Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (6)

Пета глава

Престанала да усеща ръката на Ловен сокол върху косите си, Меги излезе от унеса. Тя примижа, отвори очи, бавно се извъртя и установи, че той внимателно изучава кафезите с пилетата и петела. Когато започна да гали кравата със силните си ръце, сякаш преценявайки струва ли си, тя бе запратена обратно към действителността от просветлението, че този съвършено непознат човек може да владее изкуството да спечели нечие доверие и после да се възползва от това според своите собствени желания.

Стиснала зъби, тя приближи и застана вдървена край Ловен сокол. Той продължаваше да оглежда кравата и тя се уплаши, че сигурно си прави сметка как ще нахрани племето си с месото й.

— Тя дава много вкусно мляко — побърза да му обясни. — Искаш ли да го опиташ? Дори сега вимето й е доста пълно.

— Виме? Мляко? — Ловен сокол извъртя изпитателен поглед към Меги, но в него се четеше и развеселеност, причината, за която тя не разбираше.

Меги се пресегна в каруцата за малкото трикрако столче и ведрото, сетне се настани край кравата и започна ритмично да тегли вимето на животното, насочвайки струите мляко право в съда.

— Виждаш ли, Ловен сокол? — рече, като продължаваше да дои. — Млякото, което идва от кравата, е прясно и не е замърсено.

Ловен сокол кимна и продължи да се преструва, че не знае нищо за кравите, макар че той самият имаше собствено голямо стадо.

— Разбирам. — Той поклати глава. — А кога ядеш кравата? След като я издоиш?

Знаеше, че този въпрос тутакси ще извика тревога в погледа на хубавата жена, но не можеше да устои да не поиграе на „невежество“. Беше го правил много пъти и преди, когато се бе срещал с бели хора, незапознати с бита на арапахите.

В началото се гневеше, когато го вземаха за глупак. И за да е в състояние да търпи това поведение на белите хора, си бе наложил да открива смешната страна на тяхната неосведоменост.

Стресната от казаното от Ловен сокол и уплашена за кравата си, Меги толкова рязко отдръпна ръце от вимето на животното, че катурна ведрото с мляко.

Надигна се толкова пъргаво, колкото й позволяваше тежкият корем.

— Не! — Погледът й бе подивял. — Никога няма да изям моята крава. Както вече казах, държа я само за млякото.

С нетърпение очакваше отговора му.

— Nynh, така да бъде. — Ловен сокол сви рамене.

Отправи й дяволита усмивка, наведе се, вдигна ведрото и го сложи в каруцата.

— Хайде, жено, ще те заведа при чиста вода. Ще пийнеш и нещо друго, освен твоето краве мляко. Там ще напоим и нашите животни. Всичките. — Усмихна й се през рамо, докато се отправяше към коня си. — Дори и твоята крава. Ще е още по-вкусна, когато се освежи от водата.

Когато я видя как пребледня при мисълта, че ще изядат кравата, реши да спре да я дразни. Би предпочел да се представи в по-благоприятна светлина, така че някой ден тя дори да се влюби в него.

Бързо се върна при нея и вдигна брадичката й. Зелените очи се озоваха точно срещу неговите.

— Ловен сокол притежава много крави и никога не е изял никоя, която дава мляко — изрече сериозно. — Нито пък ще изяде твоята. Тя ти принадлежи и ти ще правиш с нея каквото ти харесва.

Меги изпусна пресеклива въздишка на облекчение. Усмихна му се широко, без да се сърди, че си е правил шега с нея. От значение беше само, че кравата й е в безопасност.

Откритието, че Ловен сокол може да е с широко сърце, безгрижен и забавен, само я накара да се чувства по-сигурна и много по-непринудена с този красив индианец.

— Благодаря ти — промърмори тя.

— Не беше правилно Ловен сокол така да си играе с твоите чувства — изрече той. Сърцето му заби силно, когато усети, че желае тази жена.

Щеше да сбърка, ако се приближи до нея, дори и само за целувка. Не трябваше толкова скоро след смъртта на съпруга й.

Щеше да чака. Haa. А после щеше да открие сладостта на устните й.

Погледът му премина надолу по покритото с петна пончо. Сетне се премести на лицето й — мръсно и прашно. Още когато я зърна, разбра, че тя е красива.

Но дори и красивите жени се нуждаеха от баня. Щеше да й предложи, когато пристигнеха на мястото за нощуване.

Ловен сокол придружи Меги до каруцата с намерението да й помогне да се качи, но само я изгледа, когато тя освободи лакътя си от ръката му и се издърпа на капрата без негово съдействие, макар че за да го направи, положи доста усилия.

Той отстъпи крачка назад от фургона. Намираше я не само привлекателна, но и със силна воля. Харесваше това у жените. А специално у тази жена откриваше много неща, на които да се възхищава, много повече отколкото когато биваше привлечен от някоя hisei.

— Ще пътуваме, докато слънцето се приготви да ляга и покрие небето с червеното си одеяло — рече той, а Меги пое поводите и кимна мълчаливо.

С тези думи Ловен сокол отиде при Пронто и се метна на испанското седло. Направи й знак с ръка, който тя изтълкува като заповед да го следва.

Грабнала поводите, Меги подкани воловете да обърнат фургона в противоположната посока, сетне пое по тревата, която беше стъпкана от копитата на коня на Ловен сокол. Не можеше да престане да съзерцава прекрасния гръб на арапаха с играещи под кожата мускули, лъскав под ярките лъчи на слънцето. Позволи си да го наблюдава свободно, защото знаеше, че той не подозира нищо.

Тялото му беше жилаво, източено, с хлътнали хълбоци. Тя наблюдаваше блестящата черна коса, която се развяваше от вятъра, докато той яздеше към планините. Стойката му бе сигурна. От него се излъчваше такова величие, такова благородство. Притежаваше всички качества на велик водач. Може би дори беше вожд.

Самата му близост събуждаше във вените на Меги чувствен трепет. Никой мъж не я бе карал да изпитва слабост при мисълта, че я целува.

Сетне сведе поглед към корема, където детето я ритна рязко. Това бе едно напомняне коя е, в какво положение се намира и какво я очаква. Съвсем не му беше времето да си фантазира за красиви мъже, и то какви мъже — индианци.

Огледа нечистотията по пончото и вдигна ръка към лицето си. Потрепери при мисълта какво ли си мисли той за външния й вид.

Боже, колко й се искаше да се изкъпе. Но докато Ловен сокол я придружаваше в това пътуване, как би могла да си позволи да се разсъблече за по-дълго време, та да успее да се измие. Искаше й се да отложи признанието, че е бременна, докато не стане абсолютно наложително. Може би ако узнаеше за бременността й, щеше да откаже да й помогне. Възможно беше да сметне за оскърбление да помогне на една бяла жена, за да даде тя живот на още едно бяло дете. Можеше и да има табу бяло бебе да се роди в селището на арапахите.

Може би дори трябваше да се отдели от него и да опита да открие факторията навреме!

Но бързо отхвърли тази мисъл. В индианското село шансовете й да преживее бяха по-големи. Сама отново можеше да се изгуби в тази безкрайна пустош.

Вдигна очи към небето и замоли Всевишния, арапахите да се отнесат със съчувствие към нейното положение. В противен случай какво я очакваше в бъдеще? А и детето й?

Бръчка проряза челото й, тя сведе поглед и продължи да следва Ловен сокол, проклинайки Франк Харпър. Той беше виновен целият й живот да се обърне с главата надолу. Винаги щеше да го ненавижда. Винаги! Ако по някаква приумица на съдбата отново попаднеше на него, нямаше много да се колебае да опре револвера в сърцето му. Дръпването на спусъка щеше да й достави удоволствие!

Продължиха да пътуват нататък. Алената плащеница на планинския здрач вече се спускаше върху хълмовете. Не спряха за почивка, докато не стигнаха брега на бистър поток, който напояваше долината. Там Ловен сокол накладе огън на завет, до една скала.

— Черната нощ скоро ще е над нас — обади се той и хвана поводите на коня. — Най-добре е да напоим животните и ние да се напием. А също и да се изкъпем, преди да ни обвие нощният хлад. Утре отново ще открием само пресъхнали реки и пусти корита на потоци. Тази суша прави живота труден и несигурен.

Меги тъкмо развързваше кравата от фургона, когато думата „да се изкъпем“ се стовари отгоре й като гръм.

— Да се изкъпем? — заекна тя и се извърна, за да срещне дълбоките, тъмни очи на Ловен сокол, който се беше вторачил в нея.

Повече от всеки друг Меги осъзнаваше колко се нуждае от баня, но продължаваше да е убедена, че е по-добре да я отложи за момент, когато Ловен сокол няма да е близо и да открие истината за нейното състояние.

— Не знаеш ли значението на тази дума? — запита той, объркан от реакцията й.

Да не би белите жени да не се къпеха? Жените от племето арапахо се къпеха ежедневно! Как можеше да е по-различно за белите? Не искаха ли и те да ухаят на свежо и чисто за своите любовници и съпрузи?

Меги се разсмя нервно.

— Много добре знам значението на думата. — Тя се опитваше да намери приемливо обяснение. — Но, господине, дамите не се къпят в присъствието на господата. Ще изчакам, докато мога да се уединя. Надявам се това да стане във вашето село?

