Мариан Реняк
Опасните пътеки (2)

2

Разполагах с един свободен следобед. Утре сутринта пак ме чакаше път до Нови Тарг. Безпокоеше ме въпросът, дали ще успея да установя връзка с момичето на моста. Тръгнах към парка. В състоянието, в което бях, трудно бих могъл да се затворя в стаята си, заплашваха ме раздумки с хазайката. Мъжът й беше неразговорлив човек, още на пръв поглед личеше, че думата му много-много не тежи вкъщи. Преди войната бил железничар, изкарвал добри пари. Сега семейството се издържало главно от даването на стаи под наем. Но старата вила не привличала клиентите. Още предната вечер се бях наслушал на нейните оплаквания. Така между другото разбрах, че едната дъщеря работи на гарата в Хабувка, а другата живее в Краков.

Вървях без цел и посока. Небето беше безоблачно, въздухът чист. Спрях се пред гроба на загиналите съветски воини. Минах през няколко алеи на парка при минералния извор и се оказах пред сградата на пощата. Ужасно ми се искаше да поръчам разговор със Стария. Само че какво можех да му кажа засега? Той сигурно вече знаше, че не съм се свързал с бандата в Нови Тарг, не може да не е изпратил някой, който незабелязано да наблюдава мястото на срещата. Впрочем майорът ме беше предупредил да търся ръководството само в краен случай.

Продължавах да се мотая из курортния град. Пред мен се простираше красивата панорама на планината, опасваща Рабчанската котловина от север. В далечината се извисяваше царствено достойният, внушителен, гъсто обрасъл с гори Любон. Преди го бях виждал само на пощенска картичка, но за него ми беше разправяла Дануша, моя колежка от института. Тя беше запалена туристка. Всяка неделя изчезваше от Краков. Седнах на една пейка край старото гробище. Отворих купения в Нови Тарг пътеводител.

„Рабка — град, курорт и климатична станция, разположена между Бескид Високи и Бескид Виспови, в подножието на Горци и Любон Велки. Селището, построено първоначално в долината на Раба и нейните притоци Слонка и Поничанка, се разраснало край техните долини, а по-късно се изкачило и по залесените и слънчеви склонове на Баня и Гжебен. На югоизтток от Рабка се издигат красивите хребети на Горци с връх Турбач…“

Погледнах към планинските хребети, сякаш исках да ги сравня с описанието в пътеводителя. Над Любон се появи сиво облаче, веднага след него на небето изпълзя грозен, голям облак. Опитвах се да различа кое е Гжебен и кое Баня. Слънцето клонеше към заник, но все още хребетите бяха окъпани в светлина. Паркът беше почти пуст. Ако беше по-оживено, вероятно не бих обърнал внимание на човека с кафявия каскет. Същият, който се напъха в претъпкания автобус непосредствено след мен. След това го забелязах, когато излизах от ресторант „Под звездата“. И сега пак — седеше на пейката на двайсетина метра по-нататък. Погледнах го внимателно за миг. Като че забеляза това, та разгъна вестник. Стори ми се, че иска да се скрие зад него. Дали пък просто не ми се привижда?

Преструвах се, че не го забелязвам, и продължавах да научавам пътеводителя.

„Старата църква от лиственичева дървесина от 1606 година в Рабка, изградена на мястото на предишната църква от 1565 година, принадлежи към най-забележителните паметници на дървеното строителство в южна Полша…“

Незабележимо хвърлих поглед встрани. Мъжът с кафявия каскет продължаваше да седи в същата поза. Върнах се към моето четиво…

„В църковната кула се помещава регионалният музей «Владислав Оркан», основан от Полското татренско дружество през 1931 година, с красиви експонати…“

„Май търся под вола теле“ — помислих си. Обаче нещо ме човъркаше да разбера дали моите срещи с този тип са наистина случайни. Все ми се струваше, че ми обръща специално внимание. Станах и с бавни крачки се приближих до стената на гробището, стигнах до доста стръмна улица, минах край няколко магазина, някаква частна кръчмичка и стигнах до железопътната гара. Нямаше жива душа, влаковете обикновено тръгваха от Хабувка.

Заговорих сънливия железничар, заразпитвах го какви връзки има с влаковете за Нови Тарг и Закопане, забавяйки се съзнателно по-дълго, след което внезапно излязох на площадчето пред гарата. Не забелязах мъжа с кафявия каскет. Отидох до един минувач и го помолих да ми покаже пътя до черквичката, която познавах засега само от пътеводителя. През железопътните коловози преминах в старата част на селището, което като село Рабка край река Раба е съществувало няколкостотин години преди тук да възникне известният курорт.

Най-после стигнах до старата черквичка. Когато наближавах стената, обикаляща историческия паметник, ми се стори, че зад ъгъла ми се мярна фигурата на онзи мъж. Край черквата растяха стари клонести липи, дъбове и ясени. Потънах в сянката на вековните дървета. От другата страна на стената почти не се виждах. Той почти претича край черковната ограда, спря се, опита се да ме открие с поглед. Сега държеше кафявия си каскет в ръка. Приближих се до входа. За съжаление черквата и музеят бяха вече затворени. Върнах се на пътя. Моят „ангел хранител“ стоеше под едно дърво на петнайсетина метра от мен. Без да му обръщам внимание, се насочих към центъра на курорта. Близо до гробищата влязох в малката кръчмичка, като край входа пак забелязах мъжа с кафявия каскет. Сега вече можех да бъда съвсем сигурен, че той ме следи. Защо?

Върнах се в квартирата си чак по здрач. Прегледах заглавията на статиите в последното издание на „Дженник полски“, легнах си и потънах в размисли. Тайнственият мъж с кафявия каскет ме заинтригува. Интересно дали утре пак „ще се срещнем“ в автобуса. Мислите ми се носеха ту към утрешния ден, ту към миналото. Можех ли само преди две седмици да допусна, че днес ще се намирам в Рабка, че ще се наричам Мариан Сковронски, че…

 

Всичко започна точно преди две седмици.

Тогава седях над дебелите записки по „История на икономическите теории“. Наближаваше изпитът при професор Фирих. В института беше известен като свестен човек, но на изпитите късаше яко и при него нямаше начин да се промъкнеш неподготвен. Затова реших да посветя на икономическите теории две седмици от миналогодишния отпуск.

Звънецът прекъсна моите икономически размишления. „Сигурно някой идва при Анджей“ — помислих си. Аз бях предупредил познатите си, че заминавам извън града. Анджей живееше отвъд стената, в другата стая. След малко при мен влезе Юзек, моят пряк началник. Ръководеше една от секциите, занимаваща се с борбата против въоръженото нелегално движение.

— Чудесно е, че те заварих — възкликна той с искрена радост. — Казаха ми, че си заминал. Защо не вдигаш телефона?

— Защото съм в отпуск и съм заминал.

Юзек ме погледна така, сякаш се съмняваше дали съм напълно трезвен.

— Какви ги дрънкаш?

Бутнах му под носа раздела за теорията за парите на Давид Рикардо.

— Ето, виждаш ли, сега съм в Англия през деветнайсети век, а утре възнамерявам да се пренеса на щастливия остров на Сен-Симон.

После му обясних, вече доста по-сериозно, както подобава пред началник, че наближава краят на семестъра, имам изпит и искам по време на отпуската си да се изолирам от хората.

— А аз имам за теб вести из областта на антагонистичните противоречия през преходния период — пошегува се Юзек, след което заяви съвсем сериозно: — Ще трябва да се готвиш за друг изпит. Стария иска да говори с теб за една операция.

Знаех си, че няма смисъл предварително да разпитвам Юзек за какво става дума. Той беше добър колега и добър другар, обаче по служебните въпроси не можеше да му измъкнеш с ченгел и дума от устата.

Бързо се озовахме при заместник-началника на управлението. Майорът, наричан от нас Стария, в сериозните въпроси винаги беше делови. Извикваше сътрудника при себе си, започваше разговора на „другарю“ и лаконично формулираше задачата. При по-дребни въпроси не викаше офицерите. Отиваше сам в стаята на съответния служител. Задаваше няколко въпроса по интересуващите го задачи, понякога споделяше своето мнение, понякога „пускаше фитили“…

— Пък ние тук обсъждахме задачата без изпълнителя — обърна се към мен майорът, когато влязох в кабинета му. — След един час заминавам за Варшава. Не разполагам с много време. Затова сега само ще ви информирам най-общо за основните положения на оперативната комбинация, а после вие ще се подготвите за предвидената за вас роля. Подробностите ще научите от вашия началник и ръковдителя на секцията.

Добре познавах шефа. Не беше трудно да се отгатне, че операцията е сериозна.

— Задачата е свързана с бандата „Вяруси“ — продължи Стария. — Открива се възможност да стигнем пряко до главатаря, псевдоним Харнаш. Той е бивш член на щаба на Оген^[1], негов личен адютант. Според нашите данни бандата има над сто верни ятаци. Цяла организирана мрежа. Тероризира значителна част от Подхале. Напоследък започна да действува много агресивно. Всички досегашни усилия за ликвидиране на бандата с помощта на военните от Корпуса за вътрешна сигурност не дадоха резултат. „Вярусите“ познават великолепно терена. При това имат добро разузнаване благодарение на мрежата от местни помагачи. Успяват да избягнат почти всяка засада. Преди по-малко от седмица съблекли гол, изтезавали и застреляли един от честните хора, който ни беше уведомил къде се намира бандата. На гърдите му прикрепили смъртна присъда, подписана от Харнаш. На челото на жертвата изгорили буквите ПРП^[2].

Измъчвали жена му и децата му. Запалили стопанството му. Неотдавна получихме информация, че бандата полага усилия да се свърже с чужбина. В ръцете на вражеската агентура Харнаш и неговите бандити могат да станат още по-опасни. Знаем по кой път са предали в Западна Германия съобщението, че очакват установяването на връзка. За съжаление не успяхме да заловим оригинала на писмото. То ще стигне до адресата. Но знаем паролата и начина за контактуване със свръзката. Според моите изчисления отговор от другата страна може да пристигне горе-долу след трийсет дни. Трябва да изпреварим чуждия диверсионен център. Да установим първом контакт със свръзката, а после и с главатаря на бандата. Ето първия етап от голямата партия, която искаме да разиграем. Ако успеем да вкараме наш човек в леговището на врага, ще разработим и по-нататъшните операции… Срещата със свръзката ще стане след две седмици. Представител на чуждия диверсионен център с псевдоним Хенрик трябва в определен ден да установи непосредствен контакт. Свръзката на бандата ще чака веднъж в седмицата в единайсет часа на моста в Нови Тарг. Това са основните данни — обобщи майорът. — Засега трябва да намерим изпълнител на ролята на Хенрик, за останалите ще помислим по-късно, според нуждите. Смятам, че мога да разчитам на вас.

В първия миг не знаех какво да кажа. Бях изненадан, напълно неподготвен за предложението на заместник-началника на Воеводското управление.

— Не знам дали ще се справя, задачата е много сериозна, не бих искал да ви подведа… — взех да усуквам един неясен отговор. При това се изчервих като хлапак.

Тогава се намеси моят началник, който до този момент мълчаливо слушаше думите на Стария.

— Ние взехме под внимание няколко елемента — каза той. — Вие сте били партизанин по време на окупацията. Оттогава разполагате с известен опит, който е необходим при сблъсък с бандата. Вече сте участвували в няколко подобни операции. Да вземем например операцията с условно название „Предател“, оная история в Неполомицката гора или пък обезвреждането на опасните банди в Бохненска и Новосондецка околия. Сигурно бих могъл да изброя и още… Освен това знаете чужд език. Това е много важно, като се вземе предвид, че ще действуваме като чужд Център. В Подхале никой не ви познава. Никога не сте действували там като офицер от Държавна сигурност. Значи отпада вероятността да бъдете деконспириран случайно в ролята на Хенрик. Тези факти говорят в полза на нашия избор на кандидата. А за това, че ние ви смятаме за предан на делото и смел служител на Държавна сигурност, няма нужда да говоря.

