Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (9)

9

Великият цар седна на леглото. Зад завесите се разнесе леко шумолене.

Касандана, царицата, също се размърда и докосна с изящни пръсти лицето му.

— Какво има, о, слънце на моето щастие? — прошепна тя.

— Не зная.

Той плъзна ръка под възглавницата, където държеше къс меч.

— Няма нищо, спи.

Дланта й се спусна по гърдите му.

— Не, пламък на моята душа — прошепна отново тя, разтреперана. — Нещо е станало. Сърцето ти тупти като барабана на войната.

— Не мърдай оттук — той се надигна безшумно от постелята.

През сводестия прозорец сноп лунна светлина озаряваше бронзовата рамка на огледалото. Лекият ветрец приятно разхлаждаше затопленото му тяло.

Внезапно във въздуха изникна грамаден, черен метален предмет, върху който седеше човек и протягаше ръка към светещия пулт за управление.

Странният предмет се спусна безшумно на килима и човекът слезе от него. Носеше шлем и гръцка туника, беше висок и добре сложен.

— Кейт — прошепна той.

— Менс!

Денисън излезе от тъмнината. Лунната светлина го огряваше.

— Върна се, значи!

— А ти не вярваше, а? — усмихна се Еверард. — Чакай, нали няма кой да ни подслушва? Не мисля, че са ме забелязали. Материализирах се точно над покрива и се спуснах с антигравитатора.

— Зад вратата има стража — предупреди Денисън. — Но те ще влязат, само ако извикам или ударя гонга.

— Добре. Обличай се.

Кейт изпусна меча. Няколко секунди стоя като статуя, след това изхриптя:

— Да не си намерил изход?

— Може би… може би…

Еверард отмести поглед и се зае да програмира компютъра на пулта.

— Слушай, Кейт — заговори накрая. — Измислих нещо, може и да свърши работа, не зная. Нужна ми е твоята помощ. Ако всичко върви според плана, смятай, че вече си у дома. Главното управление ще бъде поставено пред свършен факт и ще трябва да затвори очи пред някои дребни нарушения на правилата. Но ако замисълът ми се провали, ще трябва да се върнеш тук още същата нощ и да изживееш живота на Кир до самия му край. Готов ли си за подобен риск?

Денисън трепереше като при треска.

— Трябва да съм готов — едва чуто прошепна той.

— По-силен съм от теб — напомни му Еверард. — И разполагам с модерно оръжие. Ако се наложи, ще те върна обратно завързан. Моля те, не ме карай да прибягвам до това.

Денисън въздъхна дълбоко.

— Няма.

— Обличай се тогава и се моли боговете да са на наша страна. Хайде, побързай. По пътя ще ти обясня всичко. Кажи „сбогом“ на този период и се моли, да не е само „довиждане“. Ако всичко стане както съм го намислил, никога повече няма да се върнеш тук.

Денисън приклекна в ъгъла на стаята, където бе захвърлил дрехите си, но изведнъж замръзна.

— Какво каза?

— Ще се опитаме да напишем отново историята — обясни Еверард. — Или, може би, да я възстановим в първоначалния й вид. Не зная точно. Размърдай се, де!

— Но…

— Нали ти казах да побързаш! Даваш ли си сметка, че съм се появил тук в същия ден, когато съм си тръгнал, само за да спечеля малко време и че точно в тази минута аз, тежко ранен в крака, още се катеря по хълма! По-бързо!

Денисън придоби решителен вид. Лицето му бе скрито от тъмнината, но гласът му прозвуча твърдо, макар и тихо:

— Трябва да се сбогувам с един човек.

— Кой?

— Касандана, жена ми. Тя беше до мен… божичко, цели четиринайсет години! Роди ми три деца, грижеше се за мен, когато умирах от треска, даваше ми сили, когато бях отчаян, а веднъж, когато мидийците стигнаха портите на Пасаргад, тя поведе след себе си жените и ни вдъхнови за победното сражение… Менс, дай ми пет минути.

— Е, добре, добре. То за пет минути и евнух не би стигнал до нея…

— Тя е тук.

Денисън се скри зад завесата.

Еверард така и остана, като треснат от гръм.

„Ето че си ме очаквал тази нощ — помисли си той, — надявал си се, че ще ти върна Синтия… и въпреки това си повикал Касандана.“

А след това, когато пръстите му изтръпнаха от силното стискане на меча, се обади и вътрешният глас: „Млъкни, Еверард, ти си лицемер и фарисей.“

Денисън се върна бързо. Облече се, без да продума думичка и се настани на задната седалка на хроноцикъла.

Еверард включи пространствения преобразувател, скок… и стаята изчезна, заменена от облени в лунна светлина хълмове. Студеният вятър брулеше телата на пътешествениците.

— А сега… към Екбатан.

Еверард запали осветлението и се зае да програмира ръчката за управление, като надничаше за координатите в джобния се тефтер.

— Ек… о, искаш да кажеш, Хамадан? Старата мидийска столица?

В гласа на Денисън прозвуча удивление.

— Но сега тя е само лятна резиденция на царете.

— Говоря за Екбатан отпреди тридесет и шест години — поправи го Еверард.

— Какво?

— Слушай. Историците от бъдещето твърдят категорично, че разказът за детството на Кир, в преданията на Херодот и на самите перси, е чиста легенда. Какво пък, може и да са прави. Не е изключено това, което стана с теб, да е едно от онези изкривявания в пространство-времето, които Патрулът непрестанно се опитва да поправи.

— Разбирам — кимна бавно Денисън.

— Достатъчно често си бил в свитата на Астиаг, докато си му бил васал. Ще ми показваш пътя. Старчето ни е нужно, освен това да е сам и то, за предпочитане, нощем.

— Шестнайсет години са много време — промърмори Денисън.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако си решил да променяш миналото, защо съм ти аз? Можеше да се върнеш в онзи период, когато съм царствал не повече от година — съвсем достатъчно, за да познавам добре Екбатан, и…

— Не. Извинявай, но не бих посмял. И без това рискуваме страшно много. Един Господ знае до какво може да доведе вторичният ефект, който ще възникне в световната история при такова изменение на събитията. Дори и да успеем, прокуратурата на Патрула като нищо може да ни осъди на изгнание само заради риска, който сме поели.

— Да… така е.

— Освен това — продължи Еверард, — ти не си самоубиец! Наистина ли искаш да престанеш да съществуваш такъв, какъвто си сега, в този момент?

— В името на Митра! — отвърна Денисън. — Прав си, както винаги!

Еверард привърши с програмирането и натисна копчето на главния преобразувател.

— Потегляме.

Хроноцикълът увисна над непознат град, заобиколен от крепостна стена. Нощта и тук бе лунна, но градът тънеше в мрак. Еверард разрови прикрепената към седалката чанта.

— Дръж — каза той. — Облечи тези дрехи, аз също ще се преоблека. Момчетата от Мохенджодарския отдел ги скроиха според размерите ни. Там, във второто хилядолетие преди нашата ера, на тях също им се налага да правят подобен маскарад — какви ли не ситуации изникват…

Порейки въздуха, хроноцикълът се понесе на изток. Денисън посочи с ръка надолу.

— Ето го двореца. Царските покои са в източното крило.

Под тях се издигаше масивна сграда с изящна архитектура, далеч по-пищна от персийския царски дворец в Пасаргад. Еверард забеляза сред есенните листа белите скулптури на два крилати бика, спомен от асирийците. Прозорците бяха прекалено тесни, за да се промушат през тях. Той изруга полугласно и насочи машината към близкия вход. Двама конни стражи погледнаха нагоре и като видяха какво се приближава, нададоха ужасени викове. Конете им се вдигнаха на задните си крака и хвърлиха ездачите. Хроноцикълът продължи, без да забавя скорост, блъсна яката дървена порта и я направи на трески. Още едно чудо, което едва ли ще повлияе на хода на историята, тъй като в тази епоха хората така неистово са вярвали в чудесата, както в епохата на Еверард — във витамините. И може би с далеч по-голямо основание. Прелетяха по дългия коридор, озарен от трепкащи свещници, и покрай изплашените до смърт пазачи на царските покои. Тук Еверард извади меча и удари с дръжката му по вратата.

— Твой ред е, Кейт — прошепна той. — Мидийският ти е по-добър, а и те бива в актьорското майсторство.

— Отваряй, Астиаг! — прокънтя гласът на Денисън. — Отваряй вратата пред пратениците на великия Ахурамазд!

За изненада на Еверард, царят послушно изпълни разпореждането. Астиаг бе широкоплещест мъж с величествена осанка и грубо лице. Бе не по-малко храбър от своите поданици, но когато зърна пред себе си две същества с яркосияещи дрехи в преливащи се цветове и разперени криле, яхнали грамадна желязна птица, той се просна ничком на пода.

Кейт продължи с гръмовен глас на диалект, който Еверард не познаваше.

— О, безславна издънка на пророка, сега небесното проклятие ще се стовари върху главата ти! Нима смяташ, че ще можеш да скриеш от нашето всевиждащо око и най-съкровените си мисли, като ги спотайваш в мрака на злото, което ги е породило? Допускаш ли, че Ахурамазд ще те остави да осъществиш злодеянието, що така скверно подготвяш?

Еверард престана да слуша, погълнат от собствените си мисли. Харпаг, вероятно, бе някъде в града, в разцвета на силите си, още неизвършил престъплението, за което се беше покаял. Сега вече няма да носи тежкия си кръст. Няма да остави детето на хълма и да чака смъртта му, опрян на копието си, заслушан в жалостивия му плач. В бъдещето той, разбира се, ще се разбунтува, но вече по други причини и ще стане хилиарх на Кир, но няма да загине от вражеска ръка в сумрачна гора. Няма да издъхне и непознатият персиец, който Еверард бе пронизал в корема. „Но споменът за двамата, загинали от моята ръка, ще остане завинаги в паметта ми, също като тесния, продълговат белег на крака ми. А Кейт Денисън, някога мой връстник, сега е на четирийсет и седем и се е научил да мисли и действа по царски.“

— … Знай също, Астиаг, че това дете, на име Кир, е избраник на небесата. Всевишните са милостиви. Ти получи знак за това. Но ако дръзнеш да съгрешиш и да пролееш невинната кръв на младенеца, няма да ти бъде простено никога! Остави Кир в родния му Аншан, или ще гориш вечно в пъкления огън на Ариман. Така каза Митра!

Астиаг, проснат в краката им, не спираше да удря чело в пода.

— Да тръгваме — каза Денисън на английски.

Еверард нагласи хроноцикъла на трийсет и шест години напред във времето. Луната все така озаряваше сребристите ручеи в планините на Древна Персия, а покрай пътя полюшваха корони кедрови дръвчета. Беше хладно, зад хълма отекваше вълчи вой.

Еверард приземи хроноцикъла, скочи от седалката и започна да смъква маскарадния костюм. Върху брадясалото лице на Денисън бе застинало неразгадаемо изражение.

— Знаеш ли — промърмори той, — боя се, че…

Гласът му заглъхна в обкръжаващата ги тишина.

— Менс, боя се да не сме го наплашиш прекалено. В историята е записано, че Астиаг е воювал с Кир цели три години, след като персите въстанали.

— Винаги можем да се върнем назад, например в самото начало на войната, да му устроим още едно представление и да възстановим равновесието на силите — успокои го Еверард. Надявам се, обаче, да не се наложи. Едно е сигурно, няма да посмее с пръст да пипне царския наследник. Виж, когато поданиците му се надигнат и си поискат правата, тогава може би ще се разгневи достатъчно, за да забрави тази нощ. А и мидийската аристокрация едва ли ще му позволи да седи със скръстени ръце. Впрочем, това може да се провери. Царят не устройваше ли празненство в деня на зимното равноденствие?

— Вярно. Да тръгваме. Бързо!

Изведнъж небето над тях просветля. Скриха хроноцикъла и се спуснаха пеш в Пасаргад, където се сляха с тълпата, излязла за празника на Митра. По пътя взеха да разпитват какво се е случило, обяснявайки неведението си с дълго отсъствие от страната. Отговорите ги задоволяваха до най-малки подробности, които не бяха вписани в аналите на историята, но присъстваха в спомените на Денисън.

Зареяни в многохилядната тълпа, под студеното, синьо небе, те приветстваха Кир, Великия Цар, който препускаше със свитата и помощниците си — Кобад, Крез и Харпаг. А отзад вървяха тези, с които се гордееше и славеше Персия — нейните сановници и жреци.

— Той е по-млад от мен — прошепна Денисън. — Така си и мислех. И малко по-дребен на ръст… А в лицето никак не си приличаме, видя ли? Но важното е, че става.

— Искаш ли да погледаме още? — попита Еверард. Денисън се загърна зиморничаво в наметалото.

Отново полъхна студен вятър.

— Не — каза той глухо. — Давай да вървим. Толкова време измина. Дори и всичко това да не беше се случвало.

— Хайде, хайде.

Еверард също имаше мрачен вид, по нищо не приличаше на щастлив спасител.

— Всъщност то никога не се е случвало — произнесе той.