Роджър Зелазни, Джейн Линдсколд
Господарят Демон (3)

3.

И така…

И така, започнахме внимателни проучвания по линия на трети лица — като господаря Швейцледиц, който, оказа се, може да бъде наистина много отзивчив — относно Страстно цвете, Нощна булка, Снежния разбойник и Скитника, също както и за самия Девор.

Що се отнася до последния, изглежда наистина го бе подкарал през просото — затънал в дългове, преследван от настойчиви лихвари. Доста време живели заедно със Страстно цвете, докато късметът започнал да му изневерява. Снежния разбойник все още се навърташе край него — заради минали времена, а и Нощна булка го навестяваше понякога. Не зная каква роля играеше във всичко това Скитника — ако въобще имаше някакво участие — но по всичко изглежда, че се появяваше в живота на Девор с необяснимо постоянство.

Продължих да ги държа под око, но месеците се нижеха, а не се случваше нищо. Що се отнася до инцидента, описах го грижливо и го регистрирах в Службата по дуелите. Не беше необходимо, но все пак инструкциите трябва да се спазват.

Започнах все по-често да се срещам с Вис и Тувон. Двамата с Тувон провеждахме тренировъчни фехтовки, естествено, под вещото ръководство на Вис. Дори си наложих да излизам в света на хората. Обзе ме странното желание да посетя тазгодишното Сборище.

Само дето нямах сили отново да се захвана за работа.

 

 

Всичко започна като внезапен топъл вятър. Ако го почувствате и познаете на момента, имате шанс да оцелеете. Хиляда години са много време, но никога няма да забравя какво е да се разпада и разпилява собствената ци.

Гмурнах се през промеждутъчните плоскости и се издигнах над и отвъд Земята — колкото се може по-надалеч. Съвсем скоро щях да узная причината.

Още миг… да, все още съм жив. Всичко е наред.

Почаках още малко, след това се завъртях и литнах право към плоскостта, на която ме бяха атакували. Отвъд определена точка отново ме завладяха неприятните симптоми, ето защо поспрях и изчаках да се уталожат. Приближих се още малко, като се прокрадвах между плоскостите. Преди да проникна в онази, към която се стремях, постарах се да стана напълно невидим. Наоколо все още витаеше онова страховито усещане, а Планината на Конската глава — от която бях зяпал наоколо само преди няколко минути — бе изчезнала.

На около трийсет мили северно Планината на Орловата глава изглеждаше непокътната, също и Ястребовото гнездо — на трийсет и пет мили в западна посока. Огледах ги внимателно, докато летях на изток, към къщи. Още един подобен удар и нямаше да ме има.

Преоблякох се с червено наметало, червени ботуши и шапка и се насочих към гробището, където Тувон и Вис държаха тяхната бутилка в един стар мавзолей.

— Чук! Чук! — или най-близкият възможен еквивалент на любезно предупреждение за появата ми, преди да стъпя вътре. Прислужникът, който ме познаваше, ме поздрави почтително и ме отведе при Вис, приела облика на осемгодишно китайско девойче. Косата й беше разпусната, а златистата й кожа направо сияеше от невинност.

— Кай Рен — произнесе тя с глас като сребърни звънчета. — Каква приятна изненада! Ще пиеш ли с мен чай?

— Да, с удоволствие.

Отпуснах се върху купчина меки възглавници.

— Но какво има? Изглеждаш ми разтревожен.

— Току-що стреляха по мен с теронична пушка — произнесох аз.

— Тероничните пушки са забранени от времето на Демоничните войни — отбеляза невъзмутимо Вис. — Употребата им се смята за престъпление, преследвано от закона. С подобно пушкало можеш да свалиш дори някой бог.

Кимнах.

— Във всеки случай, няма по-сигурен начин да се справиш със сериозен противник — бил той бог или демон.

— Я по-добре ми разкажи какво се случи.

— Получих съобщение от един млад демон. Снощи на Босоногата планина щяло да има голямо състезание по маджонг^[1] и Девор, който е доста добър играч, възнамерявал да опразни джобовете на Въжеиграча, за да изплати поне част от дълговете си.

Поднесоха чай. Взех чашата и отпих.

— Нали знаеш, че умът на Девор сече, стига да не е прекалил с имбуйето.

Тя кимна.

— Прекарала съм немалко приятни часове в наддаване с него. И какво стана после?

— Исках да гледам играта, а и да поразуча дали някой от присъстващите не е свързан със смъртта на О’Кифи. В началото смятах да поседя сред тях, невидим, разбира се, и да ги наблюдавам. Но някои от тях имат тънък усет за чуждо присъствие, така че реших да се установя на около трийсет мили от мястото — на Конската глава — и оттам да ги следя с помощта на магична тръба.

— И?

— Настаних се на Конската глава и започнах наблюдението. Някой, който навярно иска да ме отстрани от пътя си за постоянно, ме е забелязал и се е изкачил на Ястребово око. Въоръжен с теронична пушка. Предусетих заплахата и избягах, което не му попречи да отнесе половината от планината.

