Олга Ларионова
Звездна соната. Алегро

Слънчевото избухване се втурна покрай стените и опаса зданието с ослепителна огнена ивица, която се извиваше като златоносна жила. После още веднъж. И още веднъж.

— Леле майчице — прошепна Ричин, — ще взема да се върна в базата пелтек…

Той погледна Нолан под око. Но онзи мълчаливо гледаше шлема си, сложен пред него на блестящата покривка. И пред Ричин имаше такъв шлем, сега това бяха предаватели, които ги свързваха с кораба. Да, командирът, както винаги, беше прав: ако сега има някой истински ядосан, това е Гедике, останал на „Молинел“. Вахтата си е вахта и винаги има по един обречен да виси на кораба.

Отвъд конусообразните стени, многократно опасани с пепеливожълти обръчи, се надигаше двугласов мъчителен рев — две кафяви кълба се стрелнаха нагоре по изящната спирала, а лилавата им сянка леко докосна стените.

Пустошаните бавно наведоха глави и вдигнаха десните си ръце, при което дясното им крило се разтвори. Да не бяха тези крила, те щяха да приличат на мързеливи ученици, които без желание отговарят на въпросите на учителя. Широките ръкави на мъглявите им одежди все така бавно разголиха тънките им слаби ръце и за сетен път напомниха на жителите на Земята за малката сила на тежестта, една от главните прелести на Бялата Пустош.

Обичаите на тази планета дотолкова съвпадаха със земните, че Ричин пак погледна командира и се опита да отгатне какви мисли пораждат у него тези прекалено натрапчиви сравнения, но лицето на Нолан си оставаше непроницаемо, както винаги напоследък непроницаемо.

Тътенът се отдалечи и стихна; пустошаните пуснаха ръцете си, а онзи, който стоеше в средата, точно срещу шлема на командира, отвори уста и беззвучно размърда устни.

— Във ваша чест планетолетите с номера седемнайсет и седемнайсет дубъл правят почетен кръг над космодрума — изломоти изправеният на задните си крака бръмбар преводач и опашната му антена ситно затрепери.

Нолан и Ричин станаха, съвсем церемониално и отмерено се поклониха към гостоприемните си домакини, като при това поскърцваха със синтериклона на скафандрите си. Отдавна трябваше да са ги свалили — те нищо не струваха без шлемовете и ръкавиците, но командирът си залагаше главата, че под синтериклоновата ризница на Ричин се подава неизменната фланелка със скъсани лакти. Този безделник дори за първата визита на новата планета не пожертва циганските си навици и не се нагласи с колосана риза и връзка.

Нещо щракна в сложените на масата шлемове — на кораба Курт бе включил микрофона.

— Аз казах ли ви, че първите експедиции трябва да се комплектуват само от японци — дочу се гневният му глас. — На тях всичките тези поклони и реверанси биха им изглеждали нещо съвсем естествено. Не мога да ви гледам — държите се като провинциалисти от някой забутан ръкав на Галактиката. Бъдете по-непринудени, дявол да ви вземе, и не забравяйте да ги попитате на какъв принцип летят техните съвсем недетски балончета!

Курт беснееше — кому ли е приятно да стои на вахта през първия ден на контакта! Но командирът си знаеше работата — ако бе взел Гедике със себе си, щяха да стигнат само до първия пустошански кораб, Курт щеше да заседне под дюзите му заедно с някой смахнат механик като самия него и щеше да се наложи да ги измъкват с помощта на космодрумния автотоварач — при условие че пустошаните разполагаха с такива.

Все пак Гедике беше професионален космически състезател. И беше тръгнал с този рейс само защото Ричин го бе хванал за врата, докарал го бе до „Молинел“ и без излишни обяснения го бе натикал в люка. Нямаше нужда от излишни думи — твърде отдавна бяха приятели с Гедике и сега беше достатъчно само Ричин да каже, че му трябва втори пилот, комуто да вярва като на себе си. Гедике разбираше, че Михайло не би се решил да смени втория пилот, ако нямаше достатъчно основания.

Но Ричин наистина нямаше основания.

