Към научната фантастика спадат и т.нар. „фантази“ — разкази, които по-малко са свързани с научно-технически предвиждания и не обясняват някои „чудеса“, които остават като свръхестествени. Подобен е случаят с възможността за връщане обратно във времето, за използуване на „машина на времето“. Съвременната наука не допуска възможността да се пътува във времето, което бе обяснено в бр. 37/1971 г. на „Наука и техника“. И все пак много писатели-фантасти пишат за това. Предлаганият разказ е едно от тези произведения.

Оригинално заглавие
The Dandelion Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.28-29/1972 г.


Когато видя върху хълма момичето, Марк си спомни стиховете на Една Сент-Винсент Миле[1]. Те нахлуха в главата му вероятно защото момичето стоеше под слънцето и вятърът развяваше косите му — пухкави като глухарче; а може би и поради това, че старомодната бяла рокля се увиваше около стройните й крака. Във всеки случай Марк беше сигурен, че тя по някакъв необясним начин се е пренесла от миналото в настоящето. Първото впечатление се оказа погрешно: както стана ясно по-късно, тя беше дошла не от миналото, а от бъдещето.

Той се изкатери върху хълма и дишайки тежко, спря зад нея. Тя още не беше го видяла и той си мислеше как да я заговори, без да я изплаши. Мъчейки се да измисли нещо, извади лулата си, натъпка я и след това я запали, закривайки я от вятъра с длани. Вдигайки глава, той видя, че момичето вече стои с лице към него и с любопитство го разглежда.

Марк бавно се приближи към нея, чувствувайки остро близостта на небето и наслаждавайки се на духащия в лицето му вятър. Помисли си, че би трябвало по-често да прави разходки. До хълма той стигна през гората и сега тя, вече докосната тук-таме от огнените багри на есента, се простираше далече долу. Зад нея се виждаше малкото езеро със стандартната къщичка на брега и мостчетата за ловене на риба. Когато жената на Марк неочаквано беше извикана в съда — тя беше съдебен заседател, — се наложи той да прекара останалите две седмици от лятната отпуска самотно. Денем той ловеше риба от мостчетата, а през прохладните вечери четеше, седейки пред голямата камина в хола. След два дни редовен живот на него му доскуча; той тръгна да скита из гората, излезе пред хълма, изкачи се на него и видя момичето.

Приближавайки се още повече, видя, че очите й са сини — сини като небето, на чийто фон се очертаваше нейният силует. Лицето й беше детско, нежно и прелестно. С мъка подтисна желанието си да протегне ръка и погали момичето по бузата, целувана от вятъра; той почувствува как пръстите му потръпват.

Та аз съм на 44, а тя едва ли е на повече от 20, помисли си той. Господи, какво ми става!

— Радвате се на изгледа? — запита той силно.

— О, да — каза тя, обръщайки се и възторжено плесвайки с ръце. — Та това е направо чудесно!

Марк погледна в същата посока.

— Да — каза той, — да.

Долу, в подножието на хълма, гората започваше отново. Топлите септемврийски багри бяха залели цялата долина, притиснали селцето, което се виждаше недалеч, и се губеха чак при самите градски предградия. А още по-далеч трептеше в маранята зъбчатият силует на Коув сити, напомнящ на разпълзял се средновековен замък. В маранята той изглеждаше някак си съвсем нематериален и приказен.

— Вие също ли сте от града? — запита той.

— Донякъде — отвърна тя и се усмихна. — Аз съм от онзи Коув сити, който е по-стар от този с 240 години.

По усмивката на момичето той разбра, че тя дори не се надява да го убеди, но в душата си тя би искала да се направи, че вярва на думите й. Той също се усмихна.

— От града през 2201 година на нашата ера? — каза той. — Сигурно около това време градът се е разраснал неимоверно.

— Да, разрасна се — каза тя. — Сега той е част от гигантския град, който достига чак дотук. — Тя показа края на гората в подножието на хълма. — 2040-та улица преминава право през тази кленова горичка — продължи девойката. — Виждате ли онези бели акации?

— Да — каза той, — виждам ги.