Тя неволно потрепери.

— Когато се върнах, играчите бяха напуснали местата си. Подпрях се на една отломка и погледнах назад, към разрушената планина. В този момент някой се отърка в мен — мисля, че беше Скитника. Появи се само за миг. Чукна лакът в моя и сетне изчезна. Дори дочух кискане.

— Показал ти е как ти е спасил живота — произнесе замислено тя.

— Какво?

— Очевидно точно това е направил с оногова, който е стрелял по теб. Тези оръжия притежават смъртоносна точност — ако някога си използвал подобно.

Кимнах.

— Въпросът е защо? Скитника не ми дължи нищо.

Тя повдигна рамене. Допих си чая и Вис ми наля още. Чайникът изглеждаше огромен в крехките й ръце.

Естествено, не е необходимо със Скитника да имаме някакви сметки за уреждане, реших аз. Не е изключено просто да е искал по този начин да ме превърне в свой длъжник. Ако Вис е права, следователно той е наясно кой точно е дръпнал спусъка.

— Питам се, какво ли зная, че някой толкова държи да ме премахне?

— Всеки, който е живял толкова дълго, колкото теб, сигурно знае немалко интересни неща.

— Така е, но това не ни помага особено.

— Излишно е да го казваш. Имам чувството обаче, че по случайност си се натъкнал на нещо важно и сега засегнатата страна взима мерки.

— Но не биваше да използват теронична пушка. Сега вече мълвата ще се разпространи.

— Някой си е изпуснал нервите.

— И какво следва от това?

— О, нищо особено. Освен ако не повторят опита.

Ала времето минаваше и не се случваше нищо съществено — както в света на демоните, така и в този на хората.

 

 

В местния колеж имаше курс по управление на акробатични и бойни хвърчила и аз реших да се запиша в него. От доста години го водеше един възрастен човек на име Ли Пао и неведнъж ми се бе случвало да наблюдавам упражненията на неговия клас в околността на близките хълмове. Беше много добър учител. Останах изненадан, когато прегледах каталога и не открих вътре курса. Позвъних в канцеларията, откъдето ме уведомиха, че го прекратили, тъй като учителят получил мозъчен удар. По моя молба ми дадоха домашния му телефон и адрес. Позвъних, уговорихме си среща за идната сутрин и не следващия ден потеглих натам.

Къщата, пред която паркирах колата, беше малка, но добре поддържана. Но докато се приближавах по покритата с гранитни плочи алея, забелязах следи от наскорошното заболяване на стопанина — петуниите в цветната леха бяха поизсъхнали, по ъглите имаше купчинки неизметени листа и една малка порцеланова саксия бе прекатурена от вятъра.

Старецът, който отвори вратата, бе върлинест китаец с осанка на мандарин, макар да се подпираше на бастун. Най-долните кичури на снежнобялата му брада опираха гърдите му, но космите й не бяха достатъчно гъсти, за да скрият паралитично изкривената му уста. Ала въпреки това той ме посрещна с усмивка. Очевидно не смяташе да се предава толкова лесно на ударите на живота.

— Имам честта, надявам се, да разговарям с многоуважавания Ли Пао — подех любезно аз.

— Аз съм Ли Пао — отвърна той, — а вие навярно сте господин Кай. Моля, заповядайте.

Последвах го в просторния хол, откъдето през панорамния прозорец се разкриваше великолепна гледка към градината отзад. На ниската масичка, върху метална поставка вече димеше глинен, тумбест, гледжосан чайник. Край него бяха подредени две изящни порцеланови чашки и издължена чинийка с тънки като листа бадемови сладки.

След като ми посочи отреденото ми място на удобния, мек диван, Ли Пао се настани в плетено кресло с високи, черни подложки. Очевидно го бе избрал, за да може по-лесно да става и да се опира на бастуна си.

Докато го наблюдавах скришом, неусетно установих, че се възхищавам на мъжеството му. Ето един човек, който през целия си живот се е наслаждавал на безгрижния полет на хвърчилата, а сега е прикован към земята в своето парализирано тяло и въпреки това категорично отказва да признае поражението.

— Ще ви помоля вие да налеете чая — заговори той. — Това е чудесен зелен чай, внос от Тайван. А курабийките ги приготви снаха ми. Много са вкусни и не са прекалено захаросани.

Налях чай, като се постарах да се придържам към изискванията на церемонията. Ли Пао пое чашата си с вежливо кимване. Положи я на поставката до здравата си ръка и сложи в чинийката две курабийки.

— И все пак, как се справяте? — попитах аз, като посочих чая.

Той се засмя и лицето му се озари от топла усмивка.

— Не е никак трудно. Просто сипах гореща вода върху готовата кесийка. Моят внук нагласи всичко снощи — той прескача често, за да ми помага.

— Аха — въздъхнах аз и отпих от чая. Наистина беше добър, а курабийките — направо великолепни. — От доста време се любувам на вашите сутрешни занимания с хвърчилата.

— Аз също — отвърна той и долових в гласа му тъга.