Просто в навечерието на отлитането Нолан, и без това затворен и мълчалив, неуловимо се бе променил, сякаш бе станал още по-мълчалив и непроницаем, макар и преди да беше крайно необщителен. Тъкмо тази негова необщителност не позволи никому, освен на щурмана, да забележи, че вътре в командира като че ли имаше раковина, която всеки момент щеше да се пропука.

Ричин се доверяваше на интуицията си така, както петелът — на изгрева на слънцето. Той помоли един познат диспечер, който, след като направи справка с всички оперативни донесения по усвоения сектор от Галактиката, му съобщи, че няколко часа преди това е бил приет сигнал SOS — при стартиране от Земята на Атхарваведа се взривил реакторът на планетния двигател на малкия сухотоварен кораб „Бинтуронг“. Загинали са всички, намиращи се на кораба — четиримата летци и една пътничка. Това е всичко.

Тогава Ричин напусна космодрума, прескочи до Вормс и измъкна Курт направо изпод арката на старинна тухлена порта, където той обмисляше предстоящото състезание и несъзнателно имитираше гримасата на хералдическата маска над вратата. Ричин доведе Курт, а Нолан не каза нищо, само кимна.

А Гедике също не можеше нищо да знае за Нолан — преди това бяха летели заедно само веднъж, и то много отдавна. Затова се свърза с диспечера и помоли да го задраскат от списъка на участниците в олимпийското надбягване „Нептун — 89-ти спътник“, взе необходимата (и, естествено, забранена) доза антисънтороин, а след това и двамата не затвориха очи през шестнайсетте дни полет до Бялата Пустош дори когато се сменяха от вахта. Ако Нолан беше предишният Нолан, той щеше да забележи, че се грижат за него като за болен. Но той мълчеше и караше кораба от един подпространствен скок към друг по-точно и безпогрешно от всякога. Към края на полета Ричин започна да се съмнява дали е постъпил правилно, като е докарал Гедике на „Молинел“ — командирът беше безпогрешен като автомат. Той не само че не бе направил грешка — той не допусна да се промъкне съмнение, че такава грешка е възможна макар и теоретически.

Но за Гедике, който виждаше всичко с ненавикналото око на новак, превръщането на командира в ходеща изчислителна машина беше направо страшно. На шестнайсетия ден нервите на Курт бяха така опънати, сякаш бе участвувал в състезание с неизвестна нему машина, и то с робот вместо шофьор, а самият той играеше ролята на баласт.

На Ричин му беше мъчно за Нолан, а Курт се боеше и за тримата.

Но ето че това прелитане, отстрани погледнато — толкова благополучно, — свърши, мъничкият им „Молинел“ бе внимателно взет на гравитационен буксир и леко спуснат върху украсения с шоколадовокафяви рисунки пустошански космодрум. И ето вече седят в невероятно, дори потискащо великолепния хол на космопристанището — всички служби са под земята, а тук е вестибюл или банкетна зала, покрита с гигантска вдлъбната фуния, устремила кристалните си стени далече над облаците. Когато те се отдръпват, на върха се вижда златната фигура на пустошанин, разперващ криле — оттук, отвътре, тя много прилича на земната птица Феникс. Но слоестите облаци, сякаш изстискани от гигантска космическа тубичка с боя, се редят първо лилавокафяв, след него — бледожълт, навътре — жълтеникавозелен, после отново се събират, гаснат звездите, току-що появили се на звездното небе, а зад тези извиващи се слоеве изчезва и чудноватият кадифеночерен обръч, обсипан с ярки светещи точки. Това крехко съоръжение, легнало върху тънки светлинни подпори, противоречащи на всякакви представи за законите на притеглянето, опасва целия космодрум, сякаш за да го предпази от някакви невъзможни за тази благополучна планета беди… Но сгъстят ли се облаците, веднага сталактитовият чертог на хола на космодрума се озарява от ослепителния блясък на неизвестно откъде появило се слънце и куполът пламти, подобно на Вагнеровата Валхала.

