Сандра Браун
Тръпката на успеха (1)

Пролог

— Рамзи те търси под дърво и камък, Маккий.

Стажантът бе настигнал известния спортен коментатор на „Далас Трибюн“ по асансьора и тръгна след него към редакцията за вътрешна информация на най-големия вестник в Далас. Джъд Маккий не се трогна от заплахата за грозящия го гняв от страна на главния редактор. Нареди се на опашката пред машината за кафе. Тя произвеждаше такова ужасно кафе, толкова черно, че според него използваха остатъците, за да запушват пукнатините на експреса Норт Сентръл.

— Маккий, чу ли ме?

— Чух те, разбира се, Адисън. Имаш ли четвърт долар?

Маккий бе преровил джобовете на скъпите си, но безнадеждно омачкани панталони, но не успя да открие достатъчно монети. Славеше се с това, че никога не носи пари у себе си. Колкото и да бе невероятно, ето че отново се налагаше да иска заем, и то от едно значително по-младо и по-бедно момче.

— Рамзи е побеснял — стажантът подаде на своя идол шепа монети.

— Обичайното му състояние.

Маккий гледаше как пластмасовата чаша се пълни с кафе, чиито единствени качества бяха, че е вряло и непрозрачно като слънчевите очила, които все още не бе свалил.

Пийна глътка от едва разтворилия се кофеин и очилата му се замъглиха. Свали ги и ги пъхна в джоба на не по-малко измачканото от панталоните си сако. Очите му бяха подпухнали, а около ирисите се мержелееха множество червени нишки.

— Нареди да те изчакам пред асансьора и лично да те заведа в кабинета му.

— Наистина трябва да е бесен. Какво съм направил този път?

Въпросът на Джъд не криеше никакъв интерес. Майкъл Рамзи непрекъснато му се ядосваше. Различна беше само степента на гнева му.

— Сигурно сам ще ти обясни. Идваш ли доброволно, или не? — разтревожено попита стажантът.

Джъд го съжали.

— Хайде, води ме.

Адисън Ела-тук-иди-там работеше по няколко часа, когато нямаше лекции по журналистика в Съдърн Методист Юнивърсити. Още в първия му работен ден Джъд извади смачкана носна кърпа от още по-смачкания си джоб, подаде я на ентусиазирания студент и подметна с усмивка, че ще му трябва, за да си бърше потта от челото. Адисън се засегна и Джъд го потупа по гърба, като каза, че не е искал да го обиди, но ще му даде най-добрия съвет за всеки, тръгнал по пътя на журналистиката — да си помисли добре.

— Работиш ден и нощ за нищожни пари, условията са отвратителни и единственото, на което можеш да се надяваш, е да прочетат онова, което си сътворил, преди кучето да го сдъвче, птичето да се изцвъка отгоре му или госпожа домакинята да увие в него пилешките черва.

Но Адисън остана и по всичко личеше, че не взе присърце думите на изтерзания спортен журналист. Джъд би продължил да го разубеждава, но все още си спомняше времето, когато самият той се стремеше към звездите в кариерата.

Звездите отдавна бяха изчезнали, но понякога, особено когато пийнеше повечко, той си спомняше за пламенната амбиция да стане велик. И затова бе оставил момчето да си мечтае. Само щеше да разбере, че на повечето хора животът погажда доста мръсни номера.

Както обикновено преди обед, редакцията приличаше на кошер. Репортерите удряха по клавишите на компютрите. Някои подпираха с рамо телефонни слушалки и записваха информацията. Куриерите препускаха между бюрата, затрупани с писма и пратки, все още неразпечатани.

Имаше и такива, които се помайваха, пушеха, пийваха сок, газирана вода или кафе и чакаха да се случи нещо сензационно или пък да получат вдъхновение.

— … Арабите… Израел… Здравей, Джъд… Надали нещо ще се получи…

— Казах й: „Дай ми ключовете!“ Здрасти, Джъд! А тя ми отговори…

— И ми цитира… Привет, Джъд! Крайно време е някой да му даде да разбере и да се даде гласност…

Всички го познаваха и Джъд кимаше ту наляво, ту надясно, следвайки Адисън през лабиринта от бюра, а после по застлания с килим коридор към кабинета на главния редактор.

— Ето те най-после — въздъхна секретарката. — Още малко и щеше да ме изпрати да те търся. Благодаря ти, Адисън. Вече си свободен да си вършиш другата работа.

На момчето май не му се тръгваше тъкмо преди развръзката. Но секретарката бе така непреклонна, както и шефът. Затова Адисън се обърна и се отдалечи.

— Здравей, красавице. Какво има? — Джъд хвърли празната чаша в кошчето. — Направи ми истинско кафе, а?

Секретарката сложи ръце на кръста си и попита:

— Приличам ли ти на сервитьорка?

Джъд й намигна и я обгърна с онзи топъл многозначителен поглед от главата до петите, който винаги имаше ефект.

— Струваш милиони, знаеш ли!

И още преди да е успяла да реагира на неприкрития му безочлив намек и на подкупващия комплимент, той изчезна зад вратата на кабинета.

Вътре беше истински лисичарник. Очевидно Майкъл Рамзи вече бе изпушил първите две от редовните четири кутии цигари, които опустошаваше на ден. Една цигара димеше в пепелника, а друга — в устата му.

— Крайно време беше — рече шефът с гневно изражение.

Джъд се тръшна на кожения фотьойл и кръстоса крака.

— За какво?

— Не ми се прави на велик, Маккий. Тоя път наистина се изложи.

Секретарката влезе с чашата кафе, което бе направила в личната си кафеварка. Джъд й благодари с усмивка и още един красноречив поглед, който секретарката беше виждала и преди и съжаляваше, че не означава нищо.

След като тя излезе, Рамзи издиша цял облак отровен дим.

— Пропусна най-важната тенис среща за годината!

Джъд си изгори езика с кафето и прихна.

— Тенис! Ядосваш се за някакъв тенис?! Като те видях такъв почервенял и вдигнал кръвното, реших, че шефовете на любимия ти отбор са обявили банкрут. Какво е станало? Да не би Макенроу да е напсувал съдията?

— Стиви Корбет е припаднала на корта днес сутринта в Лобо Бланко.

Усмивката на Джъд угасна. Той тутакси стана сериозен и се съсредоточи. Чашата от истински порцелан застина пред устните. Очите му се вторачиха у Рамзи. Главният редактор загаси цигарата в пепелника, дръпна още веднъж от онази, която димеше в устата му, и небрежно изтърси пепелта в препълнения керамичен съд на бюрото.

— Какво ще рече „припаднала“?

— Ето това не знаем, защото никой не е отразил мача — иронично рече Рамзи. — Нашият суперспортен журналист е проспал сутринта…

— Може ли без сарказъм? Добре, спал съм. Голяма работа. Какво е станало? Спънала се е в плитката си и се е изтърсила, така ли?

— Не, не се е спънала. Добре, че фотографът е бил там. Той каза, че е „припаднала“.

— Лошо ли й е станало?

— Свлякла се насред корта.

— Отвратителен глагол!

Рамзи пламна.

— Ако беше там, сигурно щеше да подбереш по-подходящи глаголи.

— Не се налагаше да бъда там — каза Джъд в своя защита. — Корбет всякак щеше да бие онази италианка.

— Да, ама не можа. Напусна мача и турнира.

— След победата във Франция това беше една игра ей тъй, между другото. Щях да отразя по-интересните мачове следобед.

— Да, когато ти попремине махмурлукът — злъчно подхвърли Рамзи. — Факт е, че ти пропусна да отразиш припадъка на Стиви Корбет пред огромната зрителска тълпа, която въпреки сутрешните задръствания е била на игрището навреме, за разлика от теб, дето си се излежавал в леглото.

— Какви са слуховете?

— Никакви. Мениджърът й прочете изявление от три изречения, които не означават нищо.

— В коя болница е?

Джъд вече правеше наум списък от стабилни източници в медицинския сектор, които биха предали и собствената си майка, стига зеленото на парите да беше достатъчно зелено.

— Не е в болница.

— Как така?

Адреналинът му тутакси спадна. Мозъкът му посегна към спирачката и мина на задна скорост. Джъд се покашля и пийна глътка от кафето, за което беше забравил.

— Дали не раздухваш нещата, а, Майк? Горката Стиви сигурно е прекарала тежка нощ. Както впрочем и аз.

Рамзи поклати отривисто глава.

— Изнесли са я на носилка. Това е нещо повече от тежка нощ — той прикова Джъд с острия си поглед. — Ще разбереш какви са причините, преди някой друг да го е сторил! Ще навържеш нещата, защото историята вече мина по радиото. Не я ли чу в колата, докато идваше насам?

— Не пуснах радиото — кимна Джъд. — Боли ме главата.

— Ясно. Вземи — Рамзи извади кутийка с аспирин от чекмеджето и я хвърли на най-добрия си и най-талантлив журналист, който обаче беше и най-нетърпим. Главният редактор държеше аспирин в бюрото си специално за Джъд.

— Вземи три или глътни всичките, ако трябва, но влез във форма и почвай да звъниш по телефоните или хуквай навън. Искам по най-бързия начин да разбереш защо Стиви е припаднала.

Рамзи насочи нервно цигарата си към Джъд.

— И да си готов за вечерното издание.

Джъд погледна часовника си.

— Имах среща за обяд.

— Никаква среща!

— А, не — бавно рече Джъд и се измъкна от стола. — Това няма да стане. Ще се обадя на госпожицата и ще отложим обяда с няколко часа. През това време историята за Корбет ще е готова и предадена — Джъд спря на прага и шеговито отдаде чест. — Майк, ако не престанеш да се ядосваш толкова много, ще умреш млад.

Излезе и остави вратата отворена. Всички в редакцията чуха онова, което Рамзи изкрещя след Джъд — то съвсем не беше комплимент нито за него, нито за майка му.