Джеймс Редфийлд
Десетото откровение (3)

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СТРАХА

Когато ми мина световъртежът, установих, че съм се озовал отново пред водопадите. Под една надвесена скала отсреща се намираше багажът ми, точно на това място, където го бях оставил. Огледах се, от Уил нямаше и следа. Какво ли бе станало? Къде ли е отишъл?

По моя часовник беше минал по-малко от час, откакто двамата се пренесохме в Отвъдното измерение, и когато се замислих за онова, което бях преживял, останах поразен от любовта и спокойствието, които бях почувствал, от липсата на тревога — до този момент. А ето, че всичко наоколо сега ми се струваше сиво и подтискащо.

Едва се дотътрих да си взема багажа, стомахът ми се беше свил от страх. Бях твърде на открито сред тези скали и реших да се върна сред хълмовете на юг, докато преценя какво да правя. Когато се изкачих на първия хълм и започнах да се спускам по обратния склон, забелязах някакъв дребен човечец, около петдесегодишен, който се изкачваше вляво от мен. Беше червенокос, със заострена брадичка, облечен в туристически дрехи. Зърна ме, преди да успея да се скрия, и тръгна право насреща ми.

Когато приближи, се усмихна предпазливо и каза:

— Боя се, че съм се изгубил. Можете ли да ми кажете как да се върна в града?

Упътих го на юг към извора и после към потока, откъдето можеше да върви на север, докато стигне охранителния пункт.

Той изглежда се успокои.

— Срещнах една жена, която ме предупреди да се връщам, но сигурно съм свърнал неправилно. И вие ли сте към града?

Вгледах се в изражението му и ми се стори, че то издаваше печален и раздразнителен темперамент.

— Не — отвърнах. — Тръгнал съм да търся една приятелка, която трябва да е тук някъде. Как изглеждаше жената, която сте срещнали?

— Русокоса, със светли очи — отвърна той. — Говореше бързо. Не можах да разбера името й. Тази, която търсите, как се казва?

— Чарлин Билингс. Не ви ли направи впечатление нещо друго в жената, която сте срещнали?

— Спомена нещо за националния парк, от което заключих, че сигурно е от онези, които се навъртат наоколо и дирят нещо. Ала не съм съвсем сигурен. Предупреди ме да се махам от тази долина. Самата тя каза, че отивала за багажа си, и също ще си ходи. Според нея тук ставало нещо опасно и всички били застрашени. Не беше кой знае колко приказлива. Аз съм дошъл на екскурзия и честно казано не можах да разбера за какво говори — по интонацията му можеше да се съди, че има навика да говори направо.

Обърнах се към него, колкото се можеше по-дружески:

— Изглежда че си срещнал приятелката ми. Къде беше по-точно?

Той посочи на юг и каза, че на половин миля оттук. Вървяла сама на югоизток.

— Можем да вървим заедно до извора — казах аз. Взех си раницата и, докато се спускахме по хълма, той заговори:

— Щом ви е приятелка, къде отиваше, според вас?

— Не зная.

— Сигурно в някакво мистично измерение? По дирите на някоя утопична представа — усмихна се той скептично.

Разбрах, че иска да ме подразни.

— Може би — казах аз. — А вие не вярвате ли в утопии?

— Не, разбира се. Това е примитивно мислене. Наивитет.

Погледнах го. Налегна ме умора и се опитах да преустановя разговора.

— Всеки има право на мнение. Той се разсмя.

— Не, става дума за факти. Не сме пред прага на никаква утопия. Светът върви към по-зле, а не към по-добро. Икономиката ни се изплъзва изпод контрол и върви към пълна разруха.

— Кое ви кара да мислите така?

— Още от демографските статистики се вижда. През целия век на запад голямата част от хората са били от средната класа, която е поддържала реда, разума и вярата, че икономическата система дава възможности на всички. Но тази вяра започва да запада. Явно е повсеместно. Все по-малко хора в наши дни вярват в системата и съблюдават нейните закони. Така е, защото средната класа става по-малка. С развитието на технологиите човешкия труд става все по-ненужен и хората се разделят на две групи — на имащи и нямащи; едни, които държат инвестиции и имат дял в икономиката, и други, които са принудени да я обслужват. Прибавете към всичко това и провала на образованието, и ще си дадете ясна сметка за обхвата на проблема.

— Това звучи ужасно скептично — казах аз.

— Но е реалистично. Такава е истината. За повечето хора става все по-трудно и по-трудно просто да оцелеят. Виждали ли сте данни от проучванията на стреса? Напрежението започва да надвишава всички граници. Никой няма чувство за сигурност, а най-лошото тепърва предстои. Пренаселеността става все по-голяма и с технологическия напредък дистанцията между образованите и необразованите също ще се увеличава. Богатите ще вземат под контрол все по-голяма част от световната икономика, докато сред бедните все повече ще се разпространяват наркотиците и престъпността.