Но гостите от Земята и домакините на този дворец, седнали около масата под стремително издигащите се нагоре фуниеобразни стени — всички, безгрижни като древни богове, ядат шестата поред порция пустошанска амброзия, чиято ароматна пара покрива с малки капчици сложения пред Нолан шлем. Пустошаните са с около една глава по-високи от жителите на Земята, движат се плавно и леко забавено, без дори да загатват за онази недодяланост, присъща обикновено на мършавите дангалаци от Земята. Тази лекота не е учудваща — все пак на тяхната благодатна планета силата на тежестта е с двайсет процента по-малка от земната. Екипажът на „Молинел“ отдавна бе свикнал и с ослепително белите им лица без какъвто и да е оттенък, и с метално проблясващите им дълги крила, които те досега не бяха използували, пък и малко ли бяха другите необикновени дреболии, с които лесно можеха да се примирят и да не ги забелязват — но беззвучно мърдащите им устни страшно дразнеха земните жители.

Кой знае как се е случило, но пустошаните, които учудващо много приличаха на земните хора, разговаряха на ултразвуковите честоти. Може би прилепите биха могли да влязат в контакт с тях, но не и хората. И пустошаните не чуваха хората, защото слухът им беше настроен на извънредно тесния диапазон между двайсет и два и двайсет и три килохерца, отреден им от еволюцията, наричана през различните етапи от човешкото развитие ту бог, ту природа.

И ето ги седнали от другата страна на масата — хипертрофирано приветливи, разтапящи се от гостоприемство, плавно бавни, досущ като Днепър в тихо време, и най-важното — абсолютно неми. Ричин за миг дори притвори очи — изведнъж страшно му се прииска да провери да не би да сънува някакъв извънземен неозвучен сън; изведнъж той се озова съвсем сам в посърнало-лъчистия мрак на затворените си клепачи, не се чуваше дори дишането на Нолан…

— Ей, Михайло — от наушниците на сложения пред него шлем се чу тихият глас на Курт, — я махнете този пудинг оттам! Нищо не виждам.

Ричин отвори очи и безшумно плисналото се сияние на кристалната зала едва не го накара да се намръщи. Пъргавите като бълхи кибери изскачаха сякаш изпод земята и припряно подреждаха пред седналите седмото поред ястие. Пред шлема се извисяваше наистина уникална гастрономическа постройка, висока около седемдесет и пет сантиметра; от върха й се издигаше благоуханен сладък пушек.

Нолан изпревари Ричин и без да разклати дори ароматната кула, взе шлема и го премести вляво от себе си. В същия миг изпод ръката му се подаде услужливият кибер и сложи пред шлема чиста чинийка и двурога вилица.

Ричин се усмихна. Нолан отмести очи. Единият от домакините замърда устни — киберите пъргаво прибраха и трюфелния вулкан, и чинийката.

Командирът наведе глава в знак на благодарност и уважение.

— О, плешива Пустош! — изтръгна се от шлема. — Ще спрете ли да приклякате и да се кланяте като халифи? Време е да започвате деловия разговор. Аз тук без вас пресметнах каква трябва да е тягата на двигателите им…

— Я мирясай, Курт — не издържа накрая Ричин, — етикетът си е етикет, пък и това бръмбарче може всеки момент да започне да превежда нашите диалози.

— Няма начин — прибързано заяви Гедике. — Този пустошански бръмбар, дето се мотае на масата пред вас, с единия си изход се е включил към логическата си машина, а с другия — към нашия корабен лингвист. Така че аз по уредите мога да видя — когато се занимава с превод, от нашите енергобакове се изсмуква толкова енергия, че сякаш виждам как старчето „Молинел“ изтънява пред очите ми. Пък и вие самите можете да видите кога работи преводачът — бръмбарът се изправя на задните си крака като Медния конник…

— Млъкни — помоли още веднъж Ричин.

Курт млъкна.

А разговорът вече наистина не беше делови. Пък и за какви ли работи си струва да се говори при първата среща? Главното е, че се намерихме, и двете страни са глупаво радостни, понеже отдавна е забелязано, че колкото е по-висока степента на цивилизацията, толкова по-голяма е радостта при установяване на контакт. Погледнеш ли пустошаните — направо виждаш как излъчват някакво нежно сияние. „Среброликите“…

Почти като при Омир.

— … Вашата планета е с невероятен коефициент на отразяване — бавно каза командирът, сякаш за да даде време на преводача да обмисли всяка дума. — Дори й дадохме условното име Бялата Пустош. Но, естествено, в каталога ще включим името, което вие самите сте дали на планетата си.

