Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (3)

3

В късната есен на 542 година преди Новата ера самотен конник се спусна от планината и навлезе в долината на река Кер. Яздеше породист млад жребец, доста по-едър от местната порода ездитни коне, и само заради това на всяко друго място би привлякъл вниманието на разбойниците. Но Великия Цар поддържаше такъв ред във владенията си, че, както казваха мъдреците, дори девствена мома с торба злато би могла да пресече необезпокоявана надлъж Персия. Това бе една от причините Менс Еверард да избере за крайна точка на темпоралния си скок този период — шестнайсет години след пристигането на Кейт Денисън.

На второ място, беше необходимо да се озове в момент, когато всяко възможно вълнение, предизвикано от появата на темпоралния пътешественик в 558 година, отдавна да се е уталожило. Каквато и да е била съдбата на Кейт, към целта трябваше да се подходи отдалеч. И без това директните действия не бяха дали резултат.

И накрая, по данни на Ахеменидското регионално темпорално управление, през есента на 542 година започва първият период на относително спокойствие — времето, когато бе изчезнал Денисън. Периодът от 558-ма до 553-та е известен като неспокоен — персийският цар Аншана Куруш (познат в историята като Кайхошру и Кир) все по-трудно постига за разбирателство с по-могъщия си повелител — мидийския цар Астиаг. Той вдига въстание, но тригодишната гражданска война стопява силите на империята и персите в крайна сметка побеждават северните си съседи. Но Кир не успял да се порадва на триумфа си — налага му се да потушава въстанието на своите съперници и същевременно да отблъсква нашествията на туранците. Необходими са му четири години, за да надвие враговете си и да разшири границите на владенията си на изток. Това пък обезпокоява владетелите на съседните царства: Вавилон, Египет, Лидия и Спарта създават антиперсийска коалиция, и в 546 година войските им нахлуват в Персия. Лидийците са разбити и покорени, но скоро след това отново въстават. По същото време непокорните гръцки колонии Йония, Кария и Ликия напомнят за силата си. Наместниците на Кир се занимават с всичко това на запад, а той самият е принуден да воюва с дивите чергарски племена от изток, които заплашват градовете му.

Но ето че идва заслуженият отдих. Като вижда справедливостта, с която управляват персите покорените земи и уважението към местните традиции и обичаи (непознато досега в човешката история) Киликия се предава без бой. Кир отстъпва на своите наместници предводителството в походите на изток и се заема с укрепване на властта в завладените земи. През 539 година избухва нова война с Вавилон, след която ще се присъедини и Месопотамия. Следва нов мирен период, за да наберат сили племената отвъд Аралско море. Тогава царят сам ще се вдигне на поход срещу тях и ще срещне смъртта си.

Менс Еверард влезе в Пасаргад.

Яздеше миля след миля и виждаше селяни да прибират реколтата със сърпове, застигаше отрупани със снопове, поскърцващи волски талиги, а от изсъхналите ниви се вдигаше прах и дразнеше гърлото му. Облечени в дрипи деца, играещи край глинените землянки, го гледаха любопитно, засмукали калните си пръсти. Задмина го царски вестоносец, една уплашена кокошка се замята под копитата му и накрая застина безжизнено в прахта. Появи се и отряд конници, облечени в шаровари — люспести доспехи с островърхи шлемове украсени с пера, и ярки раирани плащове. Живописните дрехи на войните бяха покрити с прах, пропити от пот и докато пресичаха площада си подвикваха солени и грубовати шегички. Зад дебелите стени се спотайваха добре обзаведени аристократични домове с градини и шадравани, принадлежащи на търговци и лихвари, но те бяха рядкост сред всеобщата немотия и мизерия. В преобладаващата си част Пасаргад бе типичен източен град с тесни, криви улички и прашни площади, на които се събираха облечени в дрипи зяпачи. Град на кресливи търгаши, просяци, изкарали на показ недъзите си, водачи на кервани, продавачи на добитък, занаятчии и изгладнели кучета. От гостилниците долиташе музика, напомняща вопли на пъхната в пералня котка, а посетителите бълваха проклятия и размахваха ръце като вятърни мелници… Интересно, откъде са всичките тези легенди за тайнствения Изток?

— … Дайте милостиня, господарю, в името на Съвета! Смилете се над мен и Митра ще ви благослови!

— … Спри, благородни човече! Кълна се в брадата на баща ми, че от ръката на нито един изкусен майстор не е излизало по-прекрасно творение от тези юзди! Предлагам ти ги, о, най-щастливи сред щастливите, за смехотворната цена от…

— … Тук, господарю, тук! Само на четири преки се намира най-гостоприемният кервансарай в цяла Персия — не, в целия свят! Нашите дюшеци са натъпкани с лебедов пух, виното на моя баща е достойно за боговете, пилафът на майка ми се слави по всички краища на нашата земя, а сестрите ми са три луни, от чийто блясък можеш да се наслаждаваш на всевъзможни земни радости!

Еверард не обръщаше внимание на предложенията, които се сипеха отляво и отдясно. Един по-нахален търговец дори го сграбчи за крака и американецът го изрита с гневно проклятие. В отговор получи само мрачна усмивка. Надяваше се да не се налага да се настанява в странноприемница — макар персите от тази епоха да бяха достатъчно чистоплътни, въпросът с насекомите все още не бе решен.

Глождеше го постоянното усещане за беззащитност. Патрулните винаги се стараеха да скътат по някое асо в ръкава: било ултразвуков парализатор от трийсети век, или миниатюрна радиостанция, с която в нужния момент да се извика на помощ пространственовремевият антигравитационен хроноцикъл. Но не трябваше да носи нито една от тези вещи, защото можеха да го обискират. Еверард бе облечен като грък: къса туника, сандали, дълго кожено наметало. На пояса му висеше меч, зад гърба — шлем и щит, и това бе цялото му въоръжение. Вярно, оръжията бяха от неръждаема стомана, каквато тук щяха да открият след много години. Освен това наблизо нямаше местни отдели на Патрула, към които да се обърне в случай, че изпадне в беда. Тази относително неспокойна и бедна епоха не привличаше вниманието на службите за темпорална търговия и най-близкото управление беше в Персеполис, но до появата му имаше поне двайсетина години.

Колкото по-навътре навлизаше в града, толкова по-рядко уличните сергии му препречваха пътя, самите улици ставаха по-широки, а къщите — по-високи и заможни. Най-сетне се озова на просторен площад, заобиколен с дворци от четирите страни. Над стените им се виждаха само върховете на дърветата. Стражите — лековъоръжени младежи — клечаха близо до портите. Когато Еверард ги доближи, те подскочиха и за всеки случай смъкнаха лъковете от раменете си. Все още можеше да пресече необезпокояван площада, но вместо това той махна с ръка на един по-наперен младеж, който, изглежда, беше старшият.

— Хвала на теб, почитаеми господине — поде американецът и заучената под хипноза персийска реч заструи от устата му като да беше матерният му език. — Търся гостоприемството на някой местен велможа, срещу което съм готов да предложа интересни разкази за пътешествия в чужди страни.

— Да се преумножат дните ти — отвърна стражникът.

Еверард си спомни, че персите не обичат да им дават бакшиш — Кировите съплеменници бяха горди и непреклонни хора, професионални воини, отлични пастири и ненадминати ловци. Езикът им се отличаваше с онази изпълнена с достойнство вежливост, свойствена на хората с подобен нрав от всички времена.

— Аз служа на Крез Лидийски, васал на Великия Цар. Той е човек, който не би отказал да приюти…

— Меандър от Атина — побърза да вметне Еверард.

Измисленото гръцко име трябваше да обясни мускулестото му телосложение, светлата кожа и късо подстриганата коса. За по-голяма достоверност Еверард си беше лепнал и вандайковска брадичка. Известни със склонността си към пътешествията, гърците едва ли биха впечатлили някой с появата си дори в Пасаргад, ето защо никой не го помисли за ексцентричен чудак. От друга страна, до битката при Маратон имаше близо четвърт век и европейците все още бяха редки птици по тези места, та сигурно можеха да предизвикат интереса на любопитните.

Към тях, по знак на стражника, се приближи роб, за да повика ключаря на портата. Той, на свой ред, извика друг роб и накрая чужденецът прекрачи високите, яки порти. Зелената и прохладна градина зад стената оправда надеждите на Еверард — тук нямаше нужда да се безпокои за багажа си, храната и напитките щяха да са от сой, а самият Крез със сигурност щеше да го покани на разговор. „Върви ти, момче“ — ободри се Еверард, докато се наслаждаваше на горещата вана, благовонията, чистите дрехи, които го очакваха в скромно обзаведената му стая, на виното, на мекото ложе и на красивата гледка зад прозореца. Липсваха му само цигарите.

Разбира се, ако Кейт е мъртъв и това събитие е непоправимо във времето…

— Дявол да го вземе — тросна се той. — Зарежи тези мечти, приятелче…