Мариан Реняк
Опасните пътеки (10)

10

Чакаха на Старе Верхи — цялата банда в пълен комплект, както винаги в пълна бойна готовност. Най-напред видях Гранджаж: седеше под дървото на същото място, където след срещата с фалшивия патрул от KBC проведох острия разговор с Харнаш. Колко отдавна е било това, казах си, макар че бяха минали само няколко месеца. За сравнително краткото време бях натрупал толкова много преживявания. Сега ми е трудно да определя категорично кои от нашите действия допринесоха в най-голяма степен за преодоляване недоверието на главатаря на бандата. Според мен най-важна роля изиграха първите две срещи с бандата. Може би защото те оставиха у мен най-силни впечатления.

Дори докато вървях към Старе Верхи, не ме напускаше мисълта, дали Харнаш и избраните от него хора няма да се оттеглят от цялото това начинание. Виждах, че се колебаят, обаче бяха взели вече решение. И Стария се съмняваше независимо от подробно обмисления финал на акцията и чакащата наблизо група наши служители.

Както винаги Гранджаж беше преден пост. Щом ме забеляза, тръгна към мен. В кафявия цивилен костюм и чанта в ръка никак не приличаше на онзи, когото познавах от месеци насам.

Значи не са се отказали, помислих си, гледайки костюма, далеч не по мярка, на кандидата за прехвърляне в чужбина. Малко по-надолу, в гората, се бяха разположили другите членове на бандата. Харнаш и Шатан, също облечени „по градски“, бяха готови за път. Така бях привикнал с тяхното досегашно облекло, че сега ми изглеждаха смешни — съвсем като актьори, маскирани за някаква роля. И те не се чувствуваха удобно, най-скован беше Харнаш.

Дойде денят, в който щеше да се реши съдбата на нашето начинание. Възможността да разделим „Вярусите“ на две групички ни даваше огромен шанс за бързото реализиране на плана на Стария за обезвреждане на бандата, без да се разкрива моята истинска роля. Трябваше да се съобразяваме с факта, че аз ще бъда нужен и при разкриване на вражеските звена от мрежата на „Вярусите“.

Вече бях изложил пред главатаря на бандата някои подробности от плана за прехвърлянето. Стария ми нареди да му съобщя най-важните препоръки в последния момент, та подозрителният Харнаш да няма време за размисъл. Не беше лесно да предвидим какво би могло да събуди недоверието му.

Ако бях настоявал да се възползуват от нашия „канал за прехвърляне“, несъмнено щях да срещна по-голяма съпротива. Те взеха решението самостоятелно. Срещата с капитан Антони и неговите хора наклони везните в наша полза. В разговорите с Харнаш аз се стараех да поддържам умерено неутрален тон. Не го уговарях, единствено създавах благоприятен климат, който да ги накара сами да налапат въдицата. Много вечери им разправях за моя живот на Запад, задълбочавах легендата, донесена от Краков. Успях да изградя във въображението на щаба на бандата реална представа за сравнително безопасен път през границата. Споделях с тях как съм се връщал по „канала“ в Полша през Западен Берлин, Източна Германия и нашата граница. Капка след капка им преливах информацията, която да създаде у Харнаш и Гриф убеждението, че такова прехвърляне е много перспективно.

Непредвидена помощ получих от Гриф. Той се запали по тази идея, неведнъж ме питаше дали майор Мачей би приел неговата кандидатура, непрекъснато се връщаше към същата тема. Харнаш не гледаше с добро око на намеренията на Гриф, а това облекчи значително моята задача.

Придържах се към постановката на Стария, че най-напред трябва да заловим главатаря, чиято хитрост и опитът му можеха да затруднят обезвреждането на цялата банда.

Затова използувах съперничеството между Харнаш и Гриф, както и неблагоразположението на командира към своя заместник. Поддържан от мене, Харнаш не допусна да бъде поставена кандидатурата на Гриф за прехвърляне, уговори за това Шатан, на когото имаше най-голямо доверие. Предпочиташе той да му е под ръка. Гранджаж на няколко пъти сам се предложи, а аз подсказах на Харнаш колко полезно ще е за командира да вземе на обучение на Запад най-младия член на бандата.

