Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trill of Victory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране
peppinka (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2010)
Последна корекция
in82qh (2011)

Издание:

Сандра Браун. Тръпката на успеха

ИК „Арлекин-България“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-002-3

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Сбъркал си професията си — обади се Стиви, като се мъчеше да надвика боботенето на мотора на спортната му кола, докато се провираха между другите коли. — От теб става чудесен разбойник.

Бяха действали по следния план: Стиви се показа на предната врата и фотографи и репортери се втурнаха през тревата пред къщата, защото решиха, че ще направи някакво изявление. Докато тичаха към предната врата, Джъд и Стиви се измъкнаха незабелязано от задната и притичаха до колата му, паркирана на съседната улица.

— Мечтаех да участвам в някоя голяма кражба — призна той, — но изчислих, че това изисква много труд и амбиция.

Стиви се усмихна и се настани удобно на кожената седалка. В мига, в който напуснаха жилището й, тя изпита чувство на свобода.

Да наруши дисциплинирания си начин на живот — това за нея беше истински лукс. Почти всяка сутрин по това време тя вече беше в разгара на тренировките, Джъд бе причина да се отпусне така.

— Кога започна да играеш тенис? — попита той, хвърли бърз поглед назад и направи завой към източната магистрала, оставяйки Далас зад гърба им.

— На дванайсет години.

— Късно за състезател, постигнал толкова много.

— Да, малко късно, но откакто се помня, все съм с ракета в ръка — Стиви си спомни вечерта, когато за пръв път бе изразила желание да играе тенис. — Най-неочаквано заявих на родителите ми, че искам да опитам да играя в отбора за девойки. Тъкмо бяха седнали да вечерят и ме изгледаха, сякаш им съобщих, че искам да отида на Луната.

Тенис ли?

Ами да.

Това е спорт за богати — заяви баща й. — Подай ми картофите.

— Какво толкова са имали против тениса?

— Нищо конкретно. Просто им беше непонятно. Майка ми изобщо не се интересуваше от спорт. Баща ми харесваше само футбол и баскетбол, а това са момчешки игри.

Стиви беше едно дете в семейството, при това дъщеря, и съзнаваше, че полът й е голямо разочарование за този чужд човек, когото наричаше „татко“.

— И как ти разрешиха да играеш?

— След вечеря, докато миехме чиниите, пак повдигнах въпроса пред мама. Казах й, че мога да използвам училищните ракети и топки. Не се налагаше да ми купуват нищо. И тя се съгласи.

Стиви разказа на Джъд, че в гимназията вече се била пристрастила към тениса. Гледала деца и спестявала парите за уроци по тенис в скъпия клуб в Северен Далас.

— Разбира се, не бях член на клуба. Само сметката на барчето на някой от членовете би надвишила месечната заплата на баща ми — Стиви не говореше с горчивина. Никога не се бе чувствала потисната от скромните доходи на родителите си, но се дразнеше от нежеланието им да ги повишат. — Запознах се с Пресли Фостър на един турнир на клуба.

Обувките ти са с номер по-големи. Бекхенда ти не го бива, форхенда ти също, макар ударите ти да са добри. Гледаш да направиш впечатление на зрителите, а не се концентрираш достатъчно върху стратегията си. Загубиш ли две точки, автоматично се оставяш да загубиш. Сервисите ти са силни и бързи, но невинаги. Не се ли наложи, не полагаш големи усилия, а това е много лош навик.

Стиви перифразира думите на Пресли Фостър. Джъд подсвирна.

— Брей!

Сега този спомен я караше да се усмихва.

— Изпитах чувството, че потъвам вдън земи. Фостър продължи да нарежда:_Имаш талант. Ще го пообработя и ще станеш световноизвестна. Ще ме намразиш, преди да го постигнеш. Трябват ти две години._

Седмица след като се дипломира, тя замина с известния си треньор на лагер във Флорида. Родителите й не бяха съгласни. За тях тенисът не беше работа, а игра. Въпреки възраженията им тя замина. Може и да нямаше бъдеще в тениса, но вкъщи, при родителите й, съвсем нищо не я очакваше.

— Докато Пресли не ме подложи на тренировките си, аз изобщо не знаех какво означава изтощителна работа — усмихна се тя.

И така, Стиви била безмилостно побеждавана от състезателите, които участвали в турнири още в училище и които посещавали летните тенис лагери на Фостър. Повечето се занимавали преди всичко с тенис. Някои не знаели какво е това детство. Тенисът бил всичко за тях.

— Чак на деветнайсет се включих в истинската игра — тя се загледа през прозореца в пейзажа. Джъд караше умело, но бързо. — Участвах в един турнир в Савана, Джорджия, когато получих съобщение, че къщата на родителите ми е била съборена от ураган и че двамата са загинали.

— Спомням си урагана, който помете половин Източен Далас.

