Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Embers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Петнадесета глава

Ловен сокол не обърна никакво внимание на Нежен глас, все едно че не беше там. Погледът му бе прикован върху Меги. Пристъпи напред и стисна раменете й с дланите си.

— Ще дойдеш с мен да намерим друг орел. Онзи, когото наричах мой приятел, с дългите златисти пера, отдавна ме е напуснал.

Меги бе твърде зашеметена, за да му отговори.

Изгледа продължително Нежен глас и отбеляза, че това я смути. Сетне отново премести поглед върху Ловен сокол. Макар и искрено да бе убедена, че индианката е виновна за изчезването на орела, не беше нейна работа да изказва подозренията си пред Ловен сокол. Това сигурно щеше да накара Нежен глас да я намрази още повече. А може би и всички арапахи щяха да се настроят срещу нея. Можеха да я нарочат за човек, който сплетничи и създава неприятности в племето.

— Съжалявам, че не си намерил орела — обади се най-накрая и нежно протегна ръка към бузата на Ловен сокол. — Но това, което ме караш… не зная, Ловен сокол. Наистина ли искаш да дойда с теб? Няма ли само да ти преча? — Премести разтревожен поглед върху люлката, сетне отново го върна върху Ловен сокол. — И, скъпи… — промърмори тя и в същия момент чу зад себе си тихо, гневно ахване. Нежен глас едва ли можеше да понесе тази бяла жена да нарича вожда на арапахите „скъпи“. — Ловен сокол — поправи се Меги, така че да не дава основание на Нежен глас да я мрази, — ами Небесни очи? Не искам да я оставям сама дори за кратко, камо ли за толкова много време, колкото ще отнеме да намериш орлово гнездо.

— Няма да се бавим много след залез-слънце. — Ловен сокол сне ръце от раменете й. Отиде до люлката и коленичи край нея. С всеки изминал ден все по-силни чувства го доближаваха до малката. Тя бе излязла от утробата на жената, която обичаше.

— Дори и да е така, Ловен сокол. — Меги коленичи редом с него. Бе разчувствана до дъното на душата си, като го видя с каква нежност сведе поглед към дъщеря й. — И това е доста дълго. Какво ще правим с Небесни очи?

— Жена с много деца ще се грижи за нея — сухо отвърна Ловен сокол.

— Ще съм щастлива да я гледам във ваше отсъствие — намеси се Нежен глас, която приближи и застана зад тях. — Мога да я занасям при Жена с много деца за хранене и после да я връщам в люлката й. Даже ще й пея индиански песни.

Меги пребледня при мисълта, че Нежен глас ще се грижи за детето. Тутакси се изправи, свила ръце в юмруци, и зачака отговора на Ловен сокол. Вече бе разбрала, че когато ставаше дума да се вземе решение за някой арапах, тя трябваше да си мълчи. Дори и когато се отнасяше за нейното дете. Отправи безмълвна молитва Ловен сокол да вземе правилното решение!

Той се изправи с целия си ръст. Изгледа мълчаливо и въпросително Нежен глас, сетне неочаквано я подхвана за лакътя и я поведе към изхода.

— Върви и кажи на Жена с много деца, че скоро ще й отнесем детето и то ще остане при нея целия ден — изрече спокойно.

Меги бе затаила дъх, а Нежен глас й хвърли през рамо изпълнен с омраза и презрение поглед и пристъпи навън редом с Ловен сокол.

— Благодаря на Господа! — Меги въздъхна дълбоко, сякаш някой току-що бе свалил товар от плещите й. Разбираше, че след като Нежен глас може да стигне дотам, че да пусне орела на свобода, не можеше да й се има доверие за детето. На всичкото отгоре това дете бе бяло и принадлежеше на жената, която индианката ненавиждаше.

Меги се извърна и се загледа в дъщеричката си.

— Как кротичко си спиш — прошепна и нервно закърши ръце зад гърба си. — Сега си толкова невинна, моя сладка. Но когато пораснеш и ти ще си нащрек за предателство, също като мен.