В плана за прехвърлянето, който изложих пред главатаря на бандата, влизаха няколкомесечно обучение в един от центровете в американската зона в окупираната Германия и завръщане в Полша. След това Харнаш щеше да бъде назначен за шеф на диверсиите в окръга, в който беше действувал досега. Тази перспектива беше съблазнителна и събуди амбициите му. Той разчиташе на офицерско звание и на това, че най-сетне ще се издигне безапелационно над Гриф, чиято интелигентност му действуваше на нервите.

На Старе Верхи беше много оживено. Наблизо минаваха няколко туристически маршрута, примамващи при хубавото време през този сезон много туристи. Харнаш искаше да избегне нежеланите срещи с непознати хора, затова, щом се появих, веднага нареди на своите хора да тръгват.

По поляната край гората се насочихме към по-недостъпните части на планината. Вървяхме към Явожина, далече от маркираните туристически маршрути. По-надолу, над извиващата се рекичка, в раздвояващата се долина под Турбач, се виждаха сградите на планинското селце Обидова.

Връчих на Харнаш и неговите побратими документите за самоличност, както и удостоверения за работа с фалшиви имена. Те бяха приготвени в Краков. Уверих тримата, че документите са изработени в легализационното звено на щаба за диверсии, че вече сме имали много случаи, когато такива бумаги, впрочем, изпълнени безупречно от специалистите, са спасили нашите хора от арестуване или са им позволили да се установят напълно легално в различни градове, въпреки че са били издирвани от ДС.

Харнаш изчете внимателно удостоверенията за работа, първо своето, а после и тези на Шатан и Гранджаж. Като че с недоверие разглеждаше старата окупационна лична карта със своята снимка.

— Самият аз си служа повече от година с такива бумаги — обърнах се към главатаря. — Неведнъж са ме проверявали и нито веднъж те не са будели нито съмнения, нито подозрения. Да не говоря за майтапа с „патрула от КВС“, който вие ми направихте — завърших полу на шега.

Харнаш ме погледна изпод вежди, беше възбуден, знаеше, че само след няколко часа на уговореното място по шосето Закопане—Краков, в Обидова, край оградата на малката самотна черква ще спре кола, с която ще започне първият етап от далечния им път на Запад.

И аз този ден бях с изключително опънати нерви, поддържах разговора разсеяно. Стараех се да не се поддавам на общото нервно напрежение. Харнаш беше видимо по-различен от друг път. Непрекъснато подхвърляше изненадващи въпроси, които само привидно нямаха връзка помежду си. Но от тези въпроси ми ставаше пределно ясно, че той не престава да преценява какво може да ги срещне по пътя. Опитвах се да разсейвам съмненията му.

В една точка теченията на нашите мисли се събираха. Но колко се различаваха те едно от друго! Той, винаги пресметлив и бдителен, преценяваше какво може да ги заплашва, стараеше се да предвиди евентуалните капани. Аз от своя страна упорито се опитвах да разгадая мислите му, преценявах какво би могло да предизвика недоверието му, тревожех се дали с поведението си няма да ни поднесе неочаквана изненада, с която да обърне нашите планове на пух и прах.

На този етап успехът на нашата акция зависеше от много фактори. Сред тях бяха концепцията, разработена от Стария, моя началник и групата, работеща върху тази операция. В еднаква степен успехът зависеше от огромното усилие, взаимното разбиране и нервната издръжливост на хората — в момента, когато ще се наложи да се действува.

Давах си сметка, че дори при най-съвършеното разработване на плана за акцията някаква дреболия може да попречи в реализирането й независимо от нас, изпълнителите.

Наблюдавах Харнаш, отговарях на неговите въпроси, които често се кръстосваха с въпросите на Шатан. Възбудата на главатаря се предаде и на него. Дали бих могъл да предвидя реакциите им по пътя, доста продължителен в тези условия? А ако ги подплаши някой непредвиден или незабелязан от нас детайл?

Още веднъж започнах да излагам най-подробно инструкциите на майор Мачей и легендата, свързана с различните етапи от пътя на Запад. Значително по-рано бях запознал Харнаш с препоръките на „щаба за диверсии“. Иначе той слепешката не би се включил в това начинание. Шатан и Гранджаж още не бяха посветени в подробностите. През цялото време, прекарано в бандата, прилагах именно тези принципи на конспирация. Инструкциите на „щаба“ обсъждах само с главатаря, евентуално с неговия заместник. На Харнаш това му допадаше — като по-добре информиран доминираше над своите подчинени; това положение отговаряше и на моите интереси, понеже не се излагах на любопитството на цялата банда и по-лесно успявах да прокарам нарежданията на Стария. Приложих същия метод и сега, реализирайки една от последните задачи.

— Днес в полунощ — предавах информацията — ще отидем към Обидова и ще се скрием близо до старата черква край пътя. По това време там ще пристигне и ще спре санитарен автомобил на Бърза помощ. Шофьорът на линейката е сигурен наш човек; възложено му е да ни закара в подготвената конспиративна квартира в предградията на Краков. По време на пътя ще си служим с легендата, че колата на Бърза помощ ни кара като болни в Краков. Пътуването с подобна кола е най-безопасно. Милицията никога не задържа линейките на Бърза помощ. Дори случайна проверка от КАТ ще се ограничи само с шофьора и неговите документи. Колата, с която ще пътуваме, наистина е от автомобилния парк на Бърза помощ, а шофьорът й също действително работи там, така че притежава всички пълномощия да се движи по този маршрут, както и да превозва болни. Всички вие ще бъдете снабдени с добре изработени документи за самоличност. Трябва да научите наизуст персоналните си данни: име, фамилия, дата на раждане, местожителство и месторабота. В случай на нужда да можете да ги изрецитирате без запъване.

— Шофьорът сигурен човек ли е? — попита Харнаш.

— Да — отговорих аз. — Бил е използуван много пъти за подобна работа и дори при по-трудни превози.

— Значи е проверен?

— Абсолютно сигурен е. Впрочем, той ще носи документ, че превозва до болницата в Краков четири лица. Имената им ще съвпадат с тези, които виждате в документите си за самоличност, плюс моето.

— А как стои въпросът с явката в Краков? — продължаваше да натиска Харнаш. — Не искам да се делим.

— Колата ще влезе в двора на къщата. Ще пристигнем около два часа през нощта. По това време целият град спи. Без да привличаме ничие внимание, ще ви въведа през задния вход в жилището, в което ще останете два дни. През това време шефът, майор Мачей, ще ви инструктира подробно и ще ви предаде пощата, която трябва да занесете в Центъра на Запад. После тръгвате по втория етап на пътя. Ще спрете в Долни Шльонск близо до границата. Третият етап включва прехвърлянето през германската граница. При вас ще дойде водач, с който ще ви запознае нашата свръзка от Краков. Този етап е сигурен, тъй като имате документи и никой не си дава сметка кои сте в действителност. С известен риск е свързано преминаването на границата, но за него отговаря вашият водач. А същият риск съществува и тук, в досегашния ви район. След преминаване на границата ще отседнете у един селянин в източната зона на Германия. Той сътрудничи на нашия Център. Неговия, адрес, името му и паролата ще научите от майор Мачей в Краков. Оттам ще продължите заедно със свръзката, която ще ви заведе в Западен Берлин. Чак там можете да си отдъхнете облекчено. Ще прекарате две седмици безгрижен отпуск и после — на диверсионния курс.

Гранджаж слушаше моите думи като приказка. Харнаш и Шатан гледаха да не пропуснат нито дума. Пак започнаха да задават въпроси, размишляваха усилено над казаното от мен.

— На думи изглежда хубаво — измърмори Харнаш.

— Колко дълго ще трае пътят? — заинтересува се Шатан.

— Най-много една седмица. Моята задача е приключена, когато пристигнем благополучно в явката в Краков, за вас отговарям с главата си пред майор Мачей. Нали говорихте — припомних им, — с нашите хора от онази група, които са преминали по същия път. Няма основание за тревога.

„Само да знаеше, бандит такъв — мислех си в същото време, — че моята задача приключва именно там, където завършва и твоят път… в Краков.“

Харнаш стана, приближи се до Шатан и двамата отидоха при Гриф и другите, които наблюдаваха края на гората. Останах сам с Гранджаж. Ако изобщо можеше да се говори за симпатия към тези хора, паднали толкова ниско на общественото дъно, до най-тежките престъпления, то отношението ми към Гранджаж наистина беше по-различно от това към останалите членове на бандата. Помнех неговата изпълнена с трагизъм изповед в явката край Чорщин. В споделеното от него откривах толкова дълбока човешка трагедия, че гледах на най-младия другояче. Обаче правосъдието е сурово…

Гранджаж изпроводи с поглед главатаря и когато оня се намираше на безопасно разстояние от нас, ми прошепна:

— Господине! А аз ще мога ли оттам да изпращам колети на баща си, като тия от Запада, дето пращат в своите села и колети, и долари в писмата си?

