Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Demon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Поредица „Избрана световна фантастика“, №74

ИК „Бард“, 2000

ISBN 954-585-104-Х

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Корекции по текста от hammster и NomaD

4.

На следващия ден нямах желание да остана за банкета, който бяха организирали в моя чест — да не говорим кой можеше да се появи там — но Вис настояваше, че съм щял да обидя всички и накрая склоних. В замяна поисках да й кавалерствам и тя се съгласи.

— Струва ми се, че знаеш далеч повече, отколкото казваш — рекох й веднага щом останахме сами и можехме да разговаряме за подобни неща.

Тя ме дари с прекрасната си усмивка.

— Няма да се задоволя само с усмивки.

— Подозирах, че някой от полубоговете ти е вдигнал мерника — призна тя.

— Защо?

— Сред младоците често се срещат такива, които искат лесно да се прочуят.

— Но защо? Кой би го направил?

— Подочух, че неколцина демони и един човешки магьосник също ти имали зъб. Но не зная каква е причината.

— Затова значи ми пъхна онова пищовче и ми пожела успех?

— Не се прави на ударен. Ти си по-добре въоръжен от всеки от нас, щом можеш да се справиш с един бог. Нищо чудно да си единственият демон, способен на подобно нещо.

— О, стига вече. Вярвам ти за всичко. Питам се обаче, какво ли още знаеш?

— Нищо повече — въздъхна тя, — а това ме кара да се чувствам неспокойна. Трябва час по-скоро да узнаем истината. Съгласен си, нали?

Кимнах.

— Разбира се. Това, че съм особняк и самотник съвсем не значи, че не милея за останалите.

— Обещаваш ли да ни помогнеш?

— И още как.

 

 

Но през следващите месеци не ми се удаде по никакъв начин да изпълня обещанието си. После, един ден Ли Пао дойде при мен, следван от Ширики и Шамбала. Изглежда кучетата обичаха да придружават хора, макар да знаеха, че и без тях са добре дошли.

— Господарю Кай, твоят приятел е напълно здрав — докладва Ширики.

— Както винаги, справихте се чудесно — похвалих ги аз. — Някой ден трябва да се погрижите за свое поколение, за да продължите добрите традиции.

— Наистина ли?

— Да, искам да кажа, че ще ми бъде приятно. Сигурно не са останали много като вас.

Ширики и Шамбала се спогледаха, сетне извърнаха глави.

Какво направих? Нещастните създания не са надарени чак с такова въображение, а аз едва ли не им наредих да се кръстосват.

— Вървете в кухнята, има чудесна храна — рекох им аз.

Те се поклониха и излязоха.

— Изумително — поклати глава Ли Пао, — че тази двойка е оцеляла. Те са толкова едри и поглъщат неимоверни количества храна.

— Така е.

— Открих нещо интересно. Може би вече знаеш за него. Не бях сигурен.

Плеснах с ръце и повиках слугите.

— Шербет, чай и музика — наредих аз. — Сядай, приятелю, и ще обсъдим онова, което те безпокои, докато пием чай.

— С удоволствие. Пропусна да ми кажеш, че купата, която ми подари, може да се употребява за гадаене.

Усмихнах се загадъчно.

— Предпочитам хората сами да откриват онова, което съм вложил в произведенията си.

— И тъй като заниманието се оказа завладяващо, реших да опитам отново и отново.

— Ясно. И после?…

— Драконът ми разказа странни неща.

— Например?

— Рабла-ю е името на бога, когото ти уби преди няколко месеца. Пристигнал е на Земята през Монголската врата, бил повикан и подпомаган от един магьосник на име Фу Ксиан. Последният е родом от Северен Китай, но в момента живее в Атланта.

— Брей?

— Фу Ксиан е бил магьосникът от облака. Той те е изпитал със светкавицата. Искал да провери готовността ти за бой, преди Рабла-ю да те нападне.

— Както те слушам, изглежда този Рабла-ю здравата го е било страх!

— Той е само един неопитен, млад полубог, горящ от желание да премери сили с Богоубиеца. Фу Ксиан се свързал с него от разстояние, докато търсел някой със склонност към героични дела. Изглежда съществува таен заговор, чието крайно предназначение е демоните да бъдат поставени в подчинение. Използвали са Рабла-ю като лакмусова хартия.

Допихме чая и минахме към розовия шербет.

