Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (4)

4

След залез повя хлад. В двореца запалиха светилници (това беше цял ритуал, тъй като персите смятат огъня за свещен) и раздухаха жарта в огнището. Робът удари чело пред Еверард и обяви, че вечерята е поднесена. Американецът го последва в продълговатата зала, изрисувана с живописни фрески, изобразяващи Слънцето и Бика Митра, мина покрай двамата копиеносци и се озова в малка, ярко осветена стая, застлана с килими и посипана с благоуханни листа. По елински обичай, от двете страни на масата имаше ниски миндери. Върху масата бяха подредени златни блюда и прибори от потъмняло сребро. В тъмната ниша в ъгъла очакваха да ги повикат роби-прислужници, а зад тънката дървена преграда долиташе тиха ориенталска музика.

Крез Лидийски го покани с любезно кимване. Някога е бил строен и красив, но през последните няколко години, когато прочутото му богатство се бе стопило, се бе състарил и имаше изморен вид. Дългокос, с посребряла брада, Крез бе облечен с гръцка хламида, но по персийски обичай лицето му бе разкрасено с алена помада.

— Бъди мой почетен гост, Меандър Атински — произнесе той на гръцки и подложи на Еверард бузата си за ритуална целувка.

И макар от Крез да лъхваше на чесън, патрулният, следвайки местните обичаи, докосна бузата му с устни. С радушното си приветствие сановникът показваше, че го поставя на равно със себе си.

— Да пребъдеш в дните си, пресветли господарю — отвърна той. — Твоята доброта ме покори.

— Дано не се почувстваш пренебрегнат от скромната ми трапеза — продължи да нарежда бившият повелител на Лидия. — Винаги съм гледал на гърците като на свои роднини и това ме накара да потърся среща и разговор с теб.

— Моят господар ми оказва твърде голяма чест.

След приключване на церемонията двамата най-сетне пристъпиха към вечерята. Еверард подхвана предварително подготвения разказ за своите пътешествия. От време на време Крез го издебваше с някой неочакван въпрос, но патрулният бързо се научи да избягва опасните теми.

— Наистина, времената се менят и имаш щастие да пристигнеш тук в зората на нова епоха — произнесе тържествено Крез. — Никога досега тази страна не е познавала по-славен цар от… — и така нататък, и така нататък. Всичко това явно беше предназначено за ушите на слугите и царските шпиони, макар в конкретния случай това бе самата истина.

— Самите богове са удостоили нашия цар с височайшето си покровителство — продължаваше Крез. — Ако знаех каква е волята им… искам да кажа, ако предварително бях узнал, никога нямаше да заставам на пътя му. Няма и не може да има съмнение, че той е избраник на боговете.

Подчертавайки гръцките си маниери Еверард с неохота разреждаше виното с вода и току се ядосваше, че не е избрал някой друг народ с по-солидни алкохолни традиции.

— А каква е историята му, пресветли господарю? — попита заинтригувано той. — Зная само, че Великия Цар е син на Камбиз — същият, който владеел тази провинция и бил васал на Астиаг Мидийски. Има ли още?

Крез се наведе напред. Пламъците на светилниците се отразяваха в широко отворените му очи и в тях се четеше едновременно ужас и възторг.

— Слушай и разказвай на твоите съотечественици — поде той. — За да усмири превитите под игото му перси, Астиаг дал дъщеря си Мандана за жена на Камбиз, свързвайки вожда им със своя прочут род. Но Камбиз заболял и взел да губи сили. Говорело се даже, че е на смъртно легло, а случело ли се най-лошото, неговият малък син Кир щял да седне на престола в Аншан. С това щяло да се установи опасно регентство на персийската аристокрация, а тя не гледала благосклонно на васалството към Астиаг. На всичко отгоре тълкувателите на сънища предсказали на Мидийския цар, че Кир ще погуби империята му. Астиаг заповядал на своя наместник Аурвагош (следвайки гръцкия обичай Крез го нарече Харпаг), който бил негов роднина, да го избави от царския наследник. Харпаг взел детето — царицата не могла да го спре, Камбиз бил твърде болен да се възпротиви, а Персия едва ли би могла да окаже сериозна съпротива без нужната подготовка. Но Харпаг не бил достатъчно твърд да довърши започнатото. Той подменил царския син с мъртвороденото дете на един планински пастир и го накарал да се закълне, че ще пази тайна. Облекли мъртвото дете в дрехите на царския син и го оставили на един хълм, повикали мидийските придворни да потвърдят изпълнението на заповедта и след това го погребали с нужните почести. А Кир, нашият господар, израснал като пастир. Камбиз живял още двайсет години, но нямал сили да отмъсти за стореното зло. Боговете не го дарили повече с мъжки отрочета и когато умрял, не оставил наследник, пред който персите да се прекланят. Астиаг отново бил завладян от безпокойство. В този момент се появил Кир — по някои белези бързо удостоверили личността му. Астиаг, който тайно съжалявал за извършеното, го приел радушно и потвърдил, че именно той е наследникът на Камбиз. В продължение на пет години Кир останал васал, но с всяка година все по-трудно понасял тиранията на мидийците. По това време в Екбатан Астиаг за наказание, че престъпил заповедта му, накарал Харпаг да убие и изяде собствения си син. Харпаг и още неколцина знатни мидийци организирали заговор. За свой вожд избрали Кир. Персия въстанала и след тригодишна война Кир станал цар и на двата народа. След това той подчинил на волята си и много други народи. Нима някога боговете са изразявали по-ясно и категорично волята си?

Известно време Еверард лежеше неподвижно, заслушан в шепота на листата, полюшвани от хладния есенен вятър.

— Нима всичко това е истина, а не слухове? — попита той.

— Събрах достатъчно доказателства, откакто се преместих в персийския двор. Сам царят потвърди, че такава е истината, същото направиха Харпаг и останалите участници в събитията.

Лидиецът вероятно не лъжеше — имаше уверенията на собствения си повелител, а знатните перси са честни до фанатизъм. И въпреки това, през всички години, прослужени в Патрула, Еверард не беше чувал по-неправдоподобна история. Всъщност без да знае, Крез дословно възпроизвеждаше разказа, записан от Херодот и пресъздаден по-късно с някои дребни изменения в „Шахнаме“ — персийската „Книга за царете“. Подобни легенди съществуваха за Мойсей, Ромул, Сигурд и много други исторически личности. Нямаше никакви основания да се смята, че в основата му лежат достоверни събития. Кир беше израсъл в дома на своя баща, заел бе престола по правото на първороден син и бе вдигнал въстанието подтикван от най-тривиални подбуди.

Странното беше, че тази легенда имаше очевидци, готови да се закълнат в истинността й! Тук се криеше някаква загадка и тя напомни на Еверард за причината, подтикнала го да посети Древна Персия.

След като дължимото за случая възхищение и удивление, той попита небрежно:

— До мен стигнаха слухове, че преди шестнайсет години в Пасаргад се появил чуждоземец облечен като беден пастир, а в действителност се оказал магьосник и чудотворец. Сигурно е останал тук до края на дните си. Не знае ли моят любезен домакин нещо повече по този въпрос?

Еверард се напрегна, очаквайки със затаен дъх отговора. Интуицията му подсказваше, че Кейт Денисън не би могъл току-така да се остави да го убият и едва ли е паднал от някоя скала и си е скършил врата. Ако беше така, патрулните непременно щяха да открият темпоралната машина. Тялото на мъртвия Денисън можеше да стане плячка на лешоядите, но как да се обясни изчезването на хроноцикъла? Той можеше лесно да бъде засечен с детектори. Причината беше друга. А ако Кейт е останал жив, задължително ще се е появил тук, в центъра на цивилизацията.

— Преди шестнайсет години, казваш? — Крез се почеса по брадата. — Тогава още не съм бил в Персия. Спомних си — в тази година е имало много странни знамения. Това е същата година, когато Кир се спуснал от планината и положил, напълно законно, короната на Аншан на главата си. Не, Меандър, не зная нищо за твоя чуждоземец.

— Трябва да намеря този човек — каза Еверард, — така ми заповяда оракула…

— Защо не разпиташ слугите и гражданите? — посъветва го Крез. — Ще те представя на царедворците. Предполагам, че ще останеш известно време при нас? Може царят да те покани при себе си — той обича да се среща с пътешественици и чужденци.

Не след дълго разговорът им взе да замира. Крез обясни с кисела усмивка, че персите са свикнали да си лягат и стават с кокошките, а той самият трябвало да се яви утре рано в двореца. Повиканият роб отведе Еверард в стаята му. Вътре го чакаше красива девойка с подканваща усмивка. Той се поколеба, спомняйки си другата, която изпълваше мислите му, нищо, че живееше близо две хиляди и четиристотин години напред във времето. Но… какво толкова! Простосмъртният трябва да се радва на всички блага, с които го даряват боговете, а те не са от щедрите.