Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (8)

8

Привечер Еверард достигна подножието на планината, където над прохладните ручеи тихо се полюшваха стройни кедрови дървета. Въпреки сухия климат, в Персия по това време все още се срещаха подобни местенца. Страничният път, по който бе свърнал преди известно време, постепенно премина в едва забележима пътека, извиваща се нагоре в планината. Умореният от дългата езда кон едва пристъпяше. Хубаво би било да намери някоя овчарска колиба, където да поиска овес за коня и подслон за през нощта. Не, по-добре да продължи — и без това щеше да има пълнолуние, а до скривалището на хроноцикъла оставаха не повече от няколко часа път. И никак не му се спеше.

Полянката, покрита с висока, пожълтяла трева и сбръчкани ягоди, сякаш го приканваше да се излегне. Далеч зад него облак прах на пътя се отрази в залязващото слънце. Той ставаше все по-голям и се приближаваше. Конници, пришпорили в див галоп конете си, реши той, като засенчи очите си с длан. Царски вестоносци? Но защо бързат, и то в неговата посока? Почувства неясно безпокойство. Сложи си шлема, затегна подбрадника, пъхна едната си ръка в щита, а с другата освободи от ножницата късия меч. Най-вероятно вестоносците ще продължат нататък, но все пак…

Ето че ги виждаше съвсем ясно — бяха осем на брой. Яздеха расови коне, а последният конник водеше след себе си още няколко неоседлани, за замяна. Явно препускаха отдавна, защото гърдите на конете лъщяха от пот, гривите им бяха полепнали, а от бърните им хвърчаха пръски. Ездачите бяха облечени с бели панталони с напъхани в ботушите крачоли, везани ризи, наметала и островърхи шапки без периферия. Не приличаха на бандити, по-скоро имаха вид на професионални войни. Въоръжението им се състоеше от мечове, лъкове и ласа.

Внезапно Еверард разпозна побелелия конник начело на отряда — Харпаг!

През завесата от прах се мяркаха лицата и на останалите конници — дори за древни перси видът им бе твърде заплашителен.

— Охо — промърмори полугласно. — Започва се.

Дори не се изплаши — нямаше време. Трябваше мълниеносно да обмисли положението и да намери изход. Харпаг нямаше друга причина за тази бясна надпревара из планината, освен залавянето на продажния грък Меандър. Естествено, в двореца е тъпкано от доносници и клюкари и Харпаг бързо е узнал, че царят е разговарял с пришълеца като с равен, на непознат език, а след това го е отпратил в северна посока. На хилиарха не му е трябвало много време да измисли повод и да напусне двореца със своя неголям отряд. И защо е всичко това? Защото „Кир“ някога се появил сред същите тези хълмове, яхнал тайнствена вълшебна машина, която Харпаг мечтаел да завладее. Мидиецът не беше никак глупав и явно не бе повярвал на историята, стъкмена в негова чест от Кейт. Сигурно отдавна е подозирал, че, рано или късно, от родината на царя ще пристигне друг вълшебник и този път той, Харпаг, няма да позволи на вълшебната колесница да му се изплъзне.

Време за губене нямаше. Преследвачите бяха само на петдесетина метра от него. Очите на Харпаг святкаха победоносно изпод гъстите вежди. Еверард пришпори коня, напусна пътеката и се понесе през храстите.

— Стой! — долетя вик зад него. — Спри, нечестивецо!

Когато наближи края на гората Еверард скочи от седлото. Дочу зад себе си зловещото бръмчене на стрели и тропот на тежки копита. Конят му изцвили болезнено. Еверард се озърна — бедното животно се бе строполило на хълбок. Дявол да ги вземе — ще си платят за това! Но той е сам, а те са осмина! Еверард побърза да се скрие сред дърветата. Една стрела изсвири покрай лявото му рамо и се заби в дървото.

Той побягна приведен, като криволичеше сред дърветата, в бързо спускащия се здрач, напоен с мириса на трева. Меката, покрита с мъх почва заглушаваше шума от стъпките му. Ниските клони на дърветата го удряха през лицето. Жалко, че храстите не бяха особено гъсти, инак можеше да пробва някой научен от индианците трик за бърза маскировка. Огледа се, но не видя преследвачите. Изглежда бяха пришпорили конете право през горичката, защото недалеч зад него се чуваше пукот от стъпкани съчки, придружен от яростни ругатни и пръхтене.