— Значи Рабла-ю проникнал през Монголската врата, така ли? Това е една от първите врати, изградени от древните демони, за да имат достъп до Земята. Интересно защо не е използвал някоя от вратите на боговете?

— Да, драконът ми каза, че е дошъл през тази врата.

— Мисля, че трябва да бъдат уведомени някои от предводителите на боговете. В края на краищата, това си беше чисто нарушение на договора.

— Съществуват ли канали за връзка със старейшините?

— О, разбира се. Ще се погрижа посланието ми да достигне целта си.

Донесоха ни още един чайник.

— Искаш ли да поиграем на го[1]? С един мой приятел често играехме…

— С удоволствие. На мен също ми липсваше. В нашето трескаво всекидневие просто не остава време за спокойни развлечения. За мен ще бъде истинска наслада.

Наредих на един от слугите да донесе масата и фигурите. След което бяхме погълнати от играта.

 

 

Добре, че ми хрумна да предложа на Ли Пао да поиграем на го. Започнахме да го правим често, така не само убивахме времето, но и имах възможност да размишлявам на спокойствие върху различни теми.

Девор също беше добър играч, стига да не е прекалил с алкохола. Помолих господаря Швейцледиц да разпространи слуха, че обичам да играя от време на време срещу известни суми и че доста често ги губя. Исках да проверя дали Девор ще посмее да се появи наоколо и дали ще захапе хвърлената въдица. Всичко зависеше от това колко пари са му нужни.

Нищо не се случи през следващите няколко седмици, докато една нощ Девор пристигна в кафенето, където се бяхме отбили с Вис. Изглеждаше във форма. Кожата му лъщеше като позлатена, крилата му приличаха на лебедови, но бяха покрити със зелени пера и се спускаха по гърба му чак до долу. Скосените му очи срещнаха равнодушно моите, бяха сребристи на цвят и напълно неразгадаеми.

— Добър вечер. Мога ли да седна при вас?

— Разбира се. Заповядай.

Известно време сърбахме кафе и си разменяхме любезности. Бях забравил колко забавен може да бъде.

— Наскоро дочух — подхвърли той с невинна усмивка, — че от време на време вземаш участие в срещи на го или маджонг, но само когато залозите са високи и се играе бързо.

Кимнах.

— Така е. Но от онова, което аз дочух, струва ми се, че двамата сме в различни категории. Ти си професионалист, докато аз играя за удоволствие.

— Е, не играем ли за удоволствие всички?

— Истина е. И все пак не мога да се причисля към професионалистите.

Той сви рамене.

— Границата е толкова тънка — произнесе философски. — Важното е да се забавляваш, а другото…

Кимнах отново.

— Трябва някой път да поиграем — предложи той.

— Защо не?

— Какво ще кажеш за идния четвъртък вечер? Ще бъда свободен.

— Хубаво. У вас или у нас?

— У вас. Обожавам тази бутилка.

— И твоята е много красива.

— Наложи се да я продам — призна свъсен той. — Преди известно време го бях закъсал.

— О! Съжалявам.

Той повдигна рамене.

— Подобни случки те учат да цениш и малкото, което притежаваш. Веднага щом си стъпя на краката, ще си взема друга.

Господи! Трябва да бе получил цяло съкровище за онази бутилка — дори и препродадена.

— И на кого я продаде?

— На един музей, отвъд границата, която някога наричаха Желязната завеса. Имали си богат спонсор, който бил готов на всякакви сделки. Увериха ме, че щял да се грижи добре за нея.

— Май наистина здравата си го бил закъсал.

Той кимна натъжено.

— На всеки се случва, предполагам, от време на време. Е, ще се срещнем ли отново идния четвъртък?

— Ами да. В началото на часа на Кучето[2]?

— Ммм. Добра идея.

Двамата с Вис го изпроводихме с погледи. Докато си посръбвахме от кафето, мина ми през ума, че се очертава интересна игра.

 

 

В началото Девор ме оставяше да го надвивам без особено усилие. Сетне започна да ме побеждава — постепенно, все по-често. Колкото и да внимавах, не можах да забележа нищо нередно в действията му. И да мамеше, правеше го невероятно професионално.

Първия месец се срещахме всеки четвъртък. В последната нощ той спечели най-значителната си сума и отново всичко изглеждаше съвсем естествено. Когато приключихме и след като му платих, аз се пресегнах и го потупах по рамото.

— Трябва да призная, че забавлението си струваше парите. Надявам се, че пак ще се срещнем следващия четвъртък. Лично на мен започва да ми харесва.

Той се усмихна.

— Ще излъжа, ако кажа обратното за себе си. Наистина ми е приятно да играя с теб. Може ли да помоля за една услуга?

— Заповядай.

— Винаги съм искал да разгледам твоята лична колекция от стъкларски произведения, но доскоро не се познавахме достатъчно добре, за да събера кураж да те помоля. Ще ти бъда ужасно задължен — стига да разполагаш с време и желание.

Кимнах.

— Последвай ме.

Когато спряхме насред всичкото това великолепие, той зяпна учудено и изгуби способността си да говори в продължение на няколко минути.

— Уф… и представа си нямах… — бяха първите му думи. — Рядко можеш да зърнеш подобно богатство — а това тук аз наричам богатство. Каквото и да те сполети, винаги можеш да продадеш някоя бутилка и пак си сред силните на деня.

— Има нещо такова — потвърдих аз.

— Колко време ти беше нужно за онова шишенце за парфюм?

— Седемдесет и осем години.

— Изчакал си да се подреди нужната астрономическа конфигурация и си продължил стъпка по стъпка съобразно последвалите промени?

— Виж ти, значи знаеш. Е, трябва само да добавя, че работя едновременно върху няколко произведения.

— Изумително.

Продължихме да крачим, обгърнати от блясък и тиха музика.

— Сигурно си дочул клюките, според които съм бил замесен в смъртта на твоя слуга?

Кимнах.

— Както сам го нарече, клюки и нищо повече. Не им обърнах внимание. Извинявам се, ако съм те оставил с друго впечатление.

— Не е нужно да се извиняваш. И аз щях да се чувствам така, ако бях имал такъв предан и добър слуга като О’Кифи. Всъщност, аз съм този, който ти дължи извинение. Трябваше по-рано да ти кажа колко бях натъжен, когато узнах за смъртта му.

— Разбирам. Просто тогава не сме били толкова близки.

Над нас се издигаха вълшебните планини, върховете им бяха забулени в мъгли.

От хълмовете долетя кучешки лай.

— Добре дошъл, господарю Кай — посрещна ме Ширики. — Тук всичко е спокойно.

— И нищо не се е случило — добави Шамбала.

— Наистина ли можете да ставате невидими? — попита ги Девор.

Те ме погледнаха въпросително и аз кимнах.

— Стига само да поискаме — бе дружният им отговор.

— Като си помисля — добави Девор, — ти сигурно притежаваш последната оцеляла двойка в целия свят. Защо не ги кръстосаш? Би могъл да спечелиш ужасно много от продажба на потомството.

— Всъщност те са разумни същества и решението трябва да е само тяхно.

— Готов съм да се обзаложа, че ще се почувстват горди да заченат нова раса от техния изчезнал вид и да съживят една древна, отмираща традиция.

— Това е идея. Трябва да обсъдя някой път с тях този въпрос.

— С удоволствие бих се сдобил със собствена двойка.

Сбърчих вежди.

— Защо ти е? Сигурно знаеш, че кучетата фу са били създадени да нападат и разкъсват демони?

— Но тези не го правят — посочи Девор. — А предполагам, че с децата им ще е същото. Вероятно са се опитомили.

— Хъм.

— Спомни си за предложението ми.

— Те не са моя собственост. Само работят за мен.

— Ах… разбирам. Все пак, имай ме предвид, ако възникне нещо. Обещавам ти да гледам добре поколението.

— Ще видим. Може и да се получи.

Изведох Девор от моя свят и го върнах в неговия, като през цялото време се чудех дали да се гневя заради наглото му предложение, или да изпитвам съжаление към него.

— До четвъртък — напомни ми той.

— До четвъртък — потвърдих аз.

 

 

На следващата вечер двамата с Ли Пао се наслаждавахме на чудесна вечеря в моя дворец. След като приключихме и преди да започнем поредната игра, той се усмихна и ме заговори:

— От известно време наблюдавам Фу Ксиан. За теб той може да е дребна риба, затова пък е напълно от моя калибър.

— О, аз също се разрових тук-там — възразих аз. — И какво научи?

— Че има приятели на същото поприще.

— Аха?

— Двама са. Кен Жао — нисък, пълен мъж, който е воден магьосник, и По Шиан — висок и слаб. Не съм съвсем сигурен за неговата специалност. Тримата са почти неразделни и изглежда се занимават с обща работа.

— Знаех, че Фу Ксиан има сподвижници — кимнах аз. — Но не знаех кои са. Ще ти поискам една услуга. Винаги е опасно да се забъркваш в игра с непознати, а ти очевидно обичаш да го правиш. Но искам да оставиш тези тримата на спокойствие. Направи го заради мен. Колкото и да си опитен, неизменно съществува опасност да те забележат. А не желая да знаят, че ме интересуват.

Той склони глава.

— Ще бъде сторено.

— Ще дойде време да ги следим изкъсо и тогава отново ще ми потрябваш.

— Разбирам, опасно е. А и не бих искал да попреча на стратегията ти.

— Благодаря ти — произнесох с чувство.

— Ще играем ли?

— И още как, с удоволствие, приятелю. Далеч по-приятна игра, отколкото да следя Деворър[3].

— Деворър?

— Малка шега.

— Ще ми разкажеш ли за нея?

— Защо не?

Облегнах се назад и му разказах обстоятелствата около сближаването ми с Девор. Не след дълго Ли Пао бе в течение на всички по-важни събития от живота ми в последно време.

Останах изненадан, че вече се беше досетил за повечето от нещата. Няма съмнение, кантонските му учители са се постарали добре.

Когато свърших, известно време двамата потънахме в мълчание.

— Искрено ценя доверието, което ми оказа — бяха думите, с които той наруши тишината.

— Имах нужда да го споделя с някого — отвърнах аз. Чувствах се странно, задето бях избрал човек, пред когото да излея душата си.

— Понякога помага.

— Не съм от тези, които го правят често.

— Известно ми е. Това е защото ти липсва О’Кифи. Преди той ти е бил отдушникът, но едва ли си го осъзнавал.

Засмях се.

— Мисля, че си прав.

— Хайде да играем го — махна той с ръка.

Така и направихме.

 

 

Същата вечер настъпи смут. Бях изпратил един особено свиреп великан да придружи Ли Пао до вкъщи. Из въздуха се носеше нещо, което ме караше да се чувствам неспокоен. Не исках да го загубя, както бях изгубил О’Кифи и въздъхнах облекчено, когато великанът се прибра и докладва, че всичко е наред.

Наредих на прислугата да ми поднесат пролетни рулца с рачешки крачета и жасминов чай, а когато си похапнах, позвъних да ми оправят леглото. Дори бях задрямал.

Но бях пробуден от вой.

Превърнах се във вятър и се понесох из планинските каньони. Докато минавах покрай леговището му, пробудих и Лун Шан, страховития горски дракон.

— Някой преследва кучетата — подхвърлих му аз.

Това го засегна. Живееха наблизо и изглежда се бяха сприятелили.

— Води ме — изхриптя той и се заизмъква от сребристия си пашкул. Продължих нататък, придружен от свистенето на крилата му. И тогава чух последния вопъл.

— Остани тук — наредих на Лун Шан, когато стигнахме гърлото на бутилката.

На изхода подуших хлороформ. Отвън дочух шум на отдалечаващ се камион, но не успях да определя посоката. Какво можех да сторя?

Ли Пао. Току-що бе настъпил часът на Тигъра, един от първите предутринни часове. Дали да не използвам гадателските му умения, преди да продължа преследването?

Върнах се при колата, която държах в един гараж недалеч от къщата с бутилката, метнах се на седалката и подкарах по пустите улици. Когато спрях пред къщата, Ли Пао вече ме очакваше отпред.

— Виждам, че нямаш търпение да почнем следващата партия… — поде усмихнато той, но после забеляза, че не ми е до шеги. — Извинявай. Какво се е случило?

— Някой току-що открадна Ширики и Шамбала. Искам от теб да разбереш кой точно. Имам някои подозрения, но няма да ти ги съобщя, за да не те подведа.

Той кимна.

— Последвай ме.

Влязохме в къщата, пресякохме гостната и се озовахме в кухнята. Миришеше на сварен на пара ориз и джинджифил. На стената висеше изображение на Кухненското божество, в нишата под него премигваше пламтящо кандило.

Ли Пао извади драконовата купа, разви от нея няколко ката копринени обвивки и я постави в средата на кръгла маса от тъмно, лакирано дърво. След като я напълни до половината с вода, той добави няколко капки олио. Накрая донесе едно махало и го разклати над купата.

Изминаха пет минути, после още толкова. Повече не можех да се сдържам.

— Девор е бил, нали? — попитах. — Онази вечер, след като ме обра на карти, ми разправяше колко много пари можели да се изкарат от продажбата на кучета фу.

Той поклати глава.

— Не е бил Девор. Моля те, остави ме да се съсредоточа.

Бях изненадан, но кимнах и зачаках.

— Фу Ксиан ги е отвел на изток — обяви накрая той. — С помощта на Кен Жао и По Шиан.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Ставам все по-добър в това.

— Дано си прав, защото е лошо да обвиниш невинен. Дай ми адреса им в Атланта.

Той извади лист и молив и написа адреса.

— Никак не ми харесва идеята да се захващаш с онзи магьосник — рече тогава.

— Той е само човек.

— Но има съюзници. Както и ти, впрочем. Нали ми разказа за някои от тях.

— Щях да ги забравя. Май ще е добре да повикам Вис. И Тувон също. Защо ли позволявам на един човек да ми дава съвети?

— Защото се вслушвам в гласа на здравия разум.

— Ще можеш ли да дойдеш с мен?

— Да.

Вис и Тувон ни посрещнаха изненадано, когато се промуших през гърлото на тяхната бутилка.

— Господарят Демон — произнесе смутено Вис. — А този господин ми прилича на човек.

— Защото е такъв — отвърнах. — И току-що ме спаси да се спусна през глава в едно много опасно начинание, като настоя първо да дойда тук и да ви разкажа за моите кучета.

— Изцяло сме на твое разположение. Ще наредя да сварят чай.

Разказах им какво се е случило.

— О, разбира се, че ще те придружа до жилището на магьосника — обяви накрая Вис. — Тувон, а ти?

— Аз също.

Ли Пао кимна доволно, ала изражението на лицето му си оставаше загадка.

Излязохме от бутилката, литнахме с ветровете и прекосихме няколко равнини. Аз ги водех, право на изток. След известно време се приземихме на открит участък, до каменна купчина, от която извадих малка сфера, за да проверя пътя за Атланта. Погледнах картата и вече знаех откъде да продължим.

Още няколко минути полет и вече бяхме съвсем близо.

Пристъпихме към вратата на Фу Ксиан и аз почуках.

— Момент, моля — разнесе се глас отвътре.

Дадох знак на другите. Вис и Тувон се притаиха в сенките, охранявайки гърба ми. Ли Пао остана до мен, но се подпираше на бастуна си с далеч по-изразена немощ, отколкото му прилягаше.

Вратата отвори нисък, пълен мъж. Имаше светломургава, почти златиста кожа и съвсем леко издължени очи, не както при етнически чистите китайци.

— Кен Жао? — попитах любезно, макар да знаех отговора. — Дойдох да разговарям с вас и приятелите ви по един въпрос от взаимен интерес.

— От взаимен интерес? — повтори намръщено той. — Това тук е философска школа, а не пазар. Не ни интересуват вашите предложения.

— Става дума за неправомерно придобита собственост настоявах аз. — Позволете ми да разговарям с вашия господар Фу Ксиан, щом вие самият не сте в течение на нещата.

Този път наистина го засегнах. В продължение на няколко секунди на лицето му се четеше борба между възможностите да хлопне вратата в лицето ми или да извика Фу Ксиан и да остави решението на него. В крайна сметка избра нещо като компромис между двете.

— Почакайте тук — нареди неприветливо той.

Хич не ми се нравеше да бъда зарязан на прага като амбулантен търговец, но преди да реагирам, един глас прошепна в ухото ми:

— Сградата се охранява строго — предупреди ме Вис. Чувах я съвсем ясно, но когато погледнах към мястото, където се криеше, не видях нищо. — Ако влезеш вътре, а ние останем тук, няма да сме в състояние да ти помагаме.

— Тогава и вие ще влезете с нас — бе светкавичното ми решение. — Можете ли да го направите така, че да не ви забележат?

— Ще се опитаме — обеща Вис.

В този момент се върна и Кен Жао. Той ни махна пренебрежително с ръка да го последваме. Преглътнах и реших, че сега не е моментът да се заяждам. Озовахме се в просторно преддверие. Стените бяха боядисани в ярки цветове, от паната и гоблените ни гледаха изцъклени митични чудовища.

Още двама мъже ни очакваха вътре. Познах ги по описанията на Ли Пао. Високият бе По Шиан, издокаран с лъскава наметка на мандарин. Усъмних се, че заслужава всичките отличителни копчета върху миниатюрната шапчица, но сега не бе подходящото време за дърлене.

Фу Ксиан дори не се надигна от креслото, сякаш бе монарх, пред когото се явяваха смирени пратеници. Трудно бих го нарекъл красавец, имаше нещо жабешко в издутите му устни. В черните му очи се таеше злобна закана.

Този беше изпратил от облака светкавицата срещу мен. Той поне знаеше кой съм и арогантното му поведение не търпеше никакви извинения. Но трябваше да се въздържам, ако исках да си върна кучетата. Обещах си, че някой ден ще го науча на уважение.

— Имаме да обсъдим някои неща — произнесох с привидно спокойствие, загледан над главата на Фу Ксиан, където стояха пажовете му. — Ще ви оставя живи, ако не ми се пречкате.

Те се изсмяха презрително.

— Да не говориш сериозно? — подметна По Шиан.

— И още как. До момента нито един от двама ви не ме е оскърбил повече, отколкото бих могъл да преглътна. Тъй че, ако имам сметки за уреждане, те са с Фу Ксиан.

— Оставете го да си каже каквото му е на душата — прекъсна разговора ни Фу Ксиан, недоволен, че е бил пренебрегнат.

Двамата се обърнаха и втренчиха очи в него. Изглежда не бяха готови толкова лесно да преглътнат властното му поведение.

— Искам да ми върнете кучетата — продължих аз. — Незабавно. И ако само сте им направили нещо…

— Уверявам те, че никога не бих постъпил така с кучета като твоите — вдигна ръка да ме спре Фу Ксиан. — Те струват цяло състояние.

Последното накара чашата да прелее. Долепих длани и сетне докоснах раменете му.

Той се плъзна от креслото, пльосна се на пода и започна да се гърчи.

— Имах да ти връщам заради онова, което ми причини от облака — прецедих през зъби.

— Аз… — Фу Ксиан преглътна продължението, което вероятно бе някаква обида, но аз не бързах да приключа с него, както бях постъпил с недораслите дракони. Имаше неща, които исках да узная преди това.

— Искам си кучетата — повторих.

По Шиан вдигна Фу Ксиан в креслото и ме огледа през присвитите си клепачи.

— Не са твои тези кучета, демоне. И как биха могли, след като са били създадени от боговете да гонят създания като теб?

— Нищо. Живяхме си щастливо и доволно заедно. Искам да ми ги върнете.

— Забрави — махна с ръка Кен Жао, ободрен от факта, че не бях предприел нищо повече. — Те са далеч оттук. Някой ден ще ги видиш отново, но няма да ти хареса онова, в което са се превърнали.

Гневът ми отново започна да се разпалва и аз се поддадох на импулсивното желание да си възвърна моята демонична форма. Когато се надвесих над тях, главата ми опираше във високия таван, кожата ми пламтеше с цвета на летен небосвод, а очите ми горяха в орбитите като разпалени въглени. Когато отново им заговорих, придружих думите си със зловещо потракване на закривените си нокти.

— Тази игра взе да ми омръзва. Да ви убия, ще противоречи на нуждите ми, но виж, малко мъчения може да са ви от полза.

Вдигнах Кен Жао за крака и го оставих да увисне с главата надолу и с развети поли на наметалото. Сгънах показалец и изрисувах с върха на нокътя пиктограмата „истина“ върху бялата кожа на корема му. Подредих съвсем точно седемте чертички, макар общата картина да се опорочаваше от стичащата се кръв.

— Искам си кучетата — повторих търпеливо. — Веднага.

Фу Ксиан все още се възстановяваше от одевешната атака, но По Шиан си бе възвърнал част от смачканото самочувствие.

— Не са тук и каквото и да направиш с този глупак, няма да узнаеш къде са.

— А какво ще кажеш — подхвърлих аз и пуснах Кен Жао с главата надолу върху каменния под, — ако си поиграя с теб?

По Шиан завъртя ръце и около него изникна огнен кръг. При други обстоятелства пламъците не биха ме спрели, но този път забелязах, че са примесени със зеленикавото сияние, което Огнена треска бе използвал при атаката срещу мен. Дори от разстояние усещах, че започвам да губя от своята ци.

Изрисувах набързо във въздуха заклинание, което да пази мен и Ли Пао. То изникна под формата на охлаждаща мъгла и потуши сърцето на огъня.

— По Шиан, ти не си човешки магьосник.

Той се изкиска.

— Не възнамерявах да се издавам толкова бързо, но така или иначе щеше да го узнаеш, веднага щом се опиташ да ме проследиш. По-добре да се разкрия отрано, вместо да рискувам върху ми да се стовари цялата мощ на Богоубиеца.

За първи път почувствах, че репутацията може да ми е от полза. Да си призная, зеленият пламък наистина ме плашеше. Боговете не разполагаха с нищо подобно по време на Демоничните войни. Ако го имаха, неминуемо щяхме да ги загубим. А ето че сега едва ли не всеки срещнат използваше този пламък.

В този момент се материализира Вис.

— Или ще върнеш кучетата незабавно — произнесе тя и насочи към него пушка с дебела цев, далеч по-застрашителна от пистолетчето, което ми бе дала, — или още сега ще ти видя сметката с тероничната пушка.

По Шиан я огледа замислено. На външен вид си беше същото осемгодишно момиченце, но в погледа й се четеше недвусмислена заплаха. Сигурен съм, че всеки, който можеше да вижда аурата й, би разпознал истинската й същност.

— Един древен мъдрец — Сун Дзъ[4] — обичал да казва, че когато и последният номер не успее, лисицата ляга на земята, моли противника за милост и чака друг, по-щастлив ден — произнесе По Шиан.

— Не съм сигурна, че Сун Дзъ го е казал точно така — възрази любезно Вис.

— Е, важното е да се запази смисълът — отвърна По Шиан. Той долепи изящните си ръце (къде ли бях виждал вече тези издължени пръсти?) и плесна два пъти. Въздухът се изпълни с ухание на рози и за кратко бях заслепен от розова светлина.

Когато зрението ми се проясни, По Шиан бе изчезнал, оставяйки след себе си разпръснати по земята розови листенца.

Ли Пао се наведе и събра шепа от тях.

— Дива роза — обяви замислено той. — Символът на несъгласието. Опасявам се, че това не беше последната ни среща с По Шиан.

— Хубаво — отвърнах и свих рамене. След това насочих вниманието си към останалите двама.

Кен Жао седеше на пода и търкаше удареното си чело. Той вдигна глава и ме погледна с наглост, която намерих за възхитителна.

— Спукана ни е работата, а, приятелче? — подметна той на Фу Ксиан.

— Май си прав — отвърна другият.

— Все още не — успокоих ги аз. — Има надежда да извоювате пътя към свободата.

— И как ще стане? — попита Фу Ксиан.

— Вашият господар ви използва и захвърли. Служили сте му, без да знаете какви са крайните му намерения.

— Той не ни беше господар — заинати се Фу Ксиан. Може и да беше по-глупав, отколкото си мислех. Виж, Кен Жао се ориентираше бързо в обстановката.

— Така е, само Фу Ксиан и аз сме приятели — заговори той. — Случайно се срещнахме с По Шиан. Както е казал Конфуций: „Дъбът не избира дали да приюти имела.“

— Не мисля, че Конфуций е казвал подобно нещо — изсумтя Тувон.

— Ха, осъди ме сега — озъби се Кен Жао.

— Мир — обявих аз. Приближих креслото, в което доскоро се разполагаше Фу Ксиан и се отпуснах в него. Беше ми омръзнало да си удрям главата в тавана.

Вис се приближи и приседна в краката ми. Тувон се разхождаше наперено пред вратата. Ли Пао се бе натъкнал на сандък с документи в дъното на стаята и сега ги прелистваше с привиден интерес.

— И така — обърнах се към двамата човешки магьосници. — Склонен съм да ви пожаля, ако се съгласите да ми сътрудничите.

— Но това не е честно! — възмути се Фу Ксиан. — Каква вина имаме, след като По Шиан изостави и нас. Помогнахме му да отвлече кучетата, а сега ни заряза!

— Каквото станало — станало. Готов съм да простя на тези, които ми служат.

— Хайде мислете по-бързо — подкани ги Тувон. — Господарят Демон изложи пределно ясно предложението си. Решавайте — или ще работите с нас, или да приготвяме скарата.

Той облиза устни — театрален жест според мен, но изглежда свърши работа с Фу Ксиан. Двамата с Кен Жао се спогледаха и Фу Ксиан се зае да разказва.

Първо подкупили Девор да им покаже как да влязат в бутилката. Солидно количество имбуйе — достатъчно да го дрогира за месец, че и повече, ако го използва разумно — се оказало решаващо за разрушаването на крехкото приятелство, което бяхме изградили помежду си по време на нашите редовни срещи.

— И кой ви даде имбуйето? — попита Вис, като се наведе напред.

— По Шиан го дестилира в алхимичната си лаборатория — обясни Кен Жао. — Поне така ни каза. Нямаше причини да не му вярваме.

— Показа ни някакъв древен свитък — добави Фу Ксиан, — от който бил взел формулата. Беше написан на непознат език, но изглежда ставаше въпрос точно за това.

— Този свитък у вас ли е?

— Не, господарю Демон — рече Фу Ксиан. — Той си беше негов.

— А кой — намеси се отново Вис — ви каза, че най-лесно ще примамите Девор с имбуйе?

— Хвърлихме идзинови[5] пръчици и изпълнихме онова, което се падна — отговори Фу Ксиан.

— Само че По Шиан направи тълкуванията — добави мрачно Кен Жао.

— С други думи, замисълът за кражбата принадлежи изцяло на По Шиан — обобщих аз. — Щом е знаел толкова много и е така могъщ, за какво сте му били вие двамата?

Кен Жао избухна в истеричен смях.

— Защото така и не посмя да влезе в твоята бутилка, господарю Демон, Моят приятел Ксиан изрази желание да го направи, а По Шиан обеща, че ще ни пази гърбовете. И тъй като аз съм само един воден магьосник и не ме бива за прикритие, моята кандидатура бе втората за посещението в бутилката.

— Явно се е опасявал да не остави следи — промърмори Вис.

— Но се провали тук — добави Тувон.

— Така ли мислиш? — попитах го аз. — Измъкна се, а аз останах без кучета.

Време беше да взема решение.

— Тувон — рекох, — можеш ли да отведеш тези двама глупаци някъде, където ще бъдат скрити добре?

— Живи или мъртви? — попита той.

— Живи — бе отговорът. — Не искам По Шиан да ги измъкне или да ги убие, а с времето може да възникнат и други въпроси.

— Добра идея — кимна Тувон. — Зная едно местенце. — Той ги подкара пред себе си.

— Вис — продължих аз, — струва ми се, че дойде моментът да си поговоря с Девор. Можеш ли да го откриеш?

— Ще опитам — обеща тя. — Къде да го доведа?

— В моята бутилка. Смятам да сменя бравите, но ще кажа на Лун Шао, че може да те пусне.

— Чудесно. — Тя се изправи, но спря и ме погледна. В детските й очи се четеше мъдростта на зряла и опитна жена. — До скоро, Кай.

После изчезна.

— А аз, господарю Демон? — попита Ли Пао.

Обърнах се към него.

— Откри ли нещо интересно там?

— Има интригуващи свитъци, повечето са посветени на различни магии. Калиграфията е в ужасно състояние, но с времето ще успея да ги разчета.

— Защо не ги вземеш със себе си?

— Великолепна мисъл.

— Хайде тогава да ги отнесем у вас. След това ще те помоля да ме придружиш до моята бутилка. Има нещо в тази история, което, струва ми се, пропускам. Искам да премисля събитията от момента на убийството на Оли. Вероятно ще можем двамата да разберем какво не съм догледал, докато съм бил в плен на чувствата си.

— За мен ще бъде голяма чест, господарю — кимна усмихнато старецът.

И така, след като събрахме по-интересните свитъци, двамата напуснахме къщата. Тъкмо влизахме у Ли Пао, когато съобщиха по новините, че школата на Фу Ксиан била разрушена от чудновата зелена светкавица, паднала от съвсем ясно небе и подпалила целия квартал.

Бележки

[1] Китайски шахмат. — Б.пр.

[2] Между 20 и 22 часа. — Б.ред.

[3] Разкъсвач (игра на думи с името на Девор). — Б.пр.

[4] Сун Дзъ — древнокитайски философ, автор на трактата „Изкуството на войната“. — Б.пр.

[5] И Дзин или „Книга на промените“ — древнокитайска гадателска система (кит.). — Б.пр.