Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (8)

Седма глава

Меги и Ловен сокол се събудиха в меката розовина на ранното утро. Пътуваха по земята на резервата към селището на Ловен сокол, а слънцето пречупваше слънчевата светлина в чудновати отблясъци.

Очите на Меги проследиха ято птици, прелитащи над стадо елени. Загледа се в далечината към просторната равнина, която завършваше с разпокъсани планински вериги. Поразително червените скали контрастираха на фона на ширналия се килим зелена трева. Бе видяла достатъчно, за да знае, че владенията на арапахите се обитаваха от мечката гризли, бизона, лоса, сърната, планинския лъв. Потоците и реките гъмжаха от бобри и разни видове риба.

Меги можеше вече да се отпусне и да се наслаждава на гледката, защото не много далече напред успя да различи индиански лагер, сгушен в малка горичка акациеви дървета на брега на Уайнд Ривър. Най-накрая щяха да стигнат дома на Ловен сокол. Вече нямаше защо толкова много да се страхува от раждането. Наблизо щеше да има жени. Без съмнение, те щяха да се съжалят над жена в такава напреднала бременност и да й помогнат при раждането, нищо че беше бяла.

Единственото нещо, за което все още продължаваше да се безпокои, бе какво ще бъде отношението на Ловен сокол, когато разбере, че тя очаква дете. Можеше да попречи на жените да й помогнат, а можеше да я прогони от селото си.

Мислите й смениха посоката си, когато откъм селото към тях се понесоха неколцина червенокожи на коне. Те приветстваха отдалече Ловен сокол с ръкомахания, викове и подсвирквания, а копитата на конете им удряха земята и вдигаха прах.

Меги наблюдаваше червенокожите, които спряха и поздравиха Ловен сокол на езика на арапахите. Беше благодарна, че той знаеше достатъчно английски, за да могат да се разбират, когато са заедно.

Сетне всички погледи, включително и този на Ловен сокол, се преместиха върху нея и настъпи напрегната тишина. Кожата на гърба й настръхна и много предпазливо тя отдръпна пончото от корема си с надеждата, че нито един чифт от изпитателно изучаващите я очи не е могъл да открие тайната й, макар че скоро пред нея нямаше да има друг избор, освен да я разкрие на Ловен сокол. Едва ли бе останало някакво време за разкриване на тайни между нея и този мъж, когото обожаваше.

Тогава Ловен сокол придвижи коня си малко назад, внимателно положи ръка на рамото на Меги и отново се обърна на езика на арапахите към приятелите си.

— Не е ли прекрасна и узряла за любов? — запита, след като бе обяснил какво изпитва към нея.

Меги вдигна глава към него и леко се усмихна. Искаше й се да знае как я представя — като странник, търсещ подслон? Или като жена, към която изпитва специални чувства?

Когато видя задоволството, което озари лицата на сънародниците му, любопитството й нарасна още повече.

Трепна, когато двама-трима започнаха да се смеят и да тупат Ловен сокол по гърба, сякаш го поздравяваха за нещо важно. Изчерви се при мисълта, че тези поздравления по някакъв начин включват и нея. От това вината, че не е казала за бременността, още повече й дотежа. Ако Ловен сокол се перчеше, че тя скоро ще бъде негово завоевание или че вече е станала такова, щеше да има още по-голям повод да я ненавижда, след като разкриеше състоянието й.

Какво унижение щеше да бъде за него тогава!

Когато червенокожите препуснаха лудешки към селото, а Ловен сокол остана с нея, за да я придружи, тя вдигна поглед към него. В очите й се четеше предпазливост и страх от онова, което я очакваше в следващите часове.

— Очи на пантера, последвай ме в моето село. — Ловен сокол извърна коня си. — Моите воини ще занесат вестта за нашето пристигане.

— Май нямаха нищо против, че идвам с тебе. — Меги нервно навиваше и развиваше поводите около пръстите си. — Какво им каза?

— Ловен сокол обясни, че ти наскоро си останала вдовица — отвърна той и й се усмихна. — Казах им още, че когато погледна в зелените ти като на пантера очи, виждам не само жена, която е овдовяла. Виждам жена, която събужда у този вожд чувства, каквито никоя друга не е пробуждала. Казах им, че този арапах вярва, че тази красива бяла жена споделя чувствата на техния вожд.

Сърцето на Меги препускаше в гърдите й. Дъхът й почти секна, когато тя чу какво й каза Ловен сокол. Мигът я запленяваше все повече и повече. Индианецът имаше основание да вярва, че тя изпитва достатъчно силни чувства към него.

Да, тя го обичаше! Нямаше никакво съмнение в това! Но беше безсмислено. Когато той разбереше за детето, всичко щеше да се промени.

Думите му накараха Меги да разтвори широко очи, устните й останаха полуотворени, когато прошепна — вожд?

Сетне заговори високо.

— Ти си вожд? — изрече невярващо, макар че не трябваше да бъде изненадана. Бе доловила благородството в неговото държание, властната осанка на фигурата му. Почти в мига, в който се бяха срещнали, бе разбрала, че той е силна личност.

— Haa, вожд. — Ловен сокол изпъчи широките си плещи с гордост. После кимна към селото. — А сега да вървим — и отпусна коня в лек тръс покрай фургона на Меги, а тя улови здраво поводите и воловете поеха нататък с бавна, полюляваща се походка.

— Арапахите живеят на малки групи — обясни Ловен сокол, като гледаше надолу към нея. — Всеки лагер се състои от около двадесет типита. Всяка група се ръководи от уважаван вожд, избран заради неговото благородство и умението му да отсъжда справедливо. След смъртта на neisa-na, моят любим баща, аз бях избран за вожд на моята група арапахи. Като наследник на баща ми и на неговия баща, стремя се към мир с белите хора, които насила ни накараха да живеем в резервати. Великата невидима сила ми даде добра благословия като водач.

Не й остана време да му отвърне. От селото към тях тичаха много деца, радостно възбудени от пристигането на младия им вожд. Когато стигнаха при тях, започнаха да го докосват, да му се усмихват с обожание. Някои от тях подтичваха весело край фургона на Меги, други сочеха кокошките, трети потупваха кравата.

Имаше и такива, които я гледаха изпитателно и в дълбините на тъмните им очи се четеше недоверие.

Меги се усмихна на всяко от децата, после отново впери поглед напред, защото навлизаха в селото. Погледът й шареше наоколо, а сърцето й лудо биеше. Започна да осъзнава, че навлиза в действителност, която надхвърля и най-непокорните й сънища. Само преди два дни всичките й познания за индианците идваха от прочетеното в разни справочници или в евтини романи, които ги обрисуваха като свирепи и кръвожадни.

Сега непосредствено наблюдаваше едно индианско село и до този момент нищо не я плашеше. Тези хора водеха съвсем простичко съществуване. Любовта им към животните бе очевидна. Най-различни дребни горски животни се намираха в клетки или тичаха свободно из селото, очевидно станали домашни любимци. Селските кучета вдигаха врява около нозете на воловете.

Двамата продължиха да навлизат навътре в селото. Ловен сокол вървеше редом с нея. Посрещнаха ги старци, прави или седнали на групички. Виждаха се много малко жени.

Облеклото на арапахите, домовете и конете им бяха украсени с природни материали — рог от лос, игли от таралеж, козина от елен, пера на орел, нокти на мечка и раковини, намерени по бреговете на реките.

Малки огньове бяха пръснати навсякъде и примигваха във вечерния здрач, като хвърляха причудливи сенки между типитата. Когато вятърът смени посоката си, до ноздрите на Меги достигна ароматът на храна, приготвена на огън, и тя усети колко е изгладняла. Ловен сокол бе казал, че ще пристигнат в селото му по-рано, но пътуването бе отнело по-голямата част от деня, а те нито веднъж не бяха спирали да утолят глада си. С приближаването до огньовете болката в стомаха й я захапа още по-силно.

При все това всички мисли за храна излетяха от ума й, когато Ловен сокол спря пред едно много по-просторно типи, което се издигаше в центъра на селото, на една ниска могила. Дъхът й спря, докато изучаваше изкусните рисунки върху кожите, от които бе направено жилището. Бяха красиви, в многообразие от ярки тонове.

Още нещо привлече вниманието й. Ахна тихо, когато откри над платнището оформящо входа, на високо издигнат прът да почива прекрасен орел. Беше привързан с въже през крака и сякаш оживя, когато до него се приближи Ловен сокол с парченца месо, които бе извадил от една кожена торбичка, окачена на висок триножник.

