Пени Джордан
Игра на съдбата (8)

Осма глава

Въпреки че голямата къща, построена във викториански стил, и просторната градина към нея, предоставяха голямо свободно пространство, оказа се доста трудно човек да избегне контакт с друг, установи Джанет, когато се усамоти в ателието си. Може би за първи път в живота си щеше да постави на вратата една табелка, подарена й от близнаците за Коледа, на която пишеше: „Не влизай — работи се усилено“.

Докато я окачваше на вратата, тя боязливо се огледа да не би някой от братята й или Анджелика да са я проследили. Безсилно ругаеше Люк, който беше виновен за създалата се ситуация.

Защо, по дяволите, му е притрябвало да я изпраща чак до стаята й? Тя отдръпна ръка от старата дъбова врата, сякаш дървото я беше опарило, и бързо я затвори. Искаше й се да може също така лесно и бързо да затвори съзнанието си за всички омразни картини, които й напомняха как Люк я вдигна на ръце и я занесе в стаята.

Тя въздъхна и потрепери.

Как можа да бъде толкова глупава, особено като знаеше, че алкохолът бързо я замайва? Тя опита да се сети за нещо, което е казала или направила по време на вечерята, и от което би се срамувала, но единственото, което си спомняше, беше изненадата от появяването на Люк.

Той беше виновен, задето тя пи толкова много. И това стана, защото…

Защото това беше единственият начин да избяга от Люк, призна тя със самоирония. Голямо бягство, няма що!

Тя все още не можеше да разбере що за донкихотски мотив е избрал, за да обяви, че ще се оженят. Неохотно си спомни необузданата радост на Анджелика. В мига, в който младата жена слезе в кухнята, момиченцето се бе хвърлило в прегръдките й и весело се бе разбъбрило за сватби, шаферки и как Джанет щяла да й стане истинска майка.

Дори близнаците бяха доволни. Без съмнение те виждаха в брака й с Люк прекрасен начин да се освободят от отговорността за нея и да я прехвърлят на нечии други плещи, горчиво установи тя.

Джанет чу кола да спира пред къщата. Любопитството я накара да надзърне през прозореца. За съжаление, не успя да се дръпне навреме, посетителката я видя и й махна весело с ръка.

Джанет въздъхна. Мег Лосън беше бърборана и почти настигаше Лора Госфорд в клюкарстването, но нямаше нищо лошо в любопитството й относно хората около нея. Тя беше добре приета в селото и работеше неуморно по няколко благотворителни проекта.

Джанет предположи, че е дошла именно по този повод и съзнавайки, че едва ли би могла да остане скрита в ателието си, след като Мег вече я е видяла, неохотно отвори вратата.

Лицето на Мег грейна. Тя поспря за миг и щом Джанет тръгна към нея, Люк и Анджелика внезапно се появиха от къщата.

— Ето я, татко! — извика победоносно Анджелика и изскубнала се от ръката на баща си, се стрелна към Джанет.

— Чух, че имаш гости — каза Мег и премести поглед от Джанет към Анджелика, а след това към Люк.

На Джанет не й оставаше нищо друго, освен да се усмихва учтиво.

Мег питаше Анджелика как се казва. Джанет отклони вниманието си от детето, и се втренчи в Люк.

Той й отвърна с вяла усмивка. В друг случай би помислила, че това е усмивка на състрадание.

— И Джанет ще бъде новата ми майка. Защото татко и тя ще се оженят.

Джанет застина, като чу с каква гордост Анджелика направи съобщението. Потърси с очи помощ от Люк.

Мег ги гледаше развълнувана и същевременно доволна, че ще се завърне вкъщи със сериозна клюка.

— Джанет, скъпа… Колко вълнуващо! Отдавна ли се познавате? — попита тя.

Отговори й Люк. Разбира се, не точно както на Джанет й се искаше — да опровергае Анджелика. Той застана между Джанет и дъщеря си и постави ръце върху раменете им.

— Почти откакто сме се родили — рече, след което се обърна към Джанет и се усмихна. Очите на младата жена се разшириха от удивление. Как можеше той да демонстрира почти малоумно обожание.

Преди Джанет да реагира, той хвана ръката й и я поднесе към устните си. Първо целуна дланта, а след това и пръстите един по един.

Тя имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Лицето й пламна и по цялото й тяло се разляха горещи вълни.

— Толкова е романтично — възкликна Мег. — Кога възнамерявате да се ожените?

— Колкото може по-скоро — отговори отново Люк. — Всъщност с Джанет решихме да отидем при свещеника още утре.

— Ще се ожените тук в селото! Колко хубаво! Е, аз да не ви задържам. Вие си имате доста работа.

И тя почти се затича към колата си, преди Джанет да успее да отрече чудовищните лъжи на Люк или да й припомни, че не е казала защо всъщност е дошла.

Със съзнанието, че Анджелика е при тях, Джанет мобилизира цялото си самообладание и каза:

— Надявам се, разбираш, че всичко, което й каза, ще се разнесе из цялото село до два часа!

Люк повдигна рамене и се усмихна невъзмутимо.

— Тъкмо ще спестим разноските за обявлението в местния вестник. А тъй като ще бъда вече женен мъж, трябва да се съобразявам с подобни малки икономии.

Господи, какво се опитваше да направи той с нея? Беше толкова спокоен в цялата ситуация, толкова безгрижен. Не, не беше безгрижен. Държеше се така, сякаш беше изключително доволен от ситуацията. