Джеймс Редфийлд
Десетото откровение (7)

ВЪТРЕШНИЯ АД

Целият потръпнах, когато се взрях в околния мрак. Смътното чувство на ужас в началото, определено преминаваше в усещане за самота и отчаяние.

— Попадал ли си тук и по-рано? — попитах Уил.

— Само отдалеч — отвърна той. — Не и насред него. Чувстваш ли колко е студено?

Кимнах и в този миг видях нещо, което се движеше.

— Какво е това? Уил поклати глава:

— Не зная със сигурност.

Въртящо се безплътно кълбо приближаваше към нас.

— Сигурно е друга духовна група — казах аз.

С приближаването им аз се опитах да насоча цялото си внимание към мислите им, чувствайки още по-голяма самота, дори гняв. Опитах се да се отърся от тези чувства, да стана по-отворен.

— Почакай — едва достигна до мен гласът на Уил. — Още нямаш достатъчно сили.

Беше твърде късно. Внезапно попаднах сред гъста тъма и отвъд нея в някакъв голям град. Огледах се ужасен, стараейки се да запазя разума си, и разбрах, че архитектурата е от деветнайсти век. Озовал се бях на една многолюдна улица и виждах в далечината да се извисява кубето на някаква централна сграда. Първоначално си помислих, че наистина съм се озовал назад във времето, но някои аспекти на реалността не съвпадаха: хоризонтът избледняваше в странно сив цвят, небето бе маслиненозелено, подобно на небето над офиса, който бе конструрирало съзнанието на Уилямс, когато той не искаше да разбере, че е умрял.

Ненадейно забелязах четирима души, които ме наблюдаваха от отсрещния ъгъл на улицата. Направо се смръзнах на мястото си. Бяха добре облечени, а единият бе вирнал глава и пушеше дълга цигара. Другият погледна часовника си и го върна обратно във вътрешния си джоб. Те изглеждаха изискани, но зли.

— Всеки, който знае какво е ярост, е мой приятел — чу се нисък глас зад гърба ми.

Обърнах се и видях едър закръглен мъж, също добре облечен, с широкопола мека шапка, който приближаваше към мен. Изразът на лицето му ми беше познат; бях го виждал и по-рано. Но къде?

— Не обръщай внимание на онези — добави той. — С тях не е трудно да се справи човек.

Погледнах едрата му, прегърбена фигура и подвижните му очи и внезапно си спомних кой е. Това беше командирът на федералната армия, който ми се бе явил във виденията от войната през осемнайсти век, онзи, който отказа да се срещне с Мая и заповяда да бъдат нападнати туземците. Сигурно всичко това е самоизмама, помислих си аз. Сигурно той възпроизвежда някаква ситуация от живота си, за да не осъзнае, че е мъртъв.

— Това не е реално — изтърсих аз. — Ти си… мъртъв. Той, изглежда, не обърна никакво внимание на думите ми.

— Та значи какво направи, за да се отървеш от онази банда чакали?

— Нищо не съм правил.

— О, разбира се, че нещо си направил. Познавам този израз на лицето ти. Те си мислят, че целият град им принадлежи. Че направо целият свят им принадлежи — и той поклати глава. — Това са хора, които не вярват в съдбата. Мислят си, че могат да програмират бъдещето така, както си искат. Всичко. Икономическото развитие, управлението, парите, дори съотношението между световните валути. Това съвсем не е лоша идея всъщност. Тоя свят е пълен с ратаи и идиоти, които биха съсипали всичко, ако им се остави в ръцете. Хората трябва да бъдат водени като стадо, да се упражнява над тях колкото се може повече власт, а ако можеш междувременно да направиш и малко пари, защо не? Но онези нищожества се опитаха да ме минат. Естествено, аз съм твърде умен за тях. Винаги съм бил по-умен. Е, и какво направи?

— Чуй ме — казах аз. — Опитай се да разбереш. Нищо от това не е реално.

— Ей, съветвам те да ми имаш повече доверие — отвърна той. — Ако онези са се настроили срещу тебе, аз съм единствения ти приятел.

Обърнах поглед встрани, но усещах, че той продължава да ме гледа подозрително.

— Това са мошеници — продължи — никога няма да ти простят. Виж какво стана с мене. Използваха само военния ми опит, за да смажат индианците и да получат земя. И после престанаха да се интересуват. Аз си знаех, че не може да им се вярва, че трябва сам да се погрижа за себе си — и той злобно ме изгледа. — Но е трудно да те използват и после да те изхвърлят, ако си военен герой, нали така? След войната направих всичко възможно да купя общественото мнение, тъй че онези бяха принудени да се съобразяват с мене. Но ще ти кажа едно: никога не ги подценявай. Те са способни на всичко!

Той се отдръпна малко от мен, сякаш видът ми му се стори странен.

— А може да са те изпратили да ме шпионираш — добави той.

Не знаех какво да правя и тръгнах да се отдалеча.

— Мошеник такъв! — извика той. — Значи наистина е така!

