Сандра Браун
Тръпката на успеха (2)

Първа глава

— О, Боже! Ти!

Стиви Корбет се подпря на открехнатата врата. Беше с късо кимоно, преметнато на гърдите и препасано с колан. Светлозелената дреха беше гладка и лъскава като воднист пъпеш.

Детайлите на облеклото й не убягнаха на спортния журналист. Той бе последният човек на земята, с когото би искала да разговаря в този миг.

— Не очаквах теб — каза тя.

— Очевидно. Кой е щастливецът? — попита Джъд с многозначителен тон.

— Лекарят ми предписа лекарство и очаквах да ми го донесат.

— Не поглеждаш ли през шпионката? — той потупа с пръст малката дупчица на вратата.

— Не се сетих да погледна.

— Улисана си в мисли, а?

Тя погледна зад широките му рамене, надявайки се да зърне момчето от аптеката.

— Точно така.

— И затова ли се изложи така на игрището?

Тя го изгледа.

— Както обикновено, господин Маккий, начинът ти на изразяване е неточен и обиден.

— Не и според това, което чух.

— Чу?! Не беше ли там? — тя го погледна тъжно. — Колко жалко! Щеше да се зарадваш на унижението, което преживях.

Той се усмихна и бръчките по лицето му се очертаха.

— Ето рамото ми, поплачи си. Защо не ме поканиш и не ми разкажеш всичко?

— Върви по дяволите! — за разлика от думите, усмивката й бе ангелска. — Прочети за припадъка ми в конкурентния вестник!

— Аз нямам конкуренция.

— Нямаш нито свян, нито скрупули, а също така ти липсва талант и такт.

Той подсвирна.

— Това падане сутринта май само е влошило лошото ти настроение.

— Настроението ми е прекрасно, само ти ми го разваляш. Защо да се преструвам? Възможно ли е да бъда любезна с журналиста, който пише потресаващи неща за мен!

— Читателите ме искат злъчен — заяви той. — Няма да съм аз, ако не съм заядлив. Както и ти няма да си ти без дългата си руса плитка — Джъд прокара пръсти по преплетените кичури чак до гърдите й.

Стиви го плесна през ръката и преметна тежката дебела плитка през рамо.

— Днес избягах от журналистите. Ти как се добра до адреса ми?

— Знам кого да подкупя. И защо бягаш от журналистите?

— Защото не се чувствам добре, господин Маккий. Никак не ми е приятно да си разменяме обиди. Ако знаех, че си ти никога нямаше да ти отворя. Върви си, моля те.

— Само един въпрос?

— Не.

— Защо припадна?

— Довиждане.

Тя затръшна вратата в лицето му и за малко не затисна края на сакото му. Подпря глава на вратата. Джъд Маккий! Вчера във вестника му излезе такава злонамерена статия за нея и турнира в Лобо Бланко. Маккий бе написал:

„Интересно какво ли ще облече екстравагантната Корбет, която в последния турнир имаше късмет и смая своите местни почитатели. Не би било лошо, ако бекхендът й бе толкова ослепителен, колкото късата й поличка.“

Години наред, откакто бе станала известна състезателка, Стиви търпеше какви ли не злостни коментари от негова страна. Спечелеше ли, той го обясняваше с „късмета й“, загубеше ли, без никаква жалост разнищваше поражението.

Понякога бе до болка прав в наблюденията си. Тогава най-много мразеше статиите му. Никога не беше казвал добра дума за нея нито като човек, нито като състезател.

Напоследък обаче тя не му беше давала много поводи, за да излива омразата си. Скоро бе спечелила Откритото първенство на Франция, което й отваряше пътя към Големия шлем. Следваше Уимбълдън. Уимбълдън…

Обикновено тази дума я вълнуваше, но сега я обзе лошо предчувствие. В този момент съвсем не й беше до Джъд Маккий.

Тя неволно отпусна ръка на корема си и се запъти към кухнята, за да си направи чай. Понякога й ставаше по-добре, когато пийне нещо топло.

Но само миг след като напълни чайника и го сложи на печката на вратата отново се позвъни. Този път разумно погледна през шпионката и видя деформираната във форма на рибешко око бутилчица с лекарство.

Отвори вратата.

Облегнат на рамката, Джъд Маккий подрънкваше хапчетата.

Стиви извика възмутено и изненадано:

— Как го измисли?!

— Срещу пет долара и честната ми дума, че бързо ще ти донеса лекарството, минах за твоя загрижен брат.

— И ти повярваха?

— Не знам. Грабна парите и… готово! Готин тип. Няма ли да ме поканиш?

Тя отстъпи с примирена въздишка. Няколко мига след като затвори вратата, двамата се гледаха отблизо. Въпреки многогодишните злобни намеци и обиди двамата за пръв път се оказваха насаме.

С изключение на една среща в Стокхолм преди много години, но тогава не бяха съвсем сами, пък и Стиви се съмняваше, че той изобщо си спомня този случай.

Маккий беше по-висок отблизо, отколкото изглеждаше отдалеч. Пътищата им често се пресичаха на разни обществени или благотворителни сбирки. Той често й махаше отдалеч, като закачливо мърдаше пръстите на ръката си и я вбесяваше с този жест.

Може би облеклото, което в най-добрия случай би могло да се определи като „всекидневно“, го правеше да изглежда по-нисък. Застанала до него, Стиви с изненада установи, че очите й са на нивото на ключицата му. Когато Маккий свали черните си очила, тя си припомни очите му — с лешников цвят и сив оттенък.

Тя се протегна да вземе лекарството. Той обаче го вдигна високо над главата си.

— Господин Маккий!

— Госпожице Корбет?

Чайникът засвири като сигнал за край на състезание. Тя се завъртя на босите си пети и тръгна към кухнята. Журналистът я последва през просторните стаи на апартамента.

— Хубава къщичка.

— Да, за посредствен журналист… — каза тя и наля вряла вода върху торбичката с чай в чашата. — Искаш ли билков чай с мед? — той се намръщи с отвращение. — А водка с доматен сок?

— Преди малко спрях да пия.

— Кока-кола? Диетична?

— Може. Благодаря.

Тя сложи мед в чая, пийна няколко глътки и едва тогава му подаде колата.

— Стомах ли те боли? — попита той.

— Не, защо?

— Майка ми ми даваше да пия чай, когато имах някаква чревна инфекция и ми се повръщаше.

— Ти имаш майка?!

Той сбърчи вежди.

— Злобничко… Като оня шеметен удар на Мартина миналия месец.

— Доколкото си спомням, в статията не се говореше за шеметен удар, а че Мартина е имала почивен ден.

— Чела си статията ми?

— Гледал си мачовете ми?

Джъд се усмихна. Доволен от словесната престрелка отпи от колата и се настани на високото столче пред барчето с приведен гръб. Стиви протегна ръка.

— Мога ли да си получа хапчетата най-сетне?

Той прочете етикета.

— Хапчета против болки?

— Точно така.

— Зъб ли те боли?

Тя оголи предните си зъби.

— Искаш ли да ми видиш кътниците?

— Оттук изглеждат чудесно — бавно рече той, загледан в устата й.

Стиви го изгледа гневно.

— Хапчетата!

— Да не си разтегнала някой мускул? Нещо в лакътя? Или рамото? Натъртване може би?

— Нищо подобно. Дай ми, моля те, лекарството и престани да се държиш като глупак.

Той сви рамене, сложи бутилчицата на бара и я плъзна към нея.

— Благодаря.

— Няма защо. Май имаш нужда от тия хапчета, а?

— Как позна?

— Ами лицето ти е напрегнато — той докосна ъгълчетата на устните й.

Стиви дръпна рязко глава и му обърна гръб. Наля си малко вода и погълна две хапчета. Сетне се настани с чашата чай на барчето до Джъд.

Пиеше чай и мълчеше. Той внимателно следеше движенията й. За него явно не важеше максимата: „Пренебрегвай нещо достатъчно дълго и то ще те изостави.“.

— Защо дойде, Маккий? — отегчено попита тя.

— Имам задачка.

— Нямаш ли някой мач за отразяване следобед? Турнир по голф или някой друг мач в Лобо Бланко?

— Може да не ти харесва, ала ти си спортният хит на деня.

Тя извърна очи и промълви:

— Наистина не ми харесва.

Джъд се облегна на бара и подпря лице на дланта си.

— Защо ти стана лошо сутринта? Не може да е от горещината. Не беше топло.

— Не. Беше идеален ден за тенис.

— Сигурно си легнала много късно.

Тя го изгледа възмутено и заяви високо и отчетливо:

— Никога не гуляя преди мач.

— Кой знае, може да ти се отрази добре. Защо не опиташ? — закачливо се усмихна той.

Тя поклати глава с укор.

— Безнадежден случай си да знаеш.

— Знам, знам.

— Виж какво много съм уморена. Когато звънна първия път, тъкмо се канех да си лягам. Взех си хапчето и искам да си почина. Така ми е предписал лекарят.

— Какво, да лежиш в леглото ли?

— Да.

— Това може да означава много неща. Но ако си в период на изтрезняване или на въздържание от дрога, би трябвало да си в болница.

— Искаш да кажеш, че съм алкохоличка или наркоманка? — ядосано попита тя и тутакси изправи попрегърбените си рамене.

Той се наведе напред и огледа очите й.

— Май не си. Зениците ти са наред. Не си наркоманка. Кожата ти има хубав цвят, нямаш следи от боцкане, очите ти не са замъглени.

Тя отдръпна глава.

— Твоите очи обаче няма да издържат на един по-подробен оглед.

Той не реагира на думите й и любезно отбеляза:

— Истината е, че изглеждаш чудесно, за да си зависима, от каквото и да е друго, освен висококачествени храни с нисък холестерол. Да не би да си попаднала на някоя развалена здравословна храна?

Тя подпря чело.

— Защо не си тръгнеш най-сетне?

Чувстваше се някак несигурна по няколко причини. Най-важната бе, че точно сега имаше нужда да е с някого, с когото и да е, и единствено Джъд Маккий й беше подръка. Колкото и да й беше трудно да го признае, досадното му присъствие бе за предпочитане пред самотата.

— Това значително би намалило вероятността да…

— Да… какво? — въпреки всичко тя искаше да разбере намеренията му.

— Да дам гласност на случая.

— Не може ли без това? — въздъхна тя. — Нямам нужда от повече известност.

— Така е — промърмори Джъд. — Достатъчно усилия си положила, за да се усмихва дълго лицето ти по списания и от телевизионните екрани.

Той присви очи и се взря в нея през гъстите си дълги мигли.

— Сигурна ли си, че не си симулирала припадък, за да избягаш от мача?

— Защо трябва да симулирам?!

— Италианката играе добре.

— Но аз съм по-добра! — възмутено възкликна Стиви.

— Беше добра — с неохота рече той. — Но годинките си казват думата. На колко стана? Трийсет и една?

Джъд засегна болното й място и тя рязко отвърна:

— Тази година беше най-добрата ми година. И ти го знаеш, Маккий. Ще спечеля и Големия шлем.

— Тепърва ти предстои Уимбълдън.

— Спечелих го миналата година.

— Да, но младата конкуренция ти диша във врата и младоците са сто пъти по-талантливи и по-упорити.

— Аз съм известна с упоритостта си.

— Тъй, тъй, както и с привлекателната си плитка. Но ти не си атлетка.

— Дотолкова, доколкото не са и футболистите в Националната футболна лига.

— Не приличаш на атлетка. Нямаш такова телосложение.

Стиви се ядоса на подигравателното му отношение и проследи погледа му, който се плъзна към гърдите й. Кимоното й се бе поразтворило и разкриваше част от едната й заоблена бледа гърда. Тя бързо загърна дрехата и стана.

— Крайно време е да те изхвърля.

Без да се смути, той продължи спокойно:

— Може би ти е станало лошо от притеснение, напълно разбираемо.

Стиви кипеше от гняв, но мълчеше. Нямаше намерение да удостои подигравките му с отговор. Изражението й бе застинало.

— Дълбоко в себе си винаги си знаела, че не притежаваш онова, което е необходимо, за да станеш истински шампион. Не ти достига поне една купа — не се предаваше той. — Звездата ти залязва.

— Не е така, Маккий. От дванайсет години участвам в турнирите за професионалисти.

— Но допреди пет години не беше постигнала почти нищо.

— Значи ставам по-добра с годините, а не обратното.

— Е, ако изключим тази сутрин…

— Възрастта ми няма нищо общо с това.

Той скочи на крака и отново я нападна с въпрос.

— Хайде, Стиви, кажи ми, защо припадна?

— Теб това не те засяга — изкрещя тя.

— Мускулен спазъм? Нещо такова, а?

— Не! Съвсем не е това.

— Така значи — бавно рече Джъд. Той наведе глава настрани и отново плъзна поглед по тялото й, сякаш търсеше нещо, което бе пропуснал да забележи. — И защо си толкова сигурна, че не е това? Да не би причината да е например едно б-е-б-е?

Тя се ококори.

— Ти си луд!

— А ти си бременна — заяви Джъд. Намръщи се и настоятелно попита: — Чие е детето? На оня шведски обущар, дето ти измайстори специалните тенис патъци ли?

— Не съм бременна.

— А може би щастливият баща е онзи поло състезател от Бермуда?

— От Бразилия!

— Добре де, от Бразилия. Онзи, дето носи няколко верижки на врата и има поне четирийсет зъба.

— Млъкни най-сетне.

— А може би не знаеш чие е детето?

— Престани! — извика тя и скръсти ръце пред корема си. — Бебе няма! — после повтори тихо през сълзи. — Няма бебе — сълзите потекоха по бледото й лице. — А може и нищо да не ми оставят… Когато оперират тумори, обикновено махат и всички свързани органи…