— А какво според вас се очаква да стане със слабо развитите страни? — продължаваше Джойл. — Вече по-голямата част от Близкия изток и Африка попада в ръцете на религиозни фундаменталисти, чиято цел е да унищожат цивилизацията, смятайки я за сатанинска империя, и се опитват да я заменят с някаква криворазбрана теокрация, при която всичко да бъде съсредоточено в ръцете на религиозните водачи, които имат правото да осъждат на смърт онези, които смятат за еретици, навсякъде по света. Кой разумен човек би приел такова масово унищожение на хора в името на духовността? Въпреки това, в наши дни то се разраства. В Китай все още се практикува убийството на новородените деца от женски пол, например. Можете ли да повярвате в това? Казвам ви: законът, редът и уважението към човешкия живот постепенно изчезват. Светът дегенерира и се превръща в тълпа от хора, ръководена от завистта и озлоблението, която се управлява от страхливи шарлатани, а вече е късно да се спре всичко това. Но знаете ли какво? Никой всъщност не го е грижа. Никой! Политиците няма да си мръднат пръста. Те се грижат само за своите лични интереси. Светът се променя твърде бързо. Никой не може да го догони, а това ни поставя в положение да се стремим да получим всичко, което можем, на момента, преди да е станало твърде късно. Това настроение обхваща цялата цивилизация и всички професии.

Джойл въздъхна дълбоко и погледна към мен. Бях се спрял на билото на един хълм и гледах внушителния залез, когато погледите ни се срещнаха. Той изглежда разбра, че е отишъл твърде далече в своята тирада, и тъкмо в този миг лицето му ми се стори дълбоко познато. Аз му се представих с името си и той в отговор ми каза своето, Джойл Липском. Вгледахме се един в друг, но той не даде знак, че ме познава. Защо ли се бяхме срещнали в тази долина?

Още щом си формулирах въпроса мислено, вече знаех отговора. Той даваше израз на позицията на Страх, за която бе споменал Уилямс. Целият потръпнах. Предначерталото, изглежда, започваше да се случва.

Аз го погледнах с по-голямо внимание.

— Наистина ли смяташ, че нещата са толкова лоши?

— Да, абсолютно — отвърна той. — Аз съм журналист и тези неща могат да се забележат в моята професия. В миналото поне се опитвахме да си вършим работата като спазваме определени норми. Ала вече не. Всичко е лъжа и гонене на сензации. Никой вече не търси истината, нито се опитва да я представи по най-точен начин. Журналистите търсят само сензациите, най-ужасяващата перспектива — всяка кал, която могат да изровят. Дори ако някои обвинения могат да получат логическо обяснение, те се представят само с оглед на това, какъв шум ще се вдигне около тях. В един свят, където от хората искат да си затварят очите и да бъдат объркани, единственото, което се продава, е това, на което не може да се вярва. А жалкото е, че този вид журналистика се самовъзпроизвежда. Един млад журналист, който вижда тази ситуация, започва да мисли, че може да оцелее в професията, само ако играе според правилата. Ако не, смята че ще изостане, ще бъде съсипан. Тъй че, така наречените журналистически разследвания съзнателно се избягват. И това става непрекъснато.

Бяхме стигнали далеч на юг и се спускахме надолу по скалистия терен.

— И другите професии страдат от същото — продължи Джойл. — Погледнете само адвокатите. Може и да е имало време, когато да бъдеш служител в съда е значело нещо, когато участниците в съдебния процес са били обединени от общ респект към истината, към справедливостта. Но вече не е така. Спомнете си напоследък откритите процеси, които бяха представени по телевизията. Адвокатите правят всичко, за да изопачат истината, и то съзнателно, като се опитват да убедят съдебните заседатели да повярват в хипотези, за които няма доказателства — хипотези, за които адвокатите знаят, че са лъжи, само за да измъкнат някого. А други адвокати коментират делата така, сякаш подобна тактика е обичайна практика и е напълно оправдана при нашата законова система. Което не е вярно. Нашата система осигурява на всеки човек право на защита. Ала адвокатите са длъжни да се придържат към справедливостта и истината, а не да я изопачават, само за да измъкнат клиентите си на всяка цена. Телевизията поне показва тази корумпирана практика, в която дребните адвокати просто търсят да наложат своята репутация, за да получават по-големи хонорари. А са така безогледни, защото мислят, че никой не се интересува. И очевидно са прави. Всички останали правят същото. Караме я през просото, искаме бързо да получим големи печалби, без да се интересуваме от бъдещето, защото вътре в себе си, съзнателно или несъзнателно, не вярваме, че успехът ни може да бъде траен. И вършим това, дори за сметка на доверието помежду ни и за сметка на интересите на останалите. Много скоро нестабилните норми, върху които се гради цивилизацията, ще се окажат напълно разбити. Помислете само какво ще стане, когато безработицата достигне определено ниво в големите градове. Престъпността вече не може да бъде овладяна. Полицаите няма да рискуват живота си за едно общество, което и без това не им обръща внимание. Защо да рискуваш два пъти седмично да даваш показания пред някой следовател, който и без това не се интересува от истината, и още по-зле — да се гърчиш от болка, докато кръвта ти изтича в някоя тъмна уличка, когато никой не го е грижа. Много по-добре е да се правиш, че не забелязваш, и да си изслужиш двайсетте години, колкото се може по-спокойно, дори и да вземеш някой и друг рушвет. Така е било и ще бъде. Какво би могло да го спре?

Той млъкна и аз обърнах поглед към него без да спирам да вървя.

— Вие сигурно очаквате, че някакво духовно възраждане може да промени всичко това? — попита той.

— Наистина се надявам.

Той се опита да се прехвърли през един паднал дънер, за да ме настигне.

— Вижте, занимавал съм се с тези духовни работи известно време — продължи той. — Идеята за съдба, предопределение, Откровения. Забелязах дори някои интересни предзнаменования в моя собствен живот. Но реших, че всичко това е налудничаво. Човешкото съзнание може да си въобрази какво ли не, без дори да съзнава това.

В своята същност всички тези приказки за духовността са само безсмислена риторика.

Готвех се да оборя аргументите му, но се отказах. Интуицията ми подсказваше, че трябва първо да го изслушам.

— Да, понякога явно изглежда така — казах аз.

— Вземете например слуховете, които се носят за тази долина — продължи той. — Чувал съм какви ли не глупости. Това е долина с дървета и храсти като всяка друга — и той погали с длан едно голямо дърво, покрай което минавахме. — Сигурно си мислите, че този национален парк ще оцелее, така ли? Нищо подобно. При начина, по който хората замърсяват океаните и отравят екосистемата с изкуствени канцерогени, при начина, по който използват хартия и други дървесни продукти, това място ще се превърне в сметище, както много други. Никой вече не се интересува от дърветата, правителството строи пътища за сметка на данъкоплатеца, а после продава дървесния материал под пазарната му стойност. Или разменя най-добрите, най-красивите местности срещу някои съсипани земи, само за да удовлетвори онези, които искат да ги застрояват. Вие сигурно си мислите, че в тази долина става нещо мистично. И защо не? На всекиму се иска да се случи нещо мистично в живота, особено при жалкия живот, който водим. Но истината е, че нищо такова не става. Ние сме най-обикновени животни, които имат нещастието и интелигентността да разбират, че са живи и че ще умрат, без да виждат никакъв смисъл в това. Можем да се преструваме, както си искаме, и да желаем, каквото си искаме, но основният екзистенциален факт си остава — не можем да знаем. Аз отново се извърнах към него.

— В нищо духовно ли не вярвате? Той се разсмя.

— Ако съществува Бог, той трябва да е свирепо чудовище. Невъзможно е някаква духовна реалност да се проявява тук! Та как би могло? Вижте света! Що за Бог е този, който е създал такова злощастно място, където деца умират по най-чудовищен начин от земетресения, без-смислени престъпления и глад, докато ресторантите из-хвърлят ежедневно храна с тонове. — Въпреки че — добави той — сигурно така и трябва да бъде. Такъв може да е Божият план. Може би онези, които вещаят „края на света“ са прави. Според тях животът и историята са само изпитание на вярата, за да се види кой да получи спасение и кой не, божествен план се унищожи цивилизацията, за да се отделят вярващи-те от лошите — той се опита да се усмихне, но скоро ус-мивката му изчезна и той остана потънал в мислите си. Накрая забърза, за да се изравни с мен. Отново навлизахме в ливадата с пелин и дървото на гарваните се заяждаше оттук на четвърт миля разстояние.

— Знаете ли какво си мислят онези хора, които вещаят „края на света“? — попита той. — Преди няколко години специално ги наблюдавах. Те са очарователни.

— Наистина ли? — възкликнах и му кимнах да продължи.

— Занимавах се с пророческите откровения в Библията и по-специално с Алокалипсиса. Според тях ние живеем в края на времената, когато всички пророчества ще се сбъднат. Схващанията им се свеждат до следното: дошъл е историческият момент за второто пришествие на Христос, когато ще се възцари небесното царство на Земята. Но преди да стане това, Земята ще преживее редица войни, природни бедствия и други апокалиптични събития, които са предречени в писанията. И те знаят в пълни подробности всичко, което е предречено, тъй че през цялото време наблюдават отблизо какво се случва в света и очакват да се осъществи поредното предречено събитие.

— И кое е то? — попитах аз.

— Мирен договор в Близкия изток, който ще позволи да се възстанови Иерусалимският Храм. Малко след това, според тях, всички истински вярващи ще получат просветление и ще бъдат въздигнати от лицето на Земята на небето.

Спрях се и го изгледах.

— Тези хора според тях ще започнат да изчезват.

— Да, така е според Библията. Ще последва Страшният съд, който ще продължи седем години, когато адът ще се отвори за всички останали на Земята. Явно се очаква, че всичко ще се разпадне: гигантски земетресения ще разбият икономиката; повишаването на морското равнище ще унищожи много градове; към това ще се прибавят бунтове, престъпност и всичко останало. И тогава се появява политик, вероятно в Европа, който предлага план за възстановяване на света, ако му се предостави, разбира се, върховна власт. Това предполага централизирана, автоматизирана икономика, чрез която се координира търговията в повечето части на света. За да се участва обаче в тази икономика и да се възползва от автоматизацията, човек трябва да признае върховната власт на този вожд и да имплантира в ръката си един чип, чрез който се удостоверяват всички икономически връзки.

Този антихрист в началото протектира Израел и съдейства за подписването на мирен договор, а по-късно напада, поставяйки началото на нова Световна война, която впоследствие включва ислямските народи, след това Русия и най-сетне Китай. Според пророчествата, точно когато Израел е на път да падне, божиите ангели се спускат на Земята и спечелват войната, като установяват духовна утопия, която трае хиляда години.

Той се прокашля и ме погледна.

— Влезте някой път в религиозна книжарница и разгледайте; коментарии и книги свързани с тези пророчества изобилстват навсякъде и се явяват все повече.

— Ти смяташ ли, че тези вещатели на „края на времената“ са прави?

Той поклати глава.

— Мисля, че не. Единственото пророчество, което досега се е осъществило на света, е човешката алчност и корупция. Възможно е да се появи диктатор и да завладее света, но то ще бъде само защото може да се възползва от хаоса.

— Смятате ли, че това ще стане?