Харнаш бавеше заповедта си за тръгване. Прекалено дълго разговаряше насаме с Гриф. Бях нервен, но гледах да не го покачвам. Най-после тръгнахме, слънцето отдавна беше залязло, вървяхме в мрака към шосето. Само час път имахме до черквата на хълмчето над Обидова. Харнаш и Шатан водеха, вървяха бавно и предпазливо. Аз поизостанах малко назад с Гриф, който вече почти се чувствуваше командир на „Вярусите“. Въоръжен до зъби, той беше преметнал през рамото си лека картечница — досега я носеше Шатан, — а под мишница притискаше закачен на колан картечен пистолет. Тримата заминаващи бяха оставили автоматите и тежкото оръжие в групата.

Разговаряхме с Гриф полугласно. Уговорихме се, че ще се върна при тях на следващия ден. Срещата беше на познатата ми малка полянка под Любон. В най-близките дни Гриф трябваше да поеме от действуващата в съседния район група късовълновия радиопредавател, обслужван от специално обучен радиотелеграфист. Така че моето толкова бързо завръщане при „Вярусите“ беше мотивирано с необходимостта да подготвя Гриф и неговите хора за отговорната задача — охрана на радиостанцията, нали тя беше главното звено от връзката на щаба за диверсии с Центъра на Запад. В най-скоро време майор Мачей щеше да ни уведоми кога и къде ще бъде предадена радиостанцията. Освен това аз се договорих с Гриф, че на първо време ще запазим непроменени досегашните срещи на свръзките в Рабка и Краков, докато двамата уточним нови контактни пунктове. Бях доволен — бъдещото сътрудничество с бандата ми беше подсигурено. Предполагах, че Стария, който преди така охлаждаше моя ентусиазъм за бързи действия, сам вече също така енергично ще се стреми към най-бързо приключване на акцията.

Отдалече дочух тихото бръмчене на автомобилен двигател. Придвижихме се малко по-нагоре. Харнаш, който все така вървеше най-отпред, ни даде знак да Спрем. Бръмченето се превърна в боботене, което ставаше по-силно с всяка секунда. Най-накрая иззад завоя се показа камион, тежко пълзящ по стръмнината. На завоя той хвърли сноп светлина върху ясно видимата сега лента на шосето. Седнахме край междата в сянката на една хвойна, чиито иглички болезнено бодяха ръцете ни. Гриф се наведе към мен:

— Черквата е ей там — прошепна, посочвайки няколко дървета на двеста-триста метра от нас от другата страна на пътя.

Камионът отмина посоченото място и изчезна в тъмнината. Погледнах светещите стрелки на часовника си.

— Още един час — казах шепнешком на Гриф. Той кимна мълчаливо. До нас приклекна Гранджаж. Харнаш и другите се бяха скрили до храстите близо до нас.

Изведнъж от тези храсти се откъснаха две наведени фигури, които се запромъкваха към черквата; след петнайсетина крачки ги изгубихме от очи, изчезнаха в тъмнината. Движението по шосето беше много слабо. Рядко се появяваше самотен автомобил, изчезващ бързо зад първия или втория завой.

След миг Харнаш приседна до нас под хвойновия храст.

— Изпратих двама души — рече. — Ще претърсят около черквата.

Той погледна нервно часовника си. Стрелките се движеха бавно, като че ли нарочно. Бяха минали само десет минути.

— Има време — прошепна главатарят на бандата сякаш на себе си и се загледа в тъмнината.

Нямаше луна. Над нас беше разпънат небесният свод — почти черен, осеян със звезди. И ветрец не подухваше — безоблачна лятна нощ. По пътя видях пак светлина от фар. Някакъв самотен мотоциклетист премина бавно-бавно в посока на Нови Тарг. Харнаш се загледа подир него, а после каза:

— Тук наблизо Оген приемаше парада на нашите отряди. Какво време беше! И аз бях на този парад…

Гриф извади от раницата си манерка с водка. Надигна я, отпи няколко глътки и я подаде на Харнаш, който си дръпна порядъчно. Аз се престорих, че също пия, но близнах само няколко капки.

