Нора Робъртс
Във вихъра на танца (11)

Десета глава

— По-добре да бяхме тръгнали пеша.

— Но къде пропадна жаждата ти за приключения? — засмя се Мади, като дръпна крак от газта.

— Загубих я още когато пропаднахме в канавката — оплака се Уонда.

— Я по-добре гледай да не пропуснем някоя историческа забележителност.

— Не мога. Получавам морска болест от тия сгради, дето непрекъснато ми подскачат пред очите.

— Не е от сградите, мила, от колата е.

— Не съм аз виновна, че избра тая раздрънкана кутийка.

— Хайде, не се сърди. Нали знаеш, че в Ню Йорк не ми остава време да усъвършенствам шофьорските си умения. Това там не е ли Индипендънс Хол?

— Мен ако питаш, най-добре с да гледаш пред себе си, ако изобщо искаш да се върнеш в Ню Йорк.

Забелязала светофара в последния момент, Мади рязко удари спирачки.

— Господи, колко обичам да шофирам!

— Други си падат по скачането с парашут — промърмори Уонда.

— Бих си купила някое малко автомобилче… всъщност с колко време разполагаме?

— Цели петнайсет минути за силни усещания — щом потеглиха отново, Уонда сграбчи страничната облегалка. — Май трябваше да те питам още преди да се кача, кога последен път си сядала зад волана?

— О, не си спомням. Трябва да е било преди година, може би две. Предлагам ти след репетицията да обиколим онези магазинчета по Саут Уест.

— Стига да оцелеем — продължи да се нацупи се цупи Уонда, като продължаваше да натиска въображаемата спирачка в краката си всеки път, когато се разминаваха на косъм с някоя лимузина. — Знаеш ли, в очите на нещастните пешеходци ти сигурно си най-щастливият човек на земята. Но който те познава отблизо, веднага ще разбере колко бързо ще ти се разпадне усмивчицата, ако не се стегнеш и то бързо.

Мади изобщо не се опита да избегне поредната дупка в настилката и колата отново подскочи.

— Толкова ли ми личи?

— Нали ти казах, само за тези, които те познават. Ще ми обясниш ли най-сетне какво става с теб и Прекрасния принц?

— Всичко по реда си — въздъхна Мади. — Поне разбрах, че той си има причина за налудничавото поведение.

— Което означава, че твоите чувства остават непроменени, така ли?

— Мисля, че да. Знаеш ли, никога не съм вярвала на хора, които разправят, че животът бил сложно нещо. Не ми отговаряй ако смяташ, че въпросът е прекалено личен — поде замислено, додето получи знак от Уонда да продължи. — Зная, че си била омъжена. Когато произнасяше брачната клетва, смяташе ли, че ще бъдете заедно до края на живата си?

— И да, и не.

— Искам да кажа… Ако сега се влюбиш, би ли се омъжила?

— Пак ли? — Уонда без малко да се разсмее, но навреме се овладя. — Ако срещна мъж, който наистина ми харесва, може и да го направя. Но преди това хубавичко ще обмисля нещата. Не, май и това не е съвсем вярно. Влюбя ли се, ще се предам със затворени очи, това е истината.

— Но защо?

— Защото никога не можеш да бъдеш сигурна, че ще си щастлива. Реша ли, че съдбата ми е отредила повторна възможност, ще я приема. Също като на лотария. Не ти ли се струва, че подминахме завоя?

— Завой ли? О, по дяволите! — мърморейки, Маги даде на заден ход. — Знаех си, че ще закъснеем.

— По-добре да закъснеем, отколкото да отидеш на репетиция в това състояние. Няма ли най-сетне да избиеш от главата си натрапчивите мисли?

— Просто се надявах, че ще дойде. Знаех, че не може да пристигне с трупата и да прекара цялата седмица тук, но останах с впечатлението, че поне за премиерата ще дойде.

— И още не се е появил?

— Случило се е нещо непредвидено. Не ми обясни точно какво, възникнал някакъв проблем, объркали списъка на спонсорите или нещо такова.

— Всички си имаме проблеми в работата.

— Е, да — с ловка маневра, която спечели възхищението на Уонда, Мади успя да вкара колата в единственото свободно място на паркинга срещу театъра. — Най-добре ще е да не мисля за друго, освен за ролята си. В края на краищата остават две репетиции до премиерата.

