Майн Рид
Екипажът на „Пандора“ (19)

XIX

Настъпи тиха, ясна нощ. Четиримата имаха голяма нужда от почивка след преживените вълнения. Закусиха леко и се изтегнаха на мокрите дъски. За щастие, по тези места бе съвсем топло и нощем.

Никой не остана при кормилото. На разсъмване ги събуди остър пронизителен писък.

— Какво може да бъде това? — попита Снежко, триейки очи.

— Дявол го знае — каза Бен.

— Прилича на вик на човек, когото колят. Така викаше Легро.

— Не мисля, че ни следва големият сал, той остана доста далече.

— Гледайте! — извика Уилям. — Какво е онова, което се вижда ей там?

— Някаква черна точка! — обади се Лали.

— Лодка! Кълна се, че е лодка! Отде се взе пък тя сред океана? — възкликна Снежко.

— Като че ли в нея няма никой! — каза Бен. — Или това в средата е човек? Прилича на мачта. Да, в лодката има човек!

— Значи той е викал! — каза Лали.

— Ей че гърло! — усмихна се Уилям.

Докато четиримата разговаряха оживено, ужасният вик се повтори.

Бе ясно, че вика човек, но човек полудял навярно отдавна. Посипаха се цял порой несвързани думи. После избухна див смях.

Слънцето обагри хоризонта и освети надалече океана. Четиримата насочиха сала към лодката. След известно време приближиха съвсем, така че можеха да разгледат и нея, и викащия човек.

Голямо бе общото учудване, когато разпознаха лодката на „Пандора“ и нейния нещастен капитан!

Шестима бяха в нея след корабокрушението, къде бяха сега петимата? Може би на нейното дъно?

Салът приближи още, със спуснато платно, съвсем тихо. Бен каза „да внимаваме“, тъй като пасажерите на лодката, ако бяха живи, можеха да се окажат по-зли и от онези на големия сал. На „Пандора“ висшите чинове не отстъпваха по грубост и жестокост на по-нисшите. „Катамаран“ реши да се предпази от внезапно нападение.

Ако в лодката нямаше нито вода, нито храна, капитанът със своите хора можеше да се опита да завземе сала и да го ограби. Такива хора не знаеха какво е това пощада. Но бе ли по-добра „Катамаран“ незабавно да се отдалечи? Подобни мисли минаха през главата на Бен Брас, той ги сподели с Уилям, Лали и Снежко.

— Господи Боже! — каза Снежко. — Аз мисля, че в лодката е останал само капитанът и че не се прави на луд! От него са останали само кожата и костите. Изобщо няма да ни разбере.

— И аз мисля така — съгласи се Уилям.

— Сам е — каза Бен, — ако имаше повече хора в лодката, тя би седяла много по-дълбоко във водата. Повече от двама души в нея при тоя и вид не е възможно да има. Значи няма от какво да се страхуваме. Да отидем по-близо.

— Съгласен съм — каза Снежко, — ако се окажем излъгани въпреки всичко, ще се справим, Уилям ще помага!

— Хайде, напред с Бога! — извика въодушевена и Лали.

Снежко взе кормилото в ръцете си. Бен и Уилям гребяха. Капитанът, изглежда, не ги забелязваше. Стоеше в лодката, говореше непрестанно и махаше с ръце.

Когато „Катамаран“ се приближи и капитанът ги забеляза, той закрещя в изстъпление:

— Ей, вие! На кораба! Какъв е този кораб? Спускайте лодка, мерзавци, или всички ще ви навра в кози рог!

Нямаше нито най-малко съмнение, че нещастният капитан бе луд. На разстояние десет сажена Бен остави веслото и влезе в преговори. Поиска да успокои нещастника съвсем ласкаво:

— Капитане, това съм аз, не ме ли позна … аз, капитане. Бен Брас, моряк от „Пандора“! Погледни на какъв сал странствуваме със Снежко!

Безумен вик заглуши по-нататъшните думи на Бен. Капитанът спокойно бе слушал моряка. Но когато чу името на негъра, се разтърси, завъртя безумните си очи и избухна в проклятия:

— Снежко! Ти казваш, че с тебе е Снежко! Дай ми по-скоро това проклето куче. Той запали моя кораб! Пусни ме при него. Със собствените си ръце ще удуша тоя мерзавец! Дай ми го тука!

В тоя момент лудият забеляза негъра и изкрещя още по-пронизително, стремително се хвърли във водата. Четиримата не успяха да се опомнят. Замаяни от неочаквания изход на преговорите, се заловиха за веслата и започнаха да гребат бързо. Но капитанът плуваше така че разстоянието между тях и него не можеше да се увеличи. Не се знаеше колко време щеше да трае тази гонитба, може би докато капитанът се изтощи съвсем; той нито веднъж не пожела да се обърне към лодката — негърът приковаваше изцяло вниманието му, стремеше се към него като към обетована земя. Свръхестествената сила, която го поддържаше, трябваше обаче рано или късно да свърши.

Развръзката настъпи по-рано, отколкото я очакваха. На няколко сажена от плувеца се показаха две морски чудовища Навярно отдавна те бяха следили лодката, но нито Бен, нито Снежко ги бяха забелязали по-рано.

Лудият, погълнат от жаждата за мъст, не ги виждаше, а и да ги виждаше, замътеният му мозък не би оценил опасността. Сърцата на четиримата замряха от ужас. Въпреки застрашаващата ги опасност от страна на лудия, те не можеха равнодушно да го обрекат на смърт. Чувството за човечност се възмущаваше дълбоко в сърцата им от едно такова безсърдечие. Те обърнаха сала и забързаха към капитана. Снежко се мъчеше не по-малко от другите да бърза към спасението на оня, който бе искал да го удуши.

Разбира се, добрите намерения не можеха да помогнат. Чудовищата вече настигаха капитана и заплуваха от двете му страни, успоредно с него. Като издебнаха удобен момент, те се хвърлиха върху му и го разкъсаха…