Но не след дълго и те замряха. Постепенно настъпи тишина. Еверард се ослуша — недалеч ромолеше поточе… Той продължи в тази посока нагоре по стръмния склон, покрит с ронлива пръст. Даваше си сметка, че преследвачите не са разглезени граждани. Някои от тях вероятно бяха планинци и умееха да четат всеки знак по земята. Затова първо трябваше да скрие следите си, а след това да се притаи и да чака, докато Харпаг най-сетне си спомни, че има и дворцови задължения. Дъхът излизаше на пресекулки от гърдите му. Зад гърба му се разнесоха резки команди, очевидно бе взето някакво ново решение, но персите бяха твърде далеч, за да различи думите. А и кръвта блъскаше твърде шумно в слепоочията му.

Щом Харпаг се е решил да нападне почетния гост на царя, то не смята да допусне нова среща между двамата. Плен и мъчения, докато не му каже къде е скрил машината, а в края на програмата, като проява на милосърдие — нож в гърлото.

„Да го вземат мътните — мислеше си ядно Еверард, — толкова оплесках операцията, че спокойно могат да я въведат в учебниците като нагледен пример как не бива да постъпва патрулният. И всичко това заради една жена. Много повече мислех за нея и не обръщах внимание на елементарните правила за безопасност“.

Той излезе на високия бряг. През тясната урва, право към долината се спускаше малка рекичка. Няма съмнение, че ще го проследят дотук, но след това ще трябва да гадаят накъде се е насочил — нагоре или надолу по реката… Всъщност кое е по-добре? Отначало се насочи надолу, но тинята и меката почва затрудняваха движението му. Не, по-добре да тръгне нагоре — срещу течението. Първо, така ще е по-близо до хроноцикъла и второ — Харпаг ще предположи, че е поел надолу, за да се върне в двореца и да потърси помощ.

Речните камъни болезнено се впиваха в краката му, а водата беше направо ледена. Дърветата от двете страни на реката се издигаха като гъста стена, далеч пред него се виждаше тъмна, тясна ивица небе. Сред облаците кръжеше орел. Взе да захладнява. Изведнъж му провървя — реката правеше няколко остри завои и Еверард бързо се скри зад първия.

„Ще повървя още малко, после ще се хвана за някой клон и ще се измъкна горе. Може пък водата да скрие следите.“

Минутите се нижеха бавно.

„Като стигна хроноцикъла веднага ще се свържа с Главното управление и ще повикам помощ. Дявол да го вземе, каква помощ мога да чакам от тях? Щом са пожертвали един от своите, какво им пречи да жертват и втори? Денисън ще прекара тук още тринайсет години, докато варварите не му видят сметката. А Синтия и след тринайсет години още ще е млада и ще е преживяла всички несгоди на изгнанието. След смъртта на Кейт ще остане сама в двора на безумеца Камбиз Втори, нежелана от никого. А самата зона ще я забранят за пътешествия… Не, на всяка цена трябва да скрия истината от нея, да я задържа у дома и да я убедя, че Кейт е мъртъв. Мисля, че той също го иска. А когато преживее удара, ще й помогна отново да бъде щастлива.“

Вече не усещаше пробожданията на острите камъни, нито треперещите си посинели крака, които все по-трудно преодоляваха съпротивлението на водата. Добра се до следващия завой и… зад него зърна персите.

Бяха двама и вървяха надолу по течението право към него. Изглежда, залавянето му трябва да е от голямо значение, след като бяха престъпили религиозната забрана за оскверняване на речните води. Горе, по двата бряга на урвата, вървяха още двамина, оглеждайки гората. Единият беше Харпаг. Тези в реката нададоха предупредителни викове и измъкнаха мечовете.

— Стой! — кресна отгоре Харпаг. — Спри, продажнико! Предай се!

Еверард замръзна като вкопан. Водата ромолеше в премръзналите му крака. В сумрака на дерето двамата перси отпред изглеждаха като призраци — лицата им не се виждаха. Мяркаха се само белите ръкави на ризите и блестящите остриета на мечовете. Еверард трепна: разбра, че преследвачите се бяха разделили — едни нагоре, други надолу по течението — за да го открият по-бързо.

— Искам го жив — нареди Харпаг. — Можете да го раните в крака или ръката, но да е жив!

Еверард изрева от яд и се извърна с лице към брега.

— Почакай, негоднико! — извика той на английски. — Сам си го търсеше!

Двамата в реката се нахвърлиха с викове срещу него. Единият се подхлъзна и падна по лице във водата.

Склонът бе покрит с хлъзгав, влажен мъх. Еверард заби долния край на щита, стъпи на него и не без усилие излезе от водата. Харпаг, който очакваше този момент, се приближи, без да бърза. Замахна рязко с ръка и мечът му се стовари върху Еверард. Американецът се метна напред, опря лице във влажната почва и подложи шлема на удара. Якият метал се огъна, но все пак издържа. Мечът се плъзна надолу и се заби в лявото му рамо — за щастие не особено дълбоко. Острата болка само пришпори Еверард и той запълзя с удвоено настървение нагоре.

Даваше си сметка, че не е в състояние да се справи с всичките си преследвачи. Но поне щяха да платят скъпо за това!

Най-сетне изпълзя горе, падна на тревата, претърколи се и вдигна щит да се прикрие — тъкмо навреме да се предпази поредния удар. Харпаг отскочи назад и замахна към краката му. Този път Еверард отби оръжието му с меча си. Острието на мидиеца пореше въздуха със свистене, но в близък бой лековъоръженият персиец нямаше никакви шансове срещу гръцкото снаряжение — факт, който историята категорично щеше да потвърди само след две поколения. „О, Господи — въздъхна Еверард — да имах ризница и наколенници, щях да се справя без усилие и с четиримата!“

Прикривайки се умело с щита, той се стараеше да скъси максимално дистанцията помежду им. По такъв начин ще ограничи движението на дългия му меч и ще използва преимуществата на своето по-леко острие. Но хилиархът разкри замисъла му, усмихна се и чевръсто отскочи назад. Печели време, няма що. Така и трябва да действа. Още трима войни се изкатериха на брега и се втурнаха с викове към тях. Атаката им беше хаотична. Въпреки че бяха опитни войници, персите така и не възприеха дисциплината и военната организация на европейците, за което платиха скъпо и прескъпо при Маратон и Гавгамела. Но четирима срещу един, при това без защитни средства, имаха всички шансове за бърз успех.

Еверард опря гръб на едно дърво. Първият от нападателите го наближи и мечът му отскочи със звън от щита на американеца. Той изпъна ръка и почувства, че острието му потъва в нещо меко. Усещането не му бе непознато. Бързо измъкна меча и отскочи встрани. Раненият притисна с ръце зейналата рана на корема си, подви крака и се свлече, обърнал бледо лице към небето.

Другите вече го наобикаляха — по един от всяка страна. Макар и нисък, шубракът им пречеше да прибегнат до най-страшното си оръжие — ласата от конски косми. Ще трябва да се бият. Патрулният отби с щита първия удар отляво, с което остави незащитена дясната си половина, но никой не се възползва от това — заповедта бе да го заловят жив. Войникът отдясно опита да го рани в краката. Еверард подскочи и мечът изсвистя под него. Този отляво също нанесе нисък удар. Еверард почувства рязка болка и видя, че острието се е забило в крака му. Няколко слънчеви лъча пробиха шубрака и озариха бързо нарастващата алена локва. Раненият крак взе да изтръпва и американецът осъзна, че не може да разчита повече на него.

— Ха така — извика окуражаващо Харпаг. — Сечете го!

Еверард отби още няколко удара, сетне свали щита и викна в отговор:

— Сечете значи! А ти самият се криеш зад гърба им! Страхлив чакал! Вашият водач не смее да си премери силите с мен. Нали вече веднъж избяга, подвил опашка!

Думите попаднаха в целта — персите мигом прекратиха атаката. А Еверард продължаваше, за да не им позволи да се опомнят:

— А вие, храбри перси, щом сте решили да ставате верни псета на един мидиец, защо поне не си намерихте някой, който да се държи като мъж, а не този дребен чакал, дето предаде своя цар, а сега бяга от един-едничък грък?

Дори по тези затънтени места, безкрайно далеч от традициите на Запада, нито един предводител не би преглътнал подобни оскърбления в присъствието на своите подчинени. А Харпаг не беше страхливец, Еверард напълно съзнаваше несправедливостта на упреците си. И ето че хилиархът се нахвърли върху него, а гората се огласи от проклятията му. За един кратък миг Еверард зърна дивите, пламтящи от омраза очи върху мършавото лице с орлов нос, но веднага се извъртя с рамото напред, вдигна щита и като влачеше ранения си крак, зае бойна стойка. Войните от двете му страни за момент се поколебаха и това бе достатъчно Еверард и Харпаг да кръстосат мечове. Острието на мидиеца се стовари върху щита и шлема и отново, както преди малко, се плъзна надолу. В здрача белееше само бялата риза на мидиеца. Еверард вдигна леко рамене, пое си дъх и нанесе рязък удар, влагайки цялата си сила и бързина. Острието хлътна право в гърдите на хилиарха.

Без да губи време той измъкна меча, като го завъртя с привичното движение на професионален убиец, осигуряващо на поразения смъртоносна рана, след това се обърна на здравия си крак и отби удара, който идваше отдясно. За миг Еверард и персиецът се измериха с гневни погледи. С крайчеца на окото американецът зърна още един противник да се прокрадва отзад. „Какво пък — мярна се неясната мисъл — един опасен човек по-малко за Синтия…“

— Стойте! Спрете!

Гласът прозвуча слабо, по-тихо от шумоленето на ручея, но войните го чуха и свалиха мечове.

Харпаг направи мъчителен опит да се надигне. Лицето му бе посивяло.

— Не… почакайте… — простена той. — Така е било писано. Великият Митра нямаше да позволи да умра, ако…

Макар да беше на предела на силите си, Харпаг успя да повика Еверард с величествен жест.

Американецът прибра меча, накуцвайки се доближи до него и се отпусна на коляно. В този момент раненият мидиец политна назад и Еверард го задържа с ръка.

— Ти идеш от страната на царя… — прошепна Харпаг в окървавената си брада. — Не отричай, зная. Но и ти знай, че Аурвагош, синът на Кшаяварш, не е предател.

Мускулите на лицето му се напрягаха, сякаш заповядваха на смъртта да почака, да свърши разказа си.

— Съществуват могъщи сили — от бога, или от дявола, това не знам — но те обитават страната на царя. Благодарение на тези сили той се появи сред нас. Аз ги използвах, използвах и него… не за себе си, а защото се заклех във вечна вярност пред моя цар Астиаг, а на него му беше нужен… Кир… за да не се разпадне държавата. Сетне, заради своята жестокост, Астиаг изгуби правото да му бъда верен. Но аз все още бях мидиец. Виждах в Кир единствената надежда… надежда за по-добро бъдеще на Мидия. Защото той беше добър цар, добър и за нас — в неговите владения след персите най-много се тачат мидийците… Разбираш ли ме, пришелецо от страната на царя?

Загасващите очи се опитаха да срещнат погледа на Еверард, но силите му бързо се топяха.

— Намислих да те взема в плен, да те разпитвам, ако трябва, да те изтезавам, но да узная къде е скрита колесницата ти и как работи… а след това да те убия… така е… но не заради себе си. За благото на държавата. Боях се, че ще вземеш царя със себе си в неговата страна, а вече знаех, че той не го желае. И какво ще стане с нас тогава? Бъди милостив, може и ти някога да молиш за състрадание.

— Успокой се — отвърна Еверард. — Царят ще остане тук.

— Добре… — въздъхна Харпаг. — Вярвам ти… не смея да се съмнявам… Но тогава… значи… аз изкупих вината си? — попита той едва чуто, но с доловима тревога. — За онова убийство, по заповед на моя повелител, когато положих безпомощния младенец на върха на хълма и гледах как умира — изкупих ли тази вина, пришелецо от страната на царя? Защото, заради смъртта на царския наследник… нашата държава едва не загина… Но аз намерих друг Кир! Спасих всички ни! Изкупих ли вината си, кажи!

— Да — кимна Еверард и се запита дали опрощението на греха, което беше дал, има някаква сила.

Харпаг затвори очи.

— Сега ме остави — рече той и думите му прозвучаха като далечно ехо на заповед.

Еверард внимателно го положи на земята, надигна се и се отдалечи. Двама перси се приведоха над своя господар, изпълнявайки някакъв ритуал. Умиращият воин се върна към молитвата си. Еверард седна на едно дърво, разкъса наметалото си и се зае да превързва раните. Да, кракът му се нуждаеше от сериозно лечение. Само да се добере някак до хроноцикъла. Няма да е никак лесно, но завърне ли се, лекарите от Патрула ще го излекуват, ако се наложи ще използват средства дори от далечното бъдеще. Трябва само да подбере някой отдалечен район на времето, където нито ще знаят за него, нито ще му задават неудобни въпроси. Научат ли в Главното управление, ще му забранят дори да мисли за пътешествия.

Отговорът дойде не като озарение, а по-скоро като вътрешно убеждение, отдавна съзрявало в него. Той се облегна назад и пое дъх. Към мястото на битката приближиха още четирима войни и другите им разказаха какво е станало. Никой не обръщаше внимание на Еверард. Само от време на време му хвърляха по някой поглед, в който се смесваше страх и гордост и незабелязано правеха знаци за прогонване на злите сили. Не след дълго воините мълчаливо вдигнаха трупа на своя издъхващ другар и го понесоха навътре в гората. Здрачът беше почти непрогледен. Някъде наблизо се обади фазан.