъваше в шума наоколо. Стопанинът дойде и седна между мен и главатаря на бандата на ниско столче, от ония, на които седят жените, докато доят кравите. Зашепна на Харнаш за някакъв Франек от Чорщин, дето много често ходи в участъка, че трябва да се пазят от него, той уговаря хората да се записват в доброволните отряди, би могло да го премахнат, ама ще се вдигне аларма, за новата учителка в местното училище, май е червена, за още някой си, който събира данъци от селяните. Но най-дълго обсъжда местната кооперация — че са докарали нови стоки и че събират добри пари.

Разбрах какво има предвид — подкокоросваше бандата за нападение. Той спомена също, че в събота вечер в касата има най-много пари. Може да отидат там, тогава в магазина са само управителят и продавачката. — И на мен нещо ще пуснете — прошепна. Мъжът примигна хитро и стрелна главатаря — чакаше неговия отговор.

Харнаш го слушаше с интерес, но се овладя. Знаеше, че съм чул техния разговор и по-точно думите на алчния за лесна печалба домакин.

Зошка и стопанката ги прекъснаха, слагайки на масата самун хляб и две съдинки с ухаещи апетитно пържени яйца с пушена сланина. Разделихме се на две групи, всяка насочи вниманието си към своята чиния. Шатан грабна лъжицата пръв.

В същия момент в стаята нахлу някакво задъхало се момче, а подир него и Гранджаж.

— Войници в селото! — на един дъх изкрещя хлапакът.

Всички скочиха на крака, зарязаха масата, грабнаха оръжието. Шатан дръпна Гранджаж и двамата изтичаха навън. Хвърлените лъжици издрънчаха, някой бутна бутилката със самогон, тя се търкулна на пода и се счупи с трясък.

— Света Богородичке! — зашепна стопанката.

— Къде са те? — викна Харнаш.

— Спряха пред кръчмата.

— Колко са?

— Двама дойдоха с мотор. След тях — камион, закрит с платнище, под него войници. Не видях колко са. Питаха за участъка.

— Един камион ли? — попита Харнаш.

— Да.

— Угасете лампата, изчезваме. Всички след мен! И вие! — обърна се той към свръзките. — Може да потрябвате!

Зошка веднага заметна на главата си шала, Маришка се поколеба за миг. В стаята стана тъмно — ятакът беше угасил светлината. Втурнахме се към пруста. Харнаш отвори вратичката към полето, застана на прага, ослуша се.

— Още не излизайте — просъска, — може да са наблизо.

В слабата светлина на месечината забелязах притаилия се до вратата Шатан — беше приклекнал с картечницата до плета, готов във всеки момент да започне да стреля по невидимия още противник. Харнаш издаваше светкавични заповеди:

— Тръгваме направо през полето, нагоре към Мизерна. Веднъж да стигнем гората! Пръв тръгва Шатан с картечницата и Гранджаж. После момичетата и вие двамата — посочи мен и още някого. — Отзад аз с останалите. Да се спазва дистанция! Ако ни обкръжат, пробиваме с огън!

Той изтича до Шатан и му прошепна нещо. Първите двамина изчезнаха в мрака. Като напук луната се скри зад облак. А може би за хубаво. По-трудно ще ни видят.

Главатарят скочи към нас, избута мен и другия, после момчетата. Побягнахме крадешком. С няколко скока излязохме от двора. Почти тичах през полето, краката ми запъваха в прясно изораната земя, добрахме се до ръба на ската, разделящ две ниви. Шатан и Гранджаж едва се виждаха, бързо, все по-бързо гонехме носещите се пред нас сенки, само да не ги изгубим от погледа си.

Кучетата в селото лаеха ожесточено. „Лош знак“ — помислих си. Някъде зад нас светна като че ли фенерче. Преследваха ли ни? Може би ми се привиждаше.

„Аз сега съм един от тях, въпреки че фактически съм чужд — мислех си. — И аз като тях напрягам всички сили, всеки мускул, за да избягам от преследвачите, като див звяр, бягащ от хайката. Ако пътя ни пресече верига от войници, какво ще стане? Нямам оръжие…“ Спомних си, че Гриф остави своя автомат. Шатан излезе само с картечницата, значи картечният пистолет е у някой от задните. Забавих крачка, прошепнах, че ще ги догоня. Изравних се с Харнаш и другите. Разпознаваха се в тъмнината като диви животни, които откриват другите от същия вид.

— Какво има? — попита Харнаш.

— Дай ми автомата на Гриф — прошепнах. — В случай на нещо и аз да изпратя някоя серия.

„Само да знаеш кого ще настигне тази серия“ — помислих си.

Май се поколеба, но ми го даде. Преметнах автомата през рамо, а резервния пълнител пъхнах в джоба си. Хукнах да догоня ония. По лицето и гърба ми се стичаше пот, ризата залепна за тялото ми. Спъвах се в стърчащите корени. Паднах веднъж, втори път, заболя ме ожуленото коляно, скочих и продължих да бягам… Настигнах ги. Момичетата дишаха тежко, но продължаваха напред, прескачаха всички препятствия като диви кози.

Ето го и тъмното петно на гората, още двеста-триста метра…

„Не, невъзможно е Стария да допусне някаква акция — мислех си. — А може би той е предполагал, че «моята» банда е на бивак в околностите на Рабка? Може би отрядът на КВС само привидно проверява терена, за да се потвърди изпратеното по свръзката предупреждение, или се опасяват, че на главатаря на бандата ще му се види подозрително блаженото спокойствие, настанало след моето пристигане в бандата? Може и някоя банда от Новосондецка област да се е прехвърлила в Пенините, а ние съвсем случайно да сме попаднали в капана, заложен не за нас…“

Не познавах ситуацията, бях откъснат от Краков вече няколко дни, липсваше ми каквато и да било информация.

Още десетина крачки, и потънахме в гората. Дълбока нощ, хладна постилка от мъх, наоколо тишина… Какво облекчение! Опасността отмина.