— Там сега има нов площад. И на него има един огромен магазин за самообслужване, който не можеш да обходиш за половин ден. Там може да се купи всичко — от аспирин до аерокар. Редом с магазина, там, където е буковата ви горичка, има голям магазин за конфекция, в който се продават най-новите творения на големите моделиери. Роклята, която нося, купих тази сутрин. Тя е простичка и красива, нали?

Красива… Каквото и да би облякла на себе си, всичко би било красиво. Марк обаче все пак погледна роклята. Тя беше ушита от непознат материал, синтезиран очевидно от морска пяна и сняг. На какви чудеса са способни само фабриките за синтетични тъкани… И какви ли не небивалици измислят младичките момичета!

— Вероятно вие сте дошли тук с машина на времето — каза Марк.

— Да, татко изобрети такава машина.

Марк внимателно се вгледа в нея. Той никога не беше виждал такова самообладание — поне мъничко да се беше изчервила!

— И често ли идвате тук?

— Да. Това са моите любими координати във времето и пространството. Понякога стоя тук часове, гледам и не мога да се нагледам. Завчера видях зайче, вчера — елен, а днес — вас.

— Но как така вчера — запита Марк, — щом вие всеки път се връщате по едно и също време?

— Ах, разбирам какво искате да кажете. Работата е там, че течението на времето влияе върху машината, както и върху всичко друго. И за да се върнеш в едни и същи координати, трябва да пререгулираш машината назад всеки 24 часа. Но аз никога не правя това, защото ми харесва повече да се връщам в различни дни.

— Баща ви бил ли е някога тук с вас?

Високо над главите им лениво плуваше клин от диви гъски и момичето известно време ги следи с поглед.

— Татко е болен — каза тя най-после. — А така би му се искало да постои тук… Но аз му разказвам за всичко, което виждам — бързо добави тя, — а това е почти същото. Сякаш самият той е бил тук. Нали?

В погледа й имаше такова желание да чуе потвърждение, че това го трогна до дълбините на душата му.

— Разбира се — каза той, а след това добави: — Сигурно е много хубаво да имаш машина на времето.

Тя кимна напълно сериозно.

— Щедър дар за хората, които обичат природата. През XXIII век подобни красиви поляни са останали твърде малко.

Той се усмихна.

— Не са чак толкова много и през XX век. Бих казал, че това кътче е в известен смисъл уникум. Трябва по-често да се идва тук.

— Наблизо ли живеете? — запита момичето.

— Живея в една къщичка на три мили оттука. Смята се, че съм в отпуска, но нещо не се получава. Жена ми изпълнява своите задължения като съдебен заседател и затова не можа да дойде с мен. Да се отлага отпуската вече беше късно и ето че ми се наложи да стана нещо като Тора[2] по неволя. Казвам се Марк Рандолф.

— А аз съм Джулия — каза тя. — Джулия Денвърс.

Името й подхождаше. Подхождаше й така, както и бялата рокля, синьото небе, хълмът и септемврийският вятър. Вероятно тя живее в малкото селце в гората… Ако й се иска да се представя за човек от бъдещето, то това си е нейна работа. Много по-важни са чувствата, които изпита, когато я видя за първи път, и нежността, която го обхваща всеки път, когато гледа нейното хубавко личице.

— С какво се занимавате, Джулия? — запита той. — Или още ходите на училище?

— Уча се да стана секретарка — каза Джулия. Издавайки напред крака си, тя направи изящен пирует и кръстоса ръце на гърдите си. — Да стана секретарка е моята мечта, та това е направо чудесно — да работиш в голямо важно учреждение и да записваш какво говорят важни хора. Вие бихте ли искали аз да ви бъда секретарка, мистър Рандолф?

— Много бих искал — отговори той. — Жена ми беше моя секретарка още преди войната. Именно тогава ние се срещнахме.

И защо ли й разказвам за това, помисли си Марк.

— Тя беше ли добра секретарка?

— Превъзходна. Беше ми мъчно да загубя такъв работник. Но загубвайки я като секретарка, аз получих жена, така че едва ли това може да се нарече загуба.

— Да, не може. Е, а сега за мен е време да се връщам, мистър Рандолф. Татко чака моите разкази за това, какво съм видяла днес, а и трябва да приготвя вечеря.

— Ще дойдете ли утре?

