Георги Андреев
България или Мафията? (3)

След отприщването на пътя към демокрацията една от първите задачи на Народното събрание (на Станко Тодоров) беше да отмени член 1 на тогавашната конституция (за ръководната роля на Партията). Това означаваше доброволно самоликвидиране на партийните организации, формирани на производствен принцип, и както се разбра впоследствие, заменянето им с клубове по интереси. Клубовете пак контролираха всичко навсякъде, без да пречат на демокрацията и на частните фирми, но не носеха никаква отговорност.

По време на тоталитаризма недоволният от нещо, бил той партиец или не, имаше възможност да се оплаче в контролиращия го комитет (в завода, ТКЗС-то, учреждението, вуза…) на БКП, и последният беше длъжен да му отговори в двуседмичен срок. В случай на неудовлетвореност от отговора недоволният можеше да се обърне към по-висока инстанция. Естествено, комитетите на БКП защитаваха „своите“ (номенклатурните кадри), но бяха длъжни да реагират оперативно и по същество. След изчезването им никаква институция не запълни появилия се вакуум и за всяка дреболия гражданинът трябва да се обръща към съда. Съдът решава жалбите процедурно (а не по същество) и толкова бавно, че често удовлетвореното искане на ищеца се обезсмисля.

Тук и по-долу не става дума за някаква носталгия по близкото минало, а за отбелязване на реално появили се, и по-точно — умишлено създадени проблеми.

Дребните трудови конфликти и други спорове преди обикновено се решаваха от другарските съдилища и помирителните комисии. Без да се надценяват техните възможности, това бяха оперативни инстанции за „леки“ случаи. Сега и най-дребното въпросче задръства съдилищата. Бавно, тромаво, неефективно, но пък демократично.

През последните десетилетия ДКМС беше ковачница за кариеристи (най-изявените активисти днес запълват местата в парламента и в различни ведомства) и бе загубил всякакъв авторитет сред младите хора. В началото на демократизацията Комсомолът се преименува в българска демократична младеж, отмъкна понатрупалите се парици към разни фирми, и реално изчезна от обществения живот. Някои партии се опитаха да запълнят вакуума (успешно го направи само БСП), но като цяло младежите са оставени сами на себе си, на супер-шоу „Невада“, на Майкъл Джексън, електронните игри, „бизнеса“ по разните битаци, на бръснатите глави, на всякакви секти и импровизирано убиване на времето. Това улеснява деградацията им и навярно то е „целта на занятието“.

По спешност беше закрита пионерската организация „Септемврийче“. Всъщност тази организация с развитите си навсякъде структури вършеше незаменима работа сред децата — организираше спортни състезания, кръжоци, художествена самодейност… Необходимо беше само да се снеме лозунгът „Винаги верни на Партията!“ (т.е. да се деполитизира) и да се премахне названието „Септемврийче“ („пионер“ не е мръсна дума; в САЩ например има какви ли не пионерски организации). Беше избран по-сложен път. Вследствие на това повечето деца са оставени на родителите си, на телевизията, на училището, на сектите, на своята склонност към лудории и на всякаква случайност.

Отечественият фронт (ОФ), послужил като параван за установяване властта на БКП през 40-те и 50-те години, през 60-те години вече загуби политическото си значение и се превърна в масова организация, занимаваща се предимно с битови проблеми: хигиенизиране на кварталите, събиране на вторични суровини, решаване на битови конфликти… Още през първите месеци на демократизацията ОФ ловко бе реорганизиран в Отечествен съюз, състоящ се фактически от един член (Гиньо Ганев). Ликвидирането на ОФ доведе до закриването на ОФ-клубовете „по места“, което предотвратява възможни социални контакти между съкварталците и евентуалното възникване на огнища на недоволство срещу умишленото съсипване на България. Улиците на големите градове са потънали в мръсотия и са превърнати в паркинги за всякакви автомобили, кварталните градинки съвсем не отговарят на предназначението си, навсякъде цари безредие и общинските власти очевидно нямат сили и желание да се справят със задълженията си. Гражданите биха могли и сами да се погрижат улиците около къщите им да не приличат на сметища, ако има кой да ги организира. Но няма. Управляващата Мафия е направила необходимото, за да не могат гражданите да се организират в защита на интересите си. Разбира се, в Швейцария хората не метат улиците, нито пък лично охраняват кварталите си (това е грижа на властите), но засега България не е Швейцария и властите просто не се интересуват от гражданите.