— Абе имам лошо предчувствие — промърмори Харнаш. — Дай пак — обърна се той към Гриф и протегна ръка към манерката.

— Не пий много — обадих се. — По пътя трябва да си трезвен. Щом пристигнем, ще си пийнем добре.

„Ако се напие сега, ще стане свадлив — мислех си. — и ще ми създаде ядове в колата.“

И аз самият с удоволствие бих си пийнал в този момент, обаче знаех, че човек само се заблуждава в успокояващото действие на алкохола. Алкохолът притъпява реакциите. Точно сега трябваше да бъда трезв и владеещ се.

От мрака изплуваха фигурите на двама мъже. Грожни и Злом^[1] се връщаха от разузнаване. Вървяха съвършено безшумно, като котки.

— Нищо подозрително — докладва един от тях. — Черквата е добре разположена, заградена със зидана стена и скрита в сянката на дърветата. От другата страна на шосето има ливада, окосеното сено е събрано в копи. Малко по-надолу са разхвърляни къщи, тъмни са, хората спят. Обиколихме всичко отвсякъде, жива душа няма.

Харнаш пак си погледна часовника. Беше двайсет и три и двайсет. Изсвири тихичко през зъби. Цялата банда се струпа около нас. Както обикновено с нетърпящ възражения тон той нареди:

— Тръгваме на две групи. Най-напред ти — обърна се към Гриф — с тези, които остават. Ще заемете позиция с картечницата на ливадата, с лице към шосето. Разпръсни хората, нека се скрият в копите сено. После аз, поручик Хенрик, Шатан и Гранджаж. Ще прескочим пътя и ще се скрием на гробището до черквата. Щом автомобилът наближи и спре, до него ще отиде само поручикът, ще провери дали всичко е наред. А ти — пак заповед към Гриф — и твоите хора ще останете скрити. Няма да се показвате. Ама ако стане нещо, не жалете боеприпасите! Дънете с пълна сила!

Това бяха последните заповеди на атамана на бандата „Вяруси“. Харнаш се приближи до оставащите. Кратко сбогуване без емоции. Първата група тръгна към шосето. Харнаш подхвърли подир тях:

— Ще ви се обадя, както се уговорихме…

След тях ние преминахме през нивите с пистолети в ръка. Когато бяхме на двайсетина метра от пътя, чух да наближава някаква кола. Светлината на фаровете разсече шосето. Автомобилът премина с голяма скорост и изчезна зад завоя. По формата на каросерията познах ситроена на Стария. Може би и той е бил в него. Да, със сигурност е бил в него. Не би издържал да седи сега зад бюрото си. Той винаги беше там, където имаше акция, толкова близо, колкото позволяваше ситуацията.

С няколко скока пресякохме шосето, стигнахме до оградата около черковния двор. Още един скок и бяхме вече вътре. Гриф и неговите хора не се виждаха никакви, бяха заели позиция на ливадата съгласно заповедта на Харнаш. Насочили към шосето дулата на автоматите, чакаха в бойна готовност.

Нищо не нарушаваше тишината зад черковната стена. Прониза ни остър хлад. Гъстите корони на старите липи закриваха небесния свод. В дъното на двора едва-едва се различаваха очертанията на дървената черква. Харнаш се озърташе нервно. Напразно правеше опити да проникне с поглед в господствуващата наоколо тъмнина.

Притаихме се до оградата. Пак погледнах часовника си.

— Колко е? — попита Харнаш. Чувах само ускореното му дишане.

— Дванайсет без петнайсет — отговорих. Напрежението растеше с всяка минута на очакване.

Опрях глава до студения камък на зида. Шатан мърдаше неспокойно, държеше в ръка пистолета си. Харнаш също държеше парабела, готов за стрелба.

— Страшно е тук — прошепна Гранджаж.

Повече никой не се обади. Чакахме мълчаливо. Времето течеше ужасно бавно. Още десет минути… Шум на двигател. Наближаваше все повече. Шосето пак се освети от фаровете. Наведохме се през оградата. Но колата не забави ход, прелетя край нас с грохот.

— Частна кола беше — рече Харнаш, който пръв подаде глава.

Отново настана тишина. Полунощ.

— Часът на духовете — пошегувах се. Исках да разредя напрежението.

След десет минути пак се чу шумът на наближаващ автомобил. Двигателят му работеше тежко. Светлините се показаха откъм Нови Тарг. На трийсетина метра от черквата шофьорът намали скоростта, караше все по-бавно, после угаси фаровете и спря отсреща.