Стария извади от бюрото си цигара. Почерпи Юзек, после мен. Рядко правеше такъв жест, самият той не пушеше. С удоволствие запалих. „Мога ли да не приема такава задача?“ — помислих си. Направих жест, че искам думата. Обаче Стария ме изпревари.

— Задачата е опасна — заяви. — Няма защо да се лъжем. Не приемайте нашето предложение като служебно нареждане. Нямаме намерение да ви налагаме мнението си. Впрочем все още можете да помислите, макар че не разполагаме с много време…

Развълнува ме това, което чух. Та нали то беше отличие, и то не какво да е! Колко пъти съм мечтал да взема участие в някоя „голяма операция“. Приех предложението на шефа без колебание.

— Моля за по-нататъшните разяснения — обърнах се към Стария, може би прекалено уставно.

— Легендата, която ще използуваш — отвърна с видимо облекчение той. — е разработена в общи черти. Подробностите ще обсъдите с майора и поручика — Стария посочи моя началник и Юзек, ръководителя на секцията. — Трябва да научиш безпогрешно ролята си наизуст. Ще получиш подробно разработената биография на Хенрик. Ще играеш ролята на бивш войник от Националните въоръжени сили, който заедно с Швентокшиската бригада под командуването на Бохун е преминал с хитлеристката армия на запад, в американската окупационна зона в Германия. След това си бил прехвърлен обратно в Полша заедно с разузнавателно-диверсионна група. Работиш за диверсионно-разузнавателния център, който е трябвало да установи връзка с главатаря на бандата. Сега се представяш под фалшиво име. На Запад са ти дали фалшиви документи. В противен случай ДС би те издирвала като бивш член на НВС. Не си се възползувал от амнистията, не си се разкрил. Продължаваш да се „бориш“. Така в телеграфен стил изглежда легендата. Ще получиш документи на името на Мариан Сковронски.

Стария млъкна. Погледна часовника си. — За мен е време, другари. Трябва да се подготвят документите за Хенрик — обърна се той към началника ми, — да се направят няколко документиращи снимки, особено от неговия живот „на Запад“. Още утре трябва да пристъпите към интензивна работа. Остават ви само десет дни. Другите няколко дни оставете за мен, за да обсъдим с Хенрик задачата. Аха… още нещо. Акцията трябва да се пази в строга тайна. Хенрик не бива изобщо да се показва в нашата сграда. Засега всички знаят, че той е в отпуска, после ще измислим нещо. За въпросната операция могат да знаят само заинтересованите.

Стария завърши. Погледна през прозореца. Пред сградата на Воеводското управление за обществена сигурност го чакаше колата му, черният ситроен.

Срещахме се извън сградата на Воеводското управление. Действително работехме много интензивно. Вживяването в кожата на Хенрик изискваше да се обмислят нови и нови детайли, които възникваха непрекъснато, докато се подготвях за новата си роля.

„Ще успеем ли да предвидим какво ще бъде най-същественото в дадена ситуация?“ — с такъв въпрос завършвахме най-често с Юзек нашите обсъждания.

„Кой, впрочем, успява да предвиди какви ситуации ще възникнат?“ — питах вече само аз мислено.

Ролята ми не се свършваше с една среща. Предвиждаше се да се води дълго време подетата игра. Затова се налагаше да се обмислят различни варианти, спокойно, с желязна логика и точност.

Не познавахме особено добре противника, а той беше извънредно хитър. Благодарение на това бандата беше се измъквала от много засади. Значи трябваше да я разложим отвътре.

Майорът неведнъж подчертаваше важното значение на първата среща с главатаря на бандата. Нямаше начин да предвидим как ще реагира той тогава. Без съмнение ще анализира особено бдително първия разговор с мен, няма да повярва на голите думи, ще се опитва да ме проверява и да се убеждава дали наистина аз съм представителят на онези от чужбина.