Пустошаните се усмихваха лъчезарно, кимаха едновременно и към госта, и към киберпреводача, той пък усърдно клатеше опашка, докато превеждаше грубите земни звуци на техния беззвучен език. По стените и пода се плъзгаха златистомедени петна, подобно на отблясъци от общите усмивки. Атмосферата на тържествения банкет не предразполагаше към технически подробности, затова чрез бръмбара си пустошаните накратко разказаха, че планетата им се намира в голяма близост до тяхното слънце, а има още и две топли луни, и за да не страдат от прекалената светлина и топлина, те „белосали“ повърхността на планетата си. Нещо повече, сега по цялата суша се въвежда ред — изравняват се планинските хребети, нивото на континентите се издига с цел предпазване от наводнения, изместват се центровете на възникване на сезонните урагани. Естествено, наложило се всички живи същества да се преместят по луните и спътниците, но нали в края на краищата рано или късно е трябвало да се заемат с това…

Ричин следеше чудноватия танц на бронзовия бръмбар и полека издивяваше. Сияние, блещукане, преливане — да знаете как за някакви си три часа може да ти омръзне целият този безкраен и безшумен кръговрат! И сред този сияен въртеж имаше само едно място, където можеше да си почине човешкото око; Ричин се загледа натам, без да откъсва поглед.

Това бе чисто и просто един коридор, който водеше към подземните етажи на космопорта. От овалния, прохладен отвор, от който бяха изпълзели тъмнозелените стъбълца на поветицата, също не се чуваше никакъв звук, но това бе естествена тишина, присъща на тъмнината. Ричин непрекъснато гледаше полюшващите се стъбълца и все не можеше да си спомни къде беше виждал същите такива листа с цвят на кладенчов мъх, а сетне изведнъж си спомни — ами че по картините и подготвителните за стенописите картони на Леонардо, неговите усамотени и, без съмнение, предназначени за сладки греховни наслади изкуствени пещери с ручеи и без ручеи, с лукави, разглезени мадони от богаташки, а не от дърводелски семейства, и навсякъде тази зеленина, където всяко листенце завършва с остра брадичка, сякаш е малък тъмномаслинен отпечатък на Марииното лице…

Нолан пресрещна погледа му и също неволно се загледа натам. Наистина, той не мислеше за влажната субтропична поветица, която висеше от сводовете на прохладната галерия и като че ли водеше към обителта на някакви не съвсем позволени галактични блаженства; просто очите му си почиваха върху тъмното петно, а самият той обмисляше утрешния ден и първите наистина делови срещи, проблема за необхватния поток от информация, която ще трябва не просто да се приеме и докара до базата, но още тук незабавно да се осигури стопроцентното й дешифриране. Оттук, несъмнено, повече ще вземем, отколкото ще дадем в замяна; а може пък на пустошаните да не им трябва нищо друго освен радостното съзнание, че някъде отвъд условните зони на отдалеченост, отвъд пропастите и изкривяванията на пространството съществува един човешки свят.

Не хуманоиден, не човекоподобен, а човешки.

— … А за очистване на атмосферата от различните активни частици — бръмбарът преводач монотонно пукаше, — насъбрали се в горните слоеве през седемстотинте…

И в този миг се чу вик.

Той можеше да идва само оттам, от дълбините на тайнствения коридор, и влажната падаща зеленина само го приглуши, но не скри нетърпимата болка, от която само човек можеше да крещи така.

Нолан и Ричин скочиха едновременно, а под краката им дребната кибернетична паплач се разбяга. Едновременно щракнаха клапаните на шлемовете им, ръцете и на двамата земни жители едновременно и непроизволно се стрелнаха към колана, към мястото, където този път не се усещаше — а не можеше и да се усети — обикновената тежест на десинторите.

Един до друг опрели рамене, те ловяха последните пресекливи хлипания, които достигаха до празничната им бляскава маса все по-леки и замиращи. Но ето че всичко стихна и в плътно прилепналите им шлемове се чуваше само тежкото дишане на Курт.