Докато птицата поглъщаше месото от ръката на Ловен сокол, той галеше красивата глава на орела със свободната си ръка.

Явната близост между мъжа и птицата стопли сърцето на Меги. Вождът на арапахите беше действително изключителен човек.

Скръб пропълзя в сърцето й, защото се страхуваше, че скоро съвсем сигурно няма да го вижда повече.

След като веднъж узнаеше истината…

Ловен сокол избърса ръцете си в кърпа, окачена на пръта на птицата, и насочи цялото си внимание към Меги. Притеснена, че може да реши да й помогне да слезе от фургона и така да установи, че е много по-тежка, отколкото би трябвало, тя побърза да се смъкне долу, преди да я е достигнал.

Пресрещна го, вдигна лице към него и му се усмихна, но вътрешно умираше при мисълта, че следващият миг може да промени всичко за тях. Сърцето й силно заби, когато той направи жест към входното платно.

— Влез — изрече тихо. — Сподели тази обител с вожда Ловен сокол.

— Искаш да кажеш, че тук… ще прекарам нощта? — запита тя, неспособна да прикрие треперенето на гласа си.

— Ако това е и твоето желание, нека така да бъде. — Ловен сокол повдигна входното платнище. — Влез вътре. Ще ти бъдат донесени вода за баня, чисти дрехи и храна. После ще поговорим.

— Баня? — Гласът на Меги звучеше предпазливо, когато тя пристъпи вътре в типито.

— Да, ще се изкъпеш, а също и Ловен сокол — изрече той равнодушно. — Прахът от пътуването залепва като мед по лицето, когато се смеси с потта. — Изсмя се гърлено. — Но не мирише толкова приятно, нито пък вкусът му върху устните е същия.

Меги се опита да открие шегата в казаното, но страхът от предстоящите мигове развали всичко, което при други обстоятелства би могло да бъде прекрасно.

Ловен сокол тръгна с нея към огъня, който гореше в центъра на колибата, стъкмен в малка вдлъбнатина на земята и ограден с кръгли речни камъни. В едно глинено гърне, съвсем ниско над пламъците, вреше гозба.

Меги повдигна вежди, усетила приятната миризма на храната и бе впечатлена колко е подредено жилището му. Знаеше, че няма съпруга. Изглежда, възнамеряваше тя да запълни тази празнина в живота му.

Тогава кой поддържаше огъня в колибата му? Кой приготвяше храната в големия котел? Кой поддържаше жилището му така подредено и чисто?

Разгледа подробно наоколо. Вътрешността наподобяваше кух конус. Прътите на колибата бяха покрити с ленти кожа, на които се виждаха знаците на картинното писмо. Покрай стените, от вътрешната страна, бяха нахвърляни клончета и папур. Тя си помисли, че сигурно през деня се използват като място за сядане, а през нощта — като легло.

Близо до отвора, който служеше за врата, спретнато бяха подредени кухненски съдове — тиган, кафениче, кофа за вода и няколко метални чинии и чаши. Зад тях бяха струпани бакалски стоки — кафе, захар, брашно.

Между прътите на колибата бяха опънати въжета, които бяха провиснали под тежестта на кожи, оръжия, кошници и плетена трева. Покрай стените бяха струпани кожи.

По-късно, когато очите й попривикнаха със сумрачната светлина на типито, откри, че на северната страна на колибата има истинско легло. Онази част, където лежеше главата, беше изработена от върбови пръчки, здраво преплетени. Виждаше се, че леглото е подпълнено със суха трева и кожи, а върху тях бяха застлани много одеяла. Възглавниците изглеждаха пухкави и удобни, най-вероятно бяха натъпкани с перушина или вълна.

Край друга от стените тя забеляза бойно украшение за главата. Беше чела, че то е емблема на постиженията на боец. Всяко перо означаваше един голям подвиг. Веднъж заслужено, то се считаше за мощна магия, която пази носителя си и изпраща молбите му до Великата невидима сила.

— Виждаш бойните пера на баща ми — обади се Ловен сокол. Бе дошъл до Меги и погледът му бе проследил нейния. — В моя живот не съм бил свидетел на много битки, като се изключат малкото схватки с различни враждебни племена. При все това аз излагам на видно място знаците на бащините достижения, сякаш са мои собствени.