— Вероятно ще дойда. Аз съм тук всеки ден. Довиждане, мистър Рандолф.

— Довиждане, Джулия — каза той.

Той гледаше как девойката леко изтича надолу по склона на хълма и изчезна в кленовата горичка, където след 240 години ще трябва да премине 2040-та улица. Той се усмихна и си помисли колко очарователно дете е това. Колко прекрасно е, вероятно, да бъдеш толкова неизчерпаемо любознателен и жизнерадостен. Марк ценеше особено високо тези качества, защото сам беше лишен от тях. На 20 години той беше сериозен юноша и учеше в юридически колеж; на 24 имаше собствена практика, която макар и малка, му отнемаше цялото време… Не, не цялото. Когато се ожени за Ана, в живота му настъпи кратък период, през който работата отстъпи на втори план. След това започна войната, а с нея още един период, този път по-продължителен, през който стремежът да се спечелят повече пари изглеждаше занятие неуместно и даже презряно. След завръщането към гражданския живот обаче всичко се промени, още повече, сега той трябваше да издържа жена и син. И от този момент той работеше, без да отпуска ръце, с изключение на четирите седмици годишен отпуск, който той си позволяваше да ползва само съвсем отскоро. Обикновено те прекарваха две седмици с Ана и Джеф на някакъв курорт, а когато занятията на Джеф в колежа започваха, те живееха с Ана още две седмици в къщичката на брега на езерото. Но през тази година Марк трябваше да живее през тези две седмици самотен. Впрочем… не в пълна самота.

Марк вървеше бавно и когато се добра до езерото, слънцето вече беше залязло. Езерото беше малко, но дълбоко; дърветата достигаха до самата вода. Къщата беше малко по-навътре от брега, сред високи елхи, и от него до мостчетата водеше извиваща се пътечка. Зад къщата посипана с чакъл пътечка излизаше на просеката, която водеше до шосето. Голяма кола с багажник и отварящ се покрив стоеше пред задния вход, готова всяка минута да отнесе Марк към цивилизования свят.

Марк си приготви проста вечеря и я изяде в кухнята. След това се пренесе в хола. На улицата под навеса бръмчеше двигател, но това не нарушаваше вечерната тишина, необичайна за градския жител. Като намери в библиотеката антология на американската поезия, Марк седна и отвори на стихотворението „Следобед на хълма“. Той го прочете три пъти и всеки път пред очите му се появяваше момичето, осветено от слънцето, с развявани от вятъра коси и с рокля като от пухкав сняг, която се вие около дългите й стройни нозе. В гърлото му имаше топка…

Като остави книгата върху рафта, Марк излезе на дървената веранда, напълни лулата си и запуши. Той се принуди да мисли за Ана и си припомни лицето й — нежната, но решителна брадичка, топлия съчувствен поглед на очите й, в който се криеше някакъв странен, неразбираем страх; той си спомни гладките й бузи и ласкавата усмивка. И всяка черта на това лице му се стори още по-мила и привлекателна, когато си представи нейните пухкави светлокестеняви коси и висока грациозна фигура. Мислейки за нея, той всеки път се възхищаваше на неувяхващата й младост; тя си оставаше точно така хубавичка, както в далечното утро, когато той вдигна глава и изведнъж видя пред бюрото си смутената девойка. Непонятно е как именно той двадесет години по-късно предвкусва с нетърпение срещата с друга девойка, на която в главата й има само фантазии и може да му бъде дъщеря. Впрочем… това не е съвсем точно. Имаше някакъв миг, когато той се олюля и… това е всичко. Само за кратък миг той загуби равновесие и политна. Сега стъпките му са отново твърди и в света отново е възстановен здравият смисъл.

Марк натъпка лулата и влезе в къщата. Той се съблече в спалнята, вмъкна се в леглото и загаси светлината.

„Завчера видях заек — каза тя. — Вчера — елен, а днес — вас.“

На следния ден тя беше със синя рокля и в същия тон синя лентичка в златистите си коси. Марк постоя малко в подножието на хълма, очаквайки кога ще се отпусне гърлото му; след това се изкачи на върха, където се разхождаше вятърът, и застана редом с девойката. Той видя меката линия на шията й и дъхът му отново спря. И когато тя се обърна и каза: „Здравейте, а аз мислех, че няма да дойдете“ — той дълго не можа да промълви нито дума.