И едва тогава сребърните ликове на пустошаните, засенчени от недоумение и загриженост, започнаха полека да се обръщат към земните жители. Възсухите длани, издигнати нагоре, плавно и съгласувано се люшнаха, досущ камбанки на тънки стъбла. Уплашеният от резките движения на хората бръмбар преводач, който в програмирания си порив за самосъхранение се бе хвърлил зад нещо като супник или съд за боле, сега отново изпълзя, виновно заклати опашка и подчинявайки се на движението на устните на едного от домакините, припряно се осведоми каква е била причината за тревогата на високите гости.

Високите гости се спогледаха.

— Ние чухме вик — не съвсем убедено каза Ричин, — някой викаше за помощ…

Нолан поклати глава: това не бе вик за помощ, така се вика, когато вече нищо на света не може да ти помогне.

Сянката на недоумение по лицата на пустошаните се смени от напълно оправдано недоверие. Веднага замърдаха няколко чифта устни, това накара нещастния бръмбар да се завърти няколко пъти около оста си, преди да избере думите на кого от стопаните си да преведе първо.

И той преведе.

Та така, колкото и да е печално, високите гости са станали жертва на преумората. Никой не е викал. Никой не е могъл да вика — ПУСТОШАНИТЕ НЕ ВИКАТ. Силните емоции са останали там, в дълбините на отминалите векове, а сега от силни болки аборигените се предпазват чрез сигурни препарати, а от морални страдания — чрез съвършено умение да потушават емоциите си.

И за да помогнат на скъпите гости да забравят този печален инцидент, флагманът на ескадрилата планетолети от малкия каботажен флот сега ще демонстрира…

Викът се изтръгна от мрачината на кръглия коридор и изцяло запълни този необозрим сияещ хол. Той се издигаше нагоре по параболичните стени направо към златната крилата фигура, увенчаваща върха на постройката, и изглеждаше странно, че дори до това крилато същество не достига целият ужас, цялата безизходица на този вопъл, изтласкал сякаш всичкия въздух. Безметежните, засмени лица на пустошаните им се струваха невероятни — сякаш самите те и този вопъл се намираха в различни, взаимопроникващи, но не контактуващи помежду си системи.

— Хайде де! — не издържа Курт. — Какво чакате, момчета?…

Без да се колебаят повече, Ричин и Нолан се втурнаха в тъмнозелената яма на коридора. Разтревожените и недоумяващи пустошани, подобно на тълпа Дантеви сенки, се плъзнаха след тях. Във влажния полумрак, подсилен от висящата зеленина, смътно се очертаваха врати. Зад петата от входа се чуваше глух стон. Струваше им се, че там някой се мъчи да заплаче, но не успява.

— Тук е — прошепна Ричин и се обърна към командира.

Пустошаните, които ги бяха наобиколили в полукръг, отново се раздвижиха и се отдръпнаха. От тълпата се отдели един, който в полумрака не се различаваше от другите — освен че беше по-нисък. Той вдигна ръце и покриващата вратата зеленина се отдръпна като жива. Още един неуловим жест — и веществото на вратата започна да се обезцветява, премина всички нюанси на толкова обичания от пустошаните седеф и стана прозрачно като стените на хола.

И тогава се видя, че там, във вътрешността на тясната, обрасла със зеленина стая, лежи човек.

Той лежеше върху някаква кехлибарена мрежа, чиито възелчета леко светеха — беше легнал по лице, но ако се съди по треперенето на раменете му, не им беше трудно да се досетят, че тъкмо той бе крещял. Бе крещял така, сякаш бе останал съвсем сам в цялата Вселена с ясното съзнание, че е завинаги.

Металическият преводач се покатери по крака на Ричин, местейки паешките си крака. Пустошанинът, който правеше магиите с вратата, се усмихна малко виновно и замърда устни.

— Както виждате, няма причини за тревога — преведе бръмбарчето. — Тук си почива щурманът на товаро-пътническия космолет, едва вчера благополучно завърнал се от рейс. Вероятно умората му е попречила да излезе с всички да посрещне високите гости. (Следваха поклони с приклякане.) А сега, след като уредихме това малко недоразумение, не е ли време да се върнем на масата?