— Линейка — едва чуто се обади Харнаш.

Той стоеше до мен, скрит зад стената, с готов за стрелба парабел. И аз също държах в ръка моя петнайсетпатронен ФН. Малко по-нататък виждах замазаните сенки на спотаилите се Шатан и Гранджаж.

Шофьорът излезе от кабината, вдигна предния капак, за да изглежда, че е спрял поради повреда. Огледа се, един миг се ослушва, а после изсвири няколко такта от тангото „Поздрави от планината“. Внезапно прекъсна мелодията и зачака. В отговор аз изсвирих следващите няколко такта от същия припев. Това беше разпознавателният знак.

Прескочих зида, здрависах се с нашия „превозвач“ и махнах на другите — вече бяха при нас. Скрити между колата и оградата, разменихме няколко накъсани фрази.

— Имате ли документи? — попита шофьорът.

— Да.

— Пистолети?

— Да — отговорих аз.

— Документите ви стигат. Дайте оръжието, ще го скрия — каза той. — Така е по-сигурно. Хайде, по-бързо — подканваше, като се оглеждаше към двете страни на шосето. — Някой може да дойде.

В същото време той отвори вратата на линейката, подканвайки ни да влезем. За пример пръв извадих пистолета си и му го дадох. Без да мисли, същото направи застаналият до мен Гранджаж. Скочихме в тъмната вътрешност на колата. Харнаш и Шатан останаха долу.

— Не се мотайте — изругах ги.

Не чувах за какво си говорят. Качиха се при нас. Шофьорът затръшна вратата, качи се в кабината и включи двигателя. Автомобилът тръгна. Малката лампичка под тавана се запали. В самия ъгъл беше седнал Янек — служител от нашия отдел в Краков.

— Здравейте! — рече той. — С Хенрик се познаваме, само с вас, момчета… — обърна се той към другите и подаде последователно ръка на всички.

Харнаш и Шатан се стегнаха, изненадани от присъствието на още един непознат човек в колата. Започнаха да изследват с поглед вътрешността на линейката — от едната страна беше прикрепена двойна, от другата единична носилка и малка пейка за придружителя на болните.

Автомобилът слизаше надолу по завоите към Хабувка. Откъснати от гората, от своите конспиративни квартири, без автомати, бандитите се чувствуваха несигурни. Харнаш поглеждаше ту мен, ту Янек, който най-сетне прекъсна мъчителното мълчание:

— Майор Мачей ми нареди лично да пристигна при вас, аз ще се грижа за момчетата в явката и ще ги подготвя за път. Ако ни спре КАТ, ще говоря само аз, вие сте заподозрени…

Харнаш скочи толкова рязко, че Янек не довърши изречението.

— Как така заподозрени? — попитах. Какви ги дрънка той? Разтревожих се.

Янек започна да се смее. Не му се удаваше особено естествено.

— Ами заподозрени — отвърна. — Такава е легендата. Успяхме да изкомбинираме удостоверение, че тази линейка превозва заразно болни, заподозрени — той подчерта последната дума, — че са болни от тиф. Кое ченге при проверка ще вземе да си пъха носа в такава кола? Най-много да проверят свидетелството за правоуправление на шофьора, документите на линейката и после да изкозируват. Само веднъж да стигнем до Краков, там с един скок — във входната врата и край на страховете. Всичко ще бъде бомба!

— Хитро измислено — не се сдържа Гранджаж.

Онези двамата продължаваха да мълчат. Янек извади две бели престилки. Едната даде на мен, а другата облече той самият.

— Облечи я — разпореди се, — ние двамата ще сме санитарите, а вие — обърна се към другите — болните.

Както си караше бързо, шофьорът внезапно удари спирачките и ние политнахме. Линейката спря.

Харнаш тутакси рипна и светкавично извади пистолета си. Шатан го последва.

— Какво става?! — извика.

Аз също скочих изумен. Видях дулото на пистолета, насочено към мен, и вече смятах да ритна ръката на Харнаш, за да му избия пистолета, когато Янек спаси положението.

— Прелезът в Хабувка! — викна той. — Не чуваш ли локомотива, перко такъв?!

Машинистът изсвири. С равномерно тропане влакът се изниза по релсите. Колата тръгна.