— Но аз дойдох — каза той накрая. — И вие също дойдохте.

— Да — каза Джулия. — Аз се радвам, че се срещам с вас.

Наблизо сред гранитните грамади се беше образувало нещо като скамейка, те седнаха на нея и започнаха да гледат надолу. Той натъпка лулата си и вятърът подхвана струйката дим.

— Моят татко също пуши лула — каза тя, — и когато я разпалва, също я стиска в длани, даже и когато няма вятър. Вие имате много еднакви навици.

— Разкажете ми за вашия баща — каза Марк, — а и за себе си също.

Тя му разказа, че е на 21 години, нейният баща е физик и е бил на държавна служба, а сега е пенсионер, че живеят в малък апартамент на 2040-та улица и тя сама се грижи за домакинството вече четири години, откакто е умряла майка й. След това той разказа за себе си, за Ан и Джеф… за намерението си да направи някога Джеф свой съдружник, за неразбираемия страх на Ан от фотоапаратите, за това, как тя е отказала да се снеме дори в деня на тяхната сватба, и за великолепния туристически поход, който направиха тримата миналото лято.

Когато той замълча, тя, каза:

— Какво чудесно семейство имате. И сигурно е прекрасно да се живее в 1961 г.

— След като имате на разположение машина на времето, вие винаги можете да се прехвърлите при нас.

— Това не е толкова лесно. А да не говорим за това, че дори не ми минава през главата да напусна татко. Трябва да се има предвид и полицията на времето. Виждате ли, да се пътешествува във времето се разрешава само на членовете на правителствените исторически експедиции, а за обикновените хора това е недостъпно.

— Но изглежда, че вие се справяте някак.

— Само защото моят татко е изобретил собствена машина и полицията на времето нищо не знае за нея.

— Тогава вие сега нарушавате закона?

Тя кимна.

— Но само от гледна точка на полицията, само в светлината на нейната представа за времето. Моят татко има своя концепция.

Беше толкова приятно да я слушаш как говори, че той не обръщаше внимание на смисъла на думите й — нека си фантазира, нека говори каквото й хрумне, само да говори.

— Разкажете ми за нея — помоли той.

— Първо ще ви разкажа за официалната концепция. Тези, които се придържат към нея, казват, че никой от бъдещето не трябва да взима участие в събитията от миналото, тъй като дори само неговото присъствие би било парадокс и бъдещите събития би трябвало да протичат другояче, за да се стигне до хармония с парадокса. Затова Управлението на пътешествията във времето разрешава да работят с машините само специалисти и поддържа полиция, за да не позволи да избягат в миналото онези, които тъгуват по по-простия начин на живот и се прикриват като историци, които могат свободно да преминават от ера в ера. От макрокосмическа гледна точка, казва моят татко, всичко, което трябва да се случи, вече се е случило. Следователно, щом веднъж човек от бъдещето участвува в някакво събитие от миналото, то това събитие няма да мине без него от самото начало и никакъв парадокс не би трябвало да се появи.

Марк поднесе лулата до устата си и смукна дълбоко. Тя му беше необходима.

— Вашият баща очевидно е необикновен човек — каза той.

— Разбира се! — от възторг страните й порозовяха още повече, а сините й очи заблестяха. — Вие не можете да си представите, мистър Рандолф, колко книги е прочел. Нашият апартамент е просто натъпкан с тях. Хегел, Кант и Хюм; Айнщайн, Нютон и Вайцзекер. Аз… даже аз самата съм чела някои от тях.

— Аз също имам много книги. Аз също много чета.

Тя го погледна с възхищение.

— Колко е хубаво това, мистър Рандолф! — каза тя. — Аз съм сигурна, че ние имаме много общи интереси.

Разговаряйки, те установиха, че наистина имат много общи интереси… Впрочем той скоро съобрази, че трансценденталната естетика и теорията за относителността не са твърде уместни теми за разговор между мъж и девойка на върха на хълма в септемврийска вечер, дори ако мъжът е вече на 44, а девойката само на 21. За щастие разговорът имаше и своите приятни страни. Анализът на философията на Бъркли позволи да се отбележат не само слабостите в теориите на епископа, но и нежната розовина на моминските страни, а в резултат пък на обсъждането на теорията за относителността стана ясно, че E винаги е равно на mc2, а знанията не само не нанасят вреда на женското обаяние, но са и ценно допълнение към него.

