Майн Рид
Екипажът на „Пандора“ (20)

XX

Към лодката!

Това бе първата мисъл, която изпълни съзнанието на четиримата в мига, когато се усетиха дошли на себе си. Невъзможно бе да се допусне, че след всичко случило се, в лодката би могло да има някакви хора.

Какво бе станало с моряците? Екипажът на „Катамаран“ се мъчеше напразно да реши тоя въпрос. Едно бе несъмнено, в лодката се бе разиграла страшна драма. Тя се бе отделила от горящия кораб с всичко необходимо за дълго плаване — с големи запаси вода и провизии. Уилям бе присъствувал при тяхното отплаване и бе видял самото приготовление. Предположението за гладна смърт не можеше да има основание. Сигурно моряците бяха загинали по време на бурята. Но в такъв случай защо лодката не се бе обърнала?

С най-различни предположения моряците се приближиха до лодката. Гледката, която ги порази, бе повече от ужасна — петимата от „Пандора“ бяха загинали не от природна стихия, те бяха станали жертва на собствените си страсти. На дъното лежеше полуразложен човешки труп. Множество рани, нанесени с някакво остро сечиво, покриваха почти една до друга тялото и лицето на мъртвеца. Черепът бе раздробен. Обезобразеният труп плаваше в наситена с кръв вода. Бе трудно да се допусне, че това бе кръв само от един труп. По лицето бе невъзможно да се разпознае убития. Но по парцалите, останали от дрехите му. Бен установи, че това е един от помощниците на капитана на „Пандора“. Престъплението, очевидно, бе извършил полуделият началник. За доказателство служеха безцелно нанесените рани след явната смърт на нещастника.

Според Снежко капитанът и помощникът му се бяха разправили с останалите, за да завладеят водата и провизиите. Те са могли да убиват по различни начини. Първо, като предизвикват сбивания. И двамата се бяха отличавали с необикновена сила. А може би бяха и изхвърлили в океана отслабналите безкрайно тела, нощем, по време на съня им? Можеше да се помисли, че са били използували и алкохол; един пиян, и без това омаломощен човек, съвсем лесно може да се изхвърли зад борда. Останал сам подир кървавото си злодеяние, капитанът е бил несъмнено полудял.

Поразени от страшното зрелище, нашите приятели не можаха изведнъж да се заловят за работа. Но нямаше време да се предават на съжаление и да мислят твърде дълго върху станалото. Собственият им живот висеше на косъм.

Решиха единодушно, че трябва да преминат върху лодката. „Катамаран“ наистина им служеше вярно. Но той плаваше бавно. Припасите и водата можеха да се свършат. Бе трудно да разчитат на нови. Освен това снощният вятър доказа, че салът няма да издържи една истинска буря. А ако плаването им се продължеше, може би щеше да стане нужда да издържат не една буря.

Достойнствата на лодката бяха добре известни на Бен. Той не веднъж бе плавал с нея. Тя се носеше по вълните много леко. Ако и се сложеше мачта, при добър вятър лесно биха взимали по осем — десет възела. А това даваше надежда да достигнат до някой порт на Гвиана или Бразилия. Сякаш самото Провидение им бе изпратило лодката. Трябваше да се възползуват без колебание. Да се разделят с „Катамаран“ и незабавно да се заловят с изчистването На лодката, да се пренесат изцяло в нея.

Изхвърлиха мъртвеца на акулите, които не преставаха да се въртят наоколо.

Не се намериха нито вода, нито сухари, затова пък, за неизказана радост на Бен, между другите предмети се откри напълно запазен компас. Вече можеха да плават в дадена посока дори в най-дълбока нощ.

Лодката бе изчистена основно, всички неща от сала бяха пренесени внимателно, буретата с вода, виното и сушената риба, сандъка на Бен и веслата. Всичко бе подредено и се оказа, че в лодката биха могли да се поместят спокойно дванадесет човека. Най-после поставиха мачтата и платното и лодката бе готова.

Приятелите бяха привикнали с „Катамаран“ като с родна къща, дълбоко чувство на признателност към него завладя сърцата им.

Вдигна се неочаквано вятър, лодката заплава бързо, но салът не се отделяше от нея, сякаш не искаше да се раздели с господарите си.

Разбира се, след няколко минути, когато платното на лодката се издуеше, той завинаги щеше да се раздели с тях.

Внезапен вик се изтръгна от гърдите на Уилям и отвлече вниманието на Бен и Снежко от работата им. Юнгата гледаше океана, до него Лали стоеше с широко разтворените си прекрасни очи.

— Какво гледаш така, момче? — попита Бен.

На Уилям му се беше сторило, че на хоризонта е видял платно. Но то бе изчезнало неочаквано. Момчето мълчеше. Изведнъж белият предмет на хоризонта се показа отново. Този път го забелязаха всички.

— Ето го! Платно! — викна Уилям.

— Платно ли? Лъжеш се, гълъбче. Това е кит, който плува и вдига пяна по пътя си! — каза Бен.

— Ами тогава те са няколко, вижте! Като че ли са дузина!

— Искаш да кажеш петдесет парчета!

— Нещастие! Те плуват към нас! — викна Снежко.

— Това е точно така! — потвърди Бен. — И никак не ми харесва. Плуват към определена цел. В подобни случаи е крайно опасно да се намериш на пътя им, особено на такава неустойчива лодка като нашата.

Гледката бе рядко любопитна. Китовете наистина се приближаваха, порейки бързо водите. Ту се появяваха над повърхността, ту внезапно се гмурваха под нея. Бяха се образували вълни с бели гребени, като при буря.

Това обстоятелство разтревожи бившия китоловец, който добре познаваше нрава на китовете, знаеше, че вълнението, извикано от движението на стадо китове, е достатъчно да преобърне и по-устойчив плавателен съд. Ако някой от китовете, минавайки край лодката, намислеше да се гмурне, тя непременно щеше да се преобърне.

Но не беше време за предположения, китовете се движеха бързо. Не минаха и десет минути и предният се изравни с лодката и сала. Другите плуваха както завърнеха, заемаха не по-малко от една квадратна миля. Лодката и „Катамаран“ се намериха скоро в средата.

Бен не бе виждал никога подобно грамадно стадо. То се състоеше от женски и от рожби, предвождани от стари мъжкари. Океанът наоколо сякаш вреше на няколко мили в окръжност. Китовете плуваха един подир друг, това шествие би било много интересно за зрители, които биха се намирали на сигурно място. Но нашият екипаж наблюдаваше с ужас мощните движения на чудовищата, силните им буйни скокове и със замрели сърца се прислушваха в шумното им дишане.

Почти всичките китове бяха вече отминали, когато най-страшния — водачът, се оказа последен и право срещу лодката. Главата и част от гърба му се издигаха над водата. Той удряше грамадната си опашка, сякаш даваше заповеди на останалите. Не се знаеше дали искаше да им повели да продължат, или да ги предпази от някаква приближаваща се опасност. Видът му бе така застрашителен, че Бен, старият китоловец, не се сдържа и извика от ужас, Лали едва не припадна в ръцете му.

Нищо не можеше да отстрани съдбоносната среща. Четиримата не успяха да се опомнят. Китът идеше право срещу тях. Те се намериха внезапно във въздуха, сетне потънаха дълбоко във водата.

Изплуваха едновременно и почти внезапно. Бен и Снежко не изгубиха присъствие на духа, озърнаха се светкавично, търсейки лодката. Но уви! От нея бяха останали само частите от строшените дъски — наоколо плуваха две-три бурета, веслата, ханшпугите, няколко парчета насмолено платно, сред които безпомощно се бореха Уилям и Лали.

— Към Катамаран! — заповяда Бен.

Не измина минута и Бен и Уилям вече плуваха към сала, нататък се бе запътил и негърът, прихванал момичето към лявото си рамо.

Скоро и четиримата бяха на сала, отново се бяха спасили благодарение на него от явна смърт.

Произшествието не бе учудило никого. Щом Бен бе почувствувал удара, бе разбрал каква е работата: китът бе ударил с перките си долната част на лодката и я бе разбил като черупка. После, сякаш нищо не се бе случило, чудовището си бе продължило пътя.

Като се поуспокоиха, нашите приятели прецениха загубата. Запасите им, добити с такъв труд, веслата, необходимите принадлежности бяха разхвърляни по водата на всички страни. Най-лошото бе, че сандъкът на Бен, в който бе сложено всичкото месо, бе изчезнал. Очевидно бе потънал. Бурето с вода и онова с виното бяха добре запушени и плаваха над вълните. Положението бе наистина отчайващо. Но Бен Брас и Снежко не бяха от онези, които се отчайват, Уилям и Лали се възхищаваха от тях и вземаха пример, и не отстъпваха също. Салът се клатушкаше така че да се стои бе невъзможно. Като изчакаха стихването на вълнението, приятелите отново се заловиха за работа, за да възстановят сала в предишния му вид.

Първо трябваше да си върнат веслата, ловенето им отне доста време и струваше грамадни усилия и на четиримата. Те нямаха нито едно дърво, което би могло да служи за весло. Стана нужда да гребат Дори с ръце. През това време нужните им предмети бяха отнесени надалече от вятъра, или по-точно — салът, поддържан от празните бурета, бе отплавал от мястото на новата катастрофа.

Трябваше да вървят срещу вятъра. Работата напредваше много бавно. Толкова, че дори тези мъжествени хора започнаха да се отчайват. Снежко искаше да се хвърли в океана и да улови веслата с плаване. Но Бен решително се възпротиви поради страха от акулите. Снежко се опита да докаже, че няма защо да се страхува от акулите, че владее ножа срещу тях, но Бен не отстъпи.

Най-сетне успяха да уловят две весла и работата потръгна. Мачтата и платното бяха издърпани от водата и поставени на старото им място. Буретата с виното и водата бяха също уловени и положени на местата им. Най-много се огорчи Бен — от изчезването на секирата и компаса, които несъмнено бяха потънали.

Но най-непоправима бе загубата на сандъка с храната. Тя ги заплашваше с близка гладна смърт.