Харнаш седна тежко на носилките. По време на инцидента Гранджаж скочи към вратата и се опита да я отвори, но не откри дръжка. Вратата се отваряше само отвън. Шатан също забеляза тази особеност.

— Какво означава това? — попита.

И Харнаш си даде сметка, че сме затворени като в консервена кутия.

Опитвах се да им обясня, че всяка линейка се затваря отвън, защото в тези коли превозват не само такива като нас, но понякога и нервно болни, опасни за околните…

— Нервите ти хич ги не бива — казах на Харнаш. — Държиш се така, че можеш да ни навлечеш неприятности. Да не беше тръгвал! Защо не си дал оръжието? Легендата ни е бетон.

— За мен пистолетът е по-сигурен от документите — отсече той, — а ако нещо не е в ред, първия куршум ще забия… — замълча и ме изгледа многозначително.

Линейката пак мина през някакво селище, светнаха няколко лампи.

— Любен — измърмори Шатан. — Тук загина Мшчичел, KBC го обкръжи.

Мшчичел беше предишният шеф на бандата, когото Харнаш беше наследил.

— Ако не спреш да правиш такъв цирк, майор Мачей ще те наругае или няма да те изпрати по-нататък, запази спокойствие — подхвърлих на главатаря.

— И не бъди толкова наежен! — прибави Янек. Харнаш не отговори, гледаше ни мрачно, местейки поглед от мен до Янек и обратно. Разговорът не вървеше. От време на време някой подхвърляше единични, откъслечни думи. Настроението беше тягостно, а пътят сякаш нямаше край. През матовите стъкла на прозорците трудно можехме да се ориентираме къде сме.

Колата забави ход, изпревари някакъв автомобил, направи завой. В прозорците заблестяха улични лампи. Минавахме през град.

— Сигурно е Мишленице — каза Харнаш.

— Да — потвърди Шатан, продължавайки да си играе с пистолета.

Напрегнатата атмосфера завладя всички. Имаше нещо страховито в настъпилата тишина, рядко прекъсвана от една дума, в шума на двигателя и замазаните стъкла, пропускащи само неясната светлина на отминаваните лампи.

Никой от нас, затворените в линейката петима души, не проявяваше желание да поддържа разговора. Усилията на Янек да оживи настроението с няколко вица бяха напразни, вицовете прозвучаха тъпо и фалшиво. Накрая и Янек се отказа да ни забавлява с приказки. Седеше в ъгъла с опънато и почти посивяло лице. Съсредоточени, всеки потънал в мислите си, по неволя се заслушвахме в равномерното ръмжене на двигателя. По челото ми избиха капки пот…

Сбърках, като предадох моя пистолет на шофьора, смятайки, че те ще последват примера ми. Сега съм без оръжие. Янек едва ли ще успее да направи нещо с един пистолет. Харнаш и Шатан нямат какво да губят, а умеят да стрелят точно. В тоя „запечатан ковчег“ ще ни направят на кайма. Гранджаж ще им помогне. Бандитите нямаха никакви основания да подозират нещо. Нали веднъж ми бяха гласували доверие. Имах много доказателства за това. Иначе не биха се качили в линейката. Опасенията възникнаха спонтанно, и сега нарастваха с всеки изминат километър. Би трябвало да ги успокои фактът, че са повече от нас и държат готови за стрелба пистолети. Не е без значение, че аз си предадох пистолета. Харнаш знаеше, че не нося със себе си друг. Той винаги най-напред стреляше, а после мислеше, за него да убие човек беше като да плюнеш… Дали се страхувах? Няма риск без страх… Но веднъж навлязъл в играта… Наближавахме Краков, а аз не можех да се отърся от тези мисли.

Все повече бяха светлините зад прозорчетата, чуваха се минаващите край нас други автомобили, после се заредиха уличните лампи — една след друга, отразяваха се в стъклата. Най-накрая долетя остър звънец, изскърцаха трамвайните колела по релсите — вече сме в Краков, „Борек Фалецки“. Наближавахме „Подгуже“, още няколко минути…

Харнаш се наведе към Шатан. Казаха си нещо, не разбрах какво, пречеше шумът от двигателя. Главатарят си бръкна в джоба, извади друг пистолет, оня, с който беше убил партизанина от Армия Крайова, и го подаде на Гранджаж.

— В случай на нещо да не си чоплиш носа — подхвърли.

