Сандра Браун
Тръпката на успеха (3)

Втора глава

Плачът й слиса Джъд. Той дори хлъцна, когато смутено преглътна. Странна реакция, защото обикновено беше безразличен дори към най-ужасните събития. Но този път не можа да свие рамене и просто да отмине.

Стиви му обърна гръб. Дългата руса плитка, която висеше на гърба й, вече не изглеждаше така привлекателна, както на тенис корта. Сега сякаш й тежеше и едва ли не пречеше. Стиви като че ли неусетно се бе смалила и имаше съвсем безпомощен вид.

Тесните й рамене се тресяха. Тя плачеше, без да се притеснява, и риданията й размекнаха сърцето му.

— Шшт, шшт! — Джъд прегърна треперещите й рамене и я обърна с лице към себе си. Без усилие преодоля съпротивата й, привлече я в обятията си и я обви с ръце. — Извинявай, ако знаех, че е нещо толкова сериозно, нямаше да се държа така.

Джъд се съмняваше, че тя ще повярва на думите му. Той сам не им вярваше. Толкова рядко се извиняваше. И почти никога на жена.

Обикновено към ридаещите жени изпитваше презрение и раздразнение, като гледаше да се отърве колкото може по-бързо от обсебващите им обятия. Ала когато Стиви Корбет притисна пръсти към гърдите му в мълчалива молба за помощ и подкрепа, на него и през ум не му мина да се изниже колкото може по-бързо. Притисна я до себе си и подпря брадичка на буйната й руса коса.

Прегръщаше я, а тя продължаваше да плаче. Положението бе твърде необичайно за него, защото, когато прегръщаше жена, Джъд го правеше с плътска цел. Ако прегръщаше момиче по кимоно, което откриваше голите му крака, това означаваше, че само след миг ще се озоват в леглото. Ако прегръщаше момиче по кимоно, под което то носеше само бикини, ръцете му по-скоро щяха да са под дрехата и нямаше да потупват момичето по гърба, за да го успокоят.

Тези сравнения показваха колко по-различна бе тази прегръдка от прегръдките в близкото, а и далечното му минало.

Трябваше да е сляп, за да не долови с опитното си око някои подробности, които се дължаха на факта, че тя не носеше сутиен; да не долови извивката на гладките й бедра, приятното загадъчно очертание на бикините под кимоното, и все пак действията му не бяха водени от сексуален импулс.

Инак би бил истински гадняр. Не че не си падаше гадняр, но до този миг се държеше съвсем прилично. Може би чувството на вина го възпираше и затова ласките му бяха платонични и сдържани. Всъщност той бе предизвикал този емоционален срив, пък макар и несъзнателно. За разлика от другите жени, които бе докарвал до сълзи през кариерата си на мръсник, Стиви Корбет имаше наистина сериозна причина да плаче.

Постепенно риданията й преминаха в тихи, затрогващи, придружени със сълзи хлипания, които Джъд усещаше през ризата си.

— Не трябваше ли вече да си в леглото? — попита тихо той.

Тя кимна и се отдръпна, като напразно се опитваше да избърше очите си. Сълзите се стичаха и оставяха лъкатушещи черни линии от грима по лицето й.

Джъд имаше среща с една пламенна госпожица, с която се канеше да обядва. Изпрати мислено и на госпожицата, и на обяда по една целувка. А после, изненадвайки дори повече себе си, отколкото Стиви, приклекна и я вдигна на ръце.

— Недей, Маккий, мога и сама.

— Накъде?

Тя колебливо посочи спалнята. Тялото й беше стегнато и при други обстоятелства би подканило към ласки. Но тя беше и доста лека и Джъд можеше да я носи поне сто мили без никакво усилие и умора. Ала би се поизпотил, ако трябваше дълго да я прегръща, без да прави нищо друго.

— Ето там.

Влязоха в просторната и светла спалня с много цветя.

— Не са ли снимали някои сцени от Тарзан тук? — пошегува се той.

— Цветята са домашните ми любимци. По-евтино е да ги поддържаш, докато те няма, отколкото ако имаш куче или котка. Пък и не бих им липсвала.

Той я остави на ръба на леглото.

— Легни.

— На всички момичета ли го казваш? — весело подхвърли тя.

— Не се шегувам. Дръж се сериозно и лягай.

Тя се облегна на купчината ажурни възглавници. По изражението й личеше, че така се чувства добре, макар че едва ли би го признала.

— Извинявай за ризата.

— Защо? — той сведе поглед и видя следите от сълзи с размазаното петно от туш за мигли. — Ще излезе, няма страшно — успокои я Джъд.

После взе лекото пухкаво одеяло, сгънато в края на леглото, и я зави. Седна до нея и бедрата им се докоснаха.

— Хайде, разкажи ми.

— Не и на теб, Маккий.

— Казвам се Джъд.

— Знам. От вестника.

— Забрави за вестника поне за малко.

— А ти забравил ли си го? — рязко попита тя.

— Да!

Настъпи тягостна тишина и сълзи отново изпълниха очите й — светлокафяви, с цвят на много скъпо уиски.

— Стиви — подхвана нежно той, — разчитай на дискретността ми. Наистина трябва да поговориш с някого.

— Така е, но…

Тя подсмръкна, той взе салфетка от кутията на нощното шкафче и я пъхна под носа и.

— Духай!

Стиви духна. Джъд хвърли салфетката в кошчето и взе нова, за да попие сълзите й.

— Имаш нужда да го кажеш, за да ти олекне.

— Не се чувствам удобно да споделям с теб.

— Ами то и за мен всичко това е доста непривично — поклати отривисто глава Джъд. — Обикновено, когато съм в едно легло с полуголо момиче, последното нещо, което би ми дошло наум, е да си бъбрим. И тя да използва устата си само за да споделя проблемите си.

— Маккий!

— Джъд. Хайде, разказвай. Кога разбра за туморите?

— Тази сутрин — промълви тя.

— Преди мача? — тя кимна. — Кой беше този умник, да ти го каже преди мача?

— Сама разбрах.

— Защо ли се чудя!?

Тя се намръщи.

— Бях си направила изследвания и исках да знам резултатите. Държах на това! — тя погледна към прозореца, където на перваза цъфтеше цяло сандъче със снежнобели цветя. — Струва ми се, че не подозирах най-лошото. Казвах си, че съм готова да го чуя, но… — тя го погледна. — Прав си. Стана ми лошо от притеснение.

— Ами нормално — той потри ръце и се вгледа в тях, сякаш за пръв път забелязваше четириъгълните си нокти, косъмчетата около кокалчетата, едрите китки като на бейзболен играч, какъвто не беше. — Тези тумори са…

— В женските органи — рече тя и отново извърна поглед. — Имах болки повече от нормалното…

Джъд смутено се покашля. Станеше ли дума за тези органи, той чувстваше, че отношението му към тях е съвсем момчешко. Обичаше да ги гледа, да ги докосва и да прави секс. Според него всяка жена бе различна и интригуваща и той се смяташе за добър познавач на най-изтънчените. Никога не бе оставал верен на една жена. Беше им се наслаждавал предоволно, дори повече, отколкото бе склонен да си признае във времето на сигурния секс.

За пръв път му се случваше да мисли за женско тяло от обективна гледна точка. По-скоро преценяваше какво означава това тяло за собственичката си, отколкото за него самия. То съдържаше личност. То не беше само меко, приятно средство за удоволствие.

Джъд не се харесваше особено в този момент, сигурно нямаше да може да се погледне в очите, ако зърнеше огледало.

— Ще ме оперират и ще ги извадят — тихо каза тя. — Месеци наред ще се възстановявам, ако са доброкачествени.

— Може ли да не са?

— Може.

Размениха си дълъг, замислен поглед, изпълнен с подтекст.

— Но шансът да са доброкачествени е голям — веднага добави Стиви. — И ако е така, може да отложат операцията. Но при всяко положение ще направят пълна хистеректомия.

Джъд стана и закрачи покрай леглото. Гневно я изгледа.

— Тогава защо лежиш тук? — попита някак сърдито. — Защо не си в болницата, на път за операционната?

— Сега не мога да се оперирам. Уимбълдън е само след месец.

— И какво от това?

Тя стисна устни, разгневена от неговата прямота.

— Трябва да се състезавам.

— Но след това се задават други състезания!

— Както вече нелюбезно отбеляза, не съм чак толкова млада. Може и да играя по-добре от всякога, но докога? — като поклати непримиримо глава, тя продължи: — Това е моята година. Моето време. Ако не спечеля Големия шлем сега, може да не ми се удаде друга възможност. Пък какво ще открият, когато ме оперират, не знам. Ако бях десет години по-млада, вероятно бих могла да се върна отново към спорта. Докато се почувствам добре, ще минат месеци. Та дори и да бях по-млада, надали бих се чувствала толкова силна, както се чувствам сега.

— Ами ако туморите са злокачествени?

— Това естествено усложнява нещата — уклончиво отвърна Стиви.

— Колко ги усложнява? — тя не отговори. Той повтори: — Колко, кажи.

— Ако са злокачествени, отлагането на операцията с няколко седмици може да се окаже фатално.

Джъд подпря ръце на кръста си и я загледа съсредоточено.

— Не си наред.

— Какво знаеш ти, да не би да си в моето положение!

— Гинекологът ти какво смята?

— Той настоява веднага да ме оперира, като казва, че две седмици не са от голямо значение.

— Мен ако питаш, веднага трябва да те оперира.

— Не те питам.

— А мениджърът ти на какво мнение е?

— Той гледа на случая от всички страни и е оставил на мен да реша. Но ако участвам в Уимбълдън, имам само две седмици, за да взема решение.

— Сега боли ли те?

— Не непрекъснато. Мениджърът ми естествено иска да дам най-доброто от себе си.

— Иска най-доброто, защото има интерес от това.

— Не е така.

— А родителите ти?

— Те не са живи.

— Гаджето ти?

— Няма такова — тя го изгледа. — Хич и не си мисли за скандинавския обущар, който е към седемдесетте и има безброй внучета.

— Ами разгърденият бразилец с рекламната усмивка?

— Мразя го тоя тип. Или който там разгласи за нашата връзка… сигурно е минал твоята школа по жълта журналистика.

Той се направи, че не я е чул.

— Значи си самичка в тази ситуация.

— До момента, в който не опишеш ситуацията на спортната страница. Тогава всички ще имат мнение по въпроса.

— Казах ти, че всичко ще остане между нас.

— Много бих се учудила.

— Няма да напиша и думичка, но ти трябва веднага да постъпиш в болница.

— Не знам кога ще отида.

— Как така? Казвам ти, трябва да си луда, ако не постъпиш моментално!

— Теб някога оперирали ли са те?

Той помълча и каза:

— Не съм си правил коремна операция.

— Тогава как така ми даваш съвети? Без дори да ти ги искам.

— Виж какво, стига си ми говорила за кариерата си. Тук става дума за живота ти!

— Тенисът е моят живот!

— Що за банални приказки!

Тя отметна глава и го изгледа високомерно.

— Господин Маккий, имам да обмислям много въпроси, а вие ми пречите. Хайде сега, нали вече научихте сензацията, бъдете така любезен да ме оставите.

— Окей. Връщам се в редакцията и сядам да ти съчинявам некролога.

Тя рязко седна. Одеялото се смъкна до кръста и.

— Ти наистина не можеш да разбереш колко ми е трудно да взема решение.

— Живот или смърт? Наистина е трудно.

— Не е чак толкова просто. Не знам дали туморите са злокачествени. Не знам дали отлагането на операцията би било фатално. Единственото, което знам, е, че моята кариера ще приключи. Това е единственото сигурно нещо, на което трябва да основа и решението си — тя пое дълбоко дъх, сякаш бе изчерпала силите си. — Маккий, ти не можеш да решаваш вместо мен, защото никога не ти се е налагало да жертваш мечтата на своя живот, нали? Твоите мечти не отиват по-далеч от следващата мадама или спортно постижение.

Джъд не можеше да спори с нея, защото бе описала съвсем точно живота, който водеше, но го беше яд на вярната й преценка. Нарочно или не, с тези думи тя бе изразила собственото му мнение за това, което представляваше в момента. Не можеше да й възрази. Но и не можеше да си тръгне, без да хвърли някоя бомба.

— Преди да си тръгна, ще ви кажа нещо, госпожице Корбет, което вероятно искате да знаете.

— Моля?

— Кимоното ви е разтворено.

 

 

— Да, благодаря, чувствам се много по-добре — Стиви разговаряше с гинеколога си. — Лекарството ми подейства добре. Поспах няколко часа.

Сънува единствено красивото, присмехулно лице на Джъд Маккий — така, както изглеждаше, когато й обърна внимание, че кимоното разкрива гърдите й. Беше невъзможен и тя с основание го ненавиждаше.

— Припадъкът се дължеше само на това, че се разстроих от резултатите.

Лекарят веднага реши да се възползва от бодрото й настроение и отново настоя за спешна операция.

— Нали ми казахте, че две седмици не биха били фатални — припомни му тя. — Имам нужда от време, за да преценя и обмисля всичко.

След малко разговорът им приключи. Той я посъветва да се консултира и с друг лекар. Дори и с трети специалист. Нямаше съмнение, че има тумори на матката и на яйчниците. Доброкачествени или не, операцията щеше да покаже.

С тези мрачни мисли Стиви отиде в хола и включи телевизора. Започваше спортното предаване на местния канал. Показаха я просната като парцалена кукла насред тенис корта. Всички погледи бяха вперени в нея.

Припадъкът й предизвика бурната реакция на пресата и на ръководството на турнира. Добре, че не помнеше нищо, след като й прилоша. Всъщност тя не помнеше нищо още от мига, в който излезе на корта, защото единствената й мисъл беше дали този турнир не е последният за нея.

Когато й стана лошо, вече водеше с два гейма. Вероятно бе играла механично, по навик. Нищо не си спомняше.

„… Можем само да гадаем какви са причините за неразположението на госпожица Корбет — прозвуча гласът на телевизионния коментатор. — Информацията на мениджъра й е, че състоянието на известната тенисистка не е сериозно и че тя си почива, но адресът й се пази в тайна.

А сега да видим какво става на стадион «Рейнджър», където…“

Стиви рязко изключи телевизора.

— Да бе, няколко туморчета, нищо сериозно, край на кариерата ми, никога няма да имам деца, какво толкова…

Отиде в кухнята по навик, не че беше гладна. Забеляза чашата на Джъд Маккий и я остави в мивката.

— Далеч от очите, далеч и от мен!

Но мислите й все се въртяха около него и това беше смущаващо. Защо мислеше за него? Вероятно защото не бе очаквала да се държи толкова мило, когато се разплака. Или защото обеща да не разгласява за болестта й. Вземеше ли решение, щеше първо на него да се обади. Заслужаваше го, защото се държа наистина благородно.

Тя изяде купа овесени ядки, хапна и ягоди — напук на ироничния му намек за здравословната й диета — и се върна в спалнята.

Разплете плитката и отново се замисли за Джъд. Той бе докоснал косата и ъгълчетата на устните й. Беше я прегръщал, търпеливо изчаквайки да се наплаче. Дори я беше носил на ръце. Смутено, но съвсем ясно си припомни докосването на ръкава му до голите си бедра, силните му гърди, опрени в нейните.

Той й беше враг номер едно, толкова злобно бе перото му. Но сега тя признаваше пред себе си, че докосването му бе предизвикало у нея неочаквана физическа реакция — беше се развълнувала, стомахът й се беше свил, а бедрата й сякаш бяха пламнали от вътрешната страна.

Седнал на високия стол пред барчето в кухнята, измачкан и небрежен, той изглеждаше така, сякаш беше у дома си. Тъмнокестенявата му коса бе дълга не защото той така се харесваше, а защото не ходеше редовно да се подстригва. Джъд бе привлекателен по един нехаен, див начин. Не беше изискан тип. Ала много сексапилен. Предизвикателните му маниери го правеха още по-привлекателен. Както и арогантността му. За всяка чувствителна жена той бе направо убийствен. Стиви смяташе, че всяко влюбено в него момиче е само за съжаление.

Тя разреса коси, укорявайки се, че му позволи да я разгневи. Колко глупаво — да се кара с него! Никой не би разбрал нейната дилема, особено пък той. Какво знаеше той за провалените амбиции? Джъд никога не се бе стремил да се издигне по-високо от посредствеността. Драскач, който навярно нито познаваше, нито ценеше успеха.

Но ако нещо му беше ясно, мислеше си Стиви, то това бяха жените. Той знаеше, че тя няма лесно да забрави последната му реплика.

Стиви остави гребена и си легна. Спеше настрани, защото когато лежеше по гръб, болките зачестяваха. С ръце под бузата си, тя впери поглед в тъмната стая и се замисли за Джъд. Спомни си какво бе казал — ей така, между другото — за гърдите й. Дали беше забелязал как в един момент щръкнаха връхчетата?

Заспивайки, усети руменина по лицето си от мисълта, че той вероятно ги бе забелязал.