Джордж Р. Р. Мартин, Лайза Татъл
Планетата на ветровете (5)

Епилог

Външната врата се отвори и старицата в стаята, просмукана с миризмата на болест, се събуди. Всъщност в стаята имаше и други миризми — на солена вода, дим, водорасли и ухание на ароматен чай, който отдавна бе изстинал на масичката до леглото. Но миризмата на болест доминираше над всички останали — натрапчива, лепнеща, тя сякаш сближаваше стените.

Жената на прага държеше свещ. Старицата виждаше светлинката й — трепкащо жълтеникаво пламъче, което озаряваше фигурата на жената и още една до нея: ала лицата им бяха неясни и размазани. Тя вдигна съсухрената си, покрита със синкави вени ръка към челото си и примижа късогледо.

— Кой е? — попита пресипнало.

— Одера — отвърна жената и старицата се сети, че е дошла лечителката. — Пристигна този, за когото прати. Имаш ли сили да се видиш с него?

— Да — отвърна старицата. — Да. — Тя се надигна и се подпря с разтреперани ръце на леглото. — Ела насам. Искам да те видя.

— Да остана ли? — попита колебливо Одера. — Имаш ли нужда от мен?

— Не — каза старицата и поклати глава. — Ти вече не можеш да ми помогнеш. Само той.

Одера кимна — старицата я виждаше като смътна сянка — запали газените лампи в стаята и излезе.

Посетителят взе един стол и се настани до леглото, където можеше да го вижда ясно. Беше съвсем млад, едва двайсетгодишен голобрад младеж, с русоляв мъх, който минаваше за мустак, над горната устна. Имаше светлоруси къдрици, веждите му почти не се различаваха. Носеше инструмент, който наподобяваше китара, но бе по-грубо оформен и имаше само четири струни. Започна да го настройва още докато се настаняваше на стола.

— Какво искаш да ти изпея? — попита той с приятен глас с едва доловим акцент. — Нещо специално?

— От доста далече идваш — отбеляза старицата.

Той се усмихна.

— Как позна?

— По гласа — отвърна тя. — От много години не съм чувала този говор. Ти си от Външните острови, нали?

— Да. Родното ми място е едно мъничко островче на самия край на света. Сигурно никога не си го чувала. Казва се Най-външния Чук на бурята.

— Чакай, чакай. Спомням си го много добре. Източната наблюдателна кула, някакви древни руини. И една горчива напитка, която приготвяте от коренища. Вашият Управител настоя да я пробвам, пийнах съвсем малко и започнах да се кискам като пощуряла. Той беше джудже. Не съм срещала по-грозен, но и по-умен мъж.

Певецът я погледна учудено.

— Че той е умрял преди трийсет години. Права си обаче, чувал съм да разказват за него. Значи си била там?

— Три или четири пъти — отвърна старицата. Наслаждаваше се на реакцията му. — Беше преди много години, сигурно преди да си се родил. Тогава бях летец.

— А, да, разбира се. Трябваше да се сетя. На Морски зъб е пълно с летци, нали?

— Е, не съвсем. Вярно, че тук е академията „Дървокрил“, но учениците й са по-скоро мечтатели без криле, които се надяват някой ден да станат летци. И учителите, които вече не са летци. Като мен например. Бях учител, докато не се разболях. Сега лежа тук и живея със спомените си.

Певецът погали струните и те издадоха нежен и лек звук.

— Какво искаш да ти изпея? — попита той. — Има една нова песен, която много се слуша в Града на бурите. Не зная обаче дали ще ти се понрави — малко е пиперлива.

Старицата се разсмя.

— О, не се безпокой, ще ми се понрави. Да знаеш само какви песни съм чувала. Само че не те извиках тук, за да ми пееш.

Той я погледна учудено.

— Какво? Но те ми казаха… бях в една странноприемница в Града на бурите, тъкмо пристигнах с един кораб от Изтока, когато дотича едно момче и ми съобщи, че търсят певец за Морски зъб.

— И ти тръгна веднага. Не печелеше ли добре в странноприемницата?

— Съвсем достатъчно. Досега не бях идвал на Шотаните, тук клиентите не са нито глухи, нито стиснати. И все пак… — Той млъкна сконфузено.

— И все пак дойде — продължи старицата. — Защото ти казаха, че една умираща жена е помолила за певец.

Той не отговори.