Двете ръце, които я обгърнаха изотзад и обхванаха гърдите й през роклята, я накараха да отхвърли тези тревоги. Когато Ловен сокол я извъртя в прегръдката си, тя вече се бе изправила на пръсти, за да посрещне не само ръцете, но и целувката, която събуди в нея непозволена за момента тръпка. Не беше време да се връщат в одеялата. Тежки мисли измъчваха сега съзнанието й.

Беше си наумил да намери друг орел.

А тя се безпокоеше какво ще стане с детето, докато отсъстват, макар да знаеше, че докато Небесни очи е с Жена с много деца, не я заплашва нищо лошо.

Но знаеше ли индианката, че не бива да допуска Нежен глас близо до дъщеричката й?

Дали хората от племето се доверяваха на Нежен глас?

Ловен сокол се отдръпна от Меги и започна да събира нещата, които щяха да му трябват при улова на нов орел.

— Увий Небесни очи плътно — подметна през рамо. — Занеси я на Жена с много деца и после се върни. Вече съм оседлал кон за теб. — Той се обърна и я изгледа въпросително. — Можеш да яздиш, нали?

Aa. — Меги се разсмя тихичко. — Научих се отдавна, когато бях малко дете. Баща ми ме научи на всичко. Да плувам. Да яздя. Да стрелям. Макар че по онова време ме наричаха мъжкарана, сега разбирам защо е изисквал всичко това от мен. Подготвял ме е за несигурно бъдеще.

— Бил е много умен мъж — отбеляза Ловен сокол.

— Да, много умен. — Тъга отекна в гласа на Меги.

Когато вдигна Небесни очи, Меги остана за един миг на място и я притисна силно към гърдите си, после напусна типито. Докато вървеше към колибата на Жена с много деца, чувстваше нечий поглед върху себе си и знаеше на кого принадлежи. Не беше нужно да се извръща.

Продължи нататък, а погледът на Нежен глас сякаш прогаряше кожата й.

 

 

От топлината на слънцето над долината беше легнала омара, но всеки щрих от релефа бе отчетливо очертан по форма, окраска и хубост. Върховете на планините бяха обрамчени в синьо, един нюанс по-тъмно от това на небето.

Конете препускаха в галоп покрай една река. Меги седеше вдървена върху седлото. Не беше в състояние да не мисли за Нежен глас.

— Пропуснах ли да ти кажа колко си хубава с коса, разделена на плитки и оцветена по обичая на арапахите? — неочаквано наруши мълчанието Ловен сокол.

Меги извърна колеблив поглед от него, защото знаеше на кого е заслугата за неговото възхищение. Ако само можеше да се запознае с някоя друга индианка от племето на арапахите, която да й стане приятелка! А тя си имаше работа с неприятел и с всеки изминал ден отношенията ставаха все по-напрегнати.

— Благодаря — отвърна тя, без да се впуска в обяснения как и защо бе променила прическата си този ден, нито пък кой го бе направил. От днес нататък щеше сама да сплита косата си. Щеше да помоли Ловен сокол да й намери боята, необходима за специалното оцветяване. Никога повече нямаше да позволи такава близост с Нежен глас.

За щастие, въпросът с косата й бе бързо забравен, когато внезапно над тях се появиха орли, толкова много, че не можеха да бъдат преброени. Те се стрелкаха надолу, кръжаха или се носеха с вятъра. Гледката накара Меги да затаи дъх.

Омагьосана, тя наблюдаваше как птиците една подир друга се спускат надолу към реката.

— Толкова са красиви — въздъхна Меги. — Но, Ловен сокол, аз съм озадачена. Перата им не са толкова гъсти, колкото на твоя любимец. И са по-скоро сиви, отколкото черно-бели.

— Ти виждаш млади птици — обясни Ловен сокол, улавяйки поводите на нейния кон, докато тя се смъкваше от седлото. — Трябва да минат от две до пет години, преди малките да достигнат ширина от шест до осем фута.

— Една от тези птици ли се готвиш да уловиш? — Меги беше изненадана, че някой може да притежава такава ловкост, за да хване някоя от птиците над тях. — Може и да са млади, но изглеждат доста едри.