Ловен сокол тутакси изпита облекчение да узнае, че тя обича да се къпе. Беше лесно да се проумее защо сега се противопоставя на предложението. Тя беше срамежлива.

Той уважаваше свенливостта у жената. След като бе принуден да понася Нежен глас, която не знаеше думата свян, сега Ловен сокол приветстваше тази жена, пълна противоположност на досадното същество, което безсрамно го преследваше.

Топъл блясък се запали в очите му при мисълта, че когато настъпеше моментът да люби тази бяла жена, той щеше да определя правилата. Готвеше се да изтрие с целувки свенливостта й, да я научи никога да не се срамува от него.

— Уединението ще ти бъде осигурено — отвърна Ловен сокол и се усмихна надолу към нея. Той протегна ръка към лицето й и прокара палец под брадичката. — Но можеш да измиеш поне лицето си.

Без да се замисля, тя се облегна на ръката му, почти останала без дъх от докосването, сетне рязко се отдръпна и бързо кимна.

— Да, лицето ми — продължи да кима облекчена, че доводите й са били убедителни. — Ще го измия. Това не само ще ме направи по-приятна на вид, но и ще ме освежи.

— Така е — отвърна Ловен сокол и после тръгна с Пронто към потока.

Меги го последва, като теглеше кравата зад гърба си. Воловете, които бяха разпрегнати, бяха стигали сами до водата и сега пиеха жадно. Прясна вода беше сипана и в кафезите на пилетата и на петела.

Край брега на потока, докато кравата поемаше жадно големи, освежителни глътки, Меги се възхищаваше от коня на Ловен сокол. Искрящо бял с черно петно на хълбока. След като утоли жаждата си, той започна да топи муцуната си и да пръхти във водата с наслада.

— Красив е. — Меги наруши мълчанието, което се бе възцарило помежду им. — Сигурна съм, че си много горд да го притежаваш.

— Мъжът не е мъж, ако няма подобаващ кон — отвърна Ловен сокол и оттегли Пронто от водата. — Така е, Ловен сокол е горд, че е собственик на жребец като този.

Докато Ловен сокол снемаше испанското седло от Пронто, Меги се суетеше наоколо, завързваше воловете за колчетата, които с усилие бе набила в земята. Кравата завърза за фургона, където растеше гъста и висока трева.

Сенките на вечерта се запрокрадваха все по-дълги и по-дълги. Меги отиде до потока, приведе се ниско и се отдаде на удоволствието от водата, която плискаше по лицето си. След като се напи до насита, тя затърка лицето си, докато отражението й във водата не показа, че отново прилича на себе си.

Удовлетворена, тя се отправи назад към фургона, взе от него плетената кошница с храната и после отиде при огъня, където Ловен сокол бе разстлал две одеяла. Беше се стъмнило съвсем. Нощта бе призрачна, с някаква странна фосфоресцираща светлина. Беше като кадифе — мека и тежка, но хладна.

Меги с радост посрещна топлината на огъня и бе доволна да седне на едно от одеялата, след като Ловен сокол й направи знак с ръка да го стори. Протегна краката си близо до жаравата, сетне разгъна и вдигна ленената кърпа, която покриваше храната.

Докато изваждаше конфитюра, желето и хляба от кошницата, с крайчеца на окото си наблюдаваше какво прави Ловен сокол. Той отвори една завързана с връвчица торбичка от кравешка кожа, която очевидно съдържаше неговата храна. Зачуди се какво ли може да бъде. Кесийката беше малка и изглеждаше лека.

— Искаш ли хляб с масло и конфитюр? — избъбри тя, като си мислеше, че с предложението си му идва на помощ.

Ловен сокол мълчаливо поклати глава, посипа от светлия прах в дланта си и после я протегна към нея, кимайки.

— Вземи. Яж. Ще те насити повече от храната на белия човек. — Отново направи знак с глава да вземе това, което й предлагаше.

Меги остави хляба си настрани и се наведе, за да разгледа по-добре странния прах.

— Какво, за бога, е това? — запита тя. — Как може това нещо изобщо да накара някого да се чувства така, сякаш е ял?

— Вземи. Скоро ще разбереш. — Ловен сокол присви развеселено устни.

Любопитството накара Меги да му позволи да изсипе праха в шепата й.

— Яж. Употребяваме го, за да утоли бързо глада — добави той, изтръска още малко прах от торбичката в ръката си и я поднесе към устата си.

Малко след това Меги забеляза, че поема голяма глътка вода от манерката от кравешка кожа. Още един миг остана втренчена в праха в шепата си. Количеството бе толкова малко, че тя си помисли, че спокойно би могла да мине и без него. Но последва примера на Ловен сокол, изсипа го в устата си и го преглътна.

Ловен сокол й подаде манерката.

