Серия
Реликвите на смъртните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Ashes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 111 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Nadinka (2013 г.)

Издание:

Касандра Клеър. Град от пепел

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2010

ISBN: 978–954–9321–36–4


На баща ми, който не е зъл. Е, може би само малко.

„Познавам твоите улици, обичан град,

познавам демоните и ангелите,

накацали като птици в клоните на твоите дървета.

Познавам те, река, все едно течеш през моето сърце.

Аз съм твоята дъщеря воин.

Тук има букви, произлизащи от теб,

както фонтанът от вода роден е.

Тук има езици, заимствани от твоя пример,

и когато ги говорим, градът израства.“

Елка Клоук, „Този горчив език“

Пролог
Дим и диаманти

На главната улица се издигаше внушителна конструкция от стъкло и стомана и пронизваше небето като блестяща игла. Метрополът, най-скъпата административна сграда в центъра на Манхатън, имаше петдесет и седем етажа. На най-високия етаж, петдесет и седмия, беше разположен най-луксозния апартамент: пентхауса на метропола — истински шедьовър на елегантния дизайн в черно и бяло. Твърде нови, за да бъдат напрашени, мраморните подове отразяваха звездите, които се виждаха през огромните прозорци, издигащи се от пода до тавана. Стъклото беше абсолютно прозрачно и създаваше илюзия, сякаш между този, който гледа и гледката няма нищо, и причиняваше замайване дори на онези, които не се боят от високото. Долу, в ниското, се стелеше сребърната лента на Ийст Ривър, пристегната с блестящите гривни на мостовете, виждаха се просветващи корабчета, малки като светулки, които се отделяха от светещите брегове от двете страни на реката — Манхатън и Бруклин. При ясна нощ, светещата Статуя на свободата можеше да се види на юг, но тази нощ имаше мъгла и Островът на свободата беше скрит под белия воал. Колкото и впечатляваща да беше гледката, човекът, застанал до прозореца, сякаш не обръщаше особено внимание. Слабото му, аскетично лице бе намръщено, когато се извърна от прозореца и прекоси стаята, като токовете на ботушите му отекваха по мраморния под.

— Още ли не си готов? — каза припряно той, като прокара ръка по бялата си като сняг коса. — Мотаем се вече почти цял час.

Момчето, коленичило на пода, вдигна раздразнен поглед към него.

— Това е мрамор. По-здрав е, отколкото предполагах. Трудно ще се нарисува пентаграма тук.

— Стига с тази пентаграма. — Отблизо ясно се виждаше, че въпреки бялата коса, човекът далеч не беше стар. Суровото му лице беше строго, но не и набръчкано, а очите бяха ясни и спокойни.

Момчето тежко преглътна, а ципестите му, черни крила, подаващи се от тесните му плешки (на гърба на доченото му яке имаше цепнатини, през които излизаха крилата) потрепнаха нервно.

— Пентаграмата е важна част от всеки ритуал за призоваване на демони. Това ви е известно, сър. Без нея…

— Не сме защитени. Знам това, млади Елиас. Но твърде много продължи. Познавам магьосници, които могат да призоват демон, да разговарят с него и да го върнат обратно в ада за същото време, което на теб ти отнема рисуването на половин петолъчка.

Момчето не каза нищо, само натисна още веднъж мрамора, този път с подновено настървение. По челото му изби пот и той отметна назад косата си с ръка, чиито пръсти бяха свързани с тънки, подобни на паяжини ципи.

— Готово — каза най-накрая той, като се облегна с въздишка на токовете си. — Направих го.

— Добре — каза любезно мъжът. — Да започваме.

— А пари…

— Казах ти. Ще си получиш парите, след като говоря с Аграмон, не по-рано.

Елиас се изправи на крака и свали якето си. Въпреки дупките, изрязани в него, то притискаше крилата му и го караше да се чувства некомфортно; вече освободени, те се разпериха и размахаха, като раздвижиха въздуха в непроветреното помещение. Крилата му бяха лъскаво черни, прорязани с нишки от всички цветове на дъгата. Мъжът отмести поглед от него, сякаш тези крила му бяха неприятни, но Елиас изглежда, не забеляза това. Той започна да обикаля около пентаграмата, която беше начертал, обикаляше я по посока, обратна на часовниковата стрелка и припяваше на езика на демоните, което звучеше като пукане на пламъци.

Със звук, подобен на изпускане на въздух от гума, очертанията на пентаграмата внезапно избухнаха в пламъци. Дузината огромни прозорци отразиха горящата петолъчка в дузина образи.

Нещо в пентаграмата се раздвижи, нещо безформено и черно. Припяването на Елиас стана по-забързано, той вдигна нагоре ципестите си ръце и започна да чертае тънки линии във въздуха. Там, откъдето минаваха пръстите му, изпращяваше синкав огън. Мъжът не владееше кой знае колко добре хтоничния език, с който си служеха магьосниците, но все пак успя да различи думите, които Елиас напевно повтаряше: Аграмон, призовавам те. Призовавам те да излезеш от пространствата между световете.

Мъжът пъхна ръка в джоба си. Пръстите му се докоснаха до нещо твърдо, студено и метално. Той се усмихна.

Елиас спря да обикаля. Сега стоеше пред пентаграмата, гласът му се издигаше и спускаше в монотонното припяване, синкавият огън пращеше около него, подобно на низ от светкавици. Внезапно от вътрешността на пентаграмата нагоре се стрелна стълб от черен дим, който се виеше като спирала, като ту се разширяваше, ту се свиваше. В сянката се появиха две очи, подобни на скъпоценни камъни, уловени в паяжина.

Кой прекрачи границите между световете и ме повика тук? — попита настойчиво Аграмон с глас, подобен на строшено стъкло. — Кой ме призова?

Елиас спря да припява. Той стоеше неподвижно пред пентаграмата — неподвижно, ако не се броят крилата, които леко потрепваха във въздуха. Наоколо замириса на ръжда и изгоряло.

— Аграмон — каза магьосникът. — Аз съм магьосникът Елиас. Аз съм този, който те призова.

За миг настъпи тишина. После демонът се засмя, доколкото изобщо пушек можеше да го прави. Смехът му беше язвителен и остър.

Глупав магьосник — изхриптя Аграмон. — Глупаво момче.

— Глупавият си ти, щом си позволяваш да ми държиш този тон — каза Елиас, но гласът му трепереше като крилете му. — Ще останеш заключен в тази пентаграма, Аграмон, додето не реша да те освободя.

Нима? — Димът се издигна, наклонен напред, като се сгъстяваше и разсейваше. Една струйка от него придоби формата на човешка ръка и докосна ръба на горящата пентаграма, в която се намираше. След това димът се наклони и се простря отвъд очертанията на звездата, като връхлетя отгоре им подобно на вълна върху насип. Пламъците угасваха и притихваха, докато Елиас с викове отстъпваше назад. Сега той трескаво шепнеше на хтоничен език някакво заклинание за задържане и прогонване. Напразно. Черната димна лавина прииждаше неудържимо, и ето че започваше да добива нещо като очерания — безформено, огромно, отвратително същество, пламтящите му очи се уголемиха до размера на чинийка за чаена чаша, а светлината, която изпускаха, беше ужасяваща.

Мъжът наблюдаваше с невъзмутим интерес как Елиас извика отново и хукна да бяга. Но така и не стигна до вратата. Аграмон се изправи пред него, тъмната му сянка връхлетя върху магьосника като вълна от врящ черен катран. За миг Елиас потрепери под тази яростна атака — и после притихна.

Черната фигура се отдръпна, като остави магьосника да лежи потрошен на мраморния под.

— Надявам се — каза мъжът, който бе извадил студения метален предмет от джоба си и разсеяно си играеше с него, — че не си му направил нещо, което да ми попречи да го използвам. Все пак ми трябва кръвта му.

Аграмон се обърна, черен стълб със зловещи диамантени очи. Те се впиха в мъжа със скъпия костюм, неговото сухо, спокойно лице, черните знаци, покриващи кожата му и блестящия предмет в ръката му.

— Платил си на този магьосник-дете, да ме призове? И не си му казал какво мога да правя?

— Правилно се досети — каза мъжът.

Аграмон изтърси неохотно една похвала.

Умно.

Мъжът пристъпи към демона.

— Аз съм много умен. А понастоящем съм и твой господар. У мен е Бокалът на смъртните. Ти ще ми се подчиняваш или ще си понесеш последствията.

Известно време демонът мълчеше. После се плъзна към земята в комичен реверанс — доколкото изобщо е в състояние да коленичи същество, което няма истинско тяло.

На вашите услуги, господарю…?

Изречението вежливо завърши с въпрос.

Мъжът се усмихна.

— Можеш да ме наричаш Валънтайн.