Нолан упорито разглеждаше бронзовото гръбче на бръмбара и не помръдваше. Най-сетне вдигна глава и попита, произнасяйки думите с видимо усилие.

— Моля да бъда извинен, ако въпросът ми ви се стори неуместен или безтактен, но вие сигурни ли сте, че този щурман наистина БЛАГОПОЛУЧНО се е върнал от рейс?

Въпросът не им се стори неуместен. Бръмбарът даде отговора, без да дочака репликите на стопаните си — явно, използуваше машинната памет на логическото устройство, с което беше свързан:

— За нашия космически флот произшествията са изключителна рядкост. В цялата многовековна история на космоплаването в Пространството са загинали четири хиляди триста двайсет и седем жители на планетата. В памет на всеки един от тях на каменния перваз, опасващ нашия космодрум, е запалена вечна звезда.

Ето какво е значел кадифеният черен обръч, подкрепян от светлинните стълбове!

— Последната авария — продължи словоохотливият кибер — е станала точно над това летателно поле. Но е било много отдавна. Преди година. — Бръмбарчето млъкна, сякаш още веднъж да направи справка в електронната памет. — Да, преди година, в този ден и час. Много отдавна.

Нолан неволно се обърна, сякаш оттук, от тъмнината на коридора, можеше да различи звездичката, запалена точно преди година върху каменния перваз на космодрума. Той беззвучно замърда устни, също като пустошаните.

— Какво има? — бързо попита Ричин.

— Не, нищо — той погледна тълпата сребролики същества, които допреди няколко минути му се струваха по-възвишени и прекрасни от хората. — Мога ли да остана малко с щурмана?

— О, да, естествено, волята на високите гости…

Нолан блъсна вратата с рамо и влезе в стаята. Легналият върху кехлибарената мрежа човек не вдигна глава. Нолан се хвана да мисли, че от момента, в който чу вика, той не мислеше за него като за абориген. Той беше човек и също като земните хора си мислеше, че страда нечуто за другите…

В тясната стаичка нямаше къде да се седне и докато затворилата се след командира на „Молинел“ врата губеше своята прозрачност, можеше да се види, че той все така стои до главата на пустошанина с неловко и безпомощно отпуснати ръце. В коридора стана тъмно, ако не се смята слабото млечно сияние, излъчващо се от лицата и оголените ръце на пустошаните.

— Да вървим да си дояждаме баницата, що ли — с досада каза Ричин, изтръска бръмбара от крака си и се запъти към изхода.

Отзад беше тихо. Измъченият и отчаян глас бе замлъкнал. Не се чуваше и Нолан. Макар че — нима някога се е чувал?

А тържествената маса, настръхнала от многобагрието на кристалните искри, вече благоухаеше и се огъваше под тежестта на осмото ястие. Разтревожилото се множество пустошани се пръсна по местата си. Седна и Ричин. Шлема си бе смъкнал още там, край вратата, но този път не го сложи на масата, а го притисна между корема си и твърдата като мидена черупка покривка.

— Нищо не виждам — дочу се от шлема мърморещият глас на Гедике. — Някаква перлена каша… Да не би да са сложили екран, а? Ще ми осигуриш ли обзор най-сетне?

— Ще минеш и без него — отвърна Ричин. — И по-малко питай — за всичко ще говорим на кораба.

„Все пак добре, че не му казах за «Бинтуронг» — мислеше си Ричин. — Малкият сухотоварен кораб «Бинтуронг», с четирима пилоти и една пътничка. Курт нямаше да се сдържи, непременно щеше да изтърси нещо по общия фон за връзка. А така той не се досеща за нищо…“

От шлема се чу сухо щракане.

— Ти ли се изключи? — попита Курт.

— Не, Нолан прекъсна връзката. Той е там с онзи…

И също едва не се изтърва да каже — „човек“.

Настъпи продължително мълчание.

— Чуй ме, Михайло — отново не издържа Курт. — Аз все си мисля: е, от пустошаните няма какво повече да се иска — явно, те са си такива по природа…

Ричин бързо погледна пред себе си — бръмбарът флегматично си чистеше лапите, значи не превеждаше.

— Но ние двамата — продължаваше вторият пилот, — как можахме ние двамата толкова дни да не чуем своя командир?…