Това приповдигнато настроение не го напусна по-дълго, отколкото би трябвало. С него той си легна да спи. Този път той дори не се помъчи да си наложи да мисли за Ан — знаеше, че това няма да помогне.

„Завчера видях заек, вчера — елен, а днес — вас.“

Сутринта той отиде в селото и влезе в пощата за писма. Но писма нямаше. Марк не се изненада от това. Джеф, така както и той, не обича да пише писма, а Ан сега вероятно е отрязана от външния свят. А що се отнася до клиентите, той беше разрешил на своята секретарка да го безпокои само при най-неотложни случаи.

Марк си помисли дали да не разпита намръщения пощальон за семейството Денвърс, което очевидно живее някъде в този окръг. Но реши да не разпитва. Та нали иначе цялата прецизно премислена от Джулия версия ще се разпръсне на пух и прах, а той не беше толкова прозаична натура, че да разреши една красива измислица.

Днес тя беше с жълта рокля в същия оттенък, както косите й и отново, като я видя, дъхът му спря, и отново не можа да промълви нито дума. Но ето че той възвърна словесния си дар и всичко застана на мястото си — техните мисли бяха като два бистри ручея, които ромолейки весело, се сливат в общ поток.

— А утре ще дойдете ли?

Този път тя зададе въпроса. Впрочем той сам искаше да зададе същия въпрос, но тя го изпревари.

На следващия ден, изкачвайки се на хълма, Марк видя, че девойката я няма. Първоначално разочарованието го зашемети, но след това си помисли, че е закъсняла и ще се появи всяка минута. Седна на гранитната скамейка и започна да чака. Но тя не се показваше. Минаха минути… часове. От гората изпълзяха сенки и започнаха да се катерят нагоре по склона. Стана хладно. Накрая той се предаде и разстроен тръгна към къщата.

Тя не дойде и на другия ден. На следващия също. Той не можеше нито да яде, нито да спи. Риболовът му омръзна. Не му се четеше. И през цялото това време Марк се ненавиждаше — ненавиждаше се затова, че се държи като разтапящ се от любов юноша, затова, че с нищо не се различава от който и да е друг глупак, който вече е над 40, а все продължава да се увлича от хубава мутричка и чифт стройни крачета. Съвсем доскоро той дори не би погледнал друга жена, а ето че не измина и седмица и той не само се загледа, а се влюби.

На четвъртия ден Марк вече не се надяваше да види Джулия… И изведнъж се вцепени целият: девойката стоеше на хълма. Този път тя беше в черна рокля. Той трябваше да се досети за причината на нейното отсъствие; но той не се досети за нищо… докато не се приближи до девойката и не видя сълзите в очите й и как предателски треперят нейните устни.

— Джулия, какво се е случило?

Тя се притисна в него, прилепи лице към сакото му, а раменете й потрепваха.

— Татко умря — прошепна тя и нещо му подсказа, че това са първите й сълзи, че на погребението тя не е плакала и едва сега се разрида.

Марк прегърна нежно девойката. Той никога не беше я целувал, а и сега само прокара устни по челото и се докосна до косите й…

— Разбирам ви, Джулия — каза той. — Зная колко го обичахте.

— Още от самото начало той знаеше, че умира — каза тя. — Знаеше вероятно от времето, от което правеше опити в лабораторията със стронций 90[3]. Но не каза на никого нищо за това… Даже на мене не каза… Не ми се живее. Без него аз няма защо да живея… Няма защо, няма защо, няма защо!

Той я притисна силно.

— Вие ще намерите нещо, Джулия, някого. Вие сте още млада. Вие сте съвсем дете.

Главата й рязко се отметна, тя го погледна с изсъхнали за миг очи.

— Не съм дете! Не смейте да ме наричате дете.

От изненада той отпусна ръце и отстъпи назад. Досега никога не беше я виждал толкова разсърдена.