Видях го как пъхна ръка в джоба си и извади къс нож. Аз се вкамених, но си наложих да побегна по улицата и се шмугнах в една пресечка, чувайки тежките му стъпки подире си. Видях вдясно една полуотворена врата, влязох и я заключих. До обонянието ми достигна тежкия дъх на опиум. Наоколо ми имаше десетки хора, които се обърнаха към мен с празни погледи. Дали са реални? — питах се аз — Или са част от самосъздадената илюзия? Бързо прекосих стаята, сподирян от глухите им приказки и димящи наргилета, покрай мръсните матраци и канапета, и се отправих към друга врата.

— Аз те зная — каза една от жените. Беше се облегнала на стената до вратата й главата явно й тежеше. — Ходили сме заедно на училище.

Погледнах я объркан и си спомних едно младо момиче от гимназията, което често изпадаше в депресия и вземаше наркотици. Отказала се бе да се лекува и накрая бе взела по-голяма доза, от която умря.

— Шарън, това ти ли си?

Тя едва се усмихна, а аз хвърлих поглед назад към вратата, внезапно разтревожен, че командирът може да намери начин да влезе.

— Бъди спокоен — каза тя. — Можеш да останеш тук при нас. Няма от какво да се страхуваш. Тук нищо не може да ти се случи.

Аз пристъпих до нея и, колкото можех по-внимателно, казах:

— Не искам да оставам. Всичко това е една илюзия. При тези думи трима-четирима души се обърнаха и ми хвърлиха ядни погледи.

— Моля те, Шарън — прошепнах аз. — Просто тръгни с мен.

Двама от онези, които стояха най-близо, приближиха до Шарън.

— Махай се оттук — заповяда единият. — Остави я на мира.

— Не го слушай — каза другият. — Той е полудял. Ние се нуждаем един от друг.

Аз леко се приведох, за да я погледна право в очите.

— Шарън, нищо от това, което става, не е реално. Ти си мъртва. Трябва да намерим начин да те измъкнем оттук.

— Млъквай! — викна един от другите. Четири-пет човека тръгнаха към мене с погледи, изпълнени с омраза. — Остави ни на мира.

Започнах да отстъпвам заднишком към вратата; тълпата приближаваше насреща ми. Зад тях видях как Шарън се върна към наргилето си. Обърнах се и се втурнах през вратата, но разбрах, че не съм вън, а в някакъв офис, заобиколен от компютри, картотечни регистри и маса за съвещания.

— Хей, откъде се взе? — каза някой и, когато се обърнах, видях мъж на средна възраст, който гледаше към мен над очилата си. — Какво прави секретарят ми? Аз нямам време за всичко това.

За мое собствено учудване, офисът бе обзаведен с модерна мебел от двайсти век и компютри.

— Какво искаш? — попита мъжът.

— Преследват ме. Опитвам се да се скрия.

— Боже мой! Тогава няма какво да правиш тук. Нали ти казах, че нямам време за това. Нямаш и представа каква работа ме чака. Виж всичките тези архиви. Кой ще ги обработи, ако не аз — стори ми се, че забелязах ужас, изписан на лицето му.

Тръснах глава и погледнах към друга врата.

— Не виждаш ли, че си мъртъв? — попитах аз. — Всичко това е илюзорно.

Той мълчаливо ме изгледа, ужасът на лицето му премина в гняв, и попита:

— Откъде се взе тук? Да не би да си престъпник?

Открих врата, от която можеше да се излезе, и побягнах. Улиците вече бяха съвсем празни, с изключение на една карета. Тя спря пред хотела отсреща и красива жена във вечерно облекло излезе от нея, погледна към мен и се усмихна. От нея се излъчваше топлота и внимание. Пресякох улицата, за да отида при нея, и тя ме изчака с приветлива усмивка.

— Ти си сам — каза тя. — Защо не дойдеш с мен?

— Ами ти къде отиваш? — попитах я предпазливо.

— На парти.

— Кой ще бъде там?

— Нямам представа.

Тя отвори вратата на сградата и ми махна да я последвам. Тръгнах подире й, като се опитвах да измисля какво да правя. Ние приближихме до асансьора и тя натисна копчето за четвъртия етаж. С крайчеца на окото си забелязах, че гледа в ръцете ми. Когато улових погледа й, тя отново се усмихна и се престори, че са я хванали на местопрестъплението.

Асансьорът се отвори и тя ме поведе през коридора към врата, на която почука два пъти. След миг вратата се отвори и се показа някакъв мъж. Лицето му просветна, щом видя жената.

— Заповядай! Влез! — каза той.

Тя ме покани да вляза пред нея и, когато бях вътре, една млада жена ме хвана за ръка. Беше облечена в роба без презрамки и краката й бяха боси.

— О, значи си се изгубил — каза тя. — Горкичкият. Тук при нас си на сигурно място. През отсрещната врата видях мъж без риза.

— Погледни тези бедра — изкоментира той, загледан в мене.