С бавно и плавно движение на ръката посочи други неща, с които също се гордееше.

— Можеш още да видиш — изрече горделиво — моите собствени трофеи, торбичката с билки и торбичката със свещената лула. Те доказват, че този вожд произхожда от семейство с богатство и власт. Никому не се разрешава да притежава такива неща — могат да се придобият само чрез трудни изпитания и необикновени преживявания.

Ловен сокол се обърна към Меги и обхвана лицето й с длани.

— H–isei, тези неща искам да споделя с теб — изрече с плътен глас. — Мислиш ли, че е минало достатъчно време, за да забравиш този съпруг, който е продължил в друг свят? Колко време се полага да е в траур една бяла жена? Много ли си го обичала? Ще останеш ли в траур по-дълго от обичайното? Чувстваш ли се вече свободна да признаеш чувствата си на този вожд на арапахите?

Меги се топеше под изучаващия поглед на тъмните очи. Допирът на ръцете му до тялото й караше главата й да се върти. Искаше този красив мъж да я целува, да я държи в ръцете си. Страстта, която изпитваше, бе възхитително приятна. Как би могла да намери сили да му разкрие истината за себе си?

Меги предполагаше, че ще я целуне, но вместо това той неочаквано постави ръце на закопчалката на пончото и също толкова бързо го измъкна през главата й.

Когато го пусна на земята, погледът му бе внезапно привлечен надолу. Устните му изпуснаха една сподавена въздишка, когато разбра защо тя не се раздели с тази дреха през цялото време, което бяха прекарали заедно. Под него беше крила тайната, че очаква дете и че бременността й е толкова напреднала, че раждането можеше да започне всеки момент!

— Ти… ти очакваш дете? — ахна и погледът му се придвижи нагоре. Впери очи в Меги. — Скрила си го от мен? Знаеше какво изпитва Ловен сокол към тебе и въпреки това не му каза истината, че си бременна? Не можа ли да ми се довериш? Какво си мислеше, че ще ти стори този индианец?

— В началото не бях сигурна, че мога да ти имам доверие — призна Меги, нервно кършейки ръце. — По-късно, когато започнах да разбирам колко си привлечен от мен, също както бях и аз от теб, се опасявах, че ще ме презреш, ако узнаеш колко е напреднала бременността ми. Аз… не можех да го понеса, Ловен сокол. Не исках да ме намразиш. Моля те, кажи ми, че не е вярно! Моля те, не ме ненавиждай!

Неспособен да потисне чувството на гняв, което го обхвана при мисълта, че тази жена носи в утробата си детето на друг мъж, той се извърна и изхвърча от типито, а ръцете му бяха със здраво стиснати юмруци.

Съкрушена от реакцията на Ловен сокол, Меги остана дълго време вторачена в завесата на входа, сетне обляна в сълзи се сви на пода. Беше сбъркала. Бе сбъркала толкова много, че не му каза истината. Какво трябваше да направи сега? Какво щеше да стане с нея? Щеше ли да я прогони от селото? Нямаше ли да се сети повече за нея? Факторията беше твърде далече, за да стигне там преди на раждането.

Отпусна глава в ръцете си и започна да плаче, докато не усети край себе си нечие присъствие. Бързо повдигна лице и откри, че е изучавана от една красива девойка от арапахите. Очите й бяха големи, гневни и изпълнени с чувство, което не можеше да бъде друго, освен явна ревност.

— Коя… си… ти? — отрони Меги и избърса сълзите от сраните си.

— Наричат ме Нежен глас. — Гласът на девойката бе по-скоро изпълнен с омраза, отколкото любезен, но наистина бе нежен като бриза в прекрасна пролетна утрин.

— Какво искаш от мен? — Меги бавно се изправи на крака и предпазливо се отдалечи от Нежен глас.

— Изпрати ме Ловен сокол. — Нежен глас решително вирна брадичката си.

— Защо? — Гласът на Меги криеше напрежение.

Дългите плитки на Нежен глас заподскачаха, когато тя пристъпи ядовито към Меги. Сърцето на Меги заблъска в гърдите й. Тя забеляза ножа, който висеше в канията на бедрото на момичето. Мина й мисълта, че може би Ловен сокол е изпратил тази жена, за да я накаже, задето бе излъгала.