Nan, няма да хвана някоя от тези птици, както летят. — Ловен сокол намота поводите на коня около ръката си и тръгна редом с Меги, повел двете животни. Не откъсваше поглед от птиците в небето. — Ще бъде жестоко да се отнеме свободата от тези, които вече са я вкусили. Все едно да постъпя както завоевателите с моя народ.

Ловен сокол замълча. Меги видя как на лицето му се появява странно изражение, докато говореше за живота на свобода и този в резервата. Обзе я чувство на вина, разбираше защо той се чувства по този начин, знаеше, че нейните хора са причинили тази болка, отчаяние и обида не само на арапахите, но и на всички индианци.

Изпита облекчение, когато Ловен сокол заговори отново и й помогна чувството за вина да избледнее и да бъде изместено от уважение към любовта, която той хранеше към орлите.

— Отиваме на едно място, където открих гнездо с много малки пиленца. Оттам ще взема новото си приятелче. При родителите ще останат достатъчно. Те ще израснат свободни.

Когато минаха край едно дърво, Меги съзря гнездо.

— Това орлово гнездо ли е? — попита, като се спря да му го покаже.

Ловен сокол тихо се разсмя, когато погледна към гнездото.

Nan. Не е. Това е гнездо на балтиморска авлига. Когато в резервата дойде пролетта, балтиморските авлиги свиват сигурни гнезда за яйцата си. Ветровете от Уайоминг нежно полюшват техните малки. Тогава разбираме, че Великата невидима сила е все още тук и бди над всички свои създания.

— Толкова много знаеш за животните и птиците. — Меги закрачи редом с него, когато той продължи нататък.

— Дядо ме научи на всичко това — усмихна й се Ловен сокол. — Историите, които ми разказваше, постепенно създаваха у мен чувство за сигурност. По същия начин обичта му и съчувствието му са помагали на другите в моменти на трудност през всичките тези години. — Той замълча, сетне продължи. — Моят стар дядо има способността да кара хората да се чувстват по-добре. По някакъв начин успокоява човека. — Ловен сокол продължи да върви. Водеше Меги встрани от резервата към една групичка дървета. — Той ме научи, че най-загадъчното и най-величественото от всички хвъркати същества е орелът. — Сега, когато птиците бяха останали зад тях и продължаваха да кръжат над реката, той започна да се вглежда в дърветата. — Никоя друга птица не разбужда по такъв начин въображението на индианците. Ние я наблюдаваме да се рее във висините на великата синева. Виждали сме я да общува с облаците. Тя не се страхува от нищо. Дори смее да се изпречи пред слънцето с отворени очи. Орелът е wakon. Това е могъщо лекарство. Той е птица на властта и силата, която дирят всички племена.

— Самата аз като дете много пъти съм наблюдавала полета на орел — промърмори Меги. — Татко обичаше да наблюдава птиците. Често стоях край величествената Мисисипи и гледах през бинокъла на татко как орлите се реят отгоре. Бях като омагьосана. Никога не съм знаела значението им за индианците.

— Ти бързо научаваш моите обичаи. — Ловен сокол я изгледа косо.

— А защо не? — отвърна на погледа му Меги. — Имам добър учител.

Ловен сокол се разсмя. Сетне погледът му беше привлечен встрани и той се напрегна. Откри орела, който летеше с риба в човката си към гнездото, намиращо се само на няколко стъпки от тях. Без да продума повече, той бързо завърза конете за един от долните клони на близкото дърво, после хвана Меги за ръката и я дръпна зад ствола му.

— Скоро и другият родител ще долети с храна, а когато и двамата отлетят, ние отново трябва да се скрием в заслона, който направих под дървото, преди да се върна в селото да те взема — прошепна предпазливо Ловен сокол.

— Заслон? — шепнешком попита Меги. Очите й претърсваха околността за нещо, което би могло да наподобява заслона, за който говореше той. — Къде е? Защо ще го използваме?