— Аз не исках… — започна той.

Но гневът й премина така бързо, както се и появи.

— Зная, че не сте искали да ме обидите, мистър Рандолф. Но аз не съм дете, честна дума, не съм дете. Обещайте ми, че никога няма да ми казвате дете.

— Добре — каза той, — обещавам.

— Сега вече е време — каза тя. — Имам хиляди работи на главата си.

— А утре… утре ще дойдете ли?

Тя дълго го гледа. Сините й очи блестяха от сълзи.

— Машините на времето се износват — каза тя. — Трябва да се подменят някои детайли, а аз не зная как се прави това. Нашата… сега вече моята… става само за едно пътуване, а и то…

— Няма ли да се опитате?

Тя кимна.

— Да, ще се опитам. И аз искам да кажа, мистър Рандолф…

— Какво, Джулия?

— Ако не успея да се появя тук още веднъж, знайте… че… аз ви обичам.

Като изтича бързо надолу по склона, тя изчезна в кленовата гора. Когато той разпалваше лулата си, ръцете му трепереха, а клечката изпари пръстите му. Той не помнеше как е стигнал до къщи, как е приготвил вечеря и легнал да спи. Но беше правил всичко това, защото на сутринта се събуди в стаята си, а в кухнята имаше изцапани съдове.

Той изми съдовете и свари кафе. Цялата сутрин лови риба, като се заставяше да не мисли за нищо. По-късно ще гледа действителността в лицето. А сега му беше достатъчно да знае, че тя го обича и че след няколко кратки часа отново ще я види. Даже една развалена машина на времето ще я достави от селцето до хълма без много труд.

Той пристигна по-рано и седна на гранитната скамейка и зачака кога тя ще излезе от гората и ще започне да се изкачва по склона на хълма. Той чуваше как тупти сърцето му и виждаше, че ръцете му треперят.

„Завчера видях заек, вчера — елен, а днес — вас.“

Той чака, чака, но тя не дойде. Тя не дойде и на следващия ден. Когато сенките започнаха да се удължават и стана студено, той се спусна от хълма и влезе в кленовата гора. Намирайки пътечка, той навлезе в гората и стигна по нея до селцето. Марк влезе в малката сграда на пощата и запита няма ли за него писма. Когато намръщеният пощальон отвърна, че писма няма, известно време той не се решаваше да зададе другия въпрос.

— Ка… кажете ми живее ли тук някъде наблизо семейство на име Денвърс? — промърмори той.

Пощаджията поклати глава.

— Никога не съм чувал за такива.

— А в селото имало ли е скоро погребение?

— Нямало е вече цяла година.

Марк ходеше на хълма всеки ден, докато не свърши отпуската му. Но в душата си знаеше, че момичето няма да се върне, че той я е загубил окончателно, сякаш тя въобще не е съществувала. Вечер бродеше из селото с надежда, че пощаджията бърка, но не срещна Джулия и минувачите, на които той описваше външността на девойката, също не знаеха нищо за нея.

В началото на октомври той се върна в града. В къщи се мъчеше да се държи така, сякаш в отношенията им с Ан не се е изменило нищо, но беше достатъчно тя да го види и, както беше очевидно, веднага да се досети. И макар Ан за нищо да не питаше, с всяка седмица тя ставаше все по-мълчалива и замислена, все по-рядко й се удаваше да отклонява очи и скрива страха, който я безпокоеше и преди.

Неделен ден той напускаше града и посещаваше хълма. Сега листата бяха пожълтели, а небето беше дори по-синьо, отколкото преди един месец. С часове стоеше на гранитната скамейка и гледаше мястото, на което видя девойката за последен път.

„Завчера видях заек, вчера — елен, а днес — вас.“

Веднъж около средата на ноември Ан отиде в града да играе на бинго и той остана в къщи сам. Като скуча два часа без работа, Марк си спомни за сглобяващите се картинки-гатанки, които го забавляваха през миналата зима.

