Майн Рид
Екипажът на „Пандора“ (16)

XVI

И така, червеното копче се падна на Легро.

Лотарията бе свършена. Той трябваше да умре.

— Дявол да го вземе! — Съдбата е против мен — каза той, — трябва да и се покорим. Но искам да видя предателското копче, което ме погуби.

Той взе торбичката с лявата ръка, а с дясната започна да рови в нея, сякаш за да намери скрилата се съдба. След няколко секунди извади свитата си в юмрук ръка и бавно разтвори пръсти. На дланта му лежеше черно копче.

Учудването бе всеобщо. Но двама от присъствуващите отлично знаеха как да обяснят това „чудо“. Вдигна се невъобразим шум. Няколко моряци, които се бяха досетили за нечестната сделка, дръпнаха торбичката от Легро и я обърнаха: червеното копче се търколи на дъските.

Гласовете се издигнаха застрашително, думите „хитрост“ и „измама“ преминаха от уста на уста. Привържениците на Легро се мъчеха да успокоят недоволните като уверяваха, че е станала грешка при броенето на копчетата.

— Да, разбира се! — уверяваше най-преданият приятел на Легро, след като бе разменил с него съчувствено ръкостискане. — В торбичката са били сложени не двадесет и шест, а двадесет и седем копчета. И тъй като ние сами ги броихме, сами сме си и виновни. Трябва отново да започнем да броим, но по-внимателно!

Това предложение предизвика силен ропот. Които бяха избегнали смъртта, не искаха да преживяват мъчителните минути отново и да рискуват да изтеглят съдбоносното жребие, още повече подозираха Легро в шмекерия. Но като нямаха доказателства, не се решаваха открито да го обвинят.

Ирландецът стоеше настрана в мълчание. Но когато и най-непокорните отстъпиха срещу доводите на Легровите привърженици, той излезе напред и заяви твърдо:

— Не съм съгласен! Няма да допусна да се тегли втори път жребий, докато не се изясни тая тъмна история. Вие всички знаете отлично, че това е нечиста история. Но мълчите. От страх! Нямате доказателства. Добре, тогава аз ще ви ги дам!

Всички се обърнаха към О’Хорман. Лицето на Легро се изкриви, побелелите устни, блуждаещите очи, треперещите крака и ръце – всичко у него изобличаваше подлеца, който чувствуваше, че шмекерията му вече е разкрита, че няма да избегне наказанието. Но като не желаеше да отстъпи, с обикновеното нахалство, с което искаше да прикрие смущението си, пристъпи към ирландеца:

— Дявол го взел, ирландецо, какво си ме зяпнал така. Надявам се, няма да кажеш, че съм постъпил не по съвест?

— Да се проваля в дън-земя, ако лъжа! — каза О’Хорман. — Да, казвам направо в безсрамните ти очи, че си подлец! Ти и никой друг си сложил копчето в торбичката. Е, хайде, защити се, опитай се!

— Негодник! — изкрещя до задавяне Легро. — Проклет лъжец!

— Викай колкото си щеш! О’Хорман не се бои от твоето викане. Още веднъж повтарям: ти си сложил едно копче повече!

— А как ще докажеш! — обадиха се приятелите на Легро.

— Много просто — каза О’Хорман, — когато пъхнах ръка в торбичката, вътре имаше само две копчета. Напипах ги и дълго се колебах кое да взема. Кълна се в свети Патрик. Бяха само две!

— Нима третото копче не е могло да се мушне в някоя гънка? Ти дори не би могъл да го забележиш — възрази един от приятелите на Легро, който се вълнуваше повече от другите.

— Гънки! Какви гънки! За оная гънка в ръката му ли приказваш, дето сама е скрила копчето… нехранимайко! Не се опитвай да отричаш. Бил Бауър. Ти му даде копчето! Отлично видях как си намигнахте и стиснахте лапите си. Кълна се в Исуса! Ти му даде копчето!

Обвинението на ирландеца изглеждаше правдоподобно. Всичко бе против Легро. Двамата, които бяха теглили жребие преди О’Хорман, настояха че в торбичката е било имало точно колкото трябва копчета; те били опипали всички подред, докато решавали кое да вземат.

— Измамата е ясна като Божи ден! — викаше ирландецът. — Легро изкусно разиграва комедия. Няма защо да се рови из торбичката, през всичкото време той е държал копчето в лапата си. Осъдила го е самата съдба и той трябва да умре. Съвсем няма защо да теглим отново.

— Разбойник! Лъжец! — ревеше запъхтян от гняв Легро. — Ще те убия! Ще те удуша!

Като извади нож, той започна да настъпва към ирландеца.

— По-тихо, по-тихо, приятелю! — отвърна ирландецът, избягвайки удара. — Успокой се, французче. Не бързай, че ще ни станеш за печене преди да си успял да прочетеш молитвата си за успокоение на гнусната си душичка. Е, сега Лари О’Хорман е готов за бой. Започвай!