— Чудех се, дали бихте ми разрешили да продължа заниманията вместо вас. Ще се наложи да започнем с неколкоседмично закъснение, но от канцеларията вече ме увериха, че ще извършат необходимите корекции в плановете си.

Реших да не споменавам пред Ли Пао, че служителката в канцеларията склони на последното едва след като й заявих, че съм готов да водя курсовете напълно безплатно.

— О, нямам нищо против — произнесе учудено Ли Пао. — И как бих могъл? Не разполагам с монопол върху познанията за производството и употребата на хвърчила.

— Така е — признах. — Но се надявах да присъствате на упражненията и да споделяте с нас своите мъдри съвети. Вярно, че не притежавам нито вашия опит, нито знанията ви, но мога да бъда вашите ръце.

Не беше самата истина, но реших, че похвалата може да ми е от полза. А всъщност едничката ми цел бе да видя отново в небесата над парка онези прекрасни хартиени птици.

За миг старческите очи на Ли Пао засияха от удоволствие. Сетне той поклати тъжно глава.

— Бих искал, но не съм в състояние. Лекарите смятат, че ще мине доста време, преди отново да мога да се движа без чужда помощ. Не смея да се качвам в кола, дори и да ми разрешат.

— Какво пък, аз ще идвам да ви взема и после ще ви връщам обратно. Освен това ви предлагам и обяд — естествено на мои разноски, срещу онова, което ще науча от вас.

Ли Пао вероятно разполагаше със солидна пенсия, но на неговата възраст всяка помощ е добре дошла.

— Не мога да приема подобно нещо от вас! — възрази той.

— И все пак вие ще сте този, който обучава студентите — напомних му аз.

— Въпреки това! — отвърна той възмутено.

— Нима не е редно да ви се заплаща за времето, което отделяте?

Поспорихме още малко, но в края на краищата се споразумяхме. Мисля, че и двамата извлякохме удоволствие от това.

— Все още не сте ме питали с какво се занимавам — рекох накрая. — Някога бях прочут лечител, но винаги съм се придържал към традиционните методи. Бих могъл да ускоря процеса на вашето оздравяване.

Мисля, че сега вече приковах напълно вниманието му. Дори да не би го признал, заради наранената си гордост, вероятно вече усещаше, че е в тежест на близките си.

— Познавате ли тайните на акупунктурата? — попита ме той.

— Да, а също и на лечебните билки, както и на някои езотерични изкуства.

Пресегнах си и притиснах сгънатия, парализиран показалец на дясната му ръка. Поех си дъх и концентрирах малка порция от моята ци право към него. Усетих как нарушените нервни връзки започват да се пробуждат за живот. Не след дълго се отдръпнах.

— Приемам вашето предложение — произнесе той с нараснала увереност в гласа.

Уточнихме подробностите и аз му казах, че вероятно утре ще го потърсят от канцеларията.

Малко след това си тръгнах. Нямах желание да се надлъгвам със стареца. Нито имах намерение да го оставя на болестта. От краткия ни разговор ми стана ясно, че знае много повече от мен за хвърчилата.

 

 

Минавах да го взема за съботните и неделните следобедни часове. Настанявах го в подножието на хълма, откъдето се любуваше на полета на хвърчилата.

— Някои от твоите хвърчила са много стари — отбелязах веднъж аз.

— Това е, защото произхождам от една изолирана част на древна страна.

— За някои модели само бях чувал, но не ги бях виждал.

— Вярвам ти. А ти навярно си бил много добър лечител, преди да се откажеш от тази работа. За първи път от доста време се възвърна усетът на засегнатата ми страна и дори вече мога да пристъпвам без чужда помощ.

— Идния месец бастунът вече няма да ти трябва.

В един слънчев ден, през следващия месец, когато бяхме вдигнали едновременно поне дузина разноцветни хвърчила (шарени квадрати и ромбове, защото денят бе посветен на традиционното изкуство), великолепното тай-пакпао никак не искаше да се подчинява. Дадох моето синьо-зелено хвърчило с форма на пеперуда на един от студентите и двамата с Ли Пао се наведохме над пакпаото, за да открием причината.

Проблемът, както очаквах, се криеше в направляващата примка. Ли Пао извърши някои корекции в дължината на кордата, после аз се отдалечих и издигнах пакпаото по вятъра. Тъй като не исках да рискувам да го оплета с някое от другите хвърчила, спуснах се надолу по склона. Само Ли беше с мен.

— Сега вече се държи чудесно — рекох аз. (Пакпаото е женско хвърчило, мъжките са по-големи и се наричат „чула“).

— Да, наистина — съгласи се Ли Пао, но по тона му можех да съдя, че мислите му са някъде другаде.

Откъснах поглед от пакпаото и погледнах на изток, откъдето вятърът пришпорваше насам малко облаче. Внезапно заваля. Усетих какво ще се случи, но вече беше късно.

Изведнъж, точно в мига, когато Ли Пао извика: „Кай“, в небето отекна гръмотевица.

Мълнията се понесе надолу по въжето и ме прониза през цялото тяло. Върнах я обратно в небето, пуснах примката и плеснах с ръце. Светкавицата се прибра там, откъдето бе дошла, и облакът се разпръсна.

— Кай Рен! Не аз го направих, приятелю! — извика Ли Пао, който накуцваше зад мен.

— Зная — успокоих го аз, макар да бях изненадан от думите му.

— В облака имаше скрит магьосник. Той се опита да те убие.

— Май разбираш малко от тези неща?

— На младини и аз изучавах Изкуството. Но не знаех, че удар с такава мощ може да бъде отразен.

— Магьосникът демон ли беше, или човек?

— Човек. Съжалявам, че имаш подобни врагове.

Повдигнах рамене.

— Това прави живота по-интересен.

— Не се ли боиш?

Засмях се.

— Може ли да попитам — продължи той след малко — дали имаш някаква роднинска връзка със стъкларя?

— Да — отвърнах.

— Преди много години, в Кантон видях една от неговите бутилки. Никога няма да забравя красотата на оттенъците й. Мислиш ли, че ще мога пак да зърна нещо подобно, преди да умра?

— Да. Уверен съм.

Той се приближи до мен и бавно се поклони. За щастие останалите студенти бяха твърде далеч и нямаше как да ни видят. А и най-много да сметнат, че старецът просто протяга изтръпналите си крайници.

— Кай Рен, който още е известен като господаря Демон — произнесе той.

— Откъде знаеш това?

— Както ти казах, на младини и аз изучавах Изкуството.

— Стани — подканих го, обезпокоен от това колко лесно мога да бъда разкрит. — Не съм искал от теб нищо повече от приятелство и няколко урока по управление на хвърчилата. А сега ме остави да поработя над здравето ти. После ще отидем да обядваме.

Приключих набързо урока, разпуснах студентите и отделих още няколко минути на стареца. Накрая го откарах у дома. Беше един от онези дни, в които О’Кифи наистина ми липсваше. Първият истински приятел от толкова години насам, а нямаше кой да ми помогне, за да проявя гостоприемство…

Ли Пао посрещна невъзмутимо както влизането в бутилката, така и появата на Ширики и Шамбала. Потупа ги по гърбовете и приглади настръхналата им козина.

— Виж, този — той посочи Ширики — е в цвета на имперски нефрит. Другият пък наподобява потъмнял кехлибар или червен халцедон. Винаги съм смятал, че скулптурите на кучетата фу са рожба на нечие развинтено въображение.

— Човек се учи, докато е жив — кимнах философски. Ли Пао се засмя. Кучетата помахаха доволно с опашки.

След като ги подминахме, отправихме се към моя дворец. За разлика от западните замъци, сградата му не доминира над пейзажа, а хармонира с него. Бях вложил немалко усилия в изграждането му, слепвайки ръчно от мокра глина всяка една от пагодите, преди да отпусна на воля магьосническите си умения.

Когато я видя, изправена гордо на фона на вълнистите хълмове отзад, Ли Пао не каза нищо, ала очите му засияха с радостен блясък. Отведох го при широкото стълбище, изваяно от полиран ахат и му направих път да пристъпи през обкованата със злато порта.

Веднага щом влязохме, махнах на прислугата и се разпоредих, да подготвят вечеря.

А ние се настанихме удобно, слушахме музика и пиехме чай.

— Ли Пао — рекох аз, — изглеждаш ми щастлив човек.

— И наистина съм такъв, господарю Демон — съгласи се той. — Децата ми пораснаха и се справят добре в живота. На времето бях преуспял търговец на храни и съумях да им осигуря всичко, от което имат нужда. Оставаше ми малко време за моите изследвания, за приятели и, разбира се, за хвърчилата. Хубав живот беше.

— И все пак, имаш ли усещането, че животът ти не е пълноценен?

— Е, всички хора го имат. Това е неделима част от… човешкото. Съжалявам.

— Не бива да съжаляваш, че си се родил човек. Направи ми впечатление колко много те обичат твоите близки, макар да се налага да се откъсват от своите семейства. Питам се, чувствал ли си се някога самотен?

— О, естествено. Но в това няма нищо лошо. То ми дава възможност да оценя при други случаи щастието.

— Ясно. Защото възнамерявах да ти предложа да се преместиш да живееш при мен. Дори смятах да ти помогна в обучението ти по магьосничество.

Той се засмя.

— Твърде стар съм…

— Ще ти върна младостта.

Ли Пао поклати глава.

— Мисля, че не ме разбрахте, господарю Демон. Оценявам любезното ви предложение, но последните години от живота наистина ми донесоха търсения покой и щастие и бих предпочел да ги прекарам сред хората, които познавам и обичам.

Пресегнах се и го стиснах за ръката.

— Може би в предложението ми да е имало и доза егоизъм — признах аз. — Но аз харесвам твоята… човешка същност и най-вече благородството ти. Оставам твой вечен приятел. Няма да докосна дори твоите спомени за това гостуване, защото ми се иска отново да наминаваш насам — винаги, когато имаш желание.

