Майн Рид
Екипажът на „Пандора“ (8)

VIII

Акулата, въпреки лакомията си, е надарена с инстинкт за самосъхранение. Както и тигъра, тя знае дали ловът ще и се отдаде лесно, или ще има работа със сериозен противник.

Безстрашието на негъра й направи впечатление. Може би нейният пътеводител — лоцманът, я бе предупредил за приближаването на опасния враг. Както и да е, тя, вместо да плува в противоположна посока и да се хвърли в атака, изведнъж промени тактиката си.

На разстояние пет сажена започна постепенно да намалява бързината си. Тъмните й плавници изглеждаха неподвижни. Сетне промени посоката си, като че ли смяташе да нападне неприятеля откъм гърба му.

Странно бе това, че двамата й спътника сякаш управляваха движението й. И единият, и другият плуваха от двете й страни.

Маневрата и обезпокои негъра. Той очакваше незабавно настъпление й вече се бе приготвил — извади ножа от устата си и го задържа в дясната ръка, издигната за удар. В същия миг в ума му се породи нова мисъл: Ако акулата го задмине и отплува срещу Бен, Бен незабавно ще загине.

— Бен! — започна да вика. — Плувай в кръг като мен и се дръж в центъра, а аз ще плувам около вас, иначе и ти, и Лали загивате!

Морякът вече бе забелязал опасността и се подчини на тази заповед.

Зрелището отново се промени. Вместо права линия, готовите за борба образуваха три концентрични кръга. Бен, с товара си, се въртеше отвътре, след него идваше Снежко, а акулата със спътниците си образуваше външния кръг — сьс страшните си очи тя гледаше своята плячка, готова при първата грешка на негъра, да се хвърли към нея.

Странната игра продължи повече от пет минути.

Ако акулата беше по-хитра, щеше да продължи маневрата, понеже измъченият Снежко без друго щеше да потъне, а преди него би потънал Бен с момичето. Но и акулите, както всички същества, имат припадъци от гняв и нетърпение. Тя поиска да ускори развръзката и бързо промени посоката, заплува направо към центъра, където се въртеше Бен — без да гледа повече ножа в ръката на Снежко. Тя трябваше да премине почти светкавично покрай него, така че бе достатъчно той само да посегне и да забие ножа в нея.

Снежко забеляза промяната в тактиката на противника и в същия миг, когато той премина на разстояние един фут, взе отново ножа между зъбите си, загреба силно и с пъргав скок се озова върху гърба на това истинско чудовище.

Стисна с едната си ръка изпъкналостта на лявото и око и заби диво пръсти в орбитата му, а с дясната ръка, в която лъщеше ножът, започна да нанася силни удари, дето завари.

Той слезе от този „воден кон“ едва когато го видя мъртъв върху почервенялата от кръв вода.

Както вече казахме, през цялото време на драмата Уилям наблюдаваше от кърмата. Като видя победената убита акула, нададе радостен вик, който обаче тутакси се превърна в ново отчаяние. Погълнат от борбата на негъра с акулата, той не забеляза, че „Катамаран“ с разпуснато платно плава по вятъра и все повече и повече се отдалечава. Дошъл на себе си, Уилям забеляза, че ново нещастие заплашва и него, и приятелите му.

Отчаяният му вик привлече вниманието на Бен, който разбра в един миг каква е работата и извика на юнгата:

— Уилям! За Бога! Вземи кормилото, помъчи се да го извърнеш! Иначе сме загубени!

Юнгата грабна веслото и с всички сили се опита да обърне посоката на „Катамаран“. След няколко напрегнати минути успя да постави носа в надлежното положение. Но това не беше достатъчно. Макар че салът не плаваше сега с онази стремителност, все пак платното му го влачеше доста бързо. Снежната топка, който нямаше нищо в ръцете си и който плуваше по права линия, не се бе приближил ни най-малко до сала.

Подобно положение не можеше да продължава дълго. Плувците показваха вече признаци на голяма умора: негърът можеше да се бори още известно време. Но морякът отпадаше поради тежестта на Лали и само някакъв щастлив случай, който би могъл да спре „Катамаран“ би могъл да го спаси. Напразното гонене на сала продължи още две-три минути. Негърът изпревари Бен няколко метра, но като увеличи разстоянието между себе си и него, не се доближи до сала и предимството му всъщност не можеше да му помогне в нищо — салът продължаваше да се движи напред. Първата мисъл на Снежко бе да догони сала, да седне при кормилото и да се върне на помощ на капитана и на Лали.

Уверен в своето изкуство, той не се съмняваше, че този план не само е възможен, но и лесно изпълним. Но скоро започна да се съмнява в успеха. Тревогата му се увеличи, тъй като синята ивица вода, която делеше „Катамаран“, съвсем не намаляваше, въпреки усилията му, а наопъки, ставаше все по-голяма. Тогава реши, че неговите старания са напразни и се отказа от надеждата да да гони спасението. Минаха няколко мига и изведнъж реши друго — да не слага оръжие. Обърна се и погледна назад. На около двеста метра от него се виждаха два черни предмета, здраво стиснати един о друг. Той не се поколеба нито секунда. Заплува към тях. Занимаваше го само една мисъл: да държи поверената му девойка, докато силите му се изчерпят напълно. Или да я спаси, или да умре заедно с нея.

Готвачът и морякът — „капитан“ плуваха сега един срещу друг. Напредваха бавно. Отчаянието и умората пречеха на движението им.

„Катамаран“ бе на такова разстояние, че дори да спреше, те не биха успели да го достигнат с плуване. На хоризонта се белееше като облак платното му, докато най-сетне се скри съвсем.

Бен се упрекваше защо Уилям не бе свил платното тогава, когато още бе имало надежда да се догони сала. Започна да вика към Уилям колкото му стигаше силата. Най-сетне, задъхан, обезсилен и съзнавайки, че салът е вече безнадеждно далече, престана да крещи и заплува с мрачното си отчаяние, учуден и огорчен от непонятната постъпка на момчето.

— Ти се умори много, капитане! Сигурно се умори много, дай на мен момичето. Лали, хвани се за рамената ми. Нека капитанът да си почине малко.

— Не! — отвърна морякът. — Защо? Мога още да издържа.

— Ш-ш-шт…! — прекъсна го негърът шепнешком, хвърляйки многозначителен поглед към момичето. — Надежда има, ще догоним „Катамаран“. Вятърът ще се промени и ще ни го върне. Разбираш ли френски? Лали не разбира! — каза на френски. — Тя не бива да разбере, че сме загубени!

— Прав си — рече Бен, — още не съм и казал… Господи, помилуй ни! Не виждам спасение.

— И аз, Бен, и аз, капитане!… Тежко ни!

И двамата се мъчеха да се задържат над водата. Откакто салът бе изчезнал от очите им, не знаеха в каква посока биха могли да се придвижат.

— Не си струва изобщо да се придвижваме нанякъде — каза Бен, — ще отпаднем съвсем.

— Прав си — отвърна негърът, — само да се държим така и да се оставим на вълните. Дай ми момичето, Бен, ти си уморен много повече… и прости, че ти говоря на ти…

— Моля ти се … — на лицето на моряка се изписа за миг нещо като усмивка.

— Лали, хвани се за мен — каза Снежко.

Предпазливо сне от гърба на Бен момичето. После наистина се оставиха на вълните, без да губят излишно сили, движейки се само дотолкова, че да не потънат.

Бяха уверени, че скоро ще умрат, усещаха се осъдени, вече с примки на шиите. Но най-страшното бе, че с тях щеше да погине и малката Лали!

Досега тя не бе споделила с тях страха си, който явно я бе обладал изцяло. Беше родена в страна, дето животът се считаше за играчка, бе свикнала да гледа смъртта и не губеше кураж при явна опасност, но все пак бе малко момиче, навремени страхът я задавяше. Постепенно самата не можа да установи дали се е поддала на неизбежността, или не можеше да осъзнае съвсем ужасната опасност. Във всеки случай можеше да се каже, че бе спокойна не според годините си. Може би я крепеше вярата, която хранеше към своите защитници.

Снежко и Бен не се съмняваха в печалния изход. Но Бен бе много по-отчаян. В дълбоките потайни кътчета на душата на негъра блещукаше лъч надежда. Бен дотолкова бе убеден, че ще загине, че насмалко да се поддаде на мисълта сам да ускори края си. Благодарение на свойнствения инстинкт на всички живи същества за самосъхранение, той все още се бореше със смъртта, с мисълта за последното издихание.

Вече и тримата не говореха. Царуваше тържествено предсмъртно мълчание. Силите им бяха изтощени до край. Всяка минута можеха да потънат. Чуваше се само плясъкът на разлюлените от лекия вятър вълни и навремени жаловитият писък на някоя чайка.

Изведнъж Лали нададе слаб вик. Както седеше на рамената на Снежко, тя забеляза някакъв предмет, който плуваше насреща им.

— Какво има, Лали? — попита глухо негърът.

— „Катамаран“! „Катамаран“! — отвърна Лали.

— Не — каза Снежко, — това е сандък.

— Сандък? Май че се лъжеш…

— Кълна се в главата си! И то не кой да е, ами моят! — обади се едва-едва Бен.

— Твоят ли? — и негърът се помъчи да повдигне глава. — Вярно, бе. Как е попаднал тук? Нали го остави на сала!

— Разбира се…

Бен замълча и заплува към сандъка. Нямаше никакво съмнение. Беше наистина неговият сандък, грижливо обгърнат със синьо платно, с буквите Б.Б., снабден с две яки железни дръжки. Мисълта, че нещо се е случило с „Катамаран“ прониза съзнанието и на тримата.

— Горкият Уилям! — каза задавяйки се от мъка Бен Брас. — Сигурно с него е свършено… Но не! Какво би могло да разруши сала? Ясно е, че момчето нарочно го е хвърлило. Снежко, ще изплуваме! Да живей Уилям!.

С удвоени сили заплуваха към сандъка. Тези мигове за тях бяха несравнимо щастие. Сандъкът се полюшваше върху водата с капака отгоре. Можеше да се помисли, че в това положение го задържа с тежестта си медното украшение, което служеше за баласт. Ако се съдеше по това, че той се издигаше така над водата, можеше да се заключи, че е празен. Дръжките му висяха от двете страни и плувците се уловиха за тях.

Така сандъкът получи равновесие и макар да се снижи от тежестта, все пак горната му част се задържа над водата дори и когато Лали бе положена върху капака.