Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите О’Хърли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance to the Piper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране
misi_misi (2009)
Разпознаване и корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Във вихъра на танца

ИК „Коломбина прес“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0347-2

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Рийд се улавяше, че си задава въпроса дали тя по някакъв начин не си играе с разсъдъка му. Едва ли някой би нарекъл Мади О’Хърли магьосница, ала като че ли това изглеждаше разумното обяснение на факта, че във влажната петъчна вечер в седем часа той вече нервничеше пред Рокфелер Сентър. Трябваше да си е у дома, да вечеря на спокойствие, след което да се зарови в документите, които бе донесъл в куфарчето си.

По Пето Авеню се нижеше поток коли, карани от изнервени от влагата и горещината шофьори. Щастливците, които имаха предварителни планове, а и време, за да ги осъществят, се отправяха вън от града с надеждата до понеделник жегата да поотслабне. Пешеходците също вървяха забързано, разхлабили вратовръзки, разкопчали връхните си дрехи; наподобяваха номади сред пустинята, решени на всяка цена да открият близък оазис.

Рийд се загледа безучастно в някакви деца, които предлагаха на минувачите поувехнали червени карамфили по долар. Нито едно от децата не се приближи до него. Явно не изглеждаше нито щедър, нито наивен.

Всъщност защо бе приел да се срещнат? Отговорът се натрапваше от само себе си. Защото искаше да я види, затова. И нямаше смисъл да отрича очевидната истина.

Тя бе предизвикала… любопитството му, реши Рийд неспособен да намери по-точна дума. Жена като нея неизменно предизвикваше любопитството на мъжете. Беше постигнала успех, ала продължаваше да се бори с неотслабващ ентусиазъм. Привлекателна жена, която не разчиташе на външността си. Очите й гледаха открито… ако човек бе склонен да им се довери. Да, Мади О’Хърли безспорно бе интригуваща личност.

Но защо, за Бога, той не бе успял поне да предложи някое подходящо място за срещата?

Отмина го група кикотещи се млади момичета. Рийд отстъпи, за да не го пометат. Едното се обърна да го погледне повторно, заинтригувано от замечтания му поглед и стройната фигура. Сетне сложи ръка на устата си и пошепна нещо на приятелките си. Отново се разсмяха, след което тълпата ги погълна.

Рийд усети гъделичкаща струйка да се стича под яката на ризата му. Часовникът му показваше седем и двайсет.

Търпението му почти се бе изчерпало, когато най-сетне я зърна. Защо ли изглежда толкова различна от всички останали, запита се. Косите и дрехите й бяха в ярки цветове, но и други сред тълпата носеха не по-малко крещящи тонове. В походката й се забелязваше вродена грациозност, въпреки че младата жена вървеше бързо. Мади като че ли нищо не вършеше бавно. И все пак излъчваше спокойствие и увереност. Рийд не се съмняваше, че за по-малко от пет минути ще открие поне пет жени, надарени с по-впечатляваща красота. Ала очите му — както и цялото му същество — бяха приковани тъкмо в нея.

В следващия момент Мади го забеляза и ускори крачка.

— Съжалявам. Всеки път се извинявам за поредното закъснение. Изпуснах автобуса, но все пак реших, че след репетицията първо ще мина през къщи след да се преоблека, тъй като ти по всяка вероятност си сложил костюм — огледа го с одобрителна усмивка. — Познах!

Беше облякла рокля, пъстра като дъгата — същинска скитница, както се и представяше. Всички наоколо бледнееха пред нея.

— Можеше да вземеш такси — промърмори той, но не посмя да скъси разстоянието помежду им.

— Така и не свикнах да се возя в такси. Ще платя поне вечерята и така ще компенсирам неудобството ти — тя го хвана под ръка с трогателна непринуденост — каквато той не успяваше да постигне и с най-близките си хора. — Сигурно умираш от глад. Аз също. Тук наблизо правят страхотна пица, тъй че…

— Вечерята ще платя аз — отсече Рийд. — И можем да се нахраним с нещо далеч по-вкусно.

Мади се възхити на лекотата, с която той успя да хване такси още при първия опит и не се възпротиви, когато чу, че отиват в луксозен ресторант на Парк Авеню.

— Е, мога и да се откажа от пицата — подхвърли закачливо. — Между другото, баща ти ми хареса.

— Чувствата ви са взаимни, бих казал.

— Не ти ли се стори странно, че навремето е познавал родителите ми? Баща ми има навика непрестанно да цитира разни известни особи, а може да не ги е зървал дори. Но виж, за твоя баща никога не ми е споменавал.

Рийд се запита дали свежото ухание, което се носеше от нея, ще остане в таксито и след като слязат.

— Навярно е забравил.

Мади доволно се засмя.

— О, едва ли. Имена той никога не забравя, дори ако е на нечия далечна братовчедка, получила предложение за участие в някоя второстепенна пиеса. Просто се учудих, че твоят баща си спомня така ясно тяхната среща, а дори й придава такова голямо значение.

Същото си бе помислил и Рийд. През годините Едуин се бе срещал със стотици хора. И защо ще запомни някакви си пътуващи музиканти, приютили го в хотела си за една нощ?

— Единственото обяснение е, че навярно родителите ти са му направили невероятно силно впечатление.

— Виж, това ми се струва напълно вероятно. Което мога да кажа и за твоя избор на подходящо заведение — добави Мади, като прочете името на френския ресторант, пред който спря таксито. — Никога не съм идвала в тази част на града.

— Но защо?

— Онова, от което имам нужда, в основни линии се намира съвсем близо до апартамента ми — Мади и без малко да падне, ако Рийд не беше я подкрепил. — Не разполагам с време, за да излизам често, а и мъжете, които досега са ме канили на среща, имат твърде ограничени познания по френски, просто се изчерпват с наименованията на отделните позиции… Това май не прозвуча много изискано?

Пристъпиха навътре, сред блажена хладина, едва доловим свеж аромат и приглушени пастелни тонове.

— Да — отвърна Рийд. — Но не смятам, че често се тревожиш дали се държиш изискано.

— По-късно ще помисля върху дилемата дали да приема това като комплимент, или като обида — заяви Мади. — Обидите ме вбесяват, а пък не искам да си проваля вечерята.

— О, мосю Валънтайн!

— Жан-Пол — Рийд кимна на оберкелнера. — Нямам уговорена резервация. Надявам се, ще намериш къде да ни настаниш.

— За вас винаги — келнерът хвърли бегъл професионално изпитателен поглед към Мади. Не е обичайният му тип, реши Жан-Пол, но е много интересна. — Моля, последвайте ме.

Тъкмо така Мади си представяше някой от любимите ресторанти на Рийд Валънтайн. Поостарял, но много елегантен, дискретно изискан, без да е крещящо модерен. По стените цветни мотиви в пастелни тонове, меко осветление и всичко това създаваше атмосфера на приятна отмора. Мади зае своето място на ъгловата маса и с откровено любопитство заразглежда другите посетители. Толкова аристократи в едно неголямо заведение, рече си развеселена. Но това бе част от магията на Ню Йорк. Свиеш ли зад ъгъла, еднаква бе вероятността да се натъкнеш на неподправен блясък и отблъскваща пошлост.

— Шампанско, господин Валънтайн?

— Мади? — Рийд наклони глава както държеше листа с менюто, но остави тя да направи избора.

Усмивката, която Мади отправи към оберкелнера, го накара да отбележи още няколко точки в нейна полза.

— Предложат ли ти шампанско, почти никога не можеш да откажеш.

— Благодаря ти, Жан-Пол — рече Рийд, като му върна листа.

Задоволила любопитството си по отношение на останалите посетители, Мади отново се обърна към Рийд.

— Хубаво е тук. Приятно съм изненадана.

— Защо, какво очакваше?

— Ето затова обичам да се виждам с теб. Никога не зная какво да очаквам. Питах се дали ще се появиш отново на някоя от репетициите.

Не му се щеше да признае, че бе имал подобно желание и единствено самодисциплината му бе помогнала да стои настрана.

— Не беше необходимо. С нищо не мога да допринеса за успеха. Моята фирма се интересува единствено дали представленията ще носят печалба.

— Разбирам. За „Валънтайн Рекърдс“ е важно постановката да се превърне в хит, за да бъде успешно вложението им. А албумът със записа от един хит се продава на много места.

— Това е така наистина, но от друга страна вярваме, че постановката е в добри ръце.

Когато донесоха шампанското, Мади не бе особено възхитена. Ритуалът й се стори забавен — демонстрацията на етикета, сръчното отваряне на бутилката, завършило с приглушено пукване, дегустацията, одобрението. Келнерът наля виното в тесни високи чаши, в които по повърхността тутакси се изпълни с игриви мехурчета.

— Предполагам, трябва да вдигнем тост за Филаделфия — рече Мади.

— Филаделфия?

— Премиерното представление ще реши всичко — Мади леко чукна чашата си в неговата, сетне бавно отпи. Тя се ограничаваше в пиенето, както и във всичко останало, но онова, което си позволяваше, вкусваше с огромна наслада. — Прекрасно е. За последен път пих шампанско на празненството, преди да напусна трупата на „Паркът на Сузана“, но не беше толкова хубаво.

— Защо така?

— За какво питаш?

— Питам защо престана да играеш в тази постановка.

Преди да отговори, Мади отново отпи. Виното е толкова хубаво на светлината на свещите, рече си. Колко жалко, че хората престават да забелязват подобни неща, когато се замогнат дотолкова, че да могат да пият скъпо вино щом пожелаят.

— Бях вложила в ролята всичко, на което бях способна. После стана време да продължа пътя си. Аз съм неспокойна натура, Рийд. И се вслушвам в музиката, която звучи вътре в мен.

— Не търсиш ли сигурност?

— Като знаеш в какво семейство съм отгледана, разбираш, че не придавам особено значение на сигурността. Пък и човек открива сигурността най-напред в самия себе си.

Рийд знаеше как някои хора се измъчват от безпокойство, особено някои жени, които се местят от един град в друг и никъде не се чувстват у дома си.

— Човек би казал, че нещата лесно ти омръзва.

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— На мен никога не ми омръзва — отвърна му съвсем искрено. — Дори напротив, всичко ми доставя удоволствие.

— Значи за теб обяснението не е загуба на интерес.

Нещо подсказа на Мади, че това е някакъв вид проверка. Или може би Рийд проверяваше себе си.

— Не мога да назова нещо, към което да съм загубила интерес. По-скоро това е въпрос на различни гледни точки. Човек като теб създава своите навици, след което разбира, че всекидневно трябва и да се придържа към установените правила, защото десетки хора зависят от теб. Голяма част от правилата в моя живот са били определени от други хора просто докато се убедят, че мога да се справям и сама. Останалото трябва да се променя и то непрекъснато, иначе може да загубя интерес. Опитай се да разбереш това, та ти работиш с хора от развлекателния бизнес.

Устните на Рийд се извиха, когато вдигна чашата си.

— Мисля, че и сам съм го разбрал.

— Според теб те забавни хора ли са?

— В известен смисъл. В други отношения бих казал, че ме разочароват, което не означава, че не им се възхищавам.

— Ти ми харесваш, Рийд — Мади сложи ръка върху неговата, съвсем по приятелски. — Жалко е, че си се отказал от илюзиите.

Не я попита какво иска да каже. А беше сигурен, че иска да знае. Разговорът замря, когато келнерът пристигна да обяви менюто от френски специалитети. Мади реши, че акцентът е напълно неподправен.

— Това е сериозен проблем — рече тя, когато отново останаха сами.

— Защо, не обичаш ли френската кухня?

— Шегуваш ли се? Та аз я обожавам. Но също така обожавам италианската, американската, индийската. Това е проблемът.

— Ти предложи пица — напомни Рийд. — Човек трудно би предположил, че се безпокоиш да не прекалиш с калориите.

— Щях да си взема само едно малко парченце, а останалото само да помириша — тя прехапа устни, осъзнала, че е в състояние да погълне всяко от ястията в менюто. — Мога да избирам между две възможности. Например да си поръчам само салата и останалото да бъде просто лишение. А мога и да си кажа, че днес ми е празник и да си позволя истинско пиршество.

— В такъв случай препоръчвам ти да избереш филе от сьомга.

— Виж, Рийд, аз съм зрял човек, при това по природа съм независима. Само когато въпросът опре до лакомства, имам апетит на дванайсетгодишна. Готова съм обаче днес да се оставя в твои ръце. Имам предвид, че ако не искам да се търкалям по сцената като тлъсто кюфте, по този начин мога да се тъпча само веднъж-дваж пъти в годината.

— Разбрано — и по някакви необясними причини той реши да я нагости така, както навярно не беше се хранила никога в живота си.

Не остана разочарован. Възторженото й одобрение към всичко, което се появеше на масата, бе нещо ново за него и в известен смисъл заразително. Мади се хранеше бавно, с някакво чувствено удоволствие. Опитваше всичко, нищо не изяждаше докрай, а дългите години на самодисциплина бяха сложили своя отпечатък, макар всяко ново блюдо да бе вкусвано с възторг.

Забавляваше се с непознатите ястия както навярно други жени се забавляват с непознати мъже. Притваряше очи, преди да отхапе парченце риба и се отдаваше на удоволствието с опиянение, с което другите се любеха.

— О, това е чудесно. Опитай.

С желание да сподели удоволствието, което изпитваше, тя му поднесе вилицата си. Рийд усети, че тялото му се скова, и това го изненада. Вълнуваше се само като я наблюдаваше, но ето сега откри, че иска да я вкусва бавно, както тя опитваше хапка по хапка деликатесите в чинията си.

Рийд отвори уста и пое вкусната хапка. Взря се в очите на Мади и усети, че тя е доловила възбудата му. В същото време изпитваше и любопитство, което също придаваше еротичен привкус на напрежението помежду им.

— Много вкусно.

— Танцьорите твърде много мислят за лакомства. Навярно защото от повечето трябва да се въздържат.

— Веднъж ми каза, че танцьорите непрекъснато били гладни.

За да спечели време, Мади вдигна чашата си и отпи.

— Ние правим избора си в повечето случаи още като деца. Отказваме се от играта на топка, от телевизията, от празненствата и в замяна ходим по разни школи. Така се превръщаме в зрели хора.

— Колко голяма е жертвата?

— Даваш каквото ти поискат.

— А струва ли си?

— Да — усмихна се Мади, доволна, че напрежението се е поразсеело. — Във всички случаи си струва.

Рийд се облегна назад, сякаш за да се отдалечи от нея.

— Какво означава за теб успехът?

— Когато бях на шестнайсет — отвърна Мади, — свързвах успеха с Бродуей. И в известен смисъл все още мисля така.

— Което означава, че си успяла.

Очевидно Рийд не я разбираше, но тя и не очакваше това от него.

— Чувствам, че успявам, защото си казвам, че постановката ще има грандиозен успех. Не си позволявам да мисля за провал, дори за секунда.

— Да смятам ли, че си слагаш тъмни очила?

— О, не. Обичам да гледам света през розови очила, но никога през тъмни. Ти си реалист. Предполагам, тази черта у теб ми харесва тъкмо защото изобщо не я притежавам. Аз обичам да измислям.

— Не може да управляваш цяла компания, стъпил върху шепа илюзии.

— А в личния живот?

— Правилото важи и в личния живот.

— Но защо? — Мади бе тъй силно учудена от отговора, че неволно се наклони напред.

— Защото можеш да постигнеш онова, което искаш, само ако си даваш ясна сметка кое е истинско и кое не.

— Приятно ми е да си мисля, че ти си в състояние всяко нещо да направиш истинско, Валънтайн.

Рийд все още бе свил вежди в размисъл върху казаното, когато вдигна поглед към слабоватия мъж в сако с прасковен цвят и лимоненожълта вратовръзка.

— Здравей, Селби. Как си?

— Благодаря, добре. Дори много добре — мъжът продължително изгледа Мади. — Струва ми се, прекъснах разговора ви. На всичко отгоре не си спомням дали се познаваме.

— Не — Мади протегна ръка с приятелски жест, както постъпваше с повечето непознати.

— Мади О’Хърли, Алън Селби — представи ги Рийд.

— Мади О’Хърли! — възкликна новодошлият и отривисто пое подадената ръка. — Много ми е приятно. Гледал съм „Паркът на Сузана“ два пъти.

Мади не хареса докосването на ръката му, но тутакси се смъмри за прибързаното заключение.

— В такъв случай удоволствието е по-скоро мое.

— Дочувам, че влагаш пари на Бродуей, Рийд — невъзмутимо продължи Селби.

— Хората обичат да приказват — Рийд наля остатъка от шампанското в чашата на Мади. — Алън управлява „Халоуей Рекърдс“.

— Приятели съперници — обясни Селби, с което затвърди убеждението на Мади, че при първа възможност би прогонил Рийд от света на шоубизнеса. — Мислила ли си досега за самостоятелен албум, Мади?

— Не ми е лесно да го призная пред продуцент от звукозаписна фирма, но пеенето не е силната ми страна.

— Ако Рийд не успее да ви разубеди, заповядайте в моя офис — докато говореше, Селби сложи ръка върху рамото на Рийд. Не, тия ръце изобщо не ми харесват, рече си Мади. И нищо не може да се направи. Тя забеляза как погледът на Рийд изстина, макар че мъжът най-невъзмутимо поднесе чашата към устните си. — Бих искал да остана за кафето — продължаваше да бъбри Селби, макар никой да не беше го канил. — За жалост ще вечерям с един клиент. Поздрави баща си, Рийд. А вие, госпожице, помислете за албума — накрая намигна на Мади и се отдалечи към своята маса.

Мади изчака секунда, след което допи виното.

— Всички ли музикални продуценти се обличат, сякаш се готвят да се вмъкнат незабелязани в купата с плодова салата?

Рийд я изгледа озадачено, сетне напрежението се стопи в усмивка.

— Селби е единствен по рода си.

Мади отново хвана ръката му, доволна, че е успяла да го разсмее.

— Ти също.

— Ще ми оставиш ли време да реша дали това е комплимент, или обида?

— Комплимент е, разбира се — Мади хвърли поглед към масата на Селби. — Ти не го харесваш.

Рийд не скри, че е разбрал какво иска да каже.

— Ние сме просто съперници в бизнеса.

— Не — Мади поклати глава. — Ти наистина не го харесваш. И това е нещо съвсем лично, което не е свързано с бизнеса.

Забележката й го заинтригува, понеже всички го уверяваха колко трудно издава чувствата, които го вълнуват.

— Защо мислиш така, Мади?

— Защото очите ти внезапно изстинаха — и тя неволно потрепери. — Не бих искала мен да погледнеш по този начин. Както и да е, едва ли ще ми разкажеш каква е причината, пък и бездруго появата на Селби те подразни. Тъй че защо да не си тръгваме?

Когато излязоха, горещината се бе поразсеяла, потокът коли също бе оредял. Мади хвана Рийд под ръка и вдъхна острата мириша, която за нея означаваше само едно: Ню Йорк.

— Искаш ли да повървим? Не ми се ще веднага да се пъхнем в някое душно такси.

Тръгнала по тротоара, покрай тъмните витрини на затворените магазини.

— Все пак в едно Селби беше прав — неочаквано отбеляза Рийд — Ако се подберат подходящи песни, може да излезе хубав албум.

Мади сви рамене. Никога не бе мечтала за подобна изява, макар да си казваше, че не бива да се отказва.

— Нищо чудно някои ден и с това да се захвана, но Барбара Стрейзънд няма защо да се плаши от конкуренцията. Защо тук в града никога не виждаме небето изпълнено със звезди? — възкликна внезапно, вдигнала очи. — В такива вечери завиждам на Аби за онази ферма.

— Не можеш да имаш всичко, и небе, изпъстрено със звезди, и аплодисменти всяка вечер.

— Прав си. И все пак си мисля колко хубаво би било, като си взема отпуск някой ден. Ще предприема пътуване из Южните морета, стюардът ще ми носи чай с лед, а вечер ще гледам как луната се носи над водата. Мога да си наема и вила в планината, да речем в Орегон. Ще се излежавам до обяд и ще слушам песента на птиците. Бедата е, че по тия места няма школи по танци. Ти какво правиш, когато разполагаш със свободно време, Рийд?

Вече две години Рийд си позволяваше само от време на време да почива през уикенда. Две години, откакто бе поел отговорността и управлението на „Валънтайн Рекърдс“.

— Имаме къща в Сейнт Томас, където можеш да седнеш на терасата и да забравиш, че изобщо съществува място като Манхатън.

— Там сигурно е чудесно. Представям си някое огромно, просторно имение с мазилка в розово и бяло и прекрасна градина. Но и там сигурно има телефон. Човек като теб никога не би се усамотил напълно.

— Всеки плаща с нещо.

Мади сама го бе изпитвала всеки път щом сутрин влезеше в залата за екзерсис.

— О, виж това! — възкликна тя, съзряла в осветената витрина бледосин дантелен корсаж. — Това е Шантел.

Рийд се взря недоумяващо в манекена.

— Кой?

— Корсажът. Това е Шантел. Недостъпна и изкусителна. Родена е да носи подобни неща и не го крие — Мади се засмя и отстъпи назад да прочете името на магазина.

— Ще трябва да й го изпратя. Рожденият ни ден е след по-малко от два месеца.

— Шантел О’Хърли — Рийд тръсна глава. — Странно, досега не бях направил връзката. Та вие сте сестри.

— Не е толкова странно. По външност не си приличаме особено.

Недостъпна и изкусителна, повтори Рийд наум. Тъкмо такъв бе образът на Шантел, създаден в Холивуд. Никой не би нарекъл жената до него недостъпна, в нея всичко сякаш тръпнеше да излезе на повърхността. Което не я правеше по-малко опасна.

— Усещането, че имаш две сестри близначки, сигурно е просто… неописуемо.

— Е, аз съм една от триото, тъй че не мога да преценя. Но е невероятно наистина. Никога не се чувствам сама. Затова и събрах кураж да дойда сама в Ню Йорк и да поема всички рискове. Шантел и Аби винаги са ме подкрепяли, дори когато ни делят стотици километри.

— Разбирам, че ти липсват.

— О, да. Понякога ми става много-много мъчно, също за мама, за татко и за Трейс. Като малка не си спомням да сме се разделяли за минутка дори. И в работата, и в караниците — погледът му я накара да избухне в смях. — В това няма нищо странно. Всеки има нужда от време на време да се скара с някого. В първите дни след като Трейс замина, имах чувството, че съм загубила едната си ръка. Татко така и не го превъзмогна. После си заминаха Аби и Шантел, аз последна напуснах семейството. Не се и замислих за мама и татко, защото те оставаха двамата. Ти сигурно си много близък с родителите си.

Промяната настъпи внезапно. Рийд просто се затвори в себе си.

— Аз имам само баща.

— Съжалявам. Не ми се е случвало да загубя близък човек, но мога да си представя колко ти е било тежко.

— Майка ми е жива. — Рийд не приемаше съчувствието й. Противно му бе да го съжаляват.

Мади възпря напиращите въпроси.

— Баща ти е чудесен човек. Има толкова добри очи. Това винаги съм обичала и у моя баща — очи, които казват „Имай ми доверие“, и можеш напълно да им вярваш. Знаеш ли, мама е избягала с баща ми, когато била едва на седемнайсет години. Той просто се появил и обещал да й подари луната на сребърен поднос. Едва ли му е повярвала, но го последвала. Като малки и ние трите си говорехме как някой ден ще се появи един мъж, който ще ни предложи луната.

— Това ли искаш?

— Луната ли? — Мади отново се усмихна. — Но разбира се. Звездите също. Може и мъжа да приема.

Рийд внезапно спря и се взря в лицето й.

— Мъж, който ще ти даде всичко това?

— Не — сърцето й се заблъска в гърдите, отначало бавно, сетне с нарастваща сила. — Мъж, който ще ми ги предложи.

— Мечтател — Рийд прокара пръсти през косата й, макар да си повтаряше, че не бива. — Също като теб.

— Спре ли да мечтае, човек престава да живее.

— С мен това се случи много отдавна — поклати глава Рийд. Устните му докоснаха нейните в мимолетна целувка, както и първия път. — И още съм жив.

Тя сложи ръце на гърдите му, не за да го отблъсне, а по-скоро за да го задържи.

— Защо спря да мечтаеш?

— Предпочитам действителността.

Този път, когато докосна с устни нейните, тя не долови никакво колебание. Рийд решително взимаше онова, за което бе мечтал дни наред. Пиеше от тези жадни горещи устни, разпалващи желанието му просто с готовността да му принадлежат.

Уличните лампи разплискваха светлина по тротоара, зданията скриваха небето. Двамата бяха сами, макар край тях да минаваха коли и в двете посоки. Рийд я притисна още по-близо, сякаш за да се слеят в едно. Уханието й потушаваше мириса на града, тъй че оставаше само тя.

Притисната в обятията му, Мади усети, че полита и в следващия миг можеше дори да докосне хладната бяла повърхност на луната и да научи тайните й. Тялото й се люшна с безпомощност, която изненада и двамата.

Рийд вкуси силата на безпощадността. Нейният инстинкт за самосъхранение би трябвало да я накара да се отдръпне. Тя обаче не само че не се противеше, а обви врата му с ръце, чиито милувки едновременно предизвикваха и разсейваха напрежението в него.

Мъжът пожела разумът да надделее. Беше подушил опасността още в първия миг, когато съзря младата жена. И все пак вървеше към нея, вместо да отстъпи назад или встрани. Той нямаше да й донесе нищо добро, а тя от своя страна означаваше за него само едно: катастрофа. Не можеше да разчита на краткотрайна разтоварваща връзка, бавно, стъпка по стъпка тя щеше да го завлече в пламтящия огън.

Чувстваше го повече от осезаемо. Готовността да му принадлежи бе всъщност начин да го прелъсти. Доловил го бе в тихата въздишка на примирение. Усещането на тялото й, притиснато към неговото, разпалваше изгарящата го потребност, която той държеше да овладее… на всяка цена. Не искаше да се обвързва. И в същото време желаеше тази жена повече от всичко друго на света.

Той се отдръпна. И в следващия миг, преди да успее да се овладее, обхвана лицето й, за да я целуне отново. За да я вкуси докрай и с това да я пропъди от съзнанието си. Ала колкото повече вземаше, толкова повече нарастваше жаждата му.

Жена като нея бе способна да унищожи мъжа. А той от малък направляваше живота си според правилото да не допусне никоя жена дотолкова близко до себе си, че да го нарани. И Мади не правеше изключение, повтаряше си безкрай. Не беше възможно да е различна от другите.

Когато отново се отдръпна, Мади усети, че краката й се подкосяват. Не намери думи за хаплива забележка, не се и усмихна. Успя само да срещне очите му и в тях не съзря нито страст, нито желание. Това беше гняв. За който тя не намираше обяснение.

— Ще те изпратя — рече Рийд.

— Само за минутка — тя имаше нужда да се посъвземе, да почувства отново твърда почва под краката си. Пристъпи към стълба на лампата и подпря ръка на твърдата метална повърхност. Обля я бяла светлина, Рийд остана в сянката. — Имам чувството, че си ядосан заради това, което се случи току-що — той не й отговори. Когато се вгледа в очите му, сториха й се по-студени и от камък. — Аз пък не съжалявам и навярно затова се чувствам като глупачка — лесно можеше да се разплаче, но възпря сълзите. От родителите си бе наследила не само гордостта, но и способността да се владее. — Благодаря ти, Рийд — изрече спокойно. — Предпочитам сама да се прибера.

— Казах вече, ще те изпратя.

Зле прикритият гняв в гласа му пропъди всякакво колебание.

— Аз не съм малко момиче, Рийд. От доста време сама се грижа за себе си.

Направи няколко крачки до ъгъла и вдигна ръка. Съдбата я съжали навярно и точно в този момент едно такси спря до тротоара. Тя се качи, без да се обърне.

Рийд проследи с поглед как вратата се затвори зад гърба й, но не си тръгна. Стоя още дълго. Така и за двама ни е по-добре, повтори си за пореден път. Повтори си го и когато си припомни колко крехка и лесно ранима изглеждаше тя под ярката светлина на уличната лампа.

Обърна се и закрачи по улицата. Доста време мина, преди да си тръгне към къщи.