— Целият район беше унищожен. Лежах и плачех на леглото в мотела, когато Пресли се втурна в стаята и ми се развика, че не съм на корта, за да загрявам за мача.

Родителите ми са мъртви. Да не би да настояваш да играя?

Разбира се, че ще играеш! Точно в такива моменти трябва да проявиш истински кураж!

И Стиви излязла на корта. Спечелила мача. После заминала за Далас, за да се погрижи за погребението на родителите си.

— Един ден след шест месеца — продължи да разказва тя с умислен глас, — както си говореше, Пресли се хвана за гърдите и без да успее да довърши изречението си, умря от сърдечен удар. На другия ден играх страхотно. Той щеше да остане доволен.

Нито родителите, нито треньорът й бяха доживели да я видят преуспяваща състезателка. Тази година сигурно щеше да спечели Големия шлем. После вероятно щеше да се оттегли и така щеше да докаже, че баща й не е бил прав. Тенисът не е занимание за богати. Тенисът е изтощителен обсебващ труд и заради него тя се бе лишила от университета, от любовта, от брака и децата — от всичко.

Вече се беше приближила до големия успех и не би допуснала нищо да й попречи.

Стиви забеляза, че Джъд я наблюдава внимателно, и веднага отпусна стиснатите си юмруци и устни.

— Ами ти? Ти винаги ли си мечтал да станеш спортен журналист и да пишеш вместо с мастило с кръвта на жертвите си?

Той направи гримаса и потръпна.

— Ама че ме описа!

— Няколко от статиите ти за мен са ужасни. Защо да те щадя?

— Ще понеса няколко удара под кръста — той й намигна закачливо. — Така де, дори може и да ми бъде приятно.

Тя се направи, че не разбира намека му. Целувката им — излишно бе да се заблуждава, че не я беше желала — щеше със сигурност да се окаже нещо много опасно. Най-добре да се преструва, че не се бяха целували.

Що се отнася до жените, Джъд Маккий наистина си го биваше. А и перото му беше безмилостно и неведнъж я бе засягало. Стиви нямаше намерение да му стане жертва нито в едното, нито в другото отношение.

— Маккий, любопитна съм да знам, защо мен? — тя се обърна към него, сви коляно и пъхна стъпалото си под бедрото. — Защо се целиш в мен с отровните си стрели?

— Теб какво те засяга? Цял свят те гледа с възхищение. Какво от това, че един пропаднал журналист изпитва удоволствие, като се заяжда с теб в тъпата си рубрика?

— Не е приятно.

— На читателите им е приятно. Още от първата статия преди доста години…

— Онази, на която исках опровержение.

Той се усмихна лукаво.

— Бях цитирал част от твое писмо, помниш ли? Читателите пощуряха. Нарочно подклаждах враждата помежду ни и имах полза от това.

— В какъв смисъл?

— Така материалите стават интересни.

— Но защо изобщо се заяде с мен?

— Не заради онова, което правиш или си направила, а заради това, което си. Заради…

— Заради кое? — настоя тя.

— Ами заради външността ти.

Стиви сякаш онемя. Най-сетне попита:

— И каква е външността ми?

— Ами готина си. Не мога да те възприема като спортистка, понеже изглеждаш като куклата Барби с тенис поличка.

— Това е истинска дискриминация спрямо жените!

— Точно така.

— Външността ми няма нищо общо с играта ми!

— Вероятно, но аз имам по-особено мнение — без никакво смущение се засмя Джъд.

— Ако имах брадавица на носа, по-добре ли щях да играя, кажи!

— Откъде да знам? Вероятно, да. Във всеки случай нямаше да ми се заяжда чак толкова с теб.

Тя се облегна на вратата и го изгледа учудено.

— Години наред се чудех с какво съм заслужила твоята злъч. А то нямало изобщо нищо общо с мен. Защото се дължи на шантавата ти снобщина и пренебрежение към женския пол.

— Само една жена може да направи такова заключение… извинявай, изобщо не искам да те обидя. Но аз не изпитвам никакво пренебрежение към спортистките.

— А само към мен. Мога ли да направя нещо, за да променя мнението ти?

— Погрозней!

— Или се разболей от рак.

Джъд отби встрани и рязко натисна спирачките. Обърна се към Стиви и каза:

— Ето това е удар под пояса. Но ще се направя, че не съм те чул, при едно условие.

— Какво условие?

— Кажи ми, че можеш да готвиш.

— Да готвя ли?

— Да готвиш. В кухнята, на печката. Да слагаш разни продукти в тенджери и тигани и да ги правиш вкусни.

— Мога да готвя.

— Е, добре.

Джъд включи на първа скорост и отново подкара по магистралата.

— Но ако може без сосове. Мразя сосовете, с изключение на белия сос върху пържено пиле. Само педерастите ядат сосове.