Мъчейки се да измисли някакво занимание, каквото и да е, само да се отвлече от мислите си за Джулия, той се качи на тавана да търси картинките. Ровейки се из кутиите, Марк неочаквано блъсна от полицата един куфар. Той падна и удряйки се в пода, се разтвори. Марк се наведе, за да го вдигне и постави на място. Точно с този куфар Ан дойде в малката квартирка, която те наеха след женитбата, и той си припомни, че тя винаги го заключваше и като се смееше, казваше на Марк, че някои неща жената трябва да пази в тайна дори от мъжа си. Ключалката беше ръждясала и затова се отвори от удара.

Марк се готвеше да затвори капака, когато изведнъж забеляза подаващия се от платнената преградка край на бяла рокля. В тъканта имаше нещо познато. Марк беше виждал точно същия материал съвсем наскоро — той предизвикваше спомена за морска пяна и за сняг.

Марк разтвори отново куфара и с треперещи ръце извади роклята. Да, тя приличаше на падащ сняг. Като я сгъна внимателно, той я постави в куфара и затвори капака, след което го остави обратно върху полицата.

„Завчера видях заек, вчера — елен, а днес — вас.“

По покрива барабанеше дъжд. Гърлото му се сви така, че за един миг на Марк му се стори, че всяка секунда ще се разридае. Бавно слезе по стълбата от тавана, а след това по витата стълба от втория етаж в хола. Часовникът върху камината показваше единадесет без четиринадесет минути. След няколко минути тя ще се покаже на ъгъла, слизайки от автобуса, и ще тръгне по улицата към къщи. Ще тръгне Ан… Джулия, а може би Джулиан?

Вероятно тя се казва точно така. Хората винаги запазват макар и част от предишното си име, когато сменят фамилията си. Криейки се от полицията на времето, тя вероятно не само е сменила фамилията си, но е взела и още някакви мерки. Съвсем не е изненадващо, че никога не искаше да се снима! А колко страхове тя сигурно е преживяла в онзи далечен ден, когато влезе в неговата кантора и стеснително запита няма ли място! Съвсем сама в чужд свят, без да знае дали е вярна бащината концепция за времето, без да знае дали човекът, залюбил я на 40 години, ще изпитва към нея същите чувства, когато бъде само на 20. Тя все пак се върна, върна се, както беше обещала.

Двадесет години, с удивление помисли той, и през всичките тези години тя е знаела, че в един прекрасен ден ще се изкача на хълма и ще я видя млада и красива, стояща на слънцето, и отново ще се влюбя в нея. Тя е трябвало да знае, защото това е било нейното минало и моето бъдеще. Но защо нищо не ми е казала? Защо не говори сега?

И изведнъж той разбра.

Дишането му пресекна. Нахлузвайки в коридора шлифера, той изскочи под дъжда. Вървеше по пътечката на градината, а дъждът го удряше по лицето и по страните му течаха капки, дъждовни капки и… сълзи. Как е могла такава красавица като Ан… като Джулия да се страхува от старостта? Нима тя не е разбрала, че в неговите очи не може да се състари, че за него тя не е остаряла нито с един ден от минутата, в която, вдигайки очи от книжата, я видя стеснително изправена в малката стаичка и веднага се влюби в нея. Нима не беше разбрала тя защо девойката на хълма му се стори като чужда?

Той излезе на улицата. Вече беше почти пред спирката, когато автобусът се приближи и от него излезе жена в бяла мушама. Гърлото му се сви така, че той съвсем не можеше да диша. Златистите коси сега са пожълтели, моминската прелеете изчезнала, а дългите стройни крака на слабата светлина на уличните лампи изглеждаха по-изящни, отколкото под яркото сияние на септемврийското слънце.

Тя тръгна към него и той видя в очите й добре познатия страх, страх, който сега, когато той знаеше причината му, беше непоносим. Лицето й започна да се разкривява и той, без да вижда нищо, се устреми към нея. Когато те се срещнаха, очите на Марк започнаха отново да виждат ясно и протягайки ръка, той се докосна до мократа й от дъжда буза. Тя разбра всичко и страхът от очите й изчезна завинаги. Хванати за ръка, те тръгнаха под дъжда към дома си.

Бележки

[1] Американска поетеса.

[2] Американски писател, призоваващ да се живее сред природата.

[3] Изотоп на химичния елемент стронций, отличаващ се с висока радиоактивност. — бел.ел.кор.

Край
Читателите на „Глухарчето“ са прочели и: