Джеймс Редфийлд
Десетото откровение (1)

ОСЪЗНАВАНЕ НА ПЪТЯ

Приближих се към края на издадената урва и се загледах на север. Пред очите ми се ширеше Апалашката долина, поразително красива, шест-седем мили надлъж и пет мили на ширина. Прекосяваше я поток, който се виеше през открити ливади и гъсти цветущи гори. Това бяха древни гори, с дървета, високи по трийсетина метра.

Сведох поглед към най-общо щрихираната карта в ръцете си. Всичко в долината точно съвпадаше с чертежа — стръмният склон, където стоях, пътят, водещ надолу, описанието на терена и потока, скупчените хълмове отвъд. Ясно бе, че това е мястото, което Чарлин бе скицирала на бележката, открита в нейния офис. Защо ли го бе направила? И защо бе изчезнала така внезапно?

Повече от месец бе изминал, откак колегите на Чарлин от проучвателната фирма, където работеше, я бяха виждали за последен път, и Франк Картър, нейният колега по стая, бе наистина разтревожен, когато ми се обади.

— Тя често заминава някъде неочаквано — каза ми той. — Но никога не е изчезвала така задълго, особено когато си е назначила срещи с постоянни клиенти. Нещо не е наред.

— Как ви хрумна да ми се обадите? — попитах аз.

Той ми показа част от писмо, което бе намерил в офиса на Чарлин. Бях й го писал преди месеци, разказвайки й моите преживявания в Перу. В писмото била оставена бележка с името и телефона ми.

— Обаждам се на всички, за които знам, че имат връзка с нея — добави той. — Досега никой нищо не знае. Ако се съди по писмото вие сте приятел на Чарлин. Надявах се, че може да сте чул нещо за нея.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Не съм я чувал от месеци.

В същото време ми се стори невероятно, че е било толкова отдавна. Веднага след получаването на писмото ми Чарлин ми се бе обадила по телефона и оставила дълго съобщение на телефонния секретар за това, колко е развълнувана от Откровенията и от тяхното бързо разпространение. Спомням си, че изслушах съобщението на Чарлин няколко пъти, но отложих обаждането си за по-късно — като си казвах, че ще й се обадя утре, вдругиден, когато имам настроение. Да говоря с нея, означаваше да й разкажа подробности за Ръкописа, а на мен ми беше нужно време да размисля, да възприема по-добре станалото.

Истината бе, че някои части от Пророчеството все още ми убягваха. Вярно е, че вече умеех да се свързвам с вътрешната си духовна енергия, което ми носеше голямо облекчение, при положение, че връзката ми с Марджъри се бе разпаднала и повечето време бях сам. Долавях по-добре интуитивните си мисли, сънищата и излъчването на помещенията и пейзажа. В същото време обаче, не винаги успявах да доловя смисъла на случайните наглед съвпадения, които ставаха.

Често например се изпълвах с енергия, изяснявах си най-важния за мене въпрос в момента и получавах ясен знак какво да направя или къде да отида, за да получа отговор — ала когато го последвах, често не се случваше нищо особено. Не разбирах посланията на случилото се, смисъла на събитията.

Това се отнасяше особено за случаите, когато интуитивно бях подтикнат да потърся някой от познатите си, стар приятел например, или човек с когото ежедневно работим. Обикновено успявахме да открием някои нови допирни точки, но нерядко, при всичките ми усилия да му отдам енергия, моята инициатива си оставаше напълно безплодна или, още по-зле, започваше с вълнение, което скоро се превръщаше в неочаквано раздразнение и неприязън.

Аз не губех вяра от тези провали, но си давах сметка, че все още ми липсва нещо, за да превърна прилагането на Откровенията в трайна житейска практика. В Перу често се осланях на първоначалния тласък, действах спонтанно с някаква вяра, породена от отчаянието. Когато се върнах в родината, макар че попаднах в обичайното си обкръжение, често се озовавах в среда на съвършени скептици и започнах да губя свежестта на очакванията си и твърдата вяра, че знаците наистина ме водят правилно. Очевидно, някакво същностно познание бях забравил… или може би още не бях открил.

— Вече не зная какво да правя — каза колегата на Чарлин. — Доколкото ми е известно, тя има сестра в Ню Йорк. Дали не знаете как можем да се свържем с нея? Или с някой друг, който да може да ни ориентира?

— Съжалявам — отвърнах. — Не зная. С Чарлин едва подновихме едно някогашно приятелство и аз не помня роднините й, нито зная сегашните й приятели.

— Е, тогава сигурно ще трябва да уведомя полицията, ако вие не можете да предложите нещо по-добро.

— Не, струва ми се, че това е разумно. Няма ли нещо, по което да се ориентираме?

— Само една скица вероятно на някаква местност. Едва ли може да се установи коя.

Скоро след разговора, той ми изпрати по факса цялата бележка, която беше намерил в офиса на Чарлин, включително и скицата, състояща се от кръстосани щрихи и номера, с неясни бележки в полетата. И докато седях в кабинета си и съпоставях чертежа с означенията на пътищата върху атласа на Юга, успях да открия къде се намираше действително тази местност. Тогава в съзнанието ми се появи съвсем ясно образът на Чарлин, същият образ, който си бях представял и в Перу, когато узнах за съществуването на Десето откровение. Дали пък изчезването й не беше свързано по някакъв начин с Ръкописа?

Лек ветрец подухна в лицето ми и аз отново се загледах към пейзажа в подножието. Вляво в далечината, в западния край на равнината, се виждаха покриви. Сигурно това беше градът, означен на картата на Чарлин. Аз пъхнах хартийката във вътрешния си джоб и се заспусках надолу по пътя.

Това беше малко градче, с население около две хиляди души, както бе отбелязано на пътния знак до първия и единствен светофар. Повечето търговски сгради бяха разположени от двете страни на единствената улица, която минаваше недалеч от потока. Пресякох светофара и зърнах един мотел, непосредствено преди да се навлезе в националния парк. Спрях на паркинга, като обърнах срещу съседния ресторант и кръчма. Видях да влизат няколко души, между които един висок, мургав и чернокос човек, който носеше голям пакет. Той отвърна на погледа ми и за миг очите ни се срещнаха.

Излязох и заключих колата, след което интуицията ми ме подтикна да обиколя ресторанта, преди да се отбия в мотела. Масите вътре бяха почти празни — имаше няколко туристи на бара и хората, които бях забелязал да влизат преди мен. Продължавах да оглеждам стаята и погледът ми отново се спря на високия човек, който бях зърнал и преди; той отиваше към дъното на помещението. Усмихна ми се едва забележимо, за миг задържа погледа си върху мен, след което излезе през някакъв заден изход.

Последвах го. Беше застанал шест метра встрани, приведен над багажа си. Носеше джинси, западняшка риза и обувки, и изглеждаше към петдесетгодишен. Зад него следобедното слънце хвърляше издължени сенки сред високите дървета и тревите, на петдесет метра в далечината течеше потокът и се спускаше към равнината.

Мъжът се поусмихна и ме погледна.

— И вие ли сте пътник? — попита.

— Търся една приятелка — отвърнах. — Стори ми се, че вие може да ми помогнете.

Той кимна, като ме оглеждаше щателно. Приближи и се представи като Дейвид Самотния Орел, след което обясни, че е пряк потомък на американските туземци, живели на времето в тази равнина, сякаш това имаше някакво значение. Едва сега забелязах лек белег на лицето му, от края на лявата вежда, та чак до брадата, който за малко не бе засегнал и окото.

— Искате ли кафе? — попита той. — В ресторанта правят хубави сокове, но лошо кафе.

Той посочи с глава към потока, където бе опъната малка палатка между три едри тополи. Мнозина се разхождаха наоколо, повечето в посока към моста, който извеждаше към националния парк. Всичко изглеждаше напълно спокойно.

— Разбира се, ще ми бъде приятно — отвърнах. Той запали край палатката си газов котлон, напълни съд с вода и го сложи на котлона.

— Как се казва вашата приятелка? — попита най-сетне.

— Чарлин Билингс.

Той нищо не каза, а само се загледа в мен и докато се гледахме така, аз ясно си представих неговия образ от някакво друго време. Той беше по-млад, обут в кожени бричове, и седеше край голям огън. Лицето му бе изрисувано като на индиански воин. Около него в кръг се бяха разположили американски туземци, но между тях имаше и двама бели, жена и много едър мъж. Всички обсъждаха нещо разпалено. Едните искаха война, другите примирие. Той ги прекъсна, подигравайки се над онези, които желаеха мир. Та как е възможно да бъдат толкова наивни, говореше той, подир всички предателства?

Бялата жена явно го разбираше, но го помоли да я изслуша. Тя настояваше, че войната може да се избегне и да се осъществи сигурна защита на равнината, ако се потърсят духовни средства за това. Той напълно отхвърли аргументите й, отправи критики към останалите и накрая се качи на коня си и се отдалечи. Повечето го последваха.

— Интуицията ви е вярна — каза Дейвид и прекъсна видението ми. Той постла ръчно съшито одеяло помежду ни и ми предложи да седна. — Наистина съм чувал за нея.

Изгледа ме в очакване да кажа нещо.

— Тревожа се — отвърнах. — Никой не знае нищо за нея и ми се иска да разбера дали е в безопасност. Трябва да поговорим.

— За Десетото откровение ли? — попита той и се усмихна.

— Как познахте?

— Досетих се. Мнозина идват тук, в долината, не само заради красотите на националния парк. Пристигат, за да поговорят за Откровенията. Смятат, че тук някъде може да се открие Десетото. Някои дори твърдят, че знаят какво е съдържанието му.

Той се обърна, сложи кафето в съд за чаена запарка и го пъхна във врящата вода. Нещо в интонацията му ме накара да си мисля, че ме изпитва дали съм този, за когото се представям.

— Къде е Чарлин? — попитах аз. Той посочи с пръст на изток.

— В Гората. Не се познавам лично с приятелката ви, чух веднъж, когато я представяха в ресторанта, и оттогава съм я виждал на няколко пъти. И пак я зърнах наскоро; разхождаше се сама из равнината и по екипировката й можете да се съди, че сигурно още е там.

Погледнах в тази посока. Оттук долината изглеждаше огромна, сякаш нямаше край в далечината.

— Накъде отиваше според вас? — попитах. Той ме изгледа.

— Вероятно към Сипския каньон. Там се намира един от отворите.

Той внимателно наблюдаваше моята реакция.

— Отворите ли? Усмихна се загадъчно.

— Точно така, проходите между различните измерения. Аз се наведох към него, спомняйки си какво бях преживял край Селестинските руини.

— Кой знае по-подробно за това?

— Малцина. Засега всичко е само слух, откъслечна информация, интуиция. Никой не е виждал самия ръкопис. Повечето, които идват тук, за да търсят Десетото откровение, чувстват, че някаква сила ги води, и искрено се стремят да следват деветте откровения, макар често да се оплакват, че знаците ги водят донякъде и после просто прекъсват — и той се позасмя. — На всички ни се случва това, нали? Десетото откровение ще ни помогне да го проумеем — да отворим възприятията си за мистичните знаци, за все по-издигащото се духовно съзнание на земята, за възможността човек да повиши своите вибрации, както е описано в Деветото откровение, така, че да стане невидим. И всичко това от перспективата на едно друго измерение, за да разберем и да участваме по-пълноценно в случващото се.

— Ами вие откъде знаете за всичко това? — попитах. Той съсредоточено ме изгледа, сякаш внезапно се ядоса.

— Просто го зная!

Известно време остана сериозен, после на лицето му се появи обичайната мекота. Протегна се и наля кафе в две чаши, като ми подаде едната.

— Моите предци са живели в тази долина хилядолетия — продължи той. — Вярвали са, че тази гора е сакрално място, което свързва горния свят със средния свят тук, на земята. Хората от моя народ имали обичая да постят и да идват тук, в долината, за да се пренесат в света на своите видения, когато искали да разберат с какви дарби са надарени, с какво да се лекуват, какъв път да следват в живота си. Дядо ми ми е разказвал за един шаман, който дошъл тук на времето и учил хората, как да пречистват душата си. Посвещавал ги в това как да тръгнат оттук само с един нож и да вървят, докато животните им дадат знак, който да последват, за да стигнат свещения отвор към горния свят. Ако били достойни, ако се били очистили от нисшите чувства, би могло дори да им се позволи да преминат през този отвор и да се срещнат със своите прадеди, където да им се даде вътрешно виждане не само за тях самите, но и за целия свят.

— Когато дошли, белите хора сложили край на всичко това. Дядо ми вече не можеше да си спомни как се постига тази опитност, аз също. И ние, както и всички останали, трябва сами да се доберем до нея.

— Да търсиш Десетото откровение ли си дошъл? — попитах.

— Разбира се…Разбира се! Но липсата на прошка ми пречи — в гласа му отново се почувства раздразнение и той като че ли започна да говори повече на себе си, отколкото на мене. — Винаги, щом се опитам да направя крачката, нещо в мен все не успява да преодолее негодуванието, гнева от онова, което е станало с моя народ. И това се задълбочава. Защо е станало така, че земята ни е била заграбена, животът ни потъпкан, разбит. Защо е било допуснато всичко това?

— Съжалявам, че се е случило така — казах аз. Той заби поглед в земята и отново се позасмя.

— Вярвам ти. И все пак ме обхваща ярост, щом си помисля за несправедливата съдба на тази земя.

— Виждате ли този белег — добави той и посочи лицето си. — Можех да избегна инцидента с едни пияни каубои от Тексас. Можех просто да се отдръпна, но не успях да овладея гнева си.

— Тази долина сега не е ли под закрила заедно с националния парк? — попитах.

— Само половината северно от потока, но политиците все заплашват да я продадат или да разрешат да се застроява.

— Ами другата част? Тя чия собственост е? — Дълго време е притежавана от частни лица, но една чужда корпорация се опитва да я купи. Не се знае кой стои зад нея, но на собствениците се предлагат огромни суми, за да продават.

Той хвърли поглед встрани и каза:

— Моят проблем е, че не мога да приема хода на събитията от последните три века. Ненавистно ми е, че европейците са започнали да се настаняват на този континент, без въобще да се съобразяват с местните хора. Това е престъпно. Ще ми се нещата да се бяха развили по-другояче, сякаш мога с нещо да променя миналото. Нашият начин на живот имаше на какво да научи човека. Ние познавахме смисъла на припомнянето. Това беше голямо послание, което европейците можеха да научат от моя народ, ако бяха поискали.

Докато говореше, съзнанието ми се пренесе в друго видение. Двама души — друг американски туземец и същата бяла жена — разговаряха на брега на малко поточе. Зад гърба им се издигаше гъста гора. След малко дойде друг американски туземец и се заслуша в разговора им.

— Можем да излекуваме това! — казваше жената.

— Боя се, че още знаем твърде малко — отвърна туземецът с израз на голямо почитание към жената. — Повечето вождове вече ни напуснаха.

— Но защо? Спомни си, какво говорехме. Сам каза, че ако имаме достатъчно вяра, можем да поправим това.

— Да — отвърна той. — Но вярата идва, когато имаш ясна представа за нещата. Нашите прадеди имат познание, но ние тук не можем да го постигнем.

— Но можем да опитаме да го постигнем — настояваше жената. — Длъжни сме да опитаме!

Видението ми бе прекъснато, когато забелязах неколцина млади служители от горската охрана, които приближаваха към по-възрастен човек на моста. Белите му коси бяха грижливо подстригани и той бе облечен в спортни панталони и колосана риза. Когато пристъпи, стана ясно, че леко накуцва.

— Виждаш ли онзи човек при горската охрана? — попита Дейвид.

— Да — отвърнах. — Защо?

— От две седмици го мяркам наоколо. Казва се Фейман, доколкото зная. Не съм чувал фамилията му — Дейвид се приведе по-близо и за първи път в тона на гласа му се чувстваше пълно доверие към мен. — Слушай, наоколо става нещо особено. От няколко седмици горската охрана проверява туристите, които влизат в гората. Това е нещо незапомнено. А вчера някой ми каза, че съвсем забранили да се ходи сред дивите гори на изток. Там има места, на десет мили отдалечени от най-близкия път. Сам разбираш колко малко хора биха се осмелили да отидат дотам. Някои започват да долавят от тази посока някакъв особен шум.

— Какъв шум?

— Нещо като дисонанс. Мнозина не могат да го доловят.

Той внезапно скочи на крака и бързо започна да разваля палатката.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Не мога да остана тук — отвърна той. — Трябва да се спусна в долината.

След малко отново спря и ме изгледа.

— Виж, трябва да ти кажа. Човекът, когото ти посочих, онзи Феймън — няколко пъти съм виждал приятелката ти с него.

— И какво правеха?

— Просто говореха, но съм почти сигурен, че нещо не е съвсем наред — и той отново се залови с прибирането.

Гледах го мълчаливо. Не знаех как да разбирам ситуацията, но чувствах, че Чарлин наистина е някъде из долината, както твърдеше.

— Ще си взема нещата и ще те придружа — казах.

— Не — веднага отказа той. — Всеки трябва да преживее това, което става в тази долина. Сега аз не мога да ти бъда от полза. Трябва да следвам собствения си вътрешен глас — лицето му изразяваше болка.

— Можеш ли да ми кажеш точното местоположение на каньона?

— На две мили все покрай този поток. Ще стигнеш до малък приток откъм север. Тръгни покрай него и върви още една миля. Той ще те изведе до началото на Сипския каньон.

Кимнах и се обърнах да тръгвам, но той ме хвана за ръката.

— Виж, ще можеш да намериш приятелката си, стига да издигнеш енергията си на по-високо ниво. В долината има особени места, които ще ти помогнат.

— Отворите към други измерения ли? — попитах аз.

— Да, там може да ти се открие представа за Десетото откровение, но за да намериш тези места, трябва да разбереш истинското естество на своята интуиция и това как да поддържаш тези свои вътрешни видения. Наблюдавай и животните и ще започнеш да си припомняш с каква цел си тук в долината… защо всички ние сме се събрали тук. Но бъди много предпазлив. Не бива да те виждат, че влизаш в гората — той се замисли за нещо. — Натам отиде и един мой приятел, Къртис Уебър. Ако го видиш, кажи му, че си ме срещал и че аз ще го намеря.

Той се усмихна и отново отиде да си сгъва палатката.

Исках да го попитам какво по-точно значи това, което каза за интуицията, и затова, че трябва да наблюдавам животните, но той избегна погледа ми и си остана съсредоточен в своята работа.

— Благодаря ти — казах аз. Той леко ми махна с ръка.

Бавно притворих вратата на мотела и излязох на лунна светлина. Хладният въздух и напрежението ме накараха да потръпна. Помислих си, защо ли правя всичко това? Нищо не доказваше, че Чарлин е все още в долината, нито пък че предположенията на Дейвид са правилни. Нещо ми подсказваше, че има проблем. Преди няколко часа си мислех да се обадя на местния шериф. Но какво бих могъл да му кажа? Че приятелката ми е изчезнала, че са я видели да влиза в гората по своя собствена воля и че сигурно е в опасност, без никакво доказателство, освен някаква си бележка, намерена на стотици мили оттук? За да се претърси тази пустош, ще са необходими стотици хора, и доколкото ми бе известно, никой нямаше да си направи този труд, без достатъчно основание.

Спрях и вдигнах поглед към три-четвърти изпълнената луна, която се подаваше над дърветата. Имах намерение да пресека потока източно от охранителния пункт и да продължа по главния път в долината. Разчитах, че луната ще ми свети, но не бях очаквал, че ще бъде толкова ярка. Виждаше се на цели сто метра разстояние.

Завих покрай ъгъла на кръчмата и стигнах мястото, където Дейвид преди си беше опънал палатката. Вече нямаше нищо. Той дори беше покрил мястото с листа и борови иглици, за да премахне всяка следа от присъствието си. За да пресека, откъдето възнамерявах, ми се налагаше да вървя четирийсет метра през местност, която ясно се виждаше от охранителния пункт, изпречил се напреде ми. През страничния прозорец на пункта можеха да се забележат двама служители, увлечени в разговор. Единият стана от мястото си и вдигна телефонната слушалка.

Приведен, аз прехвърлих раницата си през рамо и тръгнах по песъчливия бряг край потока. После свърнах да го прекося, стъпвайки по гладките речни камъни и няколко загнили дървени трупи. Всичко наоколо ми се огласяше от жаби и щурци. Отново обърнах поглед към охраната; двамата продължаваха да си приказват, явно, без съвсем да забелязват моето промъкване. На най-дълбокото място бързата вода почти стигна до хълбоците ми, но само след секунди вече бях прекосил деветметровото корито и застанах сред горичка млади борове.

Предпазливо се промъкнах напред, докато открих пътеката, която водеше навътре в долината. Тя се губеше в тъмнината на изток и аз, загледан в тази посока, се изпълвах с все повече колебания. Какъв ли бе онзи загадъчен шум, от който Дейвид бе така разтревожен? На какво ли бих могъл да се натъкна в мрака отвъд?

Опитах се да прогоня страха си. Трябваше да продължа, но свърнах на половин миля навътре в гората, преди да се отдалеча от пътеката сред гъсталаците и да си опъна палатка за през нощта, доволен, че мога да си събуя мокрите обувки и да ги изсуша. На следната сутрин се събудих призори с мисълта за загадъчната забележка на Дейвид, че трябва да се опитам да задържа интуитивните си прозрения, и както си лежах в спалния чувал, припомних си онова, което знаех за Седмото откровение, и по-специално за ирационалните опитности, които следват строго определена система. Според това Откровение, след като сме положили усилие да се освободим от миналите си властнически роли, вече можем по-ясно да определим проблемите на конкретната си житейска ситуация, въпросите, свързани с нашата кариера, взаимоотношения с хората, с това къде да живеем, по кой път да вървим. Тогава, ако съзнанието ни остане будно, започват да ни се явяват предчувствия, знаци и интуиции, които ни дават да разберем коя посока да следваме, с какво да се заемем, към кого да се обърнем, за да получим отговор.

След всичко туй се очаква да се прояви онова обстоятелство, което да ни открие причината, тласнала ни в тази посока, и да ни подскаже как да решим проблема, пред който сме изправени, за да продължим своето развитие. Но как да съхраним тази интуиция постоянно?

Измъкнах се от спалния чувал, отворих предното платнище на палатката и се огледах навън. Не забелязах нищо необичайно, тъй че излязох в есенната прохлада, отидох до потока и се наплисках със студената вода. После прибрах багажа си и се отправих отново на изток, като се подпирах на една тояга и се стремях, доколкото мога, да се крия сред високите дървета в крайбрежието на реката. След около три мили през тялото ми пролазиха тръпки на страх и напрежение и ме облада внезапна умора. Седнах и се облегнах на едно дърво, опитвайки се да се съсредоточа към околния пейзаж и да акумулирам вътрешна енергия. Небето беше безоблачно и утринното слънце танцуваше сред дърветата и по земята наоколо ми. На три метра от мен забелязах дребно зелено стъбло с жълти цветове и съсредоточих цялото си внимание върху неговата красота. Обляно от слънчева светлина, то внезапно ми се стори по-ярко и листата му па-зелени. До мен достигна ароматът му, примесен с дъх на листа и чернозем.

В същото време откъм дърветата в далечината на север до мен достигна грак на гарвани. Бях учуден, че е толкова силен, но за собствена изненада не можах да разбера, откъде точно идваше. Когато се заслушах, ясно долових десетки други различни звуци, включени в единния утринен хор — чуруликането на птиците в дърветата, жужене на пчели сред дивите маргарити покрай потока, ромоленето на водата край камъните и падналите в реката клони… А и още нещо, едва доловимо, ниско дисонантно бумтене. Изправих се и се огледах. Какъв ли бе този шум?

Взех си багажа и продължих на изток. Шумът на стъпките ми в падналите листа ми пречеше, затова трябваше да спра и напрегнато да се вслушам, за да чуя бумтенето. Но то продължаваше. Гората свършваше на високото и аз поех сред обширна ливада, изпъстрена с диви цветя и едър, половинметров пелин, покрил цяла половин миля. Пелинът се люлееше на лекия ветрец. Когато почти стигнах края на ливадата, обърнах внимание на къпинак, израснал около съборен ствол. Бях поразен от невероятната красота на къпините и приближих, за да ги разгледам отблизо, представяйки си, че са отрупани с плодове.

Мигновено изпаднах в състояние на вътрешно спомняне. Всичко наоколо ми се стори внезапно познато, сякаш съм бил в тази долина и преди, ял съм някога от тези къпини. Но как е възможно? Седнах върху събореното дърво и бавно започнах да си хапвам от къпините. В съзнанието ми изплува представата за кристално чисто езеро с няколко водопада на отсрещната страна — една представа, която също ми се струваше много позната. Отново ме облада тревога.

Стресна ме някакво животинче, което шумно изскочи от къпинака. Хукна на север и спря на около шест метра. Скри се сред високият пелин, тъй че не успях да разбера какво е, но го проследих сред тревите. След няколко минути то се върна метър на юг, застана неподвижно няколко секунди, после отново се стрелна три-че-тири метра на север, за да спре за пореден път. Предположих че е заек, макар да се движеше твърде особено.

Пет-шест минути наблюдавах следата на животното, после бавно поех нататък. Преди да изчезне в далечината, успях да зърна бялата опашка и задните крака на едър заек.

Усмихнах се и продължих на изток по следите му, достигнал най-сетне края на ливадата, и навлязох в гъстата гора. Зърнах ручейче, не повече от метър и половина, и нагазих в ляво през него. Знаех, че сигурно това е следата, за която Дейвид бе споменал. Трябваше да свърна на север. За съжаление, натам не водеше никаква пътека и дори още по-лошо, гората покрай поточето се състоеше от гъсти млади фиданки и сплетени трънаци. Нямаше как да се промъкна. Наложи се да се върна на ливадата зад мен и да потърся по-заобиколен път.

Отново поех сред тревите в околностите на горичката, търсейки проход сред гъстите трънаци. За собствена изненада, натъкнах се на следата на заека в пелина и тръгнах по нея, докато отново зърнах поточето. Тук гъстите трънаци малко оредяваха, тъй че успях да си пробия път и излязох сред по-едри и стари дървета, през които по-лесно можех да следвам потока на север.

Бях вървял около миля, доколкото можех да преценя, когато в далечината забелязах хълмове от двете страни на поточето. По-нататък установих, че тези хълмове са отвесните стени на каньон и аз се бях озовал пред единствения проход към него.

Когато стигнах прохода, седнах край огромно дърво и се загледах в пейзажа. На стотина метра напред, от двете страни на поточето, се издигаха високи варовикови склонове, които образуваха огромен отвесен каньон, широк две мили и поне четири дълъг. Първата половин миля беше осеяна с редки дървета и също покрита с пелин. Спомних си за бумтенето и внимателно се вслушвах пет-десет минути, но то явно бе спряло.

Тогава извадих от багажа си малък газов котлон, запалих го, изсипах вода от манерката си в малка тенджерка, излях пакет зеленчукова супа на прах във водата и я сложих на огъня. Наблюдавах как парата се вдигаше и изчезваше, издухвана от вятъра. Докато съзерцавах това, отново пред очите ми се явиха вирът и водопадът, само че този път и аз бях там, упътил се да срещна някого. Постарах се да се отърся от тази представа. Та какво ставаше с мен? Образите започваха да стават все по-ясни. Първо Дейвид в някакъв друг живот; сега тези водопади.

Нещо в каньона се раздвижи и ме накара да се огледам. Обърнах се към поточето, после към едно самотно дърво на двеста метра разстояние, повечето от листата на което бяха опадали. На него бяха накацали много и големи гарвани; няколко от тях литнаха и кацнаха на земята. Мина ми през ума, че може да са същите гарвани, които бях чул преди. Както ги наблюдавах, те неочаквано излетяха и тревожно закръжиха над дървото. В същото време до мен отново достигна гракът им, макар че както и преди силата му не отговаряше на разстоянието; той звучеше много по-близо.

Врящата вода и съскането на парата върна вниманието ми към котлона. Супата прекипяваше на огъня. Махнах тенджерата с кърпа, а с другата ръка спрях газта. Когато вренето затихна, върнах тенджерата на котлона и отново обърнах поглед към дървото в далечината. Гарваните бяха изчезнали.

Изядох набързо супата, измих и прибрах съдовете и поех към каньона. Щом минах през прохода, веднага забелязах, че цветовете бяха станали по-ярки. Пелинът изглеждаше поразително златист и аз за първи път забелязах, че бе изпъстрен със стотици диви цветя — бели, жълти и оранжеви. Откъм скалите на изток бризът довяваше аромат на диви азалии.

Въпреки че продължавах да следвам потока, който се спускаше на север, аз държах под око високото дърво вляво, над което бяха кръжили гарваните. Когато то се озова точно на запад от мен, забелязах, че потокът внезапно се разширява. Проправих си път между върби и хвощ, докато разбера, че съм стигнал малко езеро, откъдето водеше началото си не само потокът, покрай който бях минал, но и още един, който свърваше далеч на югоизток. Първоначално си помислих, че сигурно това е вирът, който се бе явил в представите ми, но водопади нямаше.

По-нататък ме очакваше нова изненада: северно от вира поточето бе напълно изчезнало. Откъде ли извираше водата? Най-сетне ми хрумна, че вирът и потокът, които виждах, се захранват от огромен подземен извор, който в тази местност избиваше на повърхността.

На петнайсет метра вляво забелязах леко възвишение, където растяха три клена, широки повече от половин метър. Тук беше идеално място човек да седне и да размисли. Настаних се, облягайки се на един от кленовете. На два-три метра бях от другите две дървета, от лявата ми страна се виждаше дървото на гарваните, а отдясно потокът. Въпросът бе, накъде да тръгна оттук? Можех да се скитам с дни, без да открия и следа от Чарлин. Какви ли бяха тези представи, които ми се явяваха?

Затворих очи и се опитах отново да извикам в съзнанието си образа на вира и водопадите, но колкото и да се опитвах, не можах да си спомня подробностите с точност. Най-накрая се отказах и пак се загледах в тревите и дивите цветя, а после и в двата клена пред себе си. Кората им беше на тъмносиви и бели ивици, прошарена в жълтокафяво и всички отсенки на кехлибареното. Щом съсредоточих вниманието си върху красотата на гледката, цветовете сякаш станаха по-ярки и по-лъчисти. Поех си отново дълбоко дъх и се загледах към ливадата и цветята. Дървото на гарваните изглеждаше особено озарено.

Вдигнах торбата си и се отправих към него. Образът на вира с водопадите внезапно премина през съзнанието ми. Този път се опитах да си припомня цялата картина. Вирът, който си представих, беше почти цял един акър. Водата, която се вливаше в него, се спускаше по стръмни скали. Имаше два по-малки водопада от по четири-пет метра и един по-голям, който се спускаше от десет-метрова канара. Отново в съзнанието ми изникна представата, че вървя в тази местност и отивам на среща с някого.

Отляво се зачу бумтене на коли и прекъсна представите ми. Коленичих зад няколко ниски храста. Вляво през ливадата профуча сив джип и се насочи на югоизток. Очаквах да видя емблемата на горската охрана на вратата му, но за моя изненада емблема нямаше. Колата спря на петдесет метра от мен. Успях да зърна през листата само един човек вътре; той оглеждаше околността със слънчеви очила. Залегнах, за да се скрия. Знаех, че горската охрана забранява влизането на частни коли дотук. Какви ли можеха да бъдат тези хора?

Колата отново потегли и бързо се скри зад дърветата. Обърнах се и седнах, заслушан отново в бумтенето. Досега нищо. Помислих си да се върна в града и да потърся друг начин да открия Чарлин. Но дълбоко в душата си знаех, че нямам избор. Затворих очи и отново си спомних съвета на Дейвид да не изпускам интуициите си, тъй че възстанових пълната картина на вира и водопадите в представите си. Щом се изправих и отново се упътих към дървото на гарваните, постарах се да не забравям подробностите на тази представа.

Внезапно чух острия писък на някаква друга птица, този път ястреб. Едва успявах да я различа — вляво, доста далече от дървото; тя летеше право на север. Ускорих крачка, стараейки се да не я изпускам от очи колкото се може по-дълго.

Изглежда нейната поява възвърна енергията ми и аз чувствах прилив на сили, дори и след като тя се скри зад хоризонта. Продължих да следвам посоката на нейния полет още цяла миля и половина по хълмистия и каменлив терен. На върха на третия хълм отново застинах на мястото си. Чуваше се друг шум в далечината, шум, който напомняше течаща вода. Не, падаща вода.

Заспусках се предпазливо по склона и през един дълбок проход, който отново събуди у мен вътрешно спомняне. Покатерих се по поредния хълм и отвъд билото му пред мен се изпречиха вирът и водопадите, точно такива каквито си ги бях представял. Самият вир беше два акра, сгушен посред огромни канари и надвиснали скали; кристално чистите му води отразяваха синевата на следобедното небе. Вляво и вдясно имаше и няколко огромни дъба, заобиколени от не толкова големи явори с прошарени листа, както и върби, и евкалипти.

На отсрещния край вирът бе обгърнат от бели пръски и мъгла, съседните два по-малки водопада също бълваха пяна. Нищо не извираше от този вир. Водата оттук явно образуваше подземна река, която течеше безшумно, докато отново се яви на повърхността във онзи, другия вир, недалеч от дървото на гарваните.

Съзерцавах красотата на гледката и усещането ми за вътрешно спомняне се усили. Звуците, цветовете, пейзажът, който се откриваше от хълма — всичко това ми се струваше напълно познато. Бил съм някога тук. Но кога?

Заслизах към вира, после обходих цялата местност и спрях на брега, за да опитам водата, след което приближих водопадите, докато усетя пръски по лицето си; из-катерих огромните камънаци и докоснах тревите. Исках да се потопя в атмосферата на мястото. Накрая се проснах на един от плоските камъни петнайсетина метра над тира, със затворени очи към залязващото слънце, чувствайки как лъчите галят лицето ми. В този момент едно познато чувство премина през тялото ми — особена топлина и сърдечност, каквито не бях изпитвал месеци наред. Бях забравил това усещане, макар че го познавах добре. Отворих очи и рязко се обърнах, знаейки със сигурност кого ще видя.