— Не зная, но ще ви кажа едно. Ако разрухата на средната класа продължи и бедните все повече обедняват, а в градовете се разпространява престъпността и, отгоре на всичко, ни сполетят поредица от природни бедствия, цялата икономика ще се разпадне и навсякъде ще започнат да скитат банди от гладни престъпници, които да плячкосват, и всичко ще бъде обхванато от страх. Изправени пред такова насилие, ако някой се появи и ни предложи спасение и възстановяване на реда, искайки от нас в замяна да се откажем само от гражданските си свободи, няма и съмнение, че ние ще го направим. Спряхме и пийнахме вода от манерката ми. Дървото гарваните се намираше на петдесет метра от нас. Аз наострих слух; от далечината се долавяше глухо бумтене. Джойл ме наблюдаваше, съсредоточено присвил.

— Чувате ли нещо?

Канех се да му отвърна, на друг шум прекъсна ду-ми. Ние напрегнато наострихме слух.

— Това е кола — казах аз.

Още два сини джипа приближаваха към нас от запад. Ние се скрихме зад едни високи шубраци и те отми-на стотина метра от нас, без да спрат, насочвайки се на югоизток по същия път, по който бе отпътувал предишният джип.

— Това не ми харесва — каза Джойл. — Кой беше?

— Не бяха от горската охрана, а тук не се позволява на никой друг да влиза с кола. Сигурно са от онези, които провеждат експеримента.

Той изглеждаше уплашен.

— Ако предпочитате — казах аз, — може да тръгнете по-напряко към града. Направо на югозапад към онзи склон в далечината. Ще стигнете до потока след около три-четвърти миля, и оттам може да вървите покрай него на запад. Ще пристигнете преди да е мръкнало.

— Вие няма ли да дойдете?

— Сега не. Ще тръгна право на юг към потока и ще почакам там известно време, да видя дали няма да се появи приятелката ми.

Той сбърчи чело.

— Онези хора не могат да провеждат експеримент, без горската охрана да е уведомена.

— Зная.

— Сигурно не си въобразявате, че можете да се намесите, нали? Това е голяма работа.

Аз не отвърнах; обладан бях от мъчителна тревога.

Той се заслуша, и после бързо закрачи през долината. Обърна се само веднъж и ми кимна с глава.

Гледах подире му, докато прекоси ливадата и изчезна в отсрещната гора. Забързах на юг, като отново се замислих за Чарлин. Какво ли правеше тук? Накъде ли бе поела? Не можех да си отговоря.

Струваше ми голямо усилие да се добера до потока за трийсетина минути. Слънцето вече се беше скрило зад облаците, скупчени на западния хоризонт, и здрачът обгръщаше горите в зловеща сивота. Бях уморен и прашен. Приказките на Джойл и джиповете, които бяхме видели, прекършиха настроението ми. Може би сега имах достатъчно доказателства, за да се обърна към властите; може би така щях да успея да помогна на Чарлин най-добре. Обмислях възможностите да се върна в града.

От двете страни на потока, дърветата бяха редки и аз реших да тръгна направо през гората отсреща, макар да знаех, че е частна собственост.

Свърнах нататък, но спрях на мястото си, защото чух бумтенето на още един джип. После хукнах да бягам. На петнайсет метра пред мене теренът рязко се издигаше, покрит с камънаци и шестметрови скали. Изкатерих се по тях и когато стигнах върха, ускорих крачка, след което скочих върху грамада от скали, с намерението бързо да ги прекося и да се озова от другата страна. Щом скочих на най-високата скала, огромният камък се търкулна изпод краката ми и цялата камара камъни започна да се свлича. Паднах по хълбок и се спрях едва в малко дере, а камъните продължаваха да се търкалят над главата ми. Няколко камъка с диаметър по петдесет-шейсет сантиметра се свличаха право към гърдите ми. Имах време, колкото да се превъртя вляво и да закрия глава с ръцете си, но знаех, че няма да успея да се измъкна.

В този момент с ъгълчето на окото си зърнах мимолетно бяло очертание пред себе си. В същото време не зная как, но бях сигурен, че огромните камъни няма да успеят да ме ударят. Чух ги как се свлякоха от двете ми страни. Бавно отворих очи и надникнах през праха, като избърсах лицето си. Камъните лежаха точно до мен. Как е могло да се случи това, какъв ли беше онзи бял силует?

Огледах се наоколо и тогава зад една от скалите зърнах нещо мърдащо. Един рис бавно се измъкна оттам и се загледа право в очите ми. Знаех, че е достатъчно голям, за да избяга веднага, но той продължаваше да стои и да ме гледа. Шумът от приближаваща кола най-сетне го накара да хукне към гората. Скочих на крака и се опитах да бягам, но след няколко крачки се опрях на друг камък. По целия ми крак премина пареща болка и не можех да стъпя на лявото си стъпало. Наведох се и пълзях около два метра, докато се скрия сред дърветата. Притаих се зад един огромен дъб, докато колата отмина край потока, забави ход за няколко минути, за да поеме отново с пълна скорост на югоизток.

Сърцето ми лудо биеше, когато седнах и свалих обувката си, за да огледам глезена. Започнал бе да се подува. Защо ли се случва това? — помислих си. Докато се опитвах да изпъна краката си, зърнах на десетина метра от мен една жена, която седи и ме гледа. Изтръпнах от ужас, когато тя тръгна към мене.

— Добре ли сте? — попита загрижено, но предпазливо. Беше висока и мургава, на около четирийсет години, облечена в широки удобни спортни дрехи и обувки за тенис. Кичури тъмна коса се бяха измъкнали от опашката й и пърхаха на вятъра над слепоочията. В ръка държеше малка зелена раница.

— Седях ей там, когато паднахте — каза тя. — Днес имате късмет, аз съм лекарка. Искате ли да погледна?