— Отпий голяма глътка — настоя той. — Това е важна част от храненето с праха. Много скоро ще се почувстваш така, сякаш си изяла огромна порция от царевица и еленско месо. — Той стегна връвчицата на торбичката с праха.

— Това ли е всичко, което ще ядем двамата с теб? — запита Меги, удивена, че той си въобразява, че са се нахранили. — Ловен сокол, аз ще си хапна от моята храна, благодаря ти.

Тя понечи да вдигне хляба, но той го измъкна изпод ръката й.

— Не е необходимо да ядеш още нещо, след като вече си яла от праха — обясни той и остави хляба настрани. — Не е разумно и да ядеш много от този прах, защото, след като се навлажни, той набъбва, така че най-добре е човек да не яде нищо, вместо да хапне повече от необходимото.

— Какво, за бога, представлява този прах? — запита Меги. Вече бе започнала да изпитва усещането, че се е натъпкала с огромно количество храна.

— Това е индиански кукуруз — отвърна сухо Ловен сокол. — Или царевица, зависи как ще наречеш това растение. Смлян е много ситно и е подсладен с кафява кленова захар. Обикновено се приема малко количество и после се пие вода. За много кратко време гладът изчезва. Носим го при продължителни пътувания и се храним с него, когато нямаме късмет в лова или пък достатъчно време за лов.

— Действа — разсмя се Меги. — Дори да исках, не бих могла да сложа нищо друго в уста. — Тя нагласи обратно храната си в кошницата, покри я и потръпна, когато я прониза хладния порив на бриза.

Ловен сокол забеляза. Отиде до дисагите, измъкна една наметка от мечешка кожа и й я предложи.

Меги се усмихна с благодарност. Уви я около раменете си, примъкна се по-близо до огъня и подви крака под наметката. Подскочи стреснато и страхливо се огледа през рамо, когато писък на бухал прониза нощната тишина.

— Това, което чу, е бухал, но всъщност не е — обясни Ловен сокол. Той седна до нея и протегна дългия си слаб крак към огъня, така че да може да грее стъпалото си през мокасината. — Според нашата култура, в бухалите се вселява духът на хора, които приживе са били тихи или свити и никога не са казвали какво мислят. Затова сега изпълват въздуха с шумове.

Меги придърпа наметката по-плътно около раменете си и изтръпна.

— Точно тази вечер не се нуждаех от такава приказка — промърмори и се усмихна едва-едва на Ловен сокол. — По ми допада да говорим за звездите. — Погледна бързо нагоре към обсипаното със звезди небе. — Да. Хайде да говорим за звездите. Ти броил ли си ги някога? Аз да. Една, две, три…

Изведнъж ръката му запуши устата на Меги и тя подскочи стресната. Вдигна обезумял поглед и срещна разгневени, изпълнени с решителност очи.

— Недей да броиш звездите — никога — изрече той, а гласът му беше равен и безизразен. — Това носи нещастие.

Неочаквано усетила страх от него, Меги се отдръпна, освободи устата си, сетне се изтегна на одеялото и придърпа мечата кожа върху себе си. Наблюдаваше подозрително Ловен сокол, който започна да си прави някакъв друг вид ложе от клонките на едно вечно зелено дърво. Изгледа го предпазливо, когато той се приближи към нея.

— Хайде, Очи на пантера. Донеси си одеялото и мечата кожа — внимателно я окуражи той. — Ще си отдъхнеш много по-добре в постелята от зелени клонки.

— Очи на пантера? — прошепна Меги и го изгледа въпросително.

— Очите ти са като на пантера — усмихна се Ловен сокол. — Името Очи на пантера ти подхожда.

— Разбирам.

— Ела — подкани я отново Ловен сокол и й кимна.

Меги не желаеше да спори с него за каквото и да било, а и с нетърпение очакваше почивката, от която така много се нуждаеше, затова се подчини.

Изгледа го подозрително, когато се настани само на няколко стъпки от нея. Макар да беше заинтригувана от този мъж, тя се страхуваше да му се довери изцяло. Когато той заспа, тя тихо отиде до фургона, напипа уинчестъра, взе го и го сложи до себе си под мечата наметка.

Стиснала пушката, тя заспа. Малко по-късно се събуди, стресната от кошмар. Бе сънувала Мелвин и как го остави без погребение.

Когато Ловен сокол отвори очи и я видя, че плаче, му се прииска да отиде при нея и да я успокои, но чувстваше, че ако й беше нужно да поплаче, както жените често правеха, е по-добре да не се намесва. При все това мисълта, че тя може би плаче за починалия наскоро съпруг, не му беше приятна. Ако толкова много е обичала този мъж, дали щеше Ловен сокол да намери място в сърцето й? Той се извърна с гръб към нея.

Риданията й сякаш разкъсваха сърцето му. Затвори очи и си наложи да не слуша.