— Откъде го измисли — засмя се тя.

На следващото кръстовище той спря пред бензиностанцията, до която имаше и супермаркет.

— Хайде да напазаруваме!

След половин час отби колата по един страничен път. Буйните клони на дърветата от двете му страни образуваха зелен свод. Между тях стърчаха и високи борове.

— Къде отиваме? — попита Стиви. Градчето, в чиито покрайнини бяха пазарували, едва ли заслужаваше вниманието им. Освен бензиностанцията супермаркет, в него имаше магазин за железария и хранителни стоки, поща, пожарна, училище и три протестантски черкви.

— В къщата на баба и дядо — той се засмя на почудата й. — Наистина! Освен майка, аз имам и баща. Или имах. И тази ферма е на неговите родители. Завещаха я на баща ми. След като той почина преди няколко години, наследих я аз. Продадох пасбищата, но запазих двайсетте акра около къщата.

— Двайсет красиви акра — отбеляза тя.

— Благодаря.

Къщата беше следващата изненада. Тя се мъдреше насред поляна, заобиколена от огромни орехови дървета с разкошни разлистени корони. Имаше и вятърна мелница, пристроен гараж и хамбар. Всички бяха боядисани в бяло, а гредите — в зелено. Времето си беше казало думата и сградите се нуждаеха от потягане. Лехите покрай верандата бяха обрасли с плевели. Мястото беше изоставено и запуснато.

— Нуждае се от малко ремонт — каза Джъд, но това беше наистина слабо казано за състоянието на имота. — Вътре изглежда по-добре.

— Тук е прекрасно — любезно отбеляза Стиви и излезе от колата, навеждайки се под огромната паяжина между две дървета.

Джъд отключи вратата с ключа под изтривалката с надпис „Добре дошли“ и Стиви влезе. Вътре беше тихо, мрачно и задушно — личеше си, че отдавна никой не беше идвал тук.

Гласът на Джъд отекна в обширното антре:

— Мислех да я използвам за почивка през уикендите, но точно тогава има какви ли не спортни събития. А за какво да идвам чак дотук по средата на седмицата. С други думи, не идвам толкова често, колкото би ми се искало, нито пък колкото това място заслужава.

— Там какво има? — посочи Стиви стаята зад гърба му.

Той се завъртя на пети.

— Трапезария с малка масичка, сгъваем стол и пишеща машина — Стиви го погледна въпросително. — Останалите мебели са в къщата на майка ми.

— О! — тя всъщност не искаше да го попита точно това, но реши да не уточнява въпроса си. Той очевидно пишеше понякога в трапезарията. — А горе какво има?

— Три спални и баня. Има и тоалетна зад стълбите, ако ти се налага да отидеш. Не? Тогава да занесем продуктите в кухнята.

Минаха през просторния хол. Мебелите бяха завити с платнища. В края на дългия коридор завиха надясно и се озоваха в кухнята. Джъд остави покупките на кръглата дъбова маса.

— Истинска бабина къща… — замислено промълви Стиви и прокара пръст по дърворезбата на облегалката на близкия стол. — Така и не помня бабите и дядовците си. Умряха, когато бях много малка.

— Уф! — Джъд се наведе до хладилника и вдигна нещо свито и черно в странна форма. Той занесе с два пръста вонящата топка до задната врата и я хвърли навън. — Добре, че баба я няма да види, сигурно щеше да припадне.

После отвори прозорците, за да проветри, а Стиви направи сандвичи със сирене и студено месо. Усети леко придърпване в долната част на корема — познатата болка, която вече почти предусещаше. Странно, но откакто бяха излезли от Далас, не се беше сещала за болестта си. Благодарна бе на Джъд Маккий, че я разсейваше и така не мислеше за грижите си.

Само преди два дни би била на мнение, че ако остане насаме със спортния журналист, сигурно щеше да го удуши, при това с удоволствие би се наслаждавала на изскокналите от орбитите му очи.

Странно, но особеното му чувство за хумор я успокояваше. Той не я съжаляваше, нито пък глезеше — това би било непоносимо за нея. Не се правеше на клоун, за да я разсмива за щяло и нещяло.

Изобщо не бе предполагала, че общуването с него ще бъде толкова лесно. Точно от такъв приятел се нуждаеше сега — приятел, с когото да й е леко и приятно да разговаря. Добре, че беше дошъл точно тогава, когато имаше нужда от някой, който да е обективен, непревзет и сдържан. Разбира се, никога не би му го признала — по-скоро щеше да даде да й отрежат езика.

— Обядът е готов.

Той си изми ръцете и се приближи до масата.

— Страхотни сандвичи — възкликна Джъд и възседна стола.

Стиви отхапа от сандвича си и попита:

— Какво ще правим, след като обядваме?

Той отвърна с пълна уста:

— Ще правим любов.