Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Embers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Torquemada (2013)

Издание:

Каси Едуардс. Изпепеляваща жарава

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Юлия Бързакова

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Свали си дрехите и ги дай на Нежен глас — разпореди се жената от племето. Гласът й беше хладен и безличен.

Меги се сви още по-надалече от Нежен глас.

— Не — отбранително кръстоса ръце пред гърдите си. — Отказвам.

— Трябва да си свалиш дрехите, за да се изкъпеш — заповяда Нежен глас. — Дай ми мръсните дрехи. Те ще бъдат хвърлени.

— Искаш да кажеш, унищожени. — Очите на Меги се разшириха. — Защо?

— Всичко трябва да бъде направено така, както е разпоредил Ловен сокол — отвърна Нежен глас, извъртя се и кимна на други две индианки, които току-що бяха влезли в типито. Едната носеше корито с вода, другата — прекрасен кафтан от еленова кожа, който падаше на меки дипли от ръката й. А на дланта й лежаха чифт меки мокасини.

— Ловен сокол? — изрече тихо Меги. — Той ли стои зад всичко това?

Това й вдъхна надежда. Ако я мразеше, нямаше да го е грижа как изглежда. Беше очаквала да се върне и да й каже, че трябва да си иде. Може би гневът му към нея се е смекчил, макар че със сигурност причината беше само съжаление към нея и нероденото й дете. Надеждата, че все още я обича, избледня и се стопи съвсем.

— Да, Ловен сокол даде нарежданията. — Очите на Нежен глас бяха гневно присвити, когато отправи поглед надолу към издутия корем на Меги. — Нежен глас се подчинява, защото той е вожда и неговата дума е върховна в това индианско село. — Нежен глас пристъпи към Меги и протегна ръка с обърната нагоре длан. — А сега ми дай дрехите си, за да вървя да си върша работата — произнесе с леден глас.

С пламнало лице Меги местеше поглед от едната жена към другата, защото не искаше да се разсъблече пред тях. Остана почти неподвижна още известно време, после се отпусна, защото жената, която бе донесла роклята и мокасините, ги остави настрана и опъна одеялото пред Меги.

Кимна мълчаливо в знак на благодарност към жената и понеже знаеше, че Нежен глас няма да си тръгне, докато не получи дрехите, Меги започна да се разсъблича. Една след друга тя ги хвърляше и когато остана съвсем гола, взе одеялото от индианката и го уви около тялото си.

— Надявам се, че мога да се изкъпя сама. — Меги вирна непокорно брадичка към Нежен глас. Разбираше, че тази красива индианка никога няма да бъде нейна приятелка. В дълбините на кафявите като на кошута очи на Нежен глас и в гласа й се долавяше, че тя е неприятел на Меги.

Меги не беше сигурна дали причината е в това, че Нежен глас ненавижда всички бели хора, или защото Меги, макар че е в напреднала бременност, е избрана от красивия вожд на арапахите, но каквато и да беше причината, беше очевидно, че за Нежен глас е неприятно да изпълни разпореденото от Ловен сокол.

— Няма да бъдеш обезпокоявана от никого — отвърна Нежен глас и махна с ръка към другите жени да напуснат типито. После хвърли още един продължителен поглед върху одеялото, което се издуваше върху корема на Меги, изпусна стон на отвращение, завъртя се и напусна, взела мръсните й дрехи.

Меги изпусна въздишка на облекчение, че поне тази злобна жена не е вече в типито, и приседна край огнището близо до коритото с водата. Загледа се в пламъците, а в очите й напираха сълзи. Изпитваше благодарност за надеждата, че може би Ловен сокол й е простил, че не е била напълно искрена с него. Но простираше ли се опрощението му дотам, че все още да я обича? Тя самата никога нямаше да престане да го обича. Бе готова да направи всичко, за да си възвърне любовта му! Искаше да остане с него — не само докато се роди детето, а завинаги.

Но сега всичко това бе една неизпълнима мечта. Тя обезсърчена отпусна ръце в коритото с водата и взе да плиска лицето и тялото си, а като свърши, се подсуши с одеялото.

Пое еленовия кафтан, нахлузи го през глава и установи, че материята е мека като ангелско крило. Напъха крака в мокасините, които легнаха удобно на отеклите й и изморени стъпала.