— Ръцете му са съвършени — каза друг. В състояние на шок, аз осъзнах, че стаята е претъпкана с хора, които всички бяха полуголи и правеха любов.

— Не, почакай — казах аз. — Не мога да остана тук. Жената, която ме държеше за ръка, каза:

— Готов си да се върнеш навън ли? Цяла вечност е нужна, за да попаднеш сред хора като тези. Не чувстваш ли енергията тук? Не е като да се страхуваш от самотата, а? — и тя прокара ръка по гърдите ми.

Внезапно до мен долетя шум от схватка в другия край на стаята.

— Не, пуснете ме! — крещеше някой. — Не искам да оставам тук!

Един млад човек на не повече от осемнайсет години блъсна неколцина души и избяга през вратата. Аз се възползвах от суматохата, за да избягам подире му. Без да изчака асансьора, той се спусна по близкото стълбище и аз го последвах. Когато излязох на улицата, той беше вече преминал от отсрещната страна.

Канех се да му извикам да спре, когато го видях как застина от ужас. От страничната улица се показа командирът, който продължаваше да държи ножа, но този път обърнат към онази група от хора, които ме бяха видяли по-рано. Те всички говореха едновременно и ядосано спореха. Един от групата извади пушка и командирът се спусна насреща му с ножа. Чуха се изстрели и шапката и ножа на командира отхвръкнаха назад, когато един куршум прониза челото му. Той се свлече на земята с тъп удар и в същото време останалите замръзнаха насред движението си и започнаха да избледняват, докато изчезнаха напълно. Мъжът на земята изчезна по същия начин. Младият мъж отсреща уморено се отпусна на бордюра и хвана с две ръце главата си. Втурнах се към него с треперещи колене.

— Всичко е наред — казах аз. — Няма ги вече.

— Тук са — каза той отчаяно. — Погледни отсреща.

Обърнах се и видях четиримата, които бяха изчезнали на улицата пред хотела. Колкото и да не бе за вярване, те бяха заели същото положение, в което ги видях за първи път. Единият пушеше цигарата си, а другият си гледаше часовника.

Сърцето ми спря да бие, щом забелязах мъжа с широкополата шапка отсреща им да гледа заплашително.

— Това се повтаря непрекъснато — каза младият човек. — Не мога да издържам повече. Някой трябва да ми помогне.

Преди да мога да кажа нещо, два силуета се материализираха вдясно, но оставаха неясни, разфокусирани.

Младият човек остана дълго загледан в силуетите и после с развълнувано лице каза:

— Рой, това ти ли си?

Видях как двата силуета приближиха към него, докато той се скри напълно край техните неясни очертания. Подир няколко минути той беше изчезнал напълно, заедно с двете души.

Останах да гледам към празния тротоар, където той бе седял, усещайки повея на по-висока вибрация. Изведнъж с вътрешното си зрение видях отново духовната си група и почувствах тяхната дълбока любов и загриженост. Когато се съсредоточих в това чувство, успях да се отърся от обгръщащата ме тревога и постепенно да повиша енергията си, докато вътрешно се отворих. Веднага околното пространство бе обгърнато в по-светли от-сенки на зеленото и градът изчезна. Щом енергията ми се повиши, аз успях да си представя лицето на Уил и той мигновено се появи до мен.

— Добре ли си? — попита той и се обърна да ме прегърне. Лицето му изглеждаше невероятно облекчено. — Онези илюзии бяха силни и те обсебиха волята ти и те въвлякоха в техния свят.

— Зная. Не можех нищо да мисля, нито да преценя какво да правя.

— Много дълго те нямаше. Не знаехме какво да правим, освен да ти вдъхваме енергия.

— Кои вие?

— Всички тези души — посочи Уил.

Когато се вгледах по-добре, различих стотици същества, които се виждаха, додето ми поглед стигаше, в една огромна окръжност. Някои гледаха право към нас, но всички останали изглеждаха насочили вниманието си в друга посока. Погледнах да видя накъде се взираха и когато проследих погледите им, видях няколко големи кълба енергия отвъд в далечината. Когато съсредоточих вниманието си нататък, дадох си сметка, че едно от кълбата беше всъщност градът, от който току-що бях избягал.

— Какви са онези места? — попитах Уил.

— Конструкции на съзнанието — отвърна той — създадени от онези души, които през живота си са били увлечени в много силни властни драми и не могат да се пробудят подир смъртта. Те са с хиляди.

— Можа ли да видиш какво става, докато се намирах в онези илюзорни светове?

— До голяма степен. Когато насочих вниманието си към тези души наоколо, можах да разбера чрез тях какво става с тебе. Този пръстен от души постоянно излъчва енергия към света на илюзиите, с надеждата, че някой ще откликне.

— Видя ли онзи младеж? Той успя да се пробуди. Но другите не обръщаха внимание на нищо. Уил извърна лице към мен.

— Спомняш ли си какво наблюдавахме по време на житейската панорама на Уилямс? В началото той не приемаше случилото се, започна да се прави, че не е умрял, и създаде мисловна конструкция на своя офис.

— Да, спомних си, когато се озовах там долу.

— Е, този механизъм действа при всички, които през живота си са били увлечени във властните си роли и стереотипи, за да преодолеят загадъчността и несигурността на живота, тъй че не могат да се пробудят дори и след смъртта. Тогава си създават илюзии, изпадат в транс, за да продължат да живеят по същия начин, дори когато отидат в Отвъдното. Ако духовната група на Уилямс не бе успяла да му повлияе, той щеше да попадне в едно от местата на ада, където беше ти. Всичко това е реакция на Страха. Хората там биват парализирани от страх, ако не намерят начин да се отърсят от него и да го изтласкат от съзнанието си. Това, което правят, е, че преповтарят същите роли и използват същите средства за преодоляване на Страха, както и по време на своя живот, и не могат да се спрат.

— Значи, тези илюзорни реалности са просто жестоки властнически драми?

— Да, всички онези хора преповтарят властническите си роли с тази разлика, че ги изживяват много по-интензивно и безмисловно. Например онзи човек с ножа, командирът, беше типичен представител на насилник, като се има предвид начина, по който се опитваше да черпи енергия от останалите. И обосноваваше това свое поведение, приемайки, че светът е враждебен към него, и разбира се, по време на живота му на земята тези очаквания са привличали тъкмо хората, които да отговарят на тях и така мисловната му илюзия се е потвърждавала на практика. Тук той просто си е създал въображаеми хора, които да го преследват, за да може да възпроизвежда все същата ситуация. Ако няма хора, които да застрашава, и енергията му се понижи, съзнанието му отново ще бъде обхванато от безпокойство. Ето защо той трябва да поддържа ролята си на натрапник постоянно. Принуден е да повтаря все едно и също, което е усвоил много отдавна — единственото, което знае, че достатъчно силно може да обладае съзнанието му, за да подтисне Страха. Самото действие на насилие — импулсивно драматично изтласква чувството за безпокойство в подсъзнанието му, така че той да го забрави, да го подтисне и да се чувства донякъде спокоен, макар и за малко.

— Ами онези, които вземаха наркотици? — попитах.

— В този случай те приемаха пасивната позиция, позата на „нещастния аз“, до такава степен, че виждаха само отчаяние и жестокост в целия свят, което им даваше основание да търсят начин за бягство. Пристрастяването към наркотиците ангажира съзнанието и подтиска тревогата, дори и в Отвъдното.

Във физическото измерение наркотиците предизвикват еуфория, подобна на еуфорията породена от любовта. Проблемът при тази фалшива еуфория обаче е, че тялото отказва да приеме химикалите и се стреми да ги неутрализира, което означава, че при постоянна употреба на наркотици, са необходими все по-големи дози, за да се постигне същия ефект, което в крайна сметка унищожава тялото.

Отново се замислих за командира.

— Там, долу, стана нещо наистина странно. Онзи, който ме преследваше, бе убит, а после се получи така, че сякаш отново се съживи и отново започна да играе същата роля.

— Така става в този самоналожен ад. Илюзиите накрая се изчерпват и изчезват. Ако някой се опитва да не обръща внимание на тайната на живота, като я задушава с лакомия и се тъпче с мазнини, може да получи сърдечен пристъп. Онези, които използват наркотици, също унищожават телата си, командирът умира отново и отново, и така нататък. Същият принцип действа и във физическото измерение — всяка натрапчива властна драма рано или късно се проваля. Това обикновено става при изпитанията и превратностите на живота; стереотипите се разбиват и нахлува чувството за безпокойство. В такива случаи хората казват, че са „стигнали дъното“. Това е моментът човек да се пробуди и да се опита да се справи със Страха по друг начин; но ако не може, отново изпада в стария транс. А ако човек не се пробуди на физическо ниво и в Отвъдното може да му бъде трудно. Тези натрапчиви състояния са причина за ужасното поведение на някои хора във физическото измерение. Така се обясняват психологически всички злодеяния, това е мотивацията, която стои зад непонятното поведение на малолетните престъпници, на садистите, зад всякакъв род извращения. Те просто повтарят единственото поведение, което им е познато, за да заглушат съзнанието си и да се освободят от безпокойството и чувството за безсилие.

— Значи, според теб, не съществува организирана конспирация на злото в света, сатанински план, на който сме жертва?

— Не. Съществува само човешкият Страх и странните начини, по които хората се опитват да се отърсят от него.

— Ами какво ще кажеш за Сатаната, за когото толкова често се говори в сакралните текстове и Писанията.

— Това е метафора. Символичен начин да се предупредят хората да търсят своята сигурност в Божественото, а не в своите понякога трагически егоцентрични импулси и навици. Сигурно на някакъв етап от развитието на човечеството е имало смисъл да се хвърля вината за всичко лошо върху някаква външна сила. Но сега това изопачава истината, защото да хвърляме вината за нашето поведение на сили извън нас самите означава да избегнем отговорността. А ние сме склонни да използваме идеята за Сатаната, за да приемаме някои хора за зли по природа, за да отречем своите противници и да ги отхвърлим. Време е да разберем истинската същност на човешкото зло по един по-задълбочен начин и да се опитаме да го преодолеем.

