Майн Рид
Екипажът на „Пандора“ (1)

I

Морският ястреб, който се виеше с широките си криле над Атлантическия океан, внезапно се спря, разглеждайки предмета, който бе привлякъл вниманието му и който се бе оказал малка, грубо скована от корабни парчета лодка, на дъното на която лежаха насмолени платна.

На тази крехка лодка се люлееха върху вълните възрастен човек и момче, което лежеше върху платната и изглеждаше заспало.

Възрастният се изправи и, пазейки се с ръка от слънцето, се загледа вторачено към далечината. В краката му се търкаляха ръчен лост, чифт весла и секира.

Острото око на албатроса не можа да види нищо друго върху това крехко съоръжение. Разочарованата птица продължи бързия си полет на изток и от около десетина мили обгърна с пронизващ поглед повърхността на океана.

Забеляза друг сал, десет пъти по-голям от първия, неподвижен върху безмълвните води. Върху него се виждаха мачти, рей, парчета въже и други предмети, очевидно спасени от претърпял крушение голям кораб. Той се крепеше на повърхността с помощта на привързани към борда празни бурета. Между двете импровизирани мачти бе разпънато парче платно и бяха разхвърляни две бурета, празен сандък за сухари и няколко весла.

Тридесет души, претърпели крушението, седяха, стояха, или лежаха в различни положения върху прогнилия сал. Някои дремеха — блуждаещият и сънлив израз на лицата им свидетелствуваше за тежък, болен, пиянски сън.

Откъм съседната група се надаваха викове, чаша, пълна с ром, преминаваше от ръка на ръка.

Хората, които образуваха третата група, изглеждаха трезви. Хвърляха към океана погледи, пълни с гладно отчаяние.

Албатросът се виеше над сала. Инстинктът му казваше, че тук скоро ще падне плячка.

Още по на изток острото око на албатроса съзря малка тъмна точка, която се оказа корабна ладийка. В нея не бяха вдигнати платната, шестимата и гребци де докосваха веслата. Както двата сала и тя се носеше по волята на вятъра и течението.

Беше ясно, че някакъв кораб бе изгорял или претърпял крушение из тези води. По-нататък това предположение се доказваше по още по-чувствителен начин. Обгорели парчета плаваха тук-там и сочеха с положителност, че загадъчен кораб е станал жертва на пожар.

Върху кормилото на този кораб се бе запазил надпис „ПАНДОРА“. Същата тайнствена дума личеше и по буретата, привързани към големия сал, и по дъските, които образуваха дъното на малкия.

„Пандора“ бе кораб, който търгуваше с негри и бе тръгнал от Англия. Който е чел романа ми „В морето“, помни как същият кораб бе катастрофирал, да не повтарям ужасните подробности. Екипажът му се състоеше от шайка бандити с най-различен произход.

Целта на последното пътуване на „Пандора“ бе Гвинейския залив. Като бе взел на борда си петстотин нещастни негри — „денкове“, както презрително ги наричаше търговецът на жива стока, корабът с разпънати платна се бе отправил към Бразилия, където имаше винаги открит пазар и робите се търсеха усилено.

Но в открито море „Пандора“ се бе запалил и никакви усилия не бяха могли да спрат пожара. Бе оцеляла само една ладия, в която през нощта се бяха поместили капитанът, боцманът и четирима моряци. Останалият екипаж, който се състоеше от тридесет моряци, бе успял да скове сал. Тъкмо бе спуснат на вода този сал и върху него се бяха озовали спасяващите се, и огънят бе обхванал буретата с барут. Страхотен взрив бе довършил начаса катастрофата.

Какво бе станало с „живата стока“?

До последния миг нещастните роби бяха молили провидението в люка зад закованата врата. Те щяха да се задушат от пламъка и дима, ако един от напускащите кораба — юноша, не ги бе съжалил и не бе разбил с брадва решетката на затвора.

Уви! С този си жест той само бе отложил неизбежната мъченическа смърт на нещастниците. И то не за дълго. Те бяха избягали от огъня, но се издавиха в студените равнодушни води и бяха нахранили с труповете си стадо гладни акули.