Никой и не помисли да се намеси. Всички очакваха с нетърпение изхода от решителната борба. Не бе ли все едно кой щеше да падне жертва? Мнозина дори се надяваха в дълбочината на душата си, че ще загинат и двамата, и по такъв начин следното теглене на жребий ще бъде отложено за по-продължително време. Все пак моряците се разделиха на две групи. Броят на Легровите привърженици се намали значително. Мнозина от тях, възмутени от постъпката му, преминаха на страната на ирландеца.

Легро и О’Хорман стояха един срещу друг. Очите им блестяха не по-малко от стоманените остриета на моряшките им ножове. Възбудените черти на лицата им изгаряха от омраза и заплаха.

Лъчите на залязващото слънце осветяваха страшната картина. Враговете се бавеха да настъпят. Стояха един срещу друг и сякаш мереха силите си.

Другарите им ги ободряваха със съчувствени викове. Стадото акули, заинтересовано от борбата не по-малко от моряците, впиваше жадните си диви погледи в двамата съперници.

Дуелът се протакаше. Очакващите с нетърпение започнаха да нервничат и да отправят подигравки, за да подбудят противниците към решителна схватка.

— Страх ги е! Пъзльовци!

— Ей, Лерго, мушни му ножа в корема, какво чакаш!

— Дръж се, О’Хорман! Дай му да опита един нож!

Съветите дадоха резултат. Нападението, както от едната, така и от другата страна, бе безкръвно, но това само раздразни противниците. Втората схватка също бе без последствия. Двамата се горещяха твърде дълго.

При третата среща всеки от двамата хвана дясната ръка на противника и се запази от удар. Сега работата бе не в ловкостта, а в силата. Въпросът се свеждаше към това — кой ще успее да повали противника на дъските и така да добие съществено надмощие. Това положение продължи няколко минути. Но вече бе ясно, че тежестта е на страната на ирландеца. Тогава французинът прибегна към хитрост, изтегна шия и впи зъби в ръката на ирландеца. В същия момент премести ножа си от дясната ръка в лявата и го насочи към гърдите на противника.

Песента на О’Хорман, както се казваше, беше изпята. Как можеше той да избегне съдбоносния удар?

Зрителите притаиха дъх. Развръзката бе съвсем близка. Но сякаш по чудо ирландецът и този път се отърва. За негово щастие куртката му не бе от здравите, той се дръпна, гнилата материя се разцепи и в ръцете на Легро остана парче от нея.

Одобрителните видове от страна на Легровите приятели затихнаха. Дуелът продължи при гробно мълчание. Най-после О’Хорман заби ножа си в ръката на противника. Легро извика глухо и изтърва своя нож. Ирландецът се готвеше да нанесе решителния удар, но внезапно някои го спря с думите:

— Не го убивай! Не трябва! Погледнете нататък! Ние сме спасени!

Човекът, който прекъсна борбата тъй неочаквано, сочеше с ръка към хоризонта. Всички погледи моментално се обърнаха към него. Думите „Ние сме спасени!“ имаха магическа сила. Враждата бе забравена. Ирландецът пусна жертвата. Легро стана и се смеси с моряците, които бяха на негова страна. О’Хорман също се загледа в далечината.

— Какво може да бъде това? — попитаха няколко моряци в един глас. — Земя? Платно? Или кораб?

Последното предположение бе най-правдоподобно. Но не се показваше нито кораб, нито платно.

— Светлина! Нима не виждате? Господи, светлина! — каза морякът, който бе прекъснал дуела. — Гледайте! Точно там, където залязва слънцето, виждам ясно светла точка! Това е сигурно корабна лампа!

— Измислици! — извика един испанец, — Това е просто отражение от слънцето.

— Дори да предположим, че е кораб — додаде друг, — няма защо да се радваме. Ако светлината е от корабна лампа, корабът се намира с кормилото си към нас. Каква полза тогава! Ние няма да можем да го достигнем!

— Кълна се! Това е огън! — потвърди един французин.

— Да, разбира се — повториха няколко гласа.

Вик на радост, на надежда огласи сала. Всички погледи се впериха на изток.

Мръкна се, огънят се виждаше все по-ясно. Това вече не бе светеща точка, а истински огън, който озаряваше тъмното небе.

Не можеше да има съмнение. В тая част на океана нямаше земя. Светлината бе само корабна и никаква друга. Няколко от моряците, зарадвани до умопомрачение, без да си дават сметка за разстоянието, започнаха да викат. Не искаха да знаят, че от предполагаемия кораб ги отделяха не по-малко от двадесет мили. На някои им се струваше, че корабът идва насреща им. От деня на крушението салът не се управляваше от никого и плаваше по волята на вълните и вятъра.

А сега мачтата бе поставена, платното вдигнато, шкотовете обтегнати. Тъй като светлината, към която се стремяха, не бе по посоката на вятъра, то двама моряци застанаха при кормилото, набързо направено от дъски. По такъв начин салът можеше да се насочва към светлината.

Моряците, които не бяха заети, нито при платното, нито при кормилото, гребяха. Веслата бяха малко. Приспособиха ханшпуги, дъски, всичко, което можеше що-годе да замени веслата. Това бе последната борба. Трябваше по всякакъв начин да достигнат кораба, или да умрат. Друг изход не можеше да има. Всеки отсрочен ден беше ден на смъртта на едного от тях. Скоро щеше да им се свърши запасът от вода и щяха да бъдат обречени на още по-големи мъки от жажда.

Благодарение енергичната работа на гребците салът напредваше бързо. Но за измъчените, изгладнели хора той се клатушкаше като черупка. Те пазеха гробно мълчание, само навремени избухваха в проклятия срещу бавния ход и срещу отдалечаващия се кораб. Мереха трескаво разстоянието с очи. Отчаянието лека — полека се промъкваше отново в сърцата им и ръцете отслабваха под тежестта на веслата. Предполагаха, че ги е измамил фосфорен блясък на някоя плуваща по повърхността риба. Никой не оспорваше това. На всекиго се бе случвало да види подобно явление.

Разочарованието достигна апогея си, когато светлината, за общо учудване внезапно изчезна. Моментално веслата и кормилото бяха захвърлени. При това вече бе настъпил пълен мрак. Небето бе безлунно, безвезедно. До сега те плаваха към светлина, сега нямаха пътеуказвач, вятърът духаше по всички посоки. Оставиха се на неговите капризи. Не бе ли все едно къде щяха да загинат?

Спусна се гъста мъгла и обгърна океана. На пет крачки не можеше да се различи каквото и да било. Разговорът се въртеше около странното изчезване на кораба. Гладът, който сякаш бе заглушен от внезапната надежда, се пробуди с нова сила.

В дълбокия нощен час, обгърнати от влажната и черна мъгла като от траурен креп, те си зашепнаха: кой ще трябва да умре. Въпросът за второто теглене на жребия беше отхвърлен окончателно. Победата на ирландеца беше несъмнена. Но групата на французина и този път надделя. Бе решено дуелът да бъде подновен и да продължи до тогава, докато един от съперниците не падне на полесражението.

Настъпилата нощ попречи за незабавното изпълнение на наредбата. Трябваше да дочакат утрото, а сега се опитаха да поспят.

Но малцина успяха да сторят това. Мъртвото мълчание се нарушаваше от дивото дишане на океана, от плясъка на вълните, от самия кошмар, изпълнил душите на хората.

Понякога някой от тях се изправяше и се препъваше в спящия си съсед. Ругатни, заплашвания се сипеха непрестанно. Дълбоката нощ настъпваше все по-застрашителна. Тъмнината ставаше непрогледна. Двама моряци седяха до мачтата и разговаряха тихо, толкова тихо, че и най-близките им съседи не можеха да ги чуят. Недалече от тях лежеше моряк по гръб и гръмкото му хъркане свидетелствуваше за дълбок сън. Той бе О’Хорман. Спеше по-спокойно от другите, въпреки очакващата го опасност в зори.

Събеседниците често обръщаха глави към него.

— Спи — продума след късо мълчание единият, — виж го ти, хърка като свиня.

— Като пън — съгласи се другият.

— Толкова по-добре, няма да гъкне. Как мислиш?

— Съгласен съм.

— Един сигурен удар ще го довърши. Няма и да забележи как ще прехвръкне в по-добрия свят.

— Ами ако гъкне? И другите чуят?

— Единият от двама ни ще му затисне гърлото, а другият… разбираш ме!

— Има си хас! Но утре какво ще кажем на другите? Ще се досетят кой го е свършил, подозренията ще паднат върху нас, особено върху теб. Помисли ли за това?

— Разбира се!

— И какво?

— Първо, на тях им е все едно, стига да има какво да ядат. Второ, нашата група е по-силна, те няма да помислят дори да вдигнат шум за подобни глупости. Трето, хрумна ми една хубава мисъл. Ще уверим тези диванета, че той се е убил сам.

— Как така?

— Ох, ти, дървена главо! Сигурно мъглата те е замаяла, та не ти помръдва мозъкът, знаеш, че ирландецът има нож, при това остър. Сещаш ли се сега?

— Ясно като ден. И сега… какво, веднага ли ще свършиш тая работа?

— Да. Колкото по-скоро, по-добре.

Морякът стана много тихо и предпазливо пристъпи към празното буре за ром, върху което отпочиваше главата на ирландеца. Французинът също се изправи, опря се о мачтата и тревожно зачака съучастника си, който се върна скоро и му подаде лъскав предмет. Двамата продължиха да стоят един до друг и да водят наглед незначителен разговор. Приближавайки се към бурето така бавно, така предпазливо, с толкова дълги промеждутъци, че движенията им не биха били забелязани дори на светло. Най-после се наведоха над спящия ирландец.

Раздаде се глух вик.

Мина секунда, дълга сякаш вечност.

Легро и съучастникът му, треперейки с телата си, се върнаха на предишното място и мълчаливо седнаха под мачтата.

Сънят на О’Хорман, придружен от високо хъркане, бе станал изведнъж тих и безмълвен. Той спеше вечния си сън.