Затова толкова често се връщахме към легендата, с която трябваше да се представя. Не очаквахме много от първата среща. Първоначално имах за задача да спечеля доверието на бандита, да убедя нейните членове, че са се свързали с този, с когото трябва. Едва след това можеше да се пристъпи към неутрализиране на дейността на бандата.

Обаче финалът на акцията беше далече, а очертанията му бяха неясни. Над този въпрос работеха няколко опитни офицери. Раждаха се концепции за смели, понякога дори щури акции, после пък — за прекалено предпазливи. Въвеждането на свой човек в щаба на бандата откриваше възможности за съвършена оперативна комбинация. Затова се прие условието да се стигне до финала без нови жертви, без проливане на кръв. При този вариант се изключваше напълно прекият сблъсък с бандата. Обратният вариант би довел до нови жертви сред местното население и загуби сред нашите.

Арестуването на самия щаб на бандата също не би сложило край на терористичната дейност в Подхале. Не много отдавна беше разбит щабът на Оген. Макар че най-опасният атаман загина, останалите продължиха дейността си, променяйки само името си на „Вяруси“. Използуваха широката мрежа на своите предишни местни помагачи, свързвайки ги в организация, оставаща на разположение на бандата. Едни от хората принуждаваха към послушание чрез шантаж, чрез заплахата със смъртна присъда, на други налагаха дисциплината на вече несъществуващата организация, докато пред трети рисуваха перспективите за материални изгоди или разбирането си за нестабилността на строя…

И така, целта на акцията беше конкретизирана. Трябваше да направим така, че да заловим всички членове на бандата, след което престъпниците да бъдат изправени пред съда. Но това все още не беше достатъчно. Трябваше също да обезвредим остатъците от въоръженото нелегално движение, да разкрием още многобройната мрежа от помагачи на бандата, да демаскираме цялата местна организация, кодкото и добре да е законспирирана. Именно тя осигуряваше толкова дълго почти безнаказаната дейност на „Вярусите“.

Пред очите ми се раждаше концепцията за обезвреждането на последната, толкова опасна банда в Подхале. Над плана на операцията, която организираше Държавна сигурност на Краковското воеводство, работеха Стария, моят началник и цял щаб хора. А аз бях горд, че мога да взема участие в тази операция.

Беше краят на периода, който по-късно историците нарекоха период на борба за укрепване на народната власт в Полша. В скалистото Подхале предстоеше да се извърши заключителният акт на тази борба.

При колко по-трудни условия водеха борбата сътрудниците на Държавна сигурност и Гражданската милиция през предишните години, онези най-тежки години непосредствено след освобождението. Бореха се в най-примитивни условия, при крайна беднотия, недостатъчно въоръжени, без опита, който ние днес имаме. Загиваха от куршумите на разните там Мшчичел, Понури, Оген или Жбик^[3]… В глухите околии на Жешувска, Люблинска, Бялистоцка област денем и нощем бяха изложени на вражески куршуми, твърде често отправяни иззад някой ъгъл. Бореха се, изпълнени със самоотверженост, убедени, че целта е по-важна от техния собствен живот.

Както Стария, така и моят началник бяха опитни офицери от Държавна сигурност, които бяха прекарали този първи период на най-трудните участъци на нашата борба. И тук се криеше изворът на признанието и авторитета, на които се радваха сред най-близките си сътрудници.

Атмосферата на жестока борба с врага, който се опитваше да сломи народна Полша, доверието към ръководството, както и ентусиазмът на целия наш колектив беше за нас фактор с огромно значение.

Подготовката за ролята на Хенрик беше за мен истинска оперативна школа.

Всеки ден ни приближаваше до началото на акцията.

Запознах се с дейността на бандата в подробности. Прегледах десетки протоколи, показанията на свидетели на потресаващи престъпления, нападения, грабежи. Налагаше се да опозная добре противника. Четях ужасен материалите за бандата „Вяруси“, протоколите от огледа на местата на извършените убийства…

Може ли да се изразят с думи привидно сухите разкази на жените, чиито мъже са били убити? Възможно ли е да се придаде по-дълбоко звучене на думите на майките, чиито синове са били отмъкнати от домовете им?

Колко трагизъм блика от всяка страница на тези материали!

 

В Шчавница бандата нападнала къщата на местната учителка. Четях откъслеци от нейния разказ:

„Не отварях вратата… Избиха прозореца, през който влязоха три непознати лица с оръжие в ръка, облечени във военни униформи… Аз през това време избягах на улицата. Къщата беше обкръжена. Един от тях опря оръжие в гърба ми. Въведоха ме в жилището. Разпитваха ме къде е легитимацията ми от ПРП. Започнаха да ме бият с дебели тояги по цялото тяло и по главата. Паднах на земята. Продължиха да ме бият, говорейки, че ще ми избият от главата демокрацията. После научих, че същата нощ са пребили тежко и председателя на Кооперацията за селска взаимопомощ…“

 

Смрачава се. Все по-трудно се различава серпентината на пътя, който се вие между гората и храсталака. Край пътя ромоли планински поток. Наблизо се виждат очертанията на къщичките от неголямо гуралско селце. По пътя към селото върви стопанин, завръщащ се от полето. Момче събира кравите от пасището. Селцето се вижда като на длан. Все повече светлинки проблясват в прозорците на къщите…

Лентата на пътя разсича селото на две и невидима се издига покрай гората до господствуващото над околността възвишение, след което изчезва зад хълма, закриващ хоризонта. Сред силуетите на внушителните ели фигурите на укриващите се хора са трудно забележими. Седят, притаени между дърветата, трима във военни униформи, а останалите в мушами. Всички са въоръжени с автомати и късо оръжие. Главатарят на бандата разпределя задачите. Един от бандитите с лека картечница заема позиция на възвишението край пътя, друг се мотае по пътя, пъхнал е автомата си под мушамата, останалите са се скрили в храсталака.

Отдалече долита шум на автомобилен двигател. Глас от храсталака нарежда:

— Пусни го, колата е частна.

Колата преминава през селцето, излиза от гората и отминава притаилите се хора. Мъж в мушама наблюдава нервно пътя. Най-накрая сяда под едно дърво. Трополенето на приближаващата се каруца не предизвиква реакция у мъжете. Някакъв стопанин се връща от пазар в близкото градче. След това край наблюдателния пост минава момче на велосипед, после младеж и девойка, засмени, нищо невиждащи освен самите себе си. Горското ехо връща думите на техния безгрижен разговор.

Пак се чува шум от автомобил. Все по-близо е, все по-отчетливо накъсва вечерната тишина. Отвъд селцето вече се виждат светлите ленти от фаровете, те се плъзгат по оградите. След миг се показва камион, изчезва зад завоя и с тежко ръмжене на двигателя покорява възвишението.

— Внимание! — чува се глас от храсталака. Главатарят дава сигнал за „скок“.

Камионът вече се вижда ясно. От мястото на засадата го делят двайсет-трийсет метра. Човекът в мушамата излиза на пътя. Вдига ръка. Шофьорът намалява скоростта, но не спира камиона. Тогава двама мъже в униформи и с автомати в ръка изскачат пред него. Дулата им принуждават шофьора да спре. Той е объркан, мисли, че са военни.

Почти едновременно изпод брезента се подават няколко милиционери. Две картечни серии заглушават нечий вик. Открил е огън онзи отзад. После стрелят всички, без предупреждение. Телата на двамата милиционери се строполяват в каросерията. Третият пада на пътя, четвъртият успява да изскочи, но до крайпътния ров го застига серия от автомат. До направения на решето камион стоят с вдигнати ръце шофьорът и мъжът, който е пътувал в кабината. Превозвал е пари за Селската взаимопомощ в Нови Сонч.

Нападателите се суетят край мястото на нападението. Командирът им претърсва кабината, заграбва превозваните пари. Останалите издевателствуват над ранените милиционери, ритат ги, а после ги доубиват. Смъкват ботушите и коланите на убитите, вземат им документите.

През това време отдалече пак се дочува шум на двигател. Иззад завоя се подава камион. Бандитите отскачат встрани. Заемат бойна позиция. И този път насочените към шофьора дула на автоматите го принуждават да спре колата, а ударът с дръжка на пистолет е достатъчен аргумент за случайно попадналия тук шофьор да приеме непредвиден курс. Двама мъже с готови за стрелба автомати се качват на калниците. Другите се наместват на платформата.

— До Язовско — нарежда главатарят. Камионът изчезва зад завоя.

В досието на бандата „Вяруси“ имаше такова донесение за извършеното нападение:

„… Дошли в дома на Войчех Сапата, живеещ в Нови Сонч, където останали до сутрешните часове на следващия ден. Не пускали никого от домашните да излиза. Поставили пост пред вратата. Наблюдавали пътя, по който трябвало да мине кола на Кооперацията за селска взаимопомощ за Нови Сонч. Когато камионът наближил, нападателите открили от леки картечници и автомати огън по четиримата милиционери: Чеслав Вилк, Юзеф Кмичик, Антони Дрожд и Леон Януш. Според показанията на свидетели те ритали и доубили издъхващите милиционери… Заграбили 90 хиляди злоти… Спрели друг случайно минаващ автомобил и принудили насила шофьорите Юзеф Мруз и Станислав Домалик да ги закарат в Язовско, където нападнали един магазин.“

Милиционерите се връщали от отпуска. Само един от тях имал пистолет…

 

Каменица се вие сред огромна горска площ, събирайки водите на планинските потоци, докато сама като буен поток не се влее край Лонцк в Дунаец. Бандитите се спуснали по една пътечка, извиваща се покрай брега на Каменица, до селцето Шчава. Привечер се доближили до лесничейството. Светкавично извадили скритите под палтата автомати. Лесничеят Ян Навроцки вече спял. Обкръжили къщата. Измъкнали навън стопанина. Принудили го да извика от дома му живеещия наблизо Юзеф Швистак. По това време в Лимановска околия били организирани доброволни отряди за съдействие на милицията. А Швистак бил обещал да създаде тяхно звено в Шчава.

Приближили се до неговата къща. Наредили на изплашения водач — лесничея — да извика съседа си. Жената на Швистак вече била чула викове и била забелязала подозрително раздвижване около дома на Навроцки. Отговорила, че мъжът й не е вкъщи. Когато планът на бандата се провалил, от тъмнината изплували фигурите на трима облечени във военни униформи мъже. Приближили се до прозореца. Представили се за служители на Околийското управление за обществена сигурност в Лиманова. Накарали жената да отвори вратата. Нахлули в жилището. Останалите обкръжили къщата. Вътре заварили само жената и двете й деца. Юзеф Швистак бил заминал в околията. Не повярвали. Претърсили тавана и стопанските постройки. Направили обиск. Намерили партийни документи. Задигнали парите, предназначени за изплащане на работниците, и три стари карабини.

Към един от бандитите се приближила по-малката дъщеря на Швистакови.

— Не вземайте тези неща. Татко ще се кара на мама — молела го.

Бандитът блъснал силно момиченцето. Посочил портрета на стената:

— Кой е този?

— Президентът Бйерут — отвърнало детето.

Той бутнал с дулото на автомата портрета на пода. Натрошил с ботушите си рамката.

— Вдигни това и го накъсай на дребни парченца — викнал на момиченцето.

Малката с плач изтичала при майка си. Бандитът отишъл до детето. Блъснал го с дръжката на автомата. Накарал го да вдигне портрета.

— Късай!

— Ще го скъсам, ако не убиете татко…

— Ако Швистак не напусне партията и доброволните отряди, скоро пак ще дойдем и пред очите ви ще се разправим с него!

Отишли си през нощта, изчезнали в гората, преминали по тясното мостче над бързата Каменица. Забранили на хората да съобщават за нощните им посещения.

Заплашили, че ще подпалят цялото стопанство на Юзеф Швистак.

 

Нахлули в дъскорезницата в Раба Вижна късно вечерта. Заплашили пазача, отмъкнали трансмисионния ремък.

Същата вечер в дома на енорията имало любителско представление, а след него забава. Те нахълтали в залата. Оркестърът замлъкнал на половин тон.

— Горе ръцете! Всички до стената!

Издърпали в средата на залата един милиционер.

— Залегни!

Един от бандитите изстрелял цяла серия в човека на пода.

— Оркестърът да свири! — изревал друг и също изстрелял една серия във вече мъртвия милиционер.

Принудили участници в забавата под звуците на музиката да издърпат за краката убития на пътя. На останалите двама служители от Гражданската милиция свалили ботушите и ги подгонили боси по снега към местния участък. Взели оръжие, боеприпаси, ракети, униформи. Нахълтали в жилището на още един милиционер от същия участък. Убили го в леглото му в присъствието на жена му.

През студените февруарски нощи бандата убила пак в Раба Вижна Тадеуш Бартошик и Владислав Каня.

Владислав Мровец от Гронково край Нови Тарг отказал да помага на бандата. Нахълтали през нощта. Към гърдите на убития прикрепили смъртна присъда…

В Крушченек нападнали една къща на улица „Здройова“. Извели от дома му през нощта Ян Хуркала. Подозирали, че е съобщил къде се укрива бандата. Бил убит…

Във Вадовице открили огън на железопътната гара, убивайки служителя от Гражданската милиция Мариан Скоч и пътниците Юзеф Таргош и Теофил Шиник. Ранили тежко пазача Ян Листек и пътниците Пьотър Капитански и Ян Бобак…

В Сромовице Вижни край Чорщин убили Франчишек Ковалчик. Бил отказал да помага на бандата…

В Обида край Нови Тарг бандата задържала връщащия се от черква Станислав Захвея. Бил заведен в пастирска колиба в гората, съблечен гол в студа, изтезаван и убит с изстрел в тила…

В Раба Нижна пребили с бухалки Себастиан, Станислава и Владислава Кошчелнякови…

В Шчавница нападнали седалището на Полския червен кръст…

В Лопушна въоръжената с автоматично оръжие банда обкръжила милиционера Чеслав Дикас, на когото отнели пистолета. Бандитите нападнали магазина на Кооперацията за селска взаимопомощ. В същото време капрал Янишек от местния участък алармирал Нови Тарг: „Бандата граби. Аз съм сам в участъка…“

И пак Шчавница. Бандата обкръжила дома на Ян Верчоха. Били го предупредили да приготви голяма сума пари. Бандитите му наложили контрибуция. Заплашвали го със смърт. По пътя бандитите срещнали милиционерски патрул. Открили огън от картечници и автомати. В престрелката загинал Франчишек Млостек. Тежко ранения Емил Гучик бандитите пребили с дръжките на автоматите си…

В Скавино край Мишленице бандата нападнала къщата, в която живеел бирникът. Нахълтали през нощта. Представили се за войници от Полската войска…

В Тилманова бандата организирала засада на коменданта на местния участък на Гражданската милиция и училищния инспектор Станислав Йежерски. В ръцете на бандитите попаднал милиционерът Тадеуш Михалик. Намерен е обезобразен със смъртна присъда, прикрепена към гърдите…

Говореха същия език, носеха полски униформи, появяваха се през нощта, нападаха от засада, грабеха, налагаха контрибуции, безмилостно изтезаваха своите жертви, заплашваха със смъртни присъди, убиваха…

Такъв беше врагът, с който трябваше да премеря сили. Кървавите деяния на бандата се врязаха дълбоко в паметта ми, непрекъснато се връщаха като кошмарен сън…

Бандата имаше на разположение много пътища за бягство, ние имахме само един път за преследване, а и той от време на време се прекъсваше. Къде да ги търсим? Как да ги обезвредим? Проучването на планинските пътечки още от самото начало беше осъдено на неуспех. Сега се откриваше нов път към бандата — нахлуването в нея отвътре.