— Ако няма сатанински план — казах аз — това означава, че човек не може да бъде „обладан“.

— Не — натърти Уил. — Психологически „обладаване“ наистина съществува. Но то не е резултат на таен заговор на злото; свързано е с енергийната динамика. Хората, които изпитват Страх, се стремят да упражняват власт над останалите. Ето защо определени групи се опитват да привличат последователи и да ги подчиняват или насилствено задържат.

— Когато се озовах в онзи илюзорен град, имах чувството че съм обладан от демонична сила.

— Не, ти се оказа увлечен от тях, защото допусна грешка, която си правил и по-рано: вместо да отвориш съзнанието си и да се вслушаш в тези души, ти автоматично им се отдаде, така сякаш те имаха отговор на всичките ти въпроси, без да провериш дали наистина са ръководени от любов. За разлика от душите, които имат връзка с Божественото, те не се отдръпнаха от тебе. По-скоро те увлякоха в своя свят, както някоя налудничава секта или култ биха могли да въвлекат човека на физическо ниво, ако той няма ясна преценка за нещата.

Уил млъкна, сякаш замислен за нещо, след което продължи:

— Тези преживявания ни дават още познания за Десетото откровение; за това ни бяха дадени. Щом връзката между двете измерения стане по-силна, ние ще започнем да имаме повече срещи с душите от Отвъдното. Тази част от Откровението ни дава да разберем, че трябва да разграничаваме онези души, които са пробудени и свързани с духа на любовта, от другите, които са във властта на Страха и на някакъв обсебващ транс. Ала трябва да правим това, без да подценяваме и дехуманизираме онези, които са във властта на подобни страхови драми, като ги смятаме за демони или дяволи. Това са души в процес на растеж, също като нас. Всъщност, на земно ниво онези, които са обладани от роли, от които не могат да се отскубнат, често са тъкмо душите, които са били най-оптимистични в своите Рождени визии.

Аз поклатих глава, защото не можех да го разбера съвсем.

— Тъкмо затова — продължи той — са избрали да се родят толкова в драстични, пораждащи страх ситуации, които извикват силни, налудничави средства за подтискането на Страха.

— Имаш предвид разстроените семейства, основани на насилие, и изобщо подобни ситуации, така ли?

— Да. Силните властнически драми от всякакъв вид, независимо дали се изразяват в насилие, или в перверзни наклонности, се дължат на средата, където животът е основан на насилие и принуда и страхът е толкова голям, че поражда ярост, гняв и извращения отново и отново, поколение след поколение. Хората, родени в такива ситуации, са избрали това съзнателно, с пълна яснота.

Тази идея ми се стори абсурдна.

— Но какво може да накара човек да пожелае да се роди на такова място?

— Защото е сигурен, че има достатъчно сили да го преодолее, да сложи край на омагьосания кръг, да излекува рода, в който е роден. Били са уверени, че могат да се пробудят и да преодолеят отчуждението и гнева, предизвикан от неблагоприятните обстоятелства, да погледнат на тях като на подготовка за една мисия — обикновено да помагат на останалите да излизат от подобни ситуации. Дори ако такива хора проявяват насилие, ние трябва да гледаме на тях като на хора, които могат да се освободят от тази драма.

— Значи, либералната гледна точка спрямо насилието и престъпността, идеята, че всеки може да се промени и да се поправи, е за предпочитане. Консервативният възглед е погрешен?

Уил се усмихна.

— Не съвсем. Либералите са прави, като приемат, че хората, израснали при подтиснати и насилствени условия, са продукт на тяхното обкръжение, а консерваторите пък са прави, доколкото смятат, че е въпрос на съзнателен избор човек да престане да живее като престъпник или просяк. Ала либералният подход неправилно приема, че хората могат да се променят, ако бъдат поставени при различни обстоятелства, например при подобри материални условия и образование. Обикновено програмите за преодоляване на престъпността се съсредоточават върху подобряване на икономическото състояние и даване други възможности за избор. В случая с нарушителите, например, най-често им се дават съвети, които са изкуствени, а в най-лошите случаи дори биват оправдани и помилвани, което е тъкмо това, което не бива да се прави. Винаги, когато човек с разстроена властна драма бива потупай по рамото и освободен без никакви последствия, това позволява поведението му да продължи и му внушава, че престъплението му не е сериозно, което пък създава условията и гарантира, че то ще се прояви отново.

— Какво тогава може да се направи? — попитах аз. Уил целият се бе разтреперал от вълнение.

— Можем да се научим да окажем духовно въздействие! А това означава да им помогнем да осъзнаят целия този процес на припомняне, както тези души наоколо постъпват с обладаните от илюзии.

Уил изгледа душите от пръстена, после се обърна към мен и поклати глава.

— Мога да приема цялата информация, която току-що ти предадох от тези души, но все още не мога ясно да си представя Световната визия. Още не сме се научили да повишаваме достатъчно енергията си.

Насочих цялото си внимание към душите в пръстена, но не можах да получа друга информация от онази, която Уил ми бе разкрил. Очевидно духовните групи разполагаха с по-голямо познание и насочваха своето знание към страховите модели, но както Уил, така и аз, все още не можехме да разберем нищо повече.

— Поне научихме още нещо за Десетото откровение — каза Уил. — Вече знаем, че независимо колко нежелателно е поведението на останалите, трябва да разбираме, че те са души, подобни на нас, които също като нас се опитват да се пробудят.

Внезапно се почувствах тласнат назад от силен тътен и пред очите ми се завъртя калейдоскоп от цветове. Уил се спусна напред и ме хвана в последния момент, издигайки ме до своето ниво на енергия, като отново хвана гърба ми. Първоначално целият се тресях, но след малко неразположението ми премина.

— Отново са започнали този експеримент — каза Уил. Отърсих се от замаята и го погледнах.

— Значи, вероятно Къртис ще се опита да използва сила, за да ги спре. Той е убеден, че това е единственият начин.

Щом изрекох тези думи, явно си представих лицето на фейман. Той търсеше из долината мястото на експеримента. Погледнах Уил и разбрах, че той също бе видял този образ. Кимна в знак на съгласие и ние моментално започнахме да се движим.

И двамата с Уил спряхме и се спогледахме. Наоколо ни отново бе сивота. Един пореден взрив разцепи тишината и чертите на лицето на Уил се размиха. Той продължаваше да ме държи здраво и подир няколко мига шумът престана.

— Взривовете започнаха да се появяват по-често — каза Уил. — Изглежда, не разполагаме с много време. Кимнах, опитвайки се да прогоня световъртежа си.

— Хайде да погледнем наоколо — предложи Уил.

Щом насочихме внимание към околността, видяхме да се появява голяма енергийна маса на няколкостотин метра от нас. Тя се озова веднага на четирийсет-пет-десет стъпки отсреща.

— Бъди предпазлив — предупреди ме Уил. — Не се идентифицирай напълно с тях. Изслушай ги, за да разбереш кои са.

Съсредоточих се внимателно и веднага забелязах души, които се движеха, и пред очите ми се изпречи градът, откъдето бях избягал.

Бях обзет от страх и това всъщност ги накара да дойдат по-близо.

— Не оставяй да те напусне любовта — посъветва ме Уил. — Не могат да ни въвлекат насила в своя свят, освен ако се държим така, сякаш искаме да ни помогнат. Опитай се да им изпращаш любов и енергия. Това или ще им помогне, или ще ги накара да избягат.

Съзнавайки, че тези души се страхуват повече и от мене, аз се съсредоточих в себе си и отправих към тях енергията на любовта. Те тутакси се отдръпнаха, където бяха първоначално.

— Защо не могат да приемат любовта и да се пробудят? — попитах Уил.

— Защото, щом почувстват енергията и съзнанието им се издигне малко, те изпитват пристъп на тревога от чувството за самота. Процесът на пробуждане и освобождаване от властната драма винаги поражда тревога в началото, защото натискът става по-силен, преди да се намери вътрешно решение. Ето защо понякога „тъмната нощ на душата“ предшества достигането на високо съзнание и духовно просветление.

Някакво движение отдясно привлече вниманието ни. Съсредоточих се и разбрах, че наоколо има и други души; те приближиха, докато другите се отдръпнаха. Напрегнах се да схвана какво прави тази група.

— Защо според тебе тази група е тук? — запитах Уил. Уил сви рамене.

— Имат нещо общо с Фейман.

Постепенно в пространството около групата започнах да забелязвам един образ в движение — някаква сцена. Когато ясно се фокусира пред очите ми, разбрах, че е образът на огромен индустриален завод някъде на Земята. С големи метални постройки и редици трансформатори и тръби, с километри свързани жици. В центъра на комплекса, над една от най-големите сгради, се намираше команден център от чисто стъкло. Вътре виждах редици от компютри и уреди от всякакъв характер. Погледнах към Уил.

— Виждам — потвърди той.

Продължихме да оглеждаме комплекса и перспективата ни внезапно се разшири, така че можехме да го видим отгоре. Оттук се виждаха километри от жици които изхождаха от станцията във всички посоки и захранваха огромни кули с някакъв вид лазерни лъчи, прехвърляйки енергия към други частни станции.

— Знаеш ли какво е всичко това? — попитах Уил. Той кимна.

— Това е централизиран енергиен комплекс. Движение от единия край на комплекса привлече нашето внимание. Край една от големите сгради се появиха коли за бърза помощ и пожарни. От прозорците на третия етаж бълваше ужасен огън. В миг огънят стана по-ярък и силен и в този момент земята под цялата сграда се разтърси. Отломъци и прах изригнаха във въздуха, сградата се разклати и бавно рухна. Вдясно друга сграда внезапно избухна в пламъци.