— Много ви благодаря — казах, все още замаян, без да мога да повярвам на това съвпадение.

— Тя коленичи до мен и внимателно премести крака ми, като в същото време огледа околността към потока.

— Сам ли сте?

Разказах й накратко, че търся Чарлин, но премълчах за всичко останало. Тя отвърна, че не е виждала никой, който да отговаря на описанието. Докато говореше, най-сетне се представи като Мая Кондър, и аз се убедих, че напълно заслужава доверие. Аз също й се представих с името си и й казах къде живея.

Тя видя крака ми и се обърна към мен:

— Аз съм от Ашвил, но с един мой съдружник имаме лечебен център на няколко мили южно оттук. Нов е. Имаме и четирийсет акра място тук в началото на националния парк — тя посочи мястото, където се намирахме. — И още четирийсет оттатък хълма.

Отворих ципа на джоба на раницата си и извадих оттам манерката.

— Искате ли вода? — попитах.

— Не, благодаря, нося си — тя извади от раницата си една манерка и я отвори. Но вместо да пие, натопи малка кърпа и завърза стъпалото ми, при което аз сгърчих лице от болка.

Тя се обърна, погледна ме в очите и каза:

— Изкълчил си глезена.

— Много ли е зле? — попитах. Тя се подвоуми.

— А ти как мислиш?

— Не зная. Ще се опитам да стъпя. Направих опит да стана, но тя ме спря.

— Почакай малко — каза. — Преди да се опиташ да вървиш, анализирай случая. Как мислиш, лошо ли е нараняването?

— Какво имаш предвид?

— Често възстановяването зависи от онова, което смятате вие, а не аз. Обърнах очи към глезена си.

— Може да е доста зле. А това значи, че може да се наложи да се върна в града. — И после какво?

— Не зная. Ако не мога да вървя, може би ще трябва да намеря някой друг, който да потърси Чарлин.

— Имаш ли представа, защо се е случило това точно сега?

— Не, но какво значение има?

— Много често за възстановяването на човек е важно, разбира причините на инцидента или болестта.

Изгледах я с ясното съзнание, че изпитвам вътрешна съпротива към думите й. Нещо ми подсказваше, че нямам време за този разговор точно сега. Изглеждаше твърде егоцентричен в тази ситуация. Макар бумтенето да бе спряло, имах основание да мисля, че експериментът продължава. Всичко изглеждаше твърде опасно, а и вече почти се стьмваше… И Чарлин сигурно беше в ужасна беда.

В същото време изпитвах дълбоко чувство на вина към Мая. Но откъде ли бе това чувство за вина? Опитах се да се отърся от него.

— В какво си специализирала като лекар? — попитах аз, докато отпивах от водата.

Тя се усмихна и аз за първи път забелязах, че енергията й се повишава. И тя също бе решила, че може да ми се довери.

— Позволи ми да ти разкажа, с какъв тип медицина се занимавам — започна тя, — Медицината се променя, и то бързо. Ние сме престанали да гледаме на тялото като на машина с части, които се износват и могат да бъдат поправяни или подменяни. Започваме все повече да разбираме, че здравето на тялото се определя до голяма степен от нашето духовно състояние: от отношението ни към живота и особено към себе си, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Това е същностна промяна. При стария метод, лекарят е вещо лице и лечител, а пациентът пасивно приема неговата помощ, надявайки се, че лекарят има отговор на всички проблеми. Но вече започваме да разбираме, че вътрешното отношение на пациента е от особено значение. Ключов фактор са страхът и стресът, и това как се справяме с тях. Понякога страхът е осъзнат, но много често бива напълно подтиснат. Когато човек се прави на много храбър и самонадеян — отхвърля проблема, изтласква го, заема преуспяваща поза. При такъв подход, страхът започва да ни прояжда на подсъзнателно ниво. За нашето здраве е много важно да гледаме положително на нещата, но такова отношение трябва да бъде постигнато с пълно съзнание, с любов, а не с поза, за да може да даде резултати. Убедена съм, че нашите подтиснати страхове създават блокажи в протичането на енергията по тялото и тъкмо тези блокажи причиняват здравословни проблеми. Страховете се проявяват във все по-голяма степен, докато не се справим с тях. Физическите проблеми са последната стъпка. В идеалния случай с тези блокажи трябва да се справим по-рано, превантивно, преди да се прояви болестта.

— И значи смяташ, че всички болести могат в крайна сметка да се предотвратят или излекуват, така ли?

— Да, ние можем да живеем повече или по-малко, това зависи от Твореца, но болестите и инцидентите, които ни сполетяват, не са нещо неотменно.

— Значи, според теб, това се отнася и до инцидентите, както в случая моето изкълчване?

— В много случаи е така — усмихна се тя. Бях объркан.

— Виж, в момента нямам време да мисля за това. Наистина съм обезпокоен за моята приятелка. Трябва да направя нещо!

— Зная, но ми се струва, че този разговор няма да отнеме много време. Ако се втурнеш без да обърнеш внимание на думите ми, може би ще пропуснеш смисъла на едно важно стечение на обстоятелствата тук — и тя ме погледна, за да види дали съм схванал намека й за Ръкописа.

— Значи, знаете за Откровенията? — попитах. Тя кимна.

— Какво по-точно ми предлагате? § — Ами, техниката, с която имам голям успех, е следната: първо се опитваме да си припомним какви са били вашите мисли непосредствено преди да се появи здравословният проблем — в твоя случай, преди изкълчването. За какво мислеше? С какъв страх е свързан този проблем?

Замислих се за малко, после казах:

— Бях уплашен, раздвоен. Положението в долината се оказа много по-опасно, отколкото бях предполагал. Струваше ми се, че няма да мога да се справя с него. От друга страна знаех, че Чарлин сигурно се нуждае от помощ. Бях объркан и се двоумях какво да правя.

— Тъй че си навехна глезена? Наведох се към нея.

— Искаш да кажеш, че съм саботирал сам себе си, за да не ми се налага да предприемам нищо? Нима е толкова просто?

— Това ще кажеш ти, а не аз. Но много често е просто. Много е важно да не се губи време да се оправдаваш или защитаваш. Приеми го по-леко. Опитай се да си припомниш всичко, което може да е свързано с проблема. Изследвай себе си.

— И как да го направя?

— Трябва да се успокоиш, за да възприемеш информацията.

— Интуитивно ли?

— Чрез интуиция, молитва, по всички възможни начини.

Отново чувствах вътрешна съпротива, не можех да се отпусна и да успокоя съзнанието си. Най-сетне затворих очи и за миг мислите ми се преустановиха, но веднага след това в съзнанието ми нахлуха споменът за Уил и за случилото се през деня. Оставих ги да преминат и отново изчистих съзнанието си. В този момент пред очите ми се появи видение на мене самия на десетгодишна възраст — как излизах с куцукане от важна футболна среща, като ясно си давах сметка, че симулирам нараняване. Точно така! — казах си аз. На времето се правех, че съм си изкълчил глезена, за да не участвам насила във футболните срещи. Съвсем бях забравил за всичко това! Спомних си, че по-късно бях започнал да си изкълчвам глезена често, във всякакви ситуации. Докато размислях над този спомен, в съзнанието ми нахлуха други спомени — неясни картини на мен самия в друго време — самомнителен, самоуверен, импулсивен. Видях се как работя в тъмна стая на свещ, когато някой блъсна вратата и ме измъкна навън, целия обхванат от ужас. Отворих очи и погледнах към Мая.

— Изглежда, започвам да разбирам.

Разказах спомена от детството си, но другото видение беше твърде неясно, за да се опише, тъй че не споменах за него.

След малко Мая попита:

— Какво мислиш?

— Не зная. Навяхването изглеждаше чиста случайност. Трудно ми е да си представя, че инцидентът се е случил, поради моята нужда да избегна ситуацията. Освен това аз съм бил в много по-тежки ситуации от тази, но не съм си изкълчвал глезена. Защо трябваше да се случи сега?

Тя се замисли.

— Кой знае? Може би сега е времето да се погледне отвъд навика. Инцидентите, болестта, лечението — всички те са много по-мистични, отколкото си представяме. Убедена съм, че у нас се крие неподозирана способност да влияем върху онова, което ще ни се случи в бъдеще, включително дали ще бъдем здрави — макар че тази сила отново зависи от самия пациент. Съвсем съзнателно не ти казах какво мисля за сериозността на нараняването ти. Ние в медицинската професия сме се научили, че медицинските гледища трябва да се споделят предпазливо. С времето обществеността е развила почти страхопочитание пред лекарите, и когато един лекар каже нещо, пациентите вземат мнението му много присърце. Провинциалните лекари преди сто години са знаели това и са представяли най-оптимистична картина на здравословното състояние на пациентите си. Когато лекарят каже на един пациент, че ще се оправи, много често пациентът започва да вярва в тази идея и наистина прави всичко възможно да се възстанови. През последните години обаче, от етически съображения, това е престанало да се практикува и хората от професията представят на пациента най-безпристрастно научно описание на неговата или нейната ситуация. За съжаление в такива случаи пациентът понякога умира пред очите ни, само защото му е казано, че състоянието му е критично. Сега вече знаем, че трябва да бъдем много предпазливи при тези твърдения, поради силата на нашето съзнание. Трябва да насочим тази сила в положителна посока. Тялото е способно да се възстановява по чудотворен начин. Органите на тялото, които в миналото са били разглеждани като чисти материални образувания, всъщност са енергийни системи, които могат да променят състоянието си дори за една нощ. Чели ли сте последните изследвания за молитвата? Научно е доказано, че тя има своето въздействие, което подрива нашия стар модел на физическо лечение. Трябва да изработим нов метод.

Тя млъкна и навлажни кърпата, с която бе превързала глезена ми, подир което продължи:

— Убедена съм, че първата крачка в този процес, е да се разбере какъв страх е породил здравословния проблем. Това отпушва енергийния блокаж в тялото и дава възможност за съзнателно лечение. Следващата стъпка е да се приеме енергия, която да се съсредоточи на мястото на блокажа.

Канех се да попитам как става това, но тя ме прекъсна.

— Хайде, опитай се да повдигнеш нивото на енергията си, колкото можеш.

Послушах съвета й и започнах да наблюдавам красотата, която ме заобикаляше и съсредоточих цялото си внимание върху вътрешната си духовна връзка с нея, като изпитах огромна любов. Постепенно цветовете станаха по-живи и съзнанието ми започна да възприема всичко наоколо по-ярко. Почувствах, че и тя издига нивото на своята енергия заедно с мен.

Когато усетих, че вибрацията ми се е повишила достатъчно, погледнах към нея. Тя ми се усмихна.

— Добре, сега можеш да насочиш цялата енергия към блокажа.

— Как да стане това? — попитах аз.

— Ориентирай се по болката. Тя е за това, за да ти помогне да се концентрираш.

— Какво? Не е ли смисълът да се освободиш от болката?

— Така за жалост се смята обикновено, но болката всъщност е сигнал.

— Сигнал ли?

— Да — каза тя, като натисна стъпалото ми на няколко места. — Как те боли в момента?

— С пулсираща, но не много силна болка. Тя отви кърпата.

— Съсредоточи вниманието си върху болката и се опитай да я почувстваш колкото се може повече. Определи точно откъде идва.

— Зная откъде идва, от глезена.

— Да, но глезенът е твърде широко понятие. Откъде по-точно?

Съсредоточих се върху болката. Тя се оказа права. Възприемах я, сякаш бе обхванала целия глезен. Но когато обтегнех крака си с пръстите нагоре, болката се съсредоточаваше в лявата връхна част на ставата и около сантиметър по-навътре.

— Добре, направих го — казах аз.

— А сега съсредоточи цялото си внимание на това място. Концентрирай се там с цялото си същество.

Няколко минути не казах нищо. При пълна концентрация напълно усетих това място на глезена си. Забелязах, че всички останали усещания на тялото ми — дишането, чувстването на ръцете и краката, лепкавата пот по гърба ми — останаха на заден план.

— Почувствай болката докрай — напомни ми тя.

— Добре — казах аз. — Това и правя.

— Какво става с болката? — попита тя.

— Още я усещам, но леко се е променила. Чувствам я по-топла, не толкова натрапчива, повече като изтръпване. — Докато говорех, започнах отново да усещам болката по стария начин.

— Какво стана? — попитах аз.

— Убедена съм, че болката има и друга функция, освен да ни предупреди, че нещо не е в ред. Тя указва точно откъде идва проблемът, като сигнал, който можем да проследим в тялото си и да насочим вниманието и енергията си точно на това място. Сякаш болката не може да остане, когато насочим вниманието си към нея. Разбира се, в случай на остра болка, когато концентрацията е невъзможна, можем да използваме лекарства, за да я облекчим, макар че, според мен, най-добре е да остане известна болка, за да ни служи като ориентир.

Тя замълча и ме погледна.

— Ами сега? — попитах аз.

— Следващото, което трябва да се направи е — отвърна тя — съзнателно да се насочи върховната божествена енергия към мястото на болка и любовта ще преобрази клетките там, докато те започнат да функционират нормално.

Аз я изгледах озадачен.

— Направи го — каза тя. — Свържи се с Божественото начало. Аз ще те ръководя.

Кимнах й, когато бях готов.

— Почувствай болката в цялото си същество — започна тя — и си представи, че енергията на твоята любов достига до самата сърцевина на болката и повишава вибрацията на мястото, на атомите му. Представи си, как частиците осъществяват качествен скок до онова енергийно ниво, което е тяхно нормално състояние. Буквално почувствай изтръпването в тази точка, когато вибрацията се повиши.

Тя мълча цяла минута, после продължи.

— Сега, без да отместваш вниманието си от точката на болка, започни да се изпълваш с енергия, нека потръпването започне да се движи нагоре по краката ти… към хълбоците… към корема и гърдите…и накрая към шията и главата. Почувствай как цялото ти тяло изтръпва от по-висшата вибрация. Виж как всеки орган функционира най-оптимално.

Точно последвах указанията й, и само след няколко мига, почувствах тялото си по-леко и изпълнено с енергия. Останах в това състояние около десет минути, след което отворих очи и погледнах към Мая.

Включила фенерче в тъмното, Мая бе започнала да опъва палатката ми на равното между два бора. Погледна към мене и попита:

— По-добре ли се чувстваш? Аз кимнах.

— Разбираш ли процеса дотук?

— Струва ми се, че да. Излъчих енергия към мястото на болка.

— Да, но онова, което направихме преди това, бе също толкова важно. В началото трябва да се разбере смисъла на нараняването или заболяването. Какъв страх в живота ти го е породил, страх, който задържа твоето раз-и се проявява в тялото ти. Това е, което освобождава страховия блокаж, за да се отвориш за вътрешно виждане. След като се премахне блокажа, можеш да използваш болката като указател, за да повишиш вибрацията на това място, и след това на цялото тяло. От жизнено важно значение е да се разбере произхода на страха. Ако произходът на болестта или инцидента е много дълбок, може да се появи нужда от хипноза или задълбочени консултации.

Разказах й видението си от Средновековието, когато някой дръпна вратата и аз бях извлечен навън.

Тя изглеждаше замислена.

— Коренът на блокажа може да идва от много отдалеч. Но когато се опиташ да го разбереш и да проумееш, какъв е този страх, който спъва твоето развитие, обикновено осъзнаваш по-добре кой си и какъв е смисълът на настоящия ти живот на земята. А това открива възможност за последната и, както твърдо вярвам, най-важна стъпка в лечебния процес. Най-важното от всичко е да се съсредоточиш достатъчно дълбоко, да си спомниш какво искаш да постигнеш в този свой живот. Истинското лечение се осъществява, когато получим вътрешно виждане за един нов живот, който да обичаме. Призванието е онова, което поддържа състоянието ни добро. Хората не биват излекувани, за да гледат повече телевизия.

Обърнах се към нея и казах:

— Спомена, че молитвата помага. Кой е най-добрият начин да се молим за човек, който не се чувства добре.

— Все още се опитваме да разберем. Има връзка с Осмото откровение — с начина, по който се изпраща енергия и любов, която идва от Божественото начало към този човек. В същото време трябва да си представим, как човекът си спомня истинското предназначение на живота си. Понякога, разбира се, човек може да си спомни, че е време да се пренесе в другото измерение. В такъв случай трябва да го приемем. Мая прибра палатката и добави:

— Трябва също да се има предвид, че процедурите, които препоръчвам, трябва да се съчетават с най-доброто от традиционната медицина. Ако бяхме близо до клиниката ми, щях да ти направя щателен преглед, но сега, ако нямаш нищо против, ти предлагам да останеш тук през нощта. По-добре е да не се движиш много.

Наблюдавах я, докато извади котлона ми, включи го и сложи на огъня да се вари замразена супа.

— Ще се върна в града. Трябва да донеса шина за глезена ти и още някои принадлежности, в случаи че ми потрябват. После ще се върна. Ще донеса и радиостанция, за да можем да повикаме помощ, ако е необходимо.

Кимнах с глава.

Тя преля водата от своята манерка в моята и ме погледна. Зад нея изчезваха последните отблясъци на слънцето на запад.

— Каза, че клиниката ти била тук, така ли? — попитах аз.

— Само на четири мили на юг, оттатък хълма, но оттам няма как да се стигне направо в долината, може да се мине само през главния път южно от града.

— Как се случи да бъдеш тук? Тя се усмихна, леко озадачена.

— Много е странно. Онази нощ сънувах, че се разхождам в долината, и на сутринта реших да го направя. Претоварена съм с работа и ми трябваше време да обмисля онова, което правя в клиниката. Двамата със съдружника ми имаме голям опит в алтернативната медицина, китайската медицина, билколечението, но в същото време знаем и най-доброто, което става в традиционната медицина, получавайки пълна компютърна информация. Мечтала съм си за такава клиника дълги години.

Тя помълча, после продължи:

— Когато те видях, бях седнала ей тук и почувствах енергийно отваряне. Имах усещането, че мога да видя целия си живот, всичко, което съм преживяла от ранното си детство до днес, като на длан. Това е най-силната ми опитност в смисъла на Шестото откровение, която съм имала.

— Всички обстоятелства в моя живот са били една подготовка — продължи тя. — Израснала съм в семейство, в което майка ми се бореше с хронична болест през целия си живот, но не отказваше да съдейства активно за своето лечение. Лекарите по онова време не разбираха колко е важно личното участие на пациента в лечебния процес, но аз през цялото си детство се дразнех от това, че майка ми отказва да разбере своите страхове. Започнах да се интересувам от всякаква информация, свързана с диети, витамини, стресове и тяхната роля при лечението, опитвайки се да я убедя и тя самата да се включи. Като млада се раздвоявах между желанието си да стана духовно лице или лекар. Не зная. Изглежда всичко ме е тласкало към това да разбера как духовното виждане, вярата може да ни помогне да променим своето виждане, да лекуваме.

— Баща ми — продължи тя — беше съвсем различен. Той беше учен биолог, но никога не споделяше научните си резултати, освен в академични статии. Казваше, че се занимава с „чисто изследване“. Колегите му се отнасяха към него като към бог. Беше недостъпен, голям авторитет. Едва след като почина от рак, а аз бях вече пораснала, разбрах каква е била сферата на неговите интереси — имунната система, по-специално как призванието и отношението към живота влияе върху имунната система — точно, както се оказа, собствената ми сфера на интереси.

Баща ми пръв бе открил тази зависимост, макар че в наши дни тя бива потвърдена от всички изследвания.

Аз обаче никога не успях да поговоря с него за това. В началото се питах каква е ролята на баща ми в моя живот. Ала най-сетне приех, че родителите ми са точната комбинация от характерни черти и интереси, която да предопредели собствената ми еволюция. Затова съм избрала тъкмо тях. Примерът на майка ми ме е научил, че трябва да поемаме отговорност за своето лечение. Не можем само да очакваме от другите. По своята същност лечението означава освобождаване от страховете, свързани с живота — страхове, които не желаем да преодолеем — и откриване на собственото ни предназначение, на онова бъдеще, за идването на което трябва да работим.

От баща си съм разбрала, че медицината трябва да бъде по-отговорна, да се съобразява с интуицията и вътрешното състояние на хората, които се лекуват. Трябва да слезем от своята кула от слонова кост. Комбинацията от двамата ми родители ме е накарала да потърся нова парадигма в медицината — основана на способността на пациента да държи в ръцете си своя живот и да може да следва предопределения му път. Струва ми се, че това е новото, което имам да кажа, идеята, че вътрешно ние знаем как да участваме в собственото си лечение, физически и емоционално. Имаме възможност да разберем как да започнем да градим едно по-висше, по-идеално бъдеще, и тогава стават чудеса.

Тя хвърли поглед към пострадалия ми глезен, после се обърна към мен.

— Трябва да вървя. Постарай се да не си натоварваш крака. Нужна ти е пълна почивка. Ще се върна утре сутринта.

Сигурно на лицето ми се е изписала тревога, защото тя коленичи и сложи двете си ръце на глезена ми.

— Не се безпокой — каза. — С достатъчно енергия всичко може да се излекува — омразата…войната. Трябва само да погледнем на нещата по един правилен начин — и тя нежно потупа крака ми. — Ние можем да го излекуваме! Можем да го излекуваме!

Усмихна ми се, след което се обърна и се отдалечи.

Внезапно изпитах порив да извикам след нея и да й разкажа всичко, което бях преживял в другото измерение и което бях разбрал за Страха и за появата на групата, но останах смълчан, оборен от умората, и само я наблюдавах как се скрива зад дърветата. И утре е ден, помислих си… Защото вече знаех точно коя е.