— Неописуема чест за този скромен слуга.

— Ела. Стани и върви с мен. Искам да ти покажа нещо.

Той се изправи до мен. Поведох го на продължително, безвременно пътешествие из царството на чудесата — и докато вървяхме, дадох воля на моята ци да го облива с жизнерадостната си сила. Някой ден ще узнае, че макар да не съм го обучавал, позволил съм си да усиля многократно уменията, останали му от някогашния му учител, превръщайки го може би в един от най-могъщите магьосници в този свят.

Когато се озовахме в моята изложбена зала, аз разперих ръце. Наоколо бяха изложени подноси, керамика и бутилки. Взех моята любима стъклена купа — зелена, с изваяни отгоре дракони, сякаш готови да защитават онова, което се съдържа вътре, и подсилена така, че да бъде практически нечуплива.

— Ето и моят подарък — произнесох и му я поднесох с поклон. — Храни се редовно от тази купа. Тя ще подобри значително здравето ти. И си спомняй за мен — за демона, с когото си разговарял като с равен. Ела! Ще ти покажа още, преди да те пусна да си вървиш.

Той пое плахо ръката ми, стиснал купата с другата, и двамата продължихме нататък, из двореца от светлина и сенки.

 

 

Когато дойде есента, събрах малко багаж в една раница и се преместих в едно от промеждутъчните пространства. Бях оставил Вис и Тувон да ме убедят, че трябва да присъствам на Великото сборище, което щеше да се състои едновременно в човешките и демонските планини на Северен Китай. Пътуването беше лесно, ако се изключат подобните на лабиринт тунели на входа, но и там се позабавлявахме, защото ги познавахме добре. Докато наближавахме изхода, почувствах, че някой ми слага нещо в джоба. До мен вървеше Вис, затова се наведох към нея и попитах шепнешком, като пъхах ръка в джоба си:

— Какво правиш?

— Не го изваждай нито при болка, нито при лош късмет, а само когато наистина си го загазил. Един малък талисман. Обещаваш ли?

— Щом настояваш. Не мога да откажа на една дама.

— Именно.

Влязохме в двореца под планините. Подминахме няколко групички от перове в градините и по алеите. На три пъти чух да шепнат: „Богоубиеца идва!“

— Бях забравил — въздъхнах. — А и се надявах, че те също са забравили.

— Такива неща не се забравят лесно — рече ми Тувон. Всеки иска да е част от някоя легенда.

— Тогава просто извадих късмет. Инак онзи щеше да ме погуби — заобяснявах аз.

— И аз бях там — поклати той глава. — Не беше късмет.

— По дяволите! Та той беше полубог, а аз — един млад и наперен демон. Трябва да съм го заварил неподготвен.

— И въпреки това твоята победа беше повратна точка в сражение, което се оказа решително. Сигурно е доста приятно да знаеш, че си единственият демон, убил със собствените си ръце някое божество.

— Тези хлапета просто не знаят какво беше тогава — не се предавах аз.

— Нищо, нека имат своя герой.

Изпъшках, но вече бяхме близо до отредените ни покои.

Очакваха ме цял куп съобщения — повечето бяха покани за вечеря или за дискусии върху сложни и засукани теологични теми, в които навярно съм се прочул като специалист. Какъвто всъщност не бях.

Същия ден вдигах чаши с Мелничаря на бури, Гълъбови очи, Ледена шапка и Кралицата на паяците — обядвах с Драконова кръв и Твореца на Сияйните кули и вечерях със Седмопръстия и Разпилени лунни лъчи. Надявах се да открия Скитника и да поговоря с него, но го нямаше никакъв. Нито пък Девор — отсъстваше цялата му група.

Със Седмопръстия си побъбрихме за коктейлите — мода, пренесена от Европа и Америка, — и за ползата от това да поживееш в емиграция, сред чужда култура, от която после да донесеш най-полезното. Обсъдихме и декора на ресторанта, в който се бяхме отбили заедно с Разпилени лунни лъчи, но и тримата бяхме доста критични. Преобладаващият мотив датираше от епохата на династията Тан^[2], но имаше твърде много образци от по-късни култури, за да се наруши крайното впечатление. Метр д’отелът ни придружи до едно сепаре, скрито зад копринен параван с живописни рисунки на пауни и дракони.

За да поддържаме духа на Сборището, никой от нас не се придържаше към човешки облик. Седмопръстия се извисяваше почти до тавана, тялото му бе покрито с лъщящи зеленикави люспи, трите му очи сияеха като раздухани въглени (допълнителното бе нагласено точно в средата на челото), освен това носеше дълга черна роба, изпъстрена с хризантеми.

Дъщеря му (някои смятат, че му е племенница, а други подхвърлят далеч по-неприлични предположения) напълно хармонираше с лунните лъчи в своето име. За разлика от Седмопръстия, който притежава почти материално тяло, нейната естествена форма е съвсем ефирна. Представете си мастилена драскулка по снежнобял лист, наподобяваща женска фигура, нищо повече от няколко извивки и скрития в тях намек за добре изваяни форми. Добавете сребриста коса, спускаща се на вълни до земята, разпилейте над всичко това лунни лъчи и звезден прах и ще получите крайния резултат.

Тя е красива и недостъпна. Нищо чудно дето ревнивците сплетничат, че баща й бил неин любовник.

Също така е сравнително млада, родена в самия край на Демоничните войни, малко преди майка й, страховитата Крис Неописуемия гняв, да почине от раните си, причинени от закривената секира на бог Рр’грр. Като малка я отгледала Вис, която открай време мечтаела за свое дете, но все не й се удавала възможност. Но сетне Седмопръстия, който е прочут със своята ревност, си я прибрал и оттогава не дава никой да припари до нея.

Всичко това, че и още, се пробуди в спомените ми, докато си разменях поздрави с моите гости. Но когато забелязах, че възпитаната в почит към традициите Разпилени лунни лъчи се готви да изпълни ритуала на трите реверанса и деветте поклона в моя чест, аз й подадох ръка и я подканих да се изправи. В първия момент, когато пръстите ми преминаха през тялото й, останах изненадан, но бързо се овладях. В края на краищата, подобно нещо следваше да се очаква.

— Не ми се кланяй, мило дете — произнесох с категоричен тон. — Тук съм само гост и нищо повече.

Тя спусна тъмните си ресници над чифт искрящи очи, но така и не можах да разбера причината за чувствата, които — стори ми се — бушуваха в тях.

— Ти си Богоубиеца — рече тя с нежния си глас. — Ако не беше ти, сега нямаше да ме има. Исках само да ти изкажа благодарността си — така, както ме е учил татко.

Истина е, че ако не бях сполучил с оня късметлийски изстрел срещу Чахолдрудан, Разпилени лунни лъчи нямаше да се появи на бял свят. Крис Неописуемия гняв вече лежеше в прахта и Вис и Седмопръстия се опитваха да я измъкнат от полесражението.

В този ден не се справяхме особено добре. Много от най-добрите ни войни вече бяха ранени, бойният дух постоянно спадаше и почти клонеше към нулата. Малко трябваше, за да настъпи всеобща паника. Ала когато Чахолдрудан се строполи мъртъв, гибелта му вдъхна на демоничния народ нова надежда.

Не ми е в природата да лъжа, но не можех да позволя на това невинно дете да ме дарява с почести, по-подходящи за един император. Затова отново настоях да се изправи.

— Моята победа бе само една от многото в онази битка — уверих я аз. — Ставай. Ако не греша, струва ми се, че долавям уханието на хилядагодишни яйца, поръсени с джинджифил.

Седмопръстия наблюдаваше дъщеря си с нескрита гордост. По негов неуловим сигнал тя се подчини на молбата ми. След като се настанихме около масата, той вдигна покривката от подноса. И наистина, вътре, върху плоска чиния, беше подредена порция хилядагодишни яйца, подправени с джинджифил и ситно нарязан арпаджик. За всеки от нас имаше по чифт изящни клечки от слонова кост.

След първото блюдо поднесоха второ, после трето, всичките приготвени с подобаваща елегантност. В началото разговаряхме на общи теми: обсъждахме Сборището, сравнявахме настоящия организационен комитет с предишните, разказвахме си интересни случки за стари приятели. Когато стигнахме четвъртото блюдо, Седмопръстия отбеляза:

— И тъй, Кай Рен, благодарение на Вис и Тувон ти най-сетне преодоля типичното за теб усамотение.

Макар думите да прозвучаха естествено, в забележката имаше едва прикрита горчивина. Спомних си, че Седмопръстия и Вис са стари съперници и реших да го отдам на това.

— Да, така стана — признах с най-невинното си изражение. — Някои скорошни събития ме отведоха в орбитата на едновремешната ми учителка. И двамата сме натъжени от това, че напоследък демоните проявяват прекомерна склонност да живеят в изолация. Сетне тя и Димящия дух ми напомниха за наближаващото Сборище. Реших, че няма да е зле, ако прескоча насам и навестя някои стари приятели.

Седмопръстия се усмихна.

— И ние се радваме да те видим. От доста време не си се появявал в обществото.

Разпилени лунни лъчи промърмори няколко думи, които подкрепяха становището на баща й. Отвърнах с подобаваща любезност, но скоро ми стана ясно, че няма да се измъкна толкова лесно от нежеланата тема.

— Вис често е движена от толкова мъгляви мотиви, че очевидно единствено тя е наясно с крайната им цел — подметна Седмопръстия.

Отново тези горчиви нотки в гласа, но бързо си спомних за неуспелия опит на Вис да осинови отрано останалото без майка полусираче и ги отдадох на това. Колкото по-дълго живееш, толкова повече съперници и врагове имаш. В отговор просто се покашлях многозначително и съсредоточих вниманието си върху вкусните мариновани гъби.

— Казват, че когато Вис се интересува от нещо, тя го прави, защото така й диктува сърцето — продължаваше непреклонно той.