Сцената се премести в командния център, вътре в който технически лица се стрелкаха на всички страни. Вдясно се отвори някаква врата и излезе човек, който държеше всякакви карти и схеми. Остави ги на масата и започна да работи с тях спокоен и напълно уверен в себе си. Отиде в другия край на стаята и започна да нагласява копчета и шайби. Постепенно земята престана да се тресе и огънят бе овладян. Той продължаваше да работи трескаво, и да дава инструкции на останалите технически лица.

Погледнах по-отблизо този човек и се обърнах към Уил:

— Та това е Фейман!

Преди Уил да може да отвърне нещо, сцената бързо се пренесе напред във времето. Пред очите ни комплексът бе спасен, след което работниците бързо започнаха да го разграждат сграда по сграда.

В същото време някъде наблизо започна да се изгражда ново, по-малко предприятие, което да произвежда по-компактни генератори. Най-сетне по-голямата част от комплекса бе разградена, а новото предприятие започна да произвежда малки единици, които можеха да се видят до всяка къща и предприятие из цялата страна. Перспективата рязко се върна и ние видяхме един човек в дъното, който наблюдаваше сцената, която наблюдавахме и ние. Когато успях да видя профила му, разбрах, че е Фейман преди предстоящето му раждане, обмисляйки какво може да постигне в живота си.

— Двамата с Уил се спогледахме.

— Това е част от Рождената му визия, нали? — попитах аз.

Уил кимна.

— Това, изглежда, е неговата духовна група. Хайде да видим какво можем още да разберем за него.

Двамата насочихме вниманието си към групата и мигновено ново видение ни се яви. Отново се озовахме във военния лагер от деветнайсти век, в палатката на военачалниците. Видяхме Фейман заедно с военния му командир — човека, който преди бях видял в илюзорния град.

Пред нас се разкри историята на техните взаимоотношения. Отличен стратег, Фейман бе натоварен със стратегията и тактиката на военните действия. Преди атаката командирът бе заповядал да се продадат тайно на американските туземци одеяла, заразени с вариола — тактика, на която Фейман твърдо се бе противопоставил, не толкова заради туземците, колкото защото чувстваше, че е политически уязвима.

По-късно, когато се празнуваше победата във Вашингтон, пресата бе открила използването на вариола-та и бе започнало разследване. Командирът и неговото обкръжение във Вашингтон бяха набедили Фейман за изкупителна жертва и това бе съсипало кариерата му. По-късно командирът бе направил блестяща политическа кариера и станал известен на цялата нация, преди да бъде предателски изигран от същите свои вашингтонски приближени.

От своя страна Фейман не успя никога да се възстанови; собствените му политически амбиции се оказаха напълно съсипани. С годините в него все повече се натрупваше горчивина и отчуждение. Той направи някои отчаяни опити да промени общественото мнение спрямо някогашния военен инцидент. Някои журналисти се бяха заели със случая в началото, но скоро обществеността напълно изгуби интерес и Фейман си остана в немилост. Към края на живота си той дълбоко страдаше от съзнанието, че политическите му цели никога няма да се осъществят, и винеше някогашния си командир за унижението, на което бе подложен. Опита се да убие бившия политик по време на правителствен обяд и сам бе убит от охраната.

Откъснал се от вътрешното си чувство за сигурност и любов, Фейман не можа да се пробуди подир смъртта си. Години наред все вярваше, че е избегнал злополучния опит да убие някогашния си командир и продължаваше да живее в илюзорни светове, вкопчил се в омразата, и обречен непрестанно да изживява ужаса да замисля и прави опит за убийство все отново и отново, само за да бъде убиван за пореден път.

Както наблюдавах, ми стана ясно, че Фейман е можел да бъде закрепостен към тази илюзия много по-дълго, ако не бяха решителните усилия на друг човек, който е бил заедно с Фейман във военния лагер. Щом видях лицето му, го разпознах.

— Това е Джойл, журналистът, когото срещнах — казах на Уил, без да отмествам поглед от образа му.

Уил кимна в отговор.

След смъртта си Джойл се бе включил към пръстена на душите и бе насочил всичките си усилия, за да помогне на Фейман да се пробуди. Неговия живот по времето на Фейман е бил посветен на това да изобличава всяка жестокост и предателство от страна на военните по отношение американските туземци, но, въпреки че е знаел за комбинациите с вариолата, е бил принуден да мълчи чрез подкупи и рушвети. След смъртта си останал отчаян от Прегледа на своя живот и, успял да остане напълно съзнателен, се бе заклел да помогне на Фейман, който бе съсипан поради собствената му пасивност.

След дълъг период от време Фейман бе откликнал и сам бе преживял дълъг и мъчителен Преглед на своя живот. Първоначалните му намерения за живота му през деветнайсти век са били да стане граждански инженер и да съдейства за мирното технологическо развитие. Но възможността да стане военен герой и да развива нови военни стратегии го бе съблазнила, също както командира.