Седнала на едно от одеялата, тя прокара пръсти през косата си, за да разреши слепналите се кичури, и се вторачи в гърнето, от което все още се разнасяше приятен аромат, но не посмя да яде. Не беше сигурна, че ще задържи храната. Чувстваше се съвсем изолирана и изоставена.

С въздишка си помисли, че поне се намира в безопасност. Детето й нямаше да се роди в присъствието единствено на майка си.

— Тайни — прошепна скръбно на себе си. Откак баща й бе умрял, на няколко пъти й се бе налагало да пази тайна. Най-напред не бе уведомила Мелвин за скритите пари…

Тя се стегна при мисълта за чантата с парите. Трябваше да я скрие, преди някой от индианците да претърси вещите й. Беше почти сигурна, че ще остане в типито на Ловен сокол, докато се възстанови достатъчно след раждането на детето, за да може да пътува. Трябваше да вземе чантата от фургона и да я скрие.

Понадигна се от одеялото, пропълзя до входа, отметна встрани платнището и предпазливо погледна навън. Когато не видя никого наблизо, се прокрадна до фургона и се изкатери в него. Макар че навън беше вече тъмно, тя знаеше къде да търси.

Пръстите й скоро откриха чантата. Притиснала я до гърдите си, тя слезе от фургона и се забърза обратно в типито. Сърцето й тупаше силно, докато погледът й отчаяно търсеше къде да скрие парите. Най-накрая се спря на далечния заден край на колибата, под леглото, където държаха навити на руло одеяла и разни други неща.

Тя коленичи, отдръпна всичко встрани и задъхана започна да рови с пръсти в земята, докато дупката стана достатъчно голяма да побере парите.

След като върна всичко на място, тя отново седна до огъня, но звукът от пеещи гласове я върна при входа. Тя повдигна кожата и погледна към центъра на селото. Събрани около големия огън на открито, индианците пееха. Спираха, за да чуят някаква история, после пак подемаха песента. Меги имаше чувството, че много се забавляват, но за нея всичко беше загърнато в тайнственост.

Припомни си за договорите, подписани между белите хора и арапахите, които заточваха тези добри хора в резервата Уайнд Ривър. Край Литъл Уайнд Ривър бе създадена индианска агенция.

Втренчи се още по-напрегнато в мрака, търсейки Ловен сокол в тълпата край огъня. Когато не го откри, се върна обратно в типито.

Настани се край огъня. Той угасваше и се превръщаше в купчина димящи въглени. Тъмнината я обгръщаше отвсякъде. Тя потрепери, усетила самотата. Даде си сметка, че трябва да мисли за раждането на детето. Но беше трудно.

Докато очакваше Ловен сокол, заразглежда оръжията му. Погледът й се спря на едно. Беше копие. Върхът му бе от кремък, изкусно оформен и дълъг около три инча. С помощта на животинско сухожилие беше прикрепен към тънка пръчка от кафеникаво дърво. Близо до върха бяха прикачени няколко ярко оцветени пера. Беше красиво оръжие.

С въздишка тръгна към входа. Отметна кожата и погледна към небето. Звездите светеха ярко в ясното, притъмняло небе и обещаваха спокойна нощ.

„Но, мили боже — молеше се мълчаливо тя — къде беше Ловен сокол!“

 

 

Ловен сокол бе коленичил на върха на един стръмен хълм, от който се виждаше неговото село, и отправяше молитва към Великата невидима сила.

— О, Велико тайнство, Велика невидима сило, сърцето ми е открито — изрече, загледан в осеяното със звезди небе. — Предавам душата си в твоя власт. У мене няма друга мисъл, освен за тебе. Помогни на този вожд на арапахите да вземе решение, което ще е най-добро за неговото бъдеще. Дай ми сили да приема, че тази жена, за която жадува сърцето ми, е наедряла от детето на друг мъж. Този съпруг е умрял и е оставил жената и детето сами на този свят. Дай ми силата и знанието да поправя несправедливостите, позволи ми да преодолея гнева си, че тя скри тайната си от мен.

Ловен сокол се изправи в целия си ръст и протегна ръце с изпънати нагоре длани към небето.

— О, Велика невидима сило, сърцето ми е отворено. Поведи ме по пътя, по който да позная себе си и моята съдба. Винаги съм молил за спокойствие и хармония във всяко свое начинание. Тази вечер моля за напътствие, защото обичам жена с различен цвят на кожата. Дай ми сила да приема детето, което носи, като мое. Откакто обичам Очи на пантера, не мога да живея без нея.

Ловен сокол сне ръцете си и наведе глава. Остана за момент така. Когато беше насаме с Великата невидима сила, усещаше в себе си спокойствие, познато само нему.

На устните му бавно се прокрадваше усмивка и той кимна на мълчаливата благословия на Великото тайнство.

Haih–nyah–weh — благодаря ти, Велико тайнство. Ще последвам съвета ти. Ще отида при дядо — прошепна сякаш в отговор на слова, изречени към него. — На този свят той е мъдростта.

Спусна се надолу по хълма и забърза обратно към селото. Тази вечер, когато песните на неговите хора изпълваха небесата, той чувстваше народа си много близък. Искаше да се присъедини към тях, но сега се нуждаеше от съвета на мъдрия.

Вървеше с широки крачки и скоро стигна живописно оцветеното типи на дядо си. Повдигна кожата и влезе. Премина внимателно по кожите, разпръснати по пода, и седна срещу дядо си, от другата страна на огъня.

Ловен сокол впери поглед над пламъка към Дълга коса. Той седеше, кръстосал крака, облечен в халат от еленова кожа. Светлината на огъня потрепваше по лицето и в очите му. На врата му имаше огърлица от върховете на стрели, която символизираше дълъг живот. Както обикновено, дългата му коса бе събрана на челото — залепнала и разбъркана.

Когато Дълга коса погледна над огъня и откри Ловен сокол, той се усмихна и от това лицето му се покри с още повече бръчки.

— Какво те накара да посетиш този стар човек? — изрече Дълга коса и повдигна ветрилото от орлови пера да засенчи очите си. Беше ги присвил в усилието по-добре да види внука си. — Има ли нещо общо с тази жена, която си довел в селото? Чух, че очаква дете. Къде е мъжът, от когото е това дете, neisa-na!

— Този мъж, бащата на детето, е мъртъв. — Ловен сокол кръстоса крака и отпусна ръце на коленете си. — Намерих тази жена сама. Беше се изгубила. Доведох я тук. Едва когато пристигнахме разбрах, че е бременна. Но беше твърде късно за чувствата на твоя внук. Сърцето на Ловен сокол вече бе обзето от любов към тази жена. Този вожд, твоят внук, иска да задържи жената и детето. Този вожд, твоят внук, иска да се ожени за бялата жена. Но е необходима твоята благословия. О, мъдри, кажи, че ми даваш тази благословия — че този внук постъпва разумно, като позволява на такава любов да влезе в живота му.

Дълга коса отпусна ветрилото и започна да се потупва по коляното.

— Тази жена е бяла. Тя ще ти донесе неприятности. — Гласът му беше напрегнат. — Всички бели хора носят неприятности.

— Тази жена е различна от повечето бели, с които съм се срещал — отвърна Ловен сокол в защита на Меги. Опитваше се да изтрие от съзнанието си факта, че бе скрила истината от него, макар да не разбираше защо го бе направила. — Ако я доведа при теб, ще разбереш. Да я доведа ли, naba-ciba? Искаш ли да се срещнеш с нея?

— Това не се налага — отвърна Дълга коса и остави ветрилото. Кръстоса ръце на гърдите си. — Скоро, но не днес. — Направи пауза, после добави: — Кога се очаква детето?

— Мисля, че всеки момент — закима Ловен сокол.

— И ти ще изпитваш добри чувства и към това дете, което не е от теб? — Гласът на Дълга коса беше нисък и отмерен. — Ще отгледаш това дете като свое?

— Обичам майката на детето толкова много, че няма да е трудно да обичам и него — отново кимна Ловен сокол.

Дълга коса остана дълго време загледан в Ловен сокол, сетне му махна с ръка в знак, че го освобождава.

— Върви. Ти си внук на един стар и мъдър човек, значи и ти си толкова мъдър. Ако сърцето ти принадлежи на тази жена, кой съм аз, че да ти забранявам да обвържеш живота си с нея? Върви. Имаш благословията ми. Но бъди нащрек, внуко мой, за това, което те предупредих. Всички бели носят неприятности.

Ловен сокол ликуваше, когато се изправи. Той заобиколи огъня, наведе се напред и прегърна дядо си, после напусна типито въодушевен.

С решителни крачки се отправи към своето типи. Когато влезе, намери Меги заспала. Коленичи до нея и нежно докосна лицето й. Ласката му я събуди.

Меги се загледа в него неразбиращо. Сърцето й силно заби, когато той взе ръцете й в своите и я подкани да се изправи. Почти престана да диша, когато той повдигна робата и откри голия й, издут корем. Позволи му го, защото бе толкова внимателен и защото в очите му прочете, че й е простил и е готов да я приеме такава, каквато е.

Когато той положи ръка на корема й, я обля топла вълна на благодарност заради вниманието. Тя затвори очи в екстаз, когато плъзна пръстите си нагоре и обхвана твърдите, налети гърди.

Зави й се свят от желание, когато той отдръпна ръцете си, оставяйки роклята да се смъкне надолу, а после повдигна брадичката й, за да може да я целуне. Коленете й омекнаха от прекрасното усещане, което я прониза, когато устните им се срещнаха. Ръцете й обвиха врата му и тя отвърна на целувката с жар, но бе прекъсната, когато Нежен глас неочаквано влезе в типито.

Меги и Ловен сокол припряно се отдръпнаха един от друг. Ловен сокол се приближи до Нежен глас и ядно дръпна подноса с храната, който носеше. Знаеше, че е дошла само за да го шпионира. Този път не я упрекна с думи. Само й хвърли такъв гневен поглед, че тя се задоволи единствено да изгледа злобно Меги, сетне се врътна и избяга от типито.

Ловен сокол остави подноса с храната край огнището и се обърна към Меги.

— Ела. Ще ядем и ще разговаряме. Имаме много да си кажем. Трябва да ми обясниш доста неща, нали?

Меги срамежливо кимна, сетне приближи и седна край него, а той й подаде купа от акациево дърво.

Вдигна някакъв друг съд, потопи го в котлето, което висеше на един триножник над огъня, и напълни купата й със задушено месо от лос. Сетне взе няколко вида изсушено месо от подноса с храна, донесен от Нежен глас, и ги постави в метална чиния, която също предложи на Меги.

Тя се хранеше лакомо, а той я наблюдаваше. В очите му се четеше възхищение. Тя въздъхна облекчено, когато и той започна да се храни, защото това го заангажира и отлагаше въпросите, на които може би щеше да й е трудно да отговори.

Но въпреки всичко този момент настъпи, когато чиниите бяха отместени встрани. Ловен сокол избърса уста с опакото на ръката си, после се примъкна по-близо до Меги.

— Докато носеше широкото пончо, изглеждаше добре закръглена — обади се тихо. — Сега вече знам, че само коремът ти е голям. — Той бавно прокара пръст нагоре по прешлените на врата й и от това я полазиха чувствени тръпки. — Каква съвършена шия — изрече възхитено. — Ръцете ти са изящни, нозете — прекрасно издължени. След като родиш детето, тялото ти тъкмо ще приляга в ръцете ми, когато се любим.

— Когато… се любим? — заекна Меги.

— Няма съмнение, че след като родиш, ще се любим — отвърна Ловен сокол. — Ти ще останеш тук. Ще бъдеш моята h-isei. Детето ще израсне като мое.

— Така ли? — преглътна Меги и положи ръка на рамото му. — Как е възможно да си толкова великодушен, след като скрих истината от теб?

— Имала си сериозни причини, нали? — Ловен сокол взе ръката й, вдигна я към устните си и целуна връхчетата на пръстите.

— Страхувах се да ти кажа поради ред причини, но главно защото не исках да загубя любовта ти — измърмори Меги. — Толкова те обичам. Обичам те от мига, в който те зърнах.

Ловен сокол кимна.

— Вярвам, че е така, но ме озадачава как можеш да се влюбиш в мен, когато гробът на другия мъж е още пресен? Нима любовта ти към него е толкова краткотрайна. Такава ли ще бъде и любовта ти към мен?

— Ловен сокол, никога не съм изпитвала страст към съпруга си — опита се да му обясни Меги. — Към него изпитвах благодарност затова, че ме прибра тогава, когато си нямах никого. Изпитвах най-нежни чувства към моя съпруг, но не и страст. Когато се любехме, не изпитвах нищо. Споделях леглото му само за да са задоволени мъжките му потребности. Дължах му го.

Ловен сокол я привлече към себе си и здраво я притисна.

— Добре е да го зная — въздъхна тежко. Сетне се извърна към нея и обърна лицето й така, че погледите им да се срещнат. — Защо си била сама? Защо е било необходимо този мъж да запълва празнина в живота ти?

— Майка ми умря много отдавна — изрече Меги с печал. — Баща ми почина преди няколко месеца. Съдружникът на баща ми ме ограби. Присвои си наследството ми. Избягах от този ужасен човек и от миналото. Мелвин, мъжът, който стана мой съпруг, ме съжали. Заедно създадохме дом. Но преди няколко дни той умря, вероятно от сърдечен удар. Наближаваше да раждам и трябваше да тръгна веднага, за да намеря някой, който да ми помогне при раждането на детето.

— И аз съм изгубил майка си и баща си. — Ловен сокол се беше втренчил в пламъците на огъня. — Баща ми, наричаше се Спящия вълк, бе вожд. Пожертва себе си в една битка между група индианци от племето ута и бойците от нашето село. Много пъти беше повтарял, че е по-добре да загинеш от неприятелска стрела, отколкото да линееш, както линее дядо ми. Майка ми се казваше Чисто сърце. След смъртта на баща ми тя се отдели от племето и оттогава никой не я е виждал.

— Колко ужасно! — ахна Меги.

— Преди много зими дядо ми се отказа от ролята си на вожд и народът избра баща ми на негово място, също както избраха мен след смъртта му. — Беше потиснат. — Това е голяма чест за мен, но бих искал баща ми да е жив и дядо ми да не е принуден да живее само със спомените си.

Ловен сокол постави ръце на кръста на Меги и я извърна към себе си. Внимателно докосна корема й. Пръстите му обходиха голямата, закръглена издутина.

— Нека не говорим повече за миналото. Сега ти и детето сте в безопасност. — Той стисна раменете й, привлече я и я целуна. — Толкова си красива — прошепна, докато бавно откъсваше устни от нейните.

Меги се изчерви и сведе поглед.

— Как можеш да твърдиш такова нещо? — промърмори, а сърцето й бе изпълнено с нега. Тя се топеше от специалното внимание на мъжа, когото обичаше. — Толкова съм огромна. Толкова съм тромава.

— Скоро ще изглеждаш съвсем по друг начин. — Ловен сокол я заобиколи и тръгна към леглото. — Ела. Тази вечер ще спиш в моя креват. Аз ще спя край огъня.

Меги отиде до леглото. Той я улови за лакътя и й помогна да се отпусне върху кожите и одеялата. Внимателно я покри с друго одеяло и още веднъж нежно я целуна.

— Нали вече няма да има тайни помежду ни? — прошепна срещу устните й, после се върна при огъня и се опъна, обърнал й гръб.

Меги се сви в одеялото, останала без дъх от обрата в отношенията им.

Той й бе простил и дори бе пожелал да остане при него завинаги. Тя щеше да се омъжи за този прекрасен и красив вожд на арапахите. Беше й обещал да бъде добър с детето й. Той беше един изключително добросърдечен мъж, щом искаше да отгледа детето като свое!

Извърна се настрани, пронизана от внезапна тревога. Всичко изглеждаше прекалено хубаво. Но съвсем сигурно беше, че скоро съдбата щеше да я хвърли в нов кошмар.

Изпита остро чувство за вина, когато си спомни, че не беше докрай искрена с Ловен сокол. Бе премълчала за изнасилването, както и за чантата с пари, която беше скрила в това същото легло, в което се готвеше да спи. Някой ден този прекрасен мъж щеше да узнае цялата истина. Отново ли щеше да се чувства измамен? Щеше ли да й прости за втори път?

Тя затвори очи. Трябваше да заспи, за да не мисли за страховете си.