— Какви ги дрънкаш? — рекох аз. — Дръж си нервите!

— Недей да пълниш гащите — добави Янек, — щото ще засмърди, след няколко минути в явката ще нагънем половин литър и ще ти се смеем.

— Какво пък, нормална тревога — промърмори Харнаш, но спокойствието му беше привидно.

„Още три минути — броях мислено. — Две… една… още една… после само секунди…“ Колата направи един завой, след това втори, трети и влезе в двора. Ресорите изскърцаха. Пристигнахме. Хвърлихме в ъгъла върху носилките белите престилки. Шофьорът изключи двигателя, светлината угасна. Потънахме в пълна тъмнина. Той отвори вратата.

Очертанията на кооперацията се губеха в мрака, многобройните кьошета на двора също, тук кофи за боклук, там прът за изтупване. Шатан изскочи пръв, след него Янек и после Харнаш.

Шофьорът сложи пръст до устните си и задържа мен и Гранджаж. Янек пое инициативата.

— Квартирата е на първия етаж — заговори той шепнешком. — Аз имам ключ от входната врата. Най-напред тръгваме ние. Щом прозорецът светне, влизате и вие — посочи мен и Гранджаж. — Не бива да се вдига шум.

Щом онези влязоха във входа, ние с Гранджаж скочихме от колата. Прозорците на кооперацията бяха тъмни.

— Добре е — прошепнах, — че всички спят. Постояхме още двайсетина секунди в очакване на знака. Откъм стълбите се дочуха леки стъпки, после пак стана тихо. И изведнъж вик… И изстрели…

Гранджаж вдигна пистолета. Аз го препънах. Падайки, той стреля. Куршумът излетя нагоре във въздуха. Звукът от изстрела отекна в двора като в кладенец.

Почти в същото време от укритието си излязоха нашите, втурнаха се към Гранджаж. Отгоре отново се разнесоха, викове и шум от борба. Бандитите бяха заловени.

Лампите светнаха. Намирах се в добре познатата ми сграда на Воеводското управление за обществена сигурност в Краков. Моят началник ме извика. Влязохме в кабинета на Стария. Бях тук за първи път от доста време, откакто при онзи разговор приех задачата за проникване в бандата.

Стария крачеше напред-назад в кабинета.

— Ако ги бяхме закарали там, където смятахме най-напред, може би нямаше да се изплашат така. Тук можеше да стане и по-лошо.

Според първия вариант на плана трябваше да закараме бандитите във фалшивата явка, разположена на територията на ДС в „Борек Фалецки“. Началникът дори беше разпределил ролите между служителите, които трябваше да се представят като собственик на стопанството, жена му и сина му, както и като случайно намиращи се там гости. Бяха помислили дори за почерпка в първия момент.

Само че не можехме да бъдем абсолютно сигурни дали при сблъсъка, който при такива обстоятелства не е изключен, нямаше да пострадат доста хора. А ако се стигнеше до пукотевица, наоколо щеше да се разчуе за инцидента. Тогава се излагахме на опасността до бандата или нейната мрежа да достигне информация за станалото.

Все още ни чакаше последната партия от играта. Затова планът бил сменен в последния момент. Решили, че линейката ще влезе направо в двора на управлението. Угасили лампите, поставили в двора кофи за боклук и прът за изтупване. Сменили вида на двора, за да заприлича на типичен двор около жилищна кооперация. Не било трудно. Управлението се помещаваше в стар жилищен блок.

Подготвили помещение на първия етаж. Към него водеха стари стълби за кухнята направо от двора. Разпределили ролите. Горе чакали група служители, които трябвало да обезвредят тези, които влязат първи, а останалите се скрили на двора.

Когато двамата бандити се изкачили на първия етаж, нашият служител от притеснение сбъркал и отворил не тая врата. Въвел Харнаш в друга стая. Той видял там бюро и портрет на стената. Дръпнал се и рязко отстъпил. Обаче в този миг го сграбчили нечии силни ръце. Главатарят на бандата продължавал да държи готовия си за стрелба пистолет. Успял да гръмне два пъти. За щастие Сташек, як като бик мъжага и с опит в борбата с бандитите, извил ръката на Харнаш. Един куршум улучил крака на бандита, той сам си прострелял стъпалото.

Шатан също побягнал, но нашите лесно го заловили.

Такъв беше полуфиналът на нашата акция…