Вездесъщите преди години квартални отговорници на милицията днес никакви не се виждат. А при развихрилата се престъпност може да бъде ефективен именно такъв „местен шериф“ (макар и не избиран, а назначаван), който познава всички обитатели на района си, знае навиците им и забелязва всяко чуждо лице със съмнително поведение. Очевидно ефективната борба с престъпниците не е цел на днешната полиция. Тук не се разглеждат „мероприятията“, проведени в национален мащаб, за да могат полицията, прокуратурата и съдилищата взаимно да си пречат, за радост на престъпния свят.

Преди „демократичните промени“ съществуваше комисия за народен контрол (КНК). Структурите й бяха беззъби формирования, плътно контролирани от БКП, и не можеха да застрашат никой престъпник с висок пост. Местните комисии обикновено хвърляха прах в очите на оплакалия се и съгласувано с БСП разобличаваха само извършителите на фрапиращите дребни нарушения. Те обаче бяха длъжни да реагират мигновено, независимо дали ще разобличават някакво нарушение или ще го прикриват. КНК беше закрита още през първите седмици на „демокрацията“ по личното предложение на Андрей Луканов като „тоталитарна структура“. Освен че архивите на централната КНК, съдържащи множество изобличителни документи за финансови злоупотреби (износ на капитали) изчезнаха неизвестно къде, „по места“ остана вакуум, незапълнен с никаква подобна структура. Отново за всяко дребно или едро нарушение гражданинът трябва да се обръща към съда, който вместо да реагира светкавично, протака решението с месеци и години, и престъпникът има време да заличи следите от престъплението си. Въобще на всяка крачка обикновеният човек се сблъсква с липса на институции за диалог с него или със стена от безразличие, и се чувства безпомощен и незащитен. Явно това е целта на българската „демокрация“.

Бяха направени успешни опити за ликвидиране на библиотеки (кой ще чете книги, като има телевизия и радио!), за „подрязване на крилцата“ на читалищата (няма пари!) и унищожаване на художествената самодейност („ние сме за висок професионализъм!“) — атакуват се институции, където хората могат да се събират и да общуват помежду си.

Преди на партийни, профсъюзни и комсомолски събрания всеки можеше да зададе всякакъв въпрос на директора или на друго началство или (ако му стиска) да го критикува. И началството беше длъжно да даде някакъв отговор. Днес никой няма право да задава въпроси, а още по-малко да критикува, пък и няма никаква трибуна за това. Нещо повече, и най-елементарната оперативна информация е „секретна“ (служебна тайна!) И не може да бъде предмет на интерес от страна на трудовия колектив. Началникът има възможност да се държи като робовладелец или чорбаджия, според манталитета му.

От една страна, изчезнаха институции, които трябваше да бъдат ликвидирани (комитетите на БКП, ОФ, ДКМС, може би КНК), но съвсем преднамерено никакви други органи не поеха техните функции. Вследствие на това въпроси, които можеха да се решават административно (т.е. бързо) и по същество, сега се разглеждат от съдилищата бавно и формално (процедурно). Така се имитира западна демокрация, без да са изградени структурите на гражданското общество, и обикновеният човек се чувства безпомощен и незащитен от произвола на властите, престъпниците и всякакви хитри използвачи.

От друга страна, изчезнаха или агонизират институции, които позволяват на хората да се събират и организират (дори спонтанно) в защита на своите интереси (клубовете на ОФ, доброволните отреди на гражданите, библиотеките, читалищата, пионерската организация на децата…). Тези готови структури можеха да се изпълнят с ново съдържание в съответствие с обществените си функции. Обаче за Мафията, владееща България, съществуването на какви да е организации, неконтролирани от нея, представлява потенциална заплаха. (Кой знае какво ще си говорят хората, събрани на едно място, и до какви изводи ще стигнат, ако никой не ги насъсква един срещу друг!) Понеже Мафията вирее успешно само ако парира всяка възможност за народен отпор срещу нея. Това може да се постигне единствено ако обществото се атомизира и всеки се чувства сам, беззащитен и се спасява поединично.

И Мафията го постигна. Ако се вгледаме назад през последните години, ще забележим, че успешно се осъществяват само акциите, организирани от самата Мафия: миньорските и шофьорските стачки (спонтанно възникналите се блокират от полицията), „националната“ стачка за сваляне правителството на Луканов, студентската стачка за оставката на президента Младенов, митингите и шествията на БСП, СДС и прочие мафиотски организации (други митинги просто няма), демонстрации „за“ и „против“ събарянето на мавзолея и паметника на съветската армия…

И така, Мафията се старае тотално да разложи (атомизира) обществото и засега напълно успява. Никаква реална политическа или друга сила не й противодейства. Разменят се умни и не толкова умни приказки, критикуващи съществуващото положение, и това е всичко. Докога?

От историята е известно, че никога никое правителство в никоя страна през никоя епоха не е направило нищо добро за народа си, ако народът не упражнява натиск отдолу. Народите на Англия, Франция, Германия и редица други страни, чийто начин на живот често вземаме за образец, са постигнали своето относително благополучие след продължителни борби с управляващите върхушки и с цената на много жертви. А нашият народ мълчи и чака някой да му поднесе нещо наготово. Докога?!

В преуспелите страни винаги се намират личности, интелектуалци и дори стихийни борци за справедливост, които посочват на народа пътя за борба в името на интересите му, честта му и правото му на живот. А в България потенциалните лидери водят безкрайни дискусии за чистотата на идеите си, вместо да се обединяват в името на по-насъщни цели. Докога!!!

Послеслов

Статията е подложена на остра критика от несъгласни с развитата теза. Тъй като превратно възприемане на тезата е възможно и от страна на някои читатели, авторът счита, че е задължен да отговори на критиката.

„Новата теза, която Георги Андреев се опитва да ни внуши, този път е за народополезния характер на масовите организации от червенковско-живковско време, на които било достатъчно да се премахне партийният характер, за да изпълнят жизненоважните си функции по организация на обществото и решаване на ежедневните проблеми на хората.“

По-нататък се прави анализ на вредната роля на БКП, ДКМС, ДПО „Септемврийче“, ОФ, кварталните милиционери… Критикът се занимава също с личността на автора: „Към кои се числи и се чувствува привързан Георги Андреев, не знам“, „…организацията «Септемврийче», Където авторът сигурно е получил първите промивки на мозъка си“, „Кого будалка Андреев?“, „…авторът ридае по изчезналите незнайно къде квартални милиционери“.

Читателю, прочети отново статията и ще се убедиш, че авторът не ридае по нищо отминало, напротив, застрахова се (явно недостатъчно) срещу обвинения в носталгия по близкото минало. Същевременно създалият се вакуум е очевиден. Голяма част от хората мислят асоциативно (като животните) и споменаването на ОФ например ги кара да правят връзка с 9 септември 1944 г. И с последвалия терор дори ако темата е друга. Ако някой изтъква Гьобелс като голям оратор, Чърчил — като опитен политик, Наполеон — като голям пълководец… Онова не значи, че е техен привърженик — той просто констатира реалните факти. Тук критикът просто подменя тезата, като не обръща внимание на написаното, а критикува това, което не е написано, т.е. развива своя теза и я приписва на автора.

Критиката е жива илюстрация на безкрайните дискусии за чистотата на идеите и позициите при пълната липса на каквито и да било действия. Това е обръщане на гръб на насъщните потребности, които са част от великите дела.