Кимнах, сръбнах от чая, попих ъгълчетата на устните си с белоснежната салфетка и направих опит да отместя темата.

— Не Вис беше причината за подновеното ни приятелство — рекох аз, като се питах колцина от присъстващите на сборището знаят за дуела ни с Тувон. Нищо чудно Ба Уа, недораслият демон от онази злощастна вечер, да е разпространил новината, за да спечели по-многолюдна публика. — Всичко стана случайно, но продължи по мое настояване, за да изгладя някои противоречия, които възникнаха в хода на първата ни инцидентна среща. По-късно осъзнах, че ми е приятно да се виждам с нея и с Тувон.

Разпилени лунни лъчи вече помагаше в сервирането на следващото блюдо — този път патица, гарнирана с изящно подредени морски охлюви, Седмопръстия изчака мълчаливо да си сипя, докато очевидно подбираше думи за следващия си въпрос.

— Разбрах, че е имало дуел — между теб и Тувон.

— Истинско недоразумение — обясних аз. — Което вече е изгладено.

— Но ако не беше, ти сигурно щеше да убиеш Димящия дух.

Почти не се съмнявах, че наистина щях да изляза победител от нашия двубой, но скромността ми наложи да кимна неопределено.

— И тогава Вис щеше да бъде принудена да отмъсти за него — продължи моят събеседник.

— И тя така ми каза — признах аз.

— Нали знаеш, че твоят душегубец е у нея — подметна уж небрежно Седмопръстия, но очите му ме следяха проницателно.

Не го знаех и информацията премина през тялото ми като смразяващ вятър. След това тръпката отзвуча. Вис не бе предала меча на Тувон, когато двамата се дуелирахме, въпреки че аз бях взел неговия меч за срещата. Значи нямаше за какво да се безпокоя.

— Аз пък мислех, че моят меч-душегубец се е счупил непоправимо още по време на последната война.

— Наистина беше счупен — призна той, — но не непоправимо. Аз го поправих.

Преглътнах онова „защо“, което трептеше на устните ми. Никой от нас не обича душегубците, но много отдавна бяхме принудени да се съгласим, че те поощряват запазването на добрите маниери. Напомнят на всеки от нас, че съществува поне едно оръжие, което е в състояние да ни причини смъртоносна рана и срещу което не съществува непробиваема броня. Седмопръстия беше изковал значителен брой подобни мечове в периода след първото Изгнание, когато всяка вражда между демоните можеше да доведе до катастрофа. Почти всички бяха оставени на съхранение в Арсенала.

С течение на времето някои от мечовете се бяха повредили, други се озоваха у различни колекционери — като моя милост. Тувоновият попадна у мен след една успешна сделка с Гълъбови очи, която получи в замяна разкошна ваза. Не смятах, че някога може да ми потрябва. Гледах на меча най-вече като на израз на оказаната ми чест и доверие от семейството на Вис.

— Та казваш, значи, моят душегубец е у Вис — промърморих аз. — Щом ме предупреждаваш за това, защо си й го поправил?

Седмопръстия свъси вежди.

— Не съм. Поправих го по молба на Нощна булка, която твърдеше, че ще го върне обратно в Арсенала. Зная, че известно време наистина е бил там, но сетне по някакъв начин се е озовал у Вис.

Различни предположения започнаха да се гонят из главата ми. Дали този, който е организирал убийството на Оли, го е знаел? И дали на Вис й е било известно, че мечът на Тувон е у мен? Ако е така, защо досега не ми е предлагала размяна? Имаше ли нещо повече отвъд неясните намеци, които ми правеше Седмопръстия? И защо въобще ги правеше? Може би той имаше собствени причини, за да пробужда отново недоверието между мен и Вис?

— Тази патица — рекох, докато сипвах една порция в чинията на Разпилени лунни лъчи, — е подправена с джинджифил и поръсена с великолепен сос от ароматично масло.

Бащата и дъщерята доловиха почти недвусмисления ми намек. От този момент до края на вечерта разговаряхме само на общи теми.

По-късно, след като поднесоха и последното блюдо, Седмопръстия изпрати дъщеря си в залата.

— Господарю Демон — произнесе той с притеснение, каквото не беше проявявал до момента, — какво мислиш за моята дъщеря?

— Тя е една от най-красивите демоници, които някога съм срещал — отвърнах чистосърдечно. — Образована, интелигентна и покорна. И всичко това в немалка степен се дължи на възпитанието, което си й дал.

— След като Крис умря, наложи се да й бъда и майка, и баща — произнесе развълнувано той. — И сега се гордея с дъщеря си.

Кимнах, очаквайки да продължи.

— Би ли взел Разпилени лунни лъчи за своя жена?

Облещих се. От клюките, които бях дочул през последните месеци, останах с впечатлението, че Седмопръстия никога няма да се раздели с дъщеря си.

— Не съм очаквал подобна чест — отвърнах предпазливо.

— И сега, когато ти се предлага?

— Поласкан съм — признах. — Но не бих искал да се обвързвам с брачна връзка, поне докато не узная истината за смъртта на Оливър О’Кифи и скорошния опит за покушение срещу мен.

Седмопръстия имаше нещастен вид. Побързах да добавя:

— Нямаше да е никак почтено от моя страна да изложа на опасност от отмъщение моята съпруга и семейството й.

Лицето му се проясни.

— Благородно решение. А след това?

— След това ще обмисля предложението с цялата подобаваща сериозност.

— Значи тогава ще поговорим за зестрата — обеща доволно той. — Тя е наследничка на богатства, които съм събирал в продължение на хиляди години.

— И струва колкото всеки грам от тях — добавих любезно.

Разделихме се доволни от края на разговора. Докато обмислях евентуалните последствия от съгласието и отказа си, слязох долу и взех да се разхождам из катакомбите. Гледката беше наистина великолепна, подземната река се разстилаше върху плитко легло от полирани камъни и водата й искреше като колиета и диадеми от замръзнали мехури.

— Ей, Богоубиецо! — извика някой зад мен. — Почакай!

Почувствах нарастваща тревога. Не бях усетил, че някой върви подире ми.

Спрях и изчаках многоръката фигура на Огнена треска да се изравни с мен. Бях го срещнал на излизане от бара.

— Да? — попитах, докато се приближаваше към мен като призрак. Имаше ли всъщност някой там?

Той спря пред мен и двамата си разменихме поклони.

— Говорят, че си бил най-добрият — подхвърли той.

— Едва ли — отвърнах и понечих да се извърна. Почувствах на рамото си груба, арогантна ръка, която ме задържа и обърна.

Завладян от гняв, аз се смалих до размерите на речно камъче, претърколих се зад него и пораснах отново, а през това време от ръцете му към мястото, където стоях допреди миг, бликна странно зеленикаво сияние. Свих пестници, обрулих ушите му, ударих го от двете страни на врата, внуших му кошмари за прииждащи змии, отново се смалих и се върнах на затъмнения бряг.

Внезапно зеленото сияние засия от цялата повърхност на тялото му, озарявайки с отблясъците си околните стени. Едва няколко пръски от него докоснаха ръката ми, но аз почувствах агония, каквато досега не бях изпитвал.

— Това ли е най-доброто, на което си способен, Богоубиецо? — попита ме той. — Защото съвсем скоро ще изям душата ти.

Нещо прещрака в мозъка ми, докато отстъпвах назад. „Ще ти изям душата“ е едно от най-древните демонски проклятия, защото в действителност наистина можем да го правим.

Съсредоточих сили и енергия и атакувах с първата гръмотевична буря, която вероятно познава това подземно царство. Огнена треска се разсмя диво, с маниакален оттенък в гласа.

— А може би сега бе най-добрият ти изстрел, а, Богоубиецо? — извика той. — Май са преувеличили в хвалебствията за теб.

Спуснах се стремглаво върху него и двамата се счепкахме. Многобройните му ръце не му осигуряваха предимството, което очаквах, но затова пък усещах някаква странна слабост в тялото си, пораждана от мястото, където зеленият огън ме бе облизал. Жизненонеобходимите ми резерви от ци бързо се топяха. Ударих го с магия, сродна на онази, с която бях превърнал недораслите демони в камък. С неочаквана пъргавина моят противник отскочи назад, така че само камъните се превърнаха в камъни и хлъзгавата повърхност на пещерата стана на грапав, сивкав гранит.

— Хубав номер — призна той. — Сега обаче ще те смачкам, ще те изгоря и сетне ще те изям.

Метна се върху мен с лапи като железни менгемета. И тогава случайно докоснах с ръка малката издутина в левия си джоб. Спомних си за талисмана, който Вис бе пъхнала там.

Бръкнах вътре и когато извадих ръка, държах между пръстите си миниатюрен пищов с разширено като фуния дуло.

Насочих го към него и дръпнах спусъка. Тялото му стана прозрачно, раздирано от насрещни вълни.

— Не! — изкрещя той.

Вътрешността на подземната галерия се разтърси, стените затрептяха и отгоре се посипаха камъни. Опрях пищова в челото му и изстрелях последния заряд. Стената зад него се разпадна, а тялото му се стопи в ръцете ми. Успях да погълна част от енергията му, а сетне вихрушката го отнесе.

Това не беше демон…

— Богоубиецо! Ето че пак го направи! — извика някой в посока откъм близкия тунел.

Изведнъж от всички ръкави наизлязоха множество демони.

— Поздравления! — чух високия глас на Вис. — Вторият ти полубог, при това беше въоръжен с теронична пушка!

— Не! Да! — поправих се аз. — Не зная. Енергията му ме обърка. Трябва да си почина.

— Ела насам.

Макар все още да таях опасения заради намеците на Седмопръстия, позволих на Вис да ме отведе в моите покои.

— Ще ти помогна да заспиш — увери ме тя — и ще бдя над съня ти, докато почиваш.

— Благодаря ти.

В началото ми се присъниха всички мои жертви, кънтяха закани и проклятия. След тях дойдоха кошмарите. Но все пак спах продължително и дълбоко.