— Погледни под дървото, точно под гнездото. — Ловен сокол се беше наклонил съвсем близо до нея, надявайки се острият слух на орела да не долови гласа му. — Когато открих гнездото, изчаках двамата родители да се отдалечат за по-дълго време и тогава изкопах една яма и я покрих с клони. Веднага щом ни се удаде възможност, ще се скрием в нея. Там търпеливо ще изчакаме да настъпи удобният момент да уловим едно от малките пилета.

— Как ще го направиш от дупка в земята? — прошепна Меги.

— Когато голишарчетата се нахранят, ще се опитат да летят. Не всяко успява. Когато някое от тях падне върху клоните на нашето скривалище, ще го взема. То ще заеме мястото на онзи, който отлетя от моите грижи и обич.

— Ами ако и този орел избяга? — Меги зададе въпроса си предпазливо.

— Лош късмет беше, че изгубих един орел — сурово отвърна Ловен сокол. — Това няма да се повтори.

Меги извърна поглед от него и се опита да изтрие от съзнанието си ехидната усмивка на Нежен глас, когато те двамата бяха разговаряли за птицата. Меги не желаеше и нямаше да постъпи така, че да я вземат за натрапник. Нямаше да се меси в чуждите работи и затова реши да не изразява гласно подозренията си към Нежен глас.

Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да се въздържи да не издаде подозренията си пред Ловен сокол!

Съсредоточи се върху орловото гнездо.

— Трябва да са им били нужни седмици да изградят голямо гнездо като това — прошепна, долепила устни до ухото на Ловен сокол.

— Орлите свиват ново гнездо всеки размножителен сезон. — Меги подскочи стреснато, когато той внезапно сграбчи ръката й. — Хайде. — Беше напрегнат. — Време е да се мушнем в скривалището. Родителите отлетяха, но няма да оставят гнездото дълго без наблюдение.

Меги последва Ловен сокол с припрени стъпки и го изчака, докато отмести клоните, които бе подредил върху голямата яма. Когато беше готов, тя влезе след него в дълбокия и тъмен трап. Отвсякъде бяха заобиколени с влажна и студена пръст и Меги се сви до Ловен сокол, докато той бързо покриваше ямата с клоните.

Меги не бе в състояние да се удържи и започна да трепери от студ. Беше благодарна, когато Ловен сокол усети неспокойството й и я обгърна с топлите си, мускулести ръце.

— Колко дълго мислиш, че ще се наложи да чакаме? — прошепна Меги и надзърна нагоре през една пролука в клоните.

— Докато хванем птица.

Очите на Меги се разшириха, мислите й бяха отхвърлени назад към дъщеря й. Не искаше да прекара цяла нощ отдалечена от Небесни очи. По-рано същия ден Ловен сокол бе казал, че ще се върнат у дома малко след залез-слънце. Но сега упоритостта му да улови птица я накара да се усъмни в това!

— Трябва да разбереш колко е важно да уловим друга птица — прошепна Ловен сокол. Топлата му буза бе залепена за страната на Меги. — Аз съм от рода на Орела. Всички ние от този род пеем песни за орела. Има танци на орела и ритуали на орела. Рисунки на орли са хералдичните знаци на нашия род. Ако при ритуалното посвещение видението е орел, посветеният получава много привилегии. Измежду тях е правото да изрисува кръста на орела върху магическия щит. Той е нарисуван на щита на баща ми, който сега е мой.

Докато чакаха, Ловен сокол продължи шепнешком да разказва.

— Перата на орела са символ на могъщество. Най-ценни са онези от кичури на опашката на бойния орел — дълги, красиво оформени пера с черен край. Една опашка с всичките й пера струва колкото едно пони. — Замълча и я притисна по-близо до себе си. — Но този индиански вожд не държи птици, за да ги убива за перата им. Ловен сокол събира пера, които са опадали в сезона на смяна на перушината.

— Толкова съм доволна — въздъхна с облекчение Меги. — Те са прекалено красиви, за да бъдат убивани заради перата.

— Те не само са красиви, но и свещени. Някои вярват, че големият скален орел е и птица, и човек и в някои случаи може да свали дрехата си от пера и да слезе сред хората.

Меги понечи да отговори, но се спря, когато зърна размаханите над главите им крила. Единият от орлите се беше завърнал. Изпита благоговение, докато го наблюдаваше. С размах на крилата, надхвърлящ шест фута, той величествено се спусна над малките с изпъкнали нокти, сякаш се готвеше да ловува.

Меги пое шумно въздух, когато за първи път зърна малките пилета. Едно по едно те започнаха да се изкатерват на ръба на гнездото. Много скоро бяха наредени едно до друго. Опитваха се да запазят равновесие.

— Ловен сокол, толкова са сладки — прошепна Меги.

Той се отдръпна от нея, извърна поглед нагоре, по устните му заигра усмивка.

— Сладки? — от възхита гласът му звучеше меко. — Сега — може би. Но скоро ще изглеждат величествено.

И двамата наблюдаваха как двойката орли кръжи над гнездото и показва на своите малки как да летят.

— Двата орела изглеждат така предани не само на своите малки пиленца, но и един на друг. — Меги не изпускаше от поглед кръжащите птици.

— Орлите се събират за цял живот. — Ловен сокол извърна поглед към Меги. — Също като нас, моя жено. Ние се събрахме за цял живот.

Приятна топлина обхвана Меги, когато долови искреността в думите му и осъзна, че в този момент Ловен сокол потвърждава обещанието, че се обвързва с нея. Точно сега не искаше нищо повече, освен да е в прегръдките му и да бъде целувана.

Но много скоро мислите му се върнаха отново към птиците. Меги се надяваше днес той да има късмет, защото през нощта го искаше за себе си!

— Виж! — Тя посочи малките птичета, които се опитваха да летят. Много от опитите свършваха с тупване на земята.

И тогава се случи. Едно от птичетата падна върху клоните отгоре им. Меги ахна, поразена от бързината, с която Ловен сокол промуши ръката си през клонака, сграбчи птицата за опашката, после за краката и я вмъкна в ямата при себе си и Меги.

Тя не можеше да разбере какво стана после. Вечерните сенки вече се бяха източили по земята и в трапа бе станало още по-тъмно.

— Какво правиш с птичето? — попита тихо.

— Под ризата си носех торба от еленова кожа. Сега пъхам пилето там, за да не избяга.

— Няма ли да се задуши? — Меги беше притеснена.

— В тъканта има изрязани дупки — рече Ловен сокол. — Трябва да изчакаме, докато се стъмни напълно и мракът прикрие движението ни. Тогава ще си тръгнем и в моята колиба ще видим какво сме хванали: мъжко или женско.

— А как ще разбереш? — Меги изпитваше нетърпение да разгледа птичето отблизо.

— Ще измеря краката му. Така ще определя пола — прошепна Ловен сокол. — Женските израстват по-големи от мъжките и тежат няколко паунда повече.

— Значи тогава женските са доминиращите в двойката — изсмя се тихо Меги.

— При птиците — да — отвърна Ловен сокол. — При хората — не. — Той замълча, сетне добави: — Това притеснява ли те?

Меги плъзна ръката си в неговата.

— Моя любов, не бих искала нищо да се променя в отношенията ни — изрече тихо. — Не и откакто те срещнах — добави припряно. В ума й оживя сцената, когато Франк я изнасили. Беше я наранил и обидил. Тогава бе разбрала, че мъжът може да използва с лоши намерения силата си спрямо жената.

Но с Ловен сокол и Мелвин бе открила, че доминирането на мъжа не е задължително свързано с нещо грозно и непоносимо!

Светът отвън потъваше в мрак и около тях започваха да извират звуците на нощта, когато Ловен сокол се залови да размести клоните.

Меги бе доволна, че най-накрая може да напусне ямата. Лунната светлина се лееше от небето, а тя яздеше щастлива редом със своя индиански вожд, нетърпелива да се завърне в неговата колиба не само за да е с дъщеричката си, но и за да е с Ловен сокол през дългите часове на нощта. Чувстваше, че мястото й е там. И това чувство бе великолепно.