Нашата история започва няколко дни след катастрофата.

На най-източната точка се намираше ладията на „Пандора“. В нея се Спасяваше капитанът с петимата от кораба, за които казах и които по грубост, жестокост и безчовечие не му отстъпваха.

Екипажът бе намерил убежище на големия сал. Но кои бяха онези двама смелчаци, които безстрашно плаваха по волята на вълните в онова крехко съдче, което най-незначителният ветрец можеше да обърне, най-слабото колебание на океана да погълне? Защо те се бяха отделили от останалия екипаж, макар да принадлежаха към него?

Ще обясня накратко.

По-старият се казваше Бен Брас. Той беше най-порядъчният моряк на кораба. По-рано беше на кралска служба. Но веднъж, по недоразумение и злоба, нему, непорочния служител, бяха приписали чуждо престъпление. Той не бе могъл да претърпи тая несправедливост и бе напуснал службата. В порив на отчаяние Бен бе постъпил на „Пандора“, за което не бе престанал да се разкайва.

А юношата бе обзет от непреодолима страст към пътешествия. Той бе избягал от родната си къща и по една случайност бе попаднал на „Пандора“, като съвсем не бе знаел характера на този кораб. Жестоките обноски, на които бе подложен, скоро го бяха накарали да се разкае за необмислената си постъпка. Ако не беше дружбата с Бен Брас, който бе взел момчето под свое покровителство, положението му щеше да стане непоносимо. И единият, и другият не поддържаха близки отношения с останалия екипаж. Бяха решили при първия удобен случай да се измъкнат от положението си, което ги гнетеше, и да се преместят на друг кораб.

Но ето че гибелта на „Пандора“ не само не благоприятствуваше на намерението им, но и отдалечаваше минутата на освобождението им. Спасени с малкия сал, те бяха грабнали веслата, за да настигнат големия сал и да споделят с всички шансовете за спасение, макар и ефимерни, все пак по-реални, отколкото им изглеждаха върху тяхната черупка. На големия сал те прекараха няколко нощи и няколко дни, носени от променливия вятър ту напред, ту назад.

Но защо Бен Брас и малкият му приятел бяха останали отново сами? Защото озверените прегладнели хора бяха поискали да убият и изядат момчето, а Бен Брас го бе спасил с риск за собствения си живот.

Ето как стана всичко: оскъдните припаси, спасени от крушението, се изчерпиха бързо. Екипажът единогласно осъди на смърт младия юнга. Само Бен Брас се застъпи за него. Но той сполучи само да издействува малка отсрочка. Обещаха му да чакат до сутринта. През нощта, когато гъст мрак се спусна над океана, Бен Брас преряза въжетата, които свързваха двата сала, и се отдалечи с момчето от опасните спътници.

Когато течението ги отнесе на доста голямо разстояние, те налегнаха здраво веслата. Цялата нощ плаваха срещу вятъра. Най-сетне, на сутринта, решиха да си отдъхнат. Морето бе спокойно. Враговете не можеха да ги настигнат. Между тях имаше разстояние поне десет мили.

Вълненията от последните дни и умората бяха сломили момчето. То се изтегна на едно от платнищата и заспа мигновено мъртвешки сън. Бен Брас, понеже се боеше от преследване, втренчено се вглеждаше в далечината. Като разгледа внимателно всички точки на хоризонта, особено на изток, морякът погледна нежно към спящото момче.

— Бедното! — пошепна си той. — Съвсем се разсипа. Прочее, това е напълно естествено. Не е лесно да преживееш такава седмица. Нека отпочине добре и тогава ще натиснем веслата. Не дай Боже да паднем в ръцете на ония, ще го изгълтат и няма да се задавят, а аз ще им стигна за една закуска.

Морякът се отвлече за няколко минути, но мисълта му заработи с кова сила. Говореше си и следеше хоризонта:

— Разбира се, при обратен вятър, те няма да ни догонят. Но ако се продължи затишието, ще се заловят за веслата. Имат много ръце. Тогава няма да им избягаме!

— О, Бен! Скъпи, Бен! Спаси ме! — Гореща молба се изтръгна от спящото момче.

„Бълнува!“ — помисли си морякът. — „Мисли си, че го залавят като миналата нощ. По-добре да го събудя.“

— Искат да ме убият и изядат! Спаси ме, Бен!…

— Не се бой, Уилям. Ставай, момчето ми!

— Ти ли си, Бен? А къде са ония зверове?

— Няколко мили зад нас. Ти ги сънуваше и аз те събудих.

— И много добре си направил. Струва ми се, че все още съм в лапите им!

— Не си и не се бой! Кълна се, ще се допрат до теб само когато прекрачат през моя труп!

— Скъпи Бен! Ти си толкова добър! Рискува живота си, за да ме спасиш. Как ли ще ти докажа своята благодарност!

— Стига, Уилям. Няма за какво да ми благодариш. Но ако ни е съдено да умрем, предпочитам да бъда изяден от акули, отколкото от себеподобни. Не падай духом, ободри се! Вярвай в Провидението! Може би всевиждащото око на Небесния Цар е обърнато сега към нас. Бих искал да се помоля, но не мога… никога не са ме учили на молитви. А тебе?

— Аз знам „Отче наш“. Искаш ли да се помоля?

— Разбира се. Казват, че тази молитва е най-хубавата. На колене, момче.

Юнгата послуша и прочете молитвата. Морякът преви колене наред с него, сгъна набожно ръце на гърдите си и се унесе в молитвен екстаз. След заключителното „амин“, произнесено с тържествен глас, Бен седна при веслата с надежда:

— Трябва да държим на запад. За да се отдалечим от враговете си колкото се може повече. Трябва да караме два часа най-малко, докато не е горещо. Едва тогава, вярвам, ще бъдем вън от опасност. И така, дръж се, момче! На работа! А после ще си починеш колкото щеш!

Морякът седна от едната страна, Уилям мина на другата и салът се понесе по огледалната повърхност на океана.

Макар и да нямаше повече от петнадесет-шестнадесет години, Уилям владееше веслото си прекрасно. Беше се упражнявал в това изкуство дълго преди да бе постъпил на „Пандора“ и неговата помощ значително облекчаваше моряка.

Салът се движеше бързо напред, вземаше по два-три възела на час. Скоро се появи лек източен вятър, който гонеше двамата корабокрушенци в желаната от тях посока.. Въпреки това Бен изглеждаше загрижен и недоволен:

— Не ми харесва тоя вятър. Наистина, той не ни остаря да се отклоним на изток, но помага и на другите. При това техният сал има платна, благодарение на което те лесно ще ни настигнат!

— А защо не опитаме и ние да сложим платна? — попита момчето. — Какво ще кажеш, Бен?

— Мислих вече по това, Уилям. Разбира се, можем да го направим. Имаме и платнище, и кливер. Но откъде ще вземем въжета? Впрочем, ето кливершкот, ето лост от брашпиля и нашите весла. Веслата ще поставим ето така и ще закрепим между тях платното.

Морякът измъкна платнището и мачтата, закрепи вертикално веслата, сетне изпъна платнището, голямо няколко квадратни метра, и то веднага се наду от вятъра.

Оставаше само „пасажерите“ да управляват сала, което и направиха с помощта на аншпуга, който употребиха вместо кормило.

Планът им успя, платното се наду съвсем и салът започна да взема по пет възела в час. Нямаше основание да се мисли, че големият сал на преследвачите ще може да достигне по-голяма бързина. По такъв начин Бен и Уилям не можеха да бъдат настигнати. Бен се увери напълно в това и вече не се върна към мисълта за мрачната опасност. Но другите опасности не бяха малко и по-незначителни, ето защо двамата седяха по местата си, потънали в отчайващо размишление. Мъртвата тишина се нарушаваше само от еднообразния тласък на вълните, които се удряха о борда на сала!