След като се бе пробудил в Отвъдното, той се бе заел активно да помага на останалите от духовната си група да опознаят правилното използване на технологиите, когато бе започнал постепенно да получава видения за наближаването на един следващ живот. В началото постепенно, но с все по-голямо убеждение, той започваше да осъзнава, че скоро ще бъдат открити големи енергийни съоръжения, които ще доведат до разкрепостяване на човечеството, но тези съоръжения ще бъдат изключително опасни.

Чувствайки, че му предстои да се роди, той бе разбрал, че ще работи за правилното използване на технологиите, но за да успее, трябва да преодолее своя стремеж към власт, признание и обществен статус. В същото време видя, че ще получи помощ; имаше още шестима човека. Той си представи долината, водопадите в дъното, тези хора, които заедно се опитваха да постигнат Визията на света.

Той започна да избледнява от погледа ми и тогава успях да доловя някои страни от пътя за постигането на тази Визия. Първо, седемчленната група щеше да започне да си спомня миналите съществувания и да работи за преодоляването на спотаените негативни чувства от миналото. След това групата съзнателно щеше да повиши своята енергия чрез практиките, разкрити в Осмото откровение, и всеки ще осъзнае ясно своята Рождена визия. И накрая енергията им щеше се повиши дотолкова, че да обедини духовните групи на всички тях и да се домогне до смисъла, който е заложен в основата на човешката история. Тогава най-сетне тези хора щяха да си представят мислено предначертаното бъдеще на човечеството, Световната визия — визуализацията на човешкото предопределение и пътя, по който то може да се постигне.

Внезапно цялата сцена изчезна заедно с групата на Фейман. Двамата с Уил останахме сами.

Уил гледаше отсъстващо.

— Видя ли какво ни се разкри? — попита той. — Значи, автентичното намерение на Фейман е било да работи за усъвършенстването и децентрализирането на технологията, с която се е заел. Ако осъзнае този факт, той ще може да спре експеримента.

— Трябва да го намерим — казах аз.

— Не — отвърна Уил, след като помисли. — Все още това няма да помогне. Трябва да открием останалите от седемчленната група. Може би ще бъде необходима обединената енергия на групата, за да се пробуди в съзнанието им спомена за Визията на света. Нужни са общите им усилия, за да се издигнат на необходимото ниво на енергия.

— Не ми стана съвсем ясно какво означава да се изчистват спотаените чувства от миналото. Уил дойде по-близо до мене.

— Нали помниш своите видения от миналото? От други времена и места?

— Да.

— Групата, която трябва да се образува, за да се противопостави на експеримента, е била заедно и преди. Тези хора таят един към друг чувства от миналото и трябва да се освободят от тях! Всеки един ще трябва да ги преодолее.

Уил се загледа встрани и след малко продължи:

— Десетото откровение разкрива и този процес. Ще се яви не само една, а множество такива групи. Трябва да се научим да се освобождаваме от чувствата, спотаени от минали животи.

Думите му ме наведоха на мисълта, че в някои колективи едни от членовете си ставаха симпатични от пръв поглед, докато други изпитваха необяснима неприязън едни към други. Питах се, дали човешката култура е готова най-сетне да разбере дълбокият източник на тези неосъзнати реакции.

В този момент най-внезапно тялото ми цяло се разтърси от друг оглушителен трясък. Уил ме сграбчи и ме придърпа по-близо, лицата ни почти се докосваха.

— Ако отпаднеш от това ниво отново, не зная дали ще можеш да се върнеш, докато действа експериментът — извика той. — Трябва да откриеш и другите!

Втори взрив ни раздели и аз отново почувствах, че падам сред познатия вихър от цветове и знаех, че както и преди, се връщам на земното ниво. Този път обаче, вместо бързо да попадна във физическото измерение, аз се задържах за момент. Нещо ме дърпаше в слънчевия сплит и ме люшкаше хоризонтално. Постарах се да се концентрирам, околното пространство се успокои и аз усетих присъствието на друг човек, без всъщност да виждам силуета му. Имах усещане за нещо познато. Чие присъствие ме караше да се чувствам по този начин?

Най-накрая започнах да различавам една неясно очертана фигура на трийсет-четирийсет стъпки от мене, която започна да се приближава постепенно, докато я разпознах. Чарлин! Когато тя приближи на десетина крачки до мен, почувствах лекота в тялото си и пълно отпускане. В същото време забелязах розовочервеникавото енергийно поле, което обкръжаваше Чарлин. Секунди по-късно, за моя собствена изненада, забелязах подобно поле около самия мен. Когато бяхме на пет крачки един от друг, тялото ми бе обзето от силна, чувствена любов. Внезапно загубих способност да мисля. Какво ставаше?

Точно когато аурите ни щяха да се докоснат, резкият дисонанс се появи отново и аз започнах да падам, изгубил всякакъв контрол над себе си.