— Не ми напомняй — Уонда сложи ръка на корема си. — Имам чувството, че ще се пръсна от нерви.

— Няма от какво да се притесняваш, ролята ти се получава чудесно — Мади излезе от колата и тръшна вратата. В края на пресечката съзря цветарски магазин и си обеща да си купи най-красивия букет веднага след премиерата. — И двете ще бъдем страхотни, усещам го ето тук! — и се бодна с пръст в слънчевия сплит.

— Дано предчувствието не те лъже. Последният мюзикъл, в който участвах, издържа само две представления. Доста време се колебах дали да не си пъхна главата в електрическата фурна.

— Знаеш ли… — Мади спря пред входа за сцената и се ухили. — Ако се провалим, ще ти позволя да използваш моята. Тя работи на газ.

— Голяма приятелка си, няма що!

Уонда я проследи с поглед как побягна нагоре по стълбите към някаква групичка веселяци.

— Но вие сте тук! Всички сте дошли!

— Че как иначе! — Франк О’Хърли грабна дъщеря си и я завъртя във въздуха, сякаш бе малко момиченце.

— Всички до един!

Щом краката й докоснаха пода, Мади прегърна майка си, толкова силно, сякаш се канеше да й строши ребрата.

— Изглеждаш превъзходно!

— Ти също — отвърна Моли. — И закъсняваш за репетиция, както обикновено.

— Изпуснах пресечката и докато обърна… О, Аби! — и тя прегърна сестра си. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш!

— Фермата няма да избяга. Не се случва всеки ден сестра ми да има премиера — въпреки радостта някаква тревога помрачи погледа на Аби. Тя познаваше сестра си по-добре от себе си дори и се досети, че напрежението на Мади съвсем не се дължи на сценична треска.

— Дилън, благодаря ти, че я доведе — Мади протегна ръка на зет си.

— Май беше точно обратното — засмя се той и я целуна по бузата.

В следващия миг край нея заподскачаха и синовете на Аби.

— Ето ни и нас.

— Оттук заминаваме за Ню Йорк.

— Не мога да повярвам! — възкликна Мади — Вие да не би да сте Бен и Крис. Че аз ги познавам от ей такива малки момченца.

— Ние сме, ние сме! — пищеше Крис. — Вече сме големи.

— Това да не е някакъв номер? — с престорено недоумение попита Мади.

— Стига де — засия Бен.

Мади грабна децата в прегръдките си.

— Дойдохме със самолет! — заразправя Крис. — Аз бях до прозореца.

— Госпожице О’Хърли, викат ви в гардеробната.

— Тичам! — викна Мади, като пусна момчетата. — Къде сте отседнали? Да се обадя ли…

— Настанени сме в твоя хотел — обясни Моли.

— Хайде върви, после ще имаме достатъчно време да си поприказваме.

— Ще останете ли да видите репетицията?

— Че кой ще ни попречи! — намеси се Франк О’Хърли.

Когато отново чу името си, Мади тръгна с бързи стъпки по коридора, макар през две-три крачки да се обръщаше, сякаш да се увери, че семейството й наистина е тук.

— Щом свършим, отиваме на празненство. Аз черпя! — провикна се и побягна.

Франк се изкиска и прегърна жена си.

— Да не си въобразява, че някой се кани да спори с нея. Хайде да вървим, ще седнем на първия ред.

 

 

— Господин Селби, сър — рече Хана с обичайната служебна усмивка и въведе посетителя в кабинета на шефа си.

— Благодаря ти, Хана. Не ме свързвай, ако обичаш — кафе и кифлички обаче не поръча. Улови неодобрителния поглед на секретарката към госта си, миг преди да се затвори вратата. — Заповядай, Селби.

— Твоят старец навярно си гордее с теб — Селби огледа кабинета, преди да се настани във фотьойла — Компанията ти процъфтява. Чух, че си подписал договор с онези от Вашингтон. Рискован ход.

Рийд повдигна вежди, но не отклони поглед. Имаше информация, че Селби пръв им бе предложил договор и затова се постара да включи в своето предложение по-изгодни условия.

— „Валънтайн Рекърдс“ не се бои да рискува.

— По-трудно ще убедиш радиостанциите да пуснат първите им записи. Всяка неизвестна група е обречена на провал, ако не й се осигури подходяща реклама — Селби извади тънка дълга пура, сетне взе да си играе със запалката. — Това е и причината за посещението ми. Мисля, че е разумно да поговорим преди заседанието на Асоциацията днес следобед.

Рийд не помръдна. Чакаше Селби да запали пурата си. Още щом бе научил, че основният му конкурент е поискал да го посети, беше разбрал, че той е изпаднал в паника. Американската асоциация на звукозаписните компании не провеждаше закрито заседание без специален повод. Публична тайна бе, че предстои да се гласува разследване на независимите продуценти. Някои от големите компании, включително и тази, ръководена от Галоуей, все още използваха независими продуценти въпреки опасността от скандал.

— Виж, Валънтайн — поде Селби, разбрал, че се налага да говори пръв. — Не сме от вчера в този бизнес. Знаем до какво се свеждат нещата. Време в ефир. Ако не се чуе по някоя от големите радиостанции и най-добрата плоча загива.

Поти се, невъзмутимо отбеляза Рийд. Какво ли би разкрило едно пълно разследване?

— Предложиш ли пари на радиото, все едно си купуваш куц кон. Рано или късно ще паднеш.

Селби издуха струйка дим и се поизправи.

— И двамата знаем как работи системата. Някоя и друга стотачка, предложена на програмния директор никому не вреди.

— Това включва ли заплахи, ако той не приеме?

— Глупости говориш — по слепоочията на посетителя вече бяха избили ситни капчици пот.

— Ако казваш истината, разследването не бива да те плаши. Просто всичко ще се изясни и готово, а временно „Валънтайн Рекърдс“ ще работи без помощта на така наречените независими.

— То е все едно да изхвърлиш бебето заедно с водата — отсече Селби и се изправи. — Водещите пращат резултатите от класациите на търговците. И най-съвършеният запис се нуждае от реклама. Такава е системата.

— Може би самата система се нуждае от преработка.

— И ти си тесногръд като баща си.

Слаба усмивка заигра по устните на Рийд.

— Благодаря ти — рече той.

— На теб ти е лесно, нали? Седиш си тук в луксозния кабинет и никога не си цапаш ръцете. Защото татенцето всичко ти е поднесъл на тепсия.

— Ако добре си отвориш очите — отбеляза Рийд, — ще забележиш, че ръцете на баща ми също са чисти. За „Валънтайн Рекърдс“ подкупът и машинациите са непознати методи.

— Не се изкарвай по̀ светец от папата, Валънтайн.

— Тогава нека се изразя по-ясно. След не повече от час „Валънтайн Рекърдс“ ще гласува за пълно разследване.

— Нищо няма да постигнеш — Селби загаси пурата си с треперещи пръсти. На идване бе почти убеден, че ще постигне нужната уговорка, а сега съжаляваше, че изобщо опита. Разхлаби безупречния възел на връзката си. — И други компании имат интерес да предотвратят разследването. Някой наистина може да пострада, но не и аз. Преди десет години компанията ми бе изправена до стената, а днес е сред първите в бизнеса. И това постигнах сам, ясно ли ти е? Просто отделих известно време, за да разуча как работи машинката. Когато пушилката утихне, аз отново ще бъда на върха, Валънтайн.

— Без съмнение — процеди Рийд, когато Селби напусна кабинета му. Такива хора никога не плащаха грешките си, знаеше го от опит. Пътят им бе осеян с изкупителни жертви. Ако целеше лично отмъщение, той самият би подел собствено разследване. Разполагаше с информация за един жестоко пребит диско водещ, отказал да включи в програмата си необявени албуми. Съпругата на някакъв програмен директор от Ню Джърси разполагаше със запис на заплаха по телефона. Ала да използва всичко това означаваше да измени на принципите си, което Рийд нямаше намерение да допусне.

Мъжът се изправи и провери съдържанието на куфарчето си. Той наистина бе поел в ръцете си вече утвърдена компания. Не беше участвал в създаването й, в набирането на първите инвестиции. И не знаеше дали има право да вини хора, използвали всички законни или незаконни средства, за да се доберат до успеха. Предстоеше продължително тежко заседание на представители на компаниите от Асоциацията.

— Днес повече няма да се връщам, Хана.

— Желая ви успех, господин Валънтайн. Приех няколко обаждания, докато разговаряхте с господина.

— Нещо важно?

— Госпожица О’Хърли позвъни — секретарката примига невинно в очакване на реакцията му. Краткото колебание бе отговор на незададения й въпрос.

— Ако се обади отново, кажи й…

— Да, господин Валънтайн?

— Предай, че ще й позвъня.

Момичето бе видимо разочаровано.

— Всъщност, господин Валънтайн…

— Да, кажи.

Беше доловила нетърпението му, но реши да прояви настойчивост.

— Питах се дали ще отидете на премиерата във Филаделфия, или предпочитате аз да изпратя цветя от ваше име.

Мисълта за обърканото изражение на Мади не му даваше мира вече дни наред. Какво ли изпитваше тя, знаеше ли от какво най-много се нуждае в този живот? А смееше ли да зададе същите въпроси и на самия себе си?

— Баща ми ще бъде там. Дори ако не отида, компанията ще има свой представител.

— Разбирам — Хана кимна делово и започна прережда папките по бюрото си.

— За цветята сам що се погрижа.

— Гледайте да не забравите — промълви Хана, като видя шефа си да крачи към стъклената врата.

 

 

Репетицията бе минала добре. Отпуснала се по корем напряко на леглото си. Мади си припомняше всяка сцена. Изиграваше я отново, откриваше едва забележими грешки.

Утре вечер. Утре вечер по това време всичко ще се реши, рече си и усети как пулсът й се ускорява. След някакви си двайсет и четири часа тя щеше да бъде в гримьорната си. Претърколи се по гръб и впери поглед в тавана. За Бога, как ли щеше да преживее следващите двайсет и четири часа?

Не беше получила отговор на обаждането си. Наклони глава, така че да вижда телефона. Откакто пристигна, бяха говорили само няколко пъти и при всеки разговор тя бе оставала с чувството, че той иска да увеличи по някакъв начин разстоянието помежду им. И като че ли успяваше.

Професионалист като нея добре познаваше болката. Усещаше я, оглеждаше я от всички страни и измисляше начин да я преодолее. Главоболието се лекуваше по-трудно от разтегнато сухожилие, но тя успяваше и него да надмогне. Просто успехът изискваше жертви. А тя от малка се гордееше със способността си да преодолява препятствията.

Тук бе семейството й. Мади стана от леглото и приближи до гардероба. Предстоеше й да се преоблече и да заведе близките си на празника, който им бе обещала. Малко хора имат моя шанс, рече си, като свали трикото.

Край нея бяха хората, които неизменно я обичаха, подкрепяха я, обсипваха я с думи на възхита.

Кариерата й бе във възход. Оттук нататък, дори да претърпи някой незначителен неуспех, никой не можеше да й отнеме, онова, което вече имаше зад гърба си. Ако се наложи щеше започне от самото начало, защото знаеше какъв път трябва да измине, за да постигне мечтата си.

Мади О’Хърли нямаше нужда от мъж, който да запълни живота й. Не очакваше рицар на бял кон да й предложи любовта и закрилата си и да я отведе надалеч. Тя харесваше живота, който сама си бе избрала, а и своето място в него.

Ако Рийд напуснеше живота й, тя би могла… О, тя щеше да бъде най-нещастното момиче в целия свят. Не, той не й бе нужен като спасител или закрилник. Тя имаше нужда от любовта му.

Почукването на вратата я стресна. Още малко и щеше да се поддаде на отчаянието.

— Кой е?

— Аз съм, Аби.

Мади се втурна да отвори. На прага стоеше сестра й в семпла елегантна бяла рокля.

— Ти вече си готова. А аз още не съм се облякла дори.

— Дойдох да поговорим, мила.

— Преди, да кажеш каквото и да било, нека ти се порадвам. Изглеждаш прекрасно. Може би заслугата е на Дилън, или на чистия въздух, но от доста време не съм те виждала толкова красива.

— Може да е от бременността.

— Моля?

— Разбрах тъкмо преди да тръгнем.

— О, Аби! Господи, това е чудесно! Още малко и ще се разплача.

— Ами нека поседнем тогава.

Мади взе да рови в джоба на халата си за кърпичка.

— Дилън как реагира?

— Беше направо зашеметен — Аби отметна русите си коси и пое ръцете на сестра си в своите — Ще съобщим новината по време на вечерята.

— И ще ми обещаеш да се грижиш повече за себе си. Никаква тежка работа, чуваш ли ме? Ако трябва ще си поговоря и с Дилън.

— Не е необходимо. Ако зависи от него, ще ме върже за леглото, докато бебето се роди. Но сега ще говорим за теб. Преди да си казала и дума, искам да знаеш, че Шантел ми се обади. Според нея си изгубила ума си заради някакъв мъж.

— Така ли било? — прошепна Мади. — Изобщо не съм си изгубила ума по когото и да било. Това просто не е в мой етил.

— Кон е той? — попита Аби, като свали обувките си.

— Рийд Валънтайн.

— За „Валънтайн Рекърдс“ ли говорим?

— Да. Ти откъде знаеш?

— Гледам да съм в течение. А и преди време Дилън е работил с него върху някаква книга.

— Да. Рийд ми спомена.

— Е, и?

— И нищо. Срещнахме се случайно, аз се влюбих и постъпих като пълна глупачка — Мади се стараеше да запази безгрижния си тон и почти успя. — А сега си седя тук, гледам в телефона и чакам Рийд да се обади. Като влюбена до уши пубертетка.

— Доколкото си спомням, на шестнайсет години нямаш много възможности да се държиш като пубертетка.

— Той е добър човек, Аби. Държи се мило, нежно. Мога ли да ти разкажа всичко?

— Знаеш, че затова съм дошла.

Мади започна от самото начало, от първата им среща. Нищо не пропусна. Да сподели преживяванията си с Аби, бе все едно да повери изповедта на собствения си дневник.

 

 

— Разбираш ли — рече накрая. — Колкото и да го обичам, не мога да поправя миналото, не мога да променя онова, което му се е случило преди толкова години.

— Разбирам колко ти е мъчно — рече Аби. — Просто ще ти кажа, че ако човек обича много-много силно, той е способен да извърши чудеса. Дилън не искаше да се влюби в мен. Ако трябва да съм искрена, и аз не исках — Аби не изпитваше ни най-малко смущение, че доверява на сестра си тези съкровени спомени. — И двамата бяхме решили да не поемаме рискове, след като първия път не бяхме успели. Логично решение за интелигентни хора. Но любовта има тази способност да заличава всичко, освен най-важните неща в живота.

— И аз все това си повтарям. Но той не ме е подвел, Аби. Още от самото начало ми даде да разбера, че не иска да се обвързва. Аз първа наруших уговорката, затова мога да се сърдя само на себе си.

— Звучи напълно логично. И все пак какво стана с твоя оптимизъм?

— Оставих го у дома.

— Крайно време е да прибегнеш до това твое незаменимо качество. Та ти не приличаш на себе си, каква е тая тъжна физиономия? И защо се цупиш, ако смея да попитам? От нас трите ти винаги първа тропваше с крак и отказваше да отстъпиш, докато не получиш това, което искаш.

— Този път е различно.

— Не виждам защо. Нима не знаеш колко пъти съм ти завиждала за доброто самочувствие. Винаги съм искала сама да притежавам това твое качество, да се отърся от страха и притеснението дали постъпвам правилно.

— О, Аби.

— Истина е и сега няма да допусна да ме разочароваш. Ако го обичаш, ако наистина го обичаш, дошло е време да тропнеш с крак и да настояваш, докато ти признае, че и той те обича.

— Но най-напред трябва да го почувства Аби.

— Според мен той отдавна го е усетил — Аби лекичко разтърси сестра си. — Нека се върнем към това, което току-що ми разказа, но сега ти ще ме слушаш. Този човек е луд по теб, просто не е и състояние да го признае нито пред себе си, нито пред теб.

Надеждата отново се пробуди в изстрадалото сърце на Мади.

— Опитвах се да повярвам в това.

— Не се опитвай. Аз направих най-лошия възможен избор, Мади. А сега съм толкова щастлива, сякаш сънувам. Не се предавай. И не смей да униваш. Проклета да съм, ако те оставя да седиш тук и да чакаш да ти подхвърли трошичка внимание. Хайде, обличай се. Отиваме да празнуваме!

— Как само се разпореждаш — ухили се Мади и се втурна към гардероба. — Винаги ти е допадала ролята на шеф.

 

 

Рийд остави телефона да звъни. Отброи дванайсет сигнала и след това затвори. Наближаваше полунощ. Къде беше тя, за Бога? Защо не беше в леглото си, та нали трябва да си отпочине за утрешния ден. Единственото, което знаеше със сигурност, единственото, в което никога не се съмняваше, бе сериозността, с която тя се отнасяше към призванието си. Изгражданият с години професионализъм означаваше желязна дисциплина: поддържане на тялото винаги във форма, подходяща диета и всичко останало, което я правеше по-добра от другите. И в такъв случай как да си обясни отсъствието й? Къде беше тя в този час?

Във Филаделфия, отговори си унило и отново взе да крачи между прозореца и вратата. Мади се намираше на километри оттук, във Филаделфия, в своя собствен свят, сред свой приятели и колеги. Би могла да отиде където поиска. И той нямаше право да й задава въпроси или да иска обяснение.

По дяволите, какво като нямам право, рече си Рийд и отново вдигна слушалката. От нейните уста бе чул думи за обич, за обвързване, за доверие. И ето че тъкмо тя сега не отговаряше на телефона.

Все още си спомняше колко разочарована бе, когато й каза, че не е сигурен дали ще присъства на премиерата. Тогава му предстоеше заседанието на Асоциацията и той обмисляше възможните последствия, които вече бяха факт. Скандалът скоро щеше да избухне, щом се разчуеше решението да се даде ход на разследването. А скандалът в една или друга степен щеше да се отрази на всяка голяма или малка звукозаписна компания, на всеки повече или по-малко отговорен служител, дори на онези, които смятаха, че проблемът изобщо не ги засяга.

На сутринта сигурно го очакваха десетки обаждания, от репортери, от радиостанции, от консултантски фирми, от служителите във „Валънтайн Рекърдс“. Не можеше така безотговорно да зареже всичко, за да присъства на премиерата.

Не че това е обикновена премиера, рече си мислено, заслушан в сигнала от слушалката. Премиерата на Мади. Не, неговата собствена премиера. Рийд тресна слушалката. За „Валънтайн Рекърдс“ постановката бе една инвестиция и следователно компанията трябваше да се грижи за интересите си. Едуин щеше да присъства и това навярно бе напълно достатъчно. И все пак аз съм президент на компанията, напомни си Рийд.

Нима търсеше извинение за решението, което предстоеше да вземе?

Всъщност това не беше важно. Важното бе, че Мади не вдига телефона в полунощ.

Никой не можеше да отрече правото й на личен живот. И все пак…

Рийд прокара пръсти през косата си. Та той се държеше като глупак. За да се успокои, тръгна към барчето да си налее питие и погледът му попадна върху цветето. Бяха избуяли свежи зелени листа, пожълтелите бяха отдавна изрязани и хвърлени в боклука. Рийд неволно докосна сърцевидните листа.

Чудо ли бе това? Може би. Но това крехко растение по свой начин се беше борило за кивота си, просто беше се отблагодарило за грижите и вниманието.

Чашата с питието остана недокосната.

 

 

В стаята все още цареше пълен мрак, когато Мади се стресна в съня си. Някой чукаше на вратата. Твърдо решена да заспи отново, младата жена се обърна на другата страна и гушна възглавницата. Повторният трясък я разбуди напълно.

Боже мой, посред нощ е, рече си тя и тръсна глава да прогони прозявката. Имаше още много часове, преди да излезе на сцената. Ала натрапникът продължаваше да чука на вратата й, и то все по-силно.

— Добре де! — раздразнено се провикна тя и разтърка очи.

Ако някой идваше да й се оплаква, че не може да заспи, да го прати по дяволите и да се върне в леглото си. В три сутринта на никого не можеше да предложи думи на успокоение.

Мади откри ключа на лампата, след което се огледа къде е захвърлила халата си. Най-сетне отвори вратата, но без да маха веригата.

— Виж какво! — започна гневно. — Рийд? — напълно разсънена. Мади тръшна вратата пред лицето му, сетне трескаво освободи веригата. Когато отвори отново, просто се хвърли в обятията му. — Ти си тук! Не вярвах, че ще дойдеш! Не, излъгах — поправи се и поднесе устни за целувка. — Но какво правиш тук в три часа сутринта?

— Имаш ли нещо против да вляза?

— Не, разбира се — тя отстъпи назад, изчака го да хвърли чантата си на стола. — Случило ли се е нещо? О, Господи, да не би нещо с баща ти… Рийд?

— Не, баща ми е в отлично здраве. Утре сигурно ще бъде тук. Май здравата те стреснах, а?

— Нищо ми няма.

Рийд взе да крачи из стаята. Вече се усеща нейното присъствие, отбеляза на ум, зърнал захвърленото трико, чорапите, обувките. Тоалетката бе отрупана с кутийки и бурканчета, надраскани листчета.

— Не можах да се свържа с теб — рече мъжът неволно.

— О! Ами аз бях на вечеря с…

— Не ми дължиш обяснение — вбесен, Рийд трескаво се заоглежда отново.

Мади примигна в недоумение. Три часа сутринта е, напомни си. Той сигурно е изнервен, а аз съм капнала от умора. Нека не насилваме нещата.

— Какво се опитваш да ми кажеш всъщност? Че си дошъл чак дотук само защото не съм вдигнала телефона — недоумението, изписано на лицето й, се превърна в радост, безмерно щастие дори. — Кажи ми го пак! — тя се втурна към него и притисна лице към гърдите му. — Никой досега не е правил подобно нещо за мен. Просто не зная какво да кажа. Аз… — когато вдигна очи и срещна погледа му, радостта й се стопи. — Помислил си, че съм с друг мъж — гласът й бе тих, но всяка дума бе произнесена отчетливо. — Решил си, че съм поканила в стаята си друг мъж и си дошъл да провериш. Съжалявам, че те разочаровах.

Мярнал сълзи в очите й, той я сграбчи за китките, преди да му е обърнала гръб.

— Не това е причината… По дяволите, може и така да е било, но само в първия миг… преди да взема решението.

— Благодаря ти — Мади седна на леглото, но не успя да спре сълзите. — И сега, след като видя каквото искаше, защо не си вървиш? Имам нужда от сън.

— Зная. Зная колко важен е утрешният ден за теб и затова, като не вдигна телефона, взех да се питам… Добре де имаш пълно право да се сърдиш. Не си длъжна да се съобразяваш с мен.

— Ти си пълен идиот, Рийд.

— И това ми е известно. Просто ми дай минута-две не повече — и хвана ръцете й, преди да му е отказала. — Моля те, опитай се да ме разбереш. В началото, наистина се усъмних. Като се качих в колата, сякаш поотрезнях и взех да се тревожа. Притеснявах се да не ти се е случило нещо, Мади.

— Не ставай смешен. Какво би могло да ми се случи?

— Нищо. И всичко — ръцете му отчаяно стискаха нейните. — Просто трябваше да бъда тук. Да те видя.

Гневът й постепенно се топеше, а тя се губеше в догадки какви ли изненади още я очакват.

— Добре де, нали ме видя. А сега какво?

— От теб зависи.

— О, не — тя рязко се изправи. — Искам ти да го кажеш. Искам да ме погледнеш в очите и да ми кажеш ти какво искаш.

— Искам теб. Искам да остана при теб. Няма да ти преча, просто ще бъда тук.

Лесно бе да се остави болката да я погълне. Лесно бе и да захвърли наранената си гордост и да го прегърне. Но тя просто се усмихна и направи крачка към него.

— Няма да ми пречиш, така ли?

— Но нали трябва да се наспиш — Рийд примига и я погали по бузата.

— Тревожиш се за инвестицията си, така ли?

— О, да, тази тревога наистина не ми излиза от главата.

— Успокой се, Рийд, вложението ти е в сигурни ръце. Имай ми доверие. Поне тази нощ ми се довери изцяло.