— Не се чувствай виновен — успокои го тя. — Не ми разкриваш някаква страшна тайна. Зная, че съм на смъртно легло. С Одера сме искрени. Трябваше да съм умряла още преди години. Главата ме боли постоянно, страхувам се, че ослепявам, и имам чувството, че съм надживяла всички на този свят. Не ме разбирай погрешно. Не искам да умра, но и не ми се ще да продължавам така вечно. Смъртта ме плаши, но тя ще ми даде свобода и ще ми помогне да напусна тази вмирисана стая. — Тя видя изражението му и се засмя. — Не се преструвай, че не подушваш миризмата. Зная, че я има. Мирише на болест. — Тя въздъхна. — Бих предпочела да мирише на вятър и на солена вода. На буря. Все още помня как миришеше въздухът след светкавиците в открито море.

— Зная няколко песни, които могат да ти повдигнат настроението — любезно каза младежът. — Едни са тъжни, други са смешни. Но всичките помагат да се облекчи болката.

— Кивасът помага за болката. Одера ми го приготвя с билки и подслаждащи треви. Дава ми и тесис, за да спя. Не ми трябва песен, за да не ме боли.

— Зная, че съм млад — оправда се младежът. — Но всички казват, че имам бъдеще.

— Така е — рече тя усмихнато. — Сигурна съм, че казват истината. Е, аз едва ли ще съумея да оценя таланта ти. Слухът ми вече не е това, което беше — трябва да е от възрастта. Но нито един певец през последните десет години не ми се е сторил тъй добър, както певците от моето време. А съм слушала най-добрите — дуетът на С’Ласа и Т’рениан от Велет, Джарет от Гийр и бездомния Джери Едноокия. Да не забравя и Кол. Навремето познавах един певец на име Холанд, който ми пееше доста по-пиперливи песни от тези, дето ти смяташ да изпълниш. Чувала съм да пее и Барион, и неведнъж, а много пъти.

— Аз съм добър колкото него — заяви гордо младежът.

Старицата въздъхна.

— Не се цупи. Сигурна съм, че пееш чудесно. Но никога няма да го чуеш от някой на моята възраст.

Той нервно се зае да настройва инструмента.

— Щом не искаш да ти пеят на смъртното легло — попита, — тогава защо прати за певец чак в Града на бурите?

— Защото аз искам да ти попея — заяви тя. — Няма да ти е чак толкова неприятно, макар че съм скарана със свиренето и нотите. В повечето случаи рецитирам.

Певецът остави инструмента настрана и скръсти ръце.

— Странно желание — отбеляза той. — Но преди да стана певец и аз дълго съм бил слушател. Между другото, казвам се Дарен.

— Добре. Приятно ми е да се запознаем, Дарен. А сега слушай внимателно. Искам да запомниш думите и да пееш тази песен, след като умра, стига да сметнеш, че е добра. А сигурно ще ти хареса.

— Вече зная много добри песни.

— Не и тази — рече тя.

— Сама ли я написа?

— Не. Тя ми е нещо като подарък на прощаване. Брат ми я изпя, когато легна на смъртно легло, и ме накара да я запомня. Изпитваше непоносими болки и смъртта дойде като облекчение, но той не й се отдаде, преди да се увери, че съм запомнила думите. Наложи се да ги науча бързо, макар че плачех, докато я пееше. Това стана в едно градче на Малък Шотан, преди повече от десет години. Та както виждаш, тази песен значи много за мен. А сега, ако обичаш, слушай.

Тя запя.

Гласът й бе немощен, мъчително изтънял, всеки опит да запее по-високо завършваше с мъчителна кашлица. Нямаше усет за мелодията, нито можеше да поддържа ритъма, но знаеше думите и това бе най-важното. Тъжни слова, следващи тихата, меланхолична мелодия.

Песента бе посветена на смъртта на една жена — прочут летец. Когато остаряла — казваше се в нея — тя намерила криле и си ги сложила, както правила в годините на своята младост. Затичала се с тях, а всички нейни приятели се втурнали след нея и я предупреждавали, че е стара и немощна и че не е летяла от години, а умът й бил толкова объркан, че дори не се сетила да разгъне крилете. Ала въпреки това тя не ги послушала. Стигнала скалата и преди да успеят да я хванат, скочила и започнала да пада. Приятелите й закрили очи, за да не гледат как ще се удави в морето. Но точно в последния миг крилете й изведнъж се разтворили и сребристият им плат се изпънал. Вятърът я подхванал, издигнал я нагоре и застанали на ръба на скалата, другарите й чули нейния смях. Тя описала кръг над тях, с развети от вятъра коси, и на отблясъците, които хвърляли сребристите й криле, те забелязали, че жената отново е млада. А тя им помахала за сбогом и отлетяла на запад, за да се изгуби в лъчите на залязващото слънце. Никога повече не я видели.

Когато старицата довърши песента, в стаята се възцари тишина. Певецът се бе облегнал назад, загледан замислено в трепкащото пламъче на лампата.

Жената се покашля раздразнено.

— Е? — попита тя.

— Ами… — Той се усмихна и се изправи. — Извинявай. Песента е хубава. Мислех си каква мелодия ще й подхожда.

— И с друг глас — по-уверен и без кашлица, нали? — засмя се тя. — Запомни ли думите?

— Разбира се — рече той. — Искаш ли да ти я изпея?

— Да. Инак как ще разбера, че си я научил?

Певецът се усмихна и отново взе инструмента.

— Знаех си, че ще стигнем до него — промърмори той. Щом докосна струните, стаята се изпълни с меланхолия. После изпя песента, с тънък, вибриращ глас.

Когато приключи, попита на свой ред:

— Какво ще кажеш?

— Не се перчи — скастри го тя. — Поне си запомнил думите.

— А за гласа ми?

— Добър е. Добър е, наистина. И ще стане още по-добър.

Той остана доволен.

— Виждам, че не преувеличаваш — ти наистина можеш да оцениш доброто пеене. — Сега и двамата се усмихнаха. — Странно, че никога досега не бях чувал тази песен. Пял съм всички песни за нея, но не знаех, че Марис е умряла по този начин. — Той я стрелна със зелените си очи.

— Не се прави, че не знаеш. Добре ти е известно, че аз съм жената от песента, само дето още не съм умряла. Но скоро и това ще стане.

— Наистина ли смяташ да откраднеш криле и да скочиш от скалата?

Тя въздъхна.

— Това ще е чиста загуба на един безценен чифт. А и едва ли ще мога да изпълня на моите години Скока на Гарвана. Макар че винаги съм искала да го изпробвам. През целия си живот съм го виждала само пет-шест пъти и невинаги успешно. Аз бях от онези, на които не им стискаше да се пробват. Сигурно затова доживях до дълбока старост.

— Сигурно — кимна той.

— Що се отнася до смъртта ми, предполагам, че ще издъхна тук, в това легло, и то съвсем скоро. Най-много да ги накарам да ме изнесат навън, та да зърна за последен път залеза. А може и да се откажа. Очите ми вече хич ги няма и може въобще да не видя къде е слънцето. Важното е, че след като умра, някой летец ще ме вземе със себе си и ще ме отнесе над океана, където ще ме хвърли — нали така погребват летците. Дали обаче ще летя, докато падам надолу? Едва ли. Труповете не могат да летят. По-скоро ще тупна като камък, право в зейналата паст на някоя сцила. Безсмислена работа, ама нали така повелява традицията. — Тя въздъхна. — Вал Еднокрилия беше прав. Поиска да го погребат тук, на Морски зъб, и да поставят каменна статуя над гроба му. Той сам я нарисува. Но Вал обичаше да нарушава традициите.

Той кимна.

— Значи предпочиташ да те помнят с тази песен, а не с истината за теб?

Тя го изгледа презрително.

— Мислех, че си певец — рече и отмести поглед. — Един истински певец би ме разбрал. Песента показва как наистина съм умряла. Кол го знаеше, той разбираше от тези неща.

— Но… — Младият певец се поколеба.

Вратата се отвори и влезе Одера, със свещ в едната ръка и чаша в другата.

— Стига си пяла. Съвсем ще се измориш — скара се тя на старицата. — Време е да поспиш.

Старицата кимна.

— Така е. Главата пак ме заболя. Дарен, никога не падай от хиляда стъпки върху камъни. Или ако го правиш, не си падай на главата. — Тя взе чашата с тесис и я пресуши на един дъх. — Гадост. Можеше поне да я подсладиш.

Одера задърпа певеца към вратата. Той спря на прага.

— Тази песен — рече. — Обещавам да я изпея. И други също ще я пеят. Но няма да я запея, докато… нали разбираш… докато не чуя.

Тя кимна, вече замаяна от изпития тесис.

— Естествено.

— А как се казва? Песента.

— „Последният полет“ — отвърна тя усмихнато. Нейният последен полет, разбира се, и последната песен на Кол.

— „Последният полет“ — повтори той. — Марис, мисля, че разбирам. Песента е вярна, нали?

— Вярна е — съгласи се тя. Но не беше сигурна, че я е чул. Гласът й бе съвсем отпаднал, а Одера дърпаше младежа навън. Малко по-късно тя се върна да изгаси лампите и старицата остана сама в тъмната, вмирисана на болест стая, под древните, пропити с кръв плочи на академия „Дървокрил“.

Ала въпреки тесиса сънят не идваше. Беше я завладяло някакво странно вълнение, каквото не бе изпитвала от много време.

Стори й се, че чува някъде високо над нея да назрява буря и как първите едри дъждовни капки вече шляпат по обветрените скали. Крепостта бе яка, много яка, и тя знаеше, че няма да се срути. Ала въпреки това имаше усещането, че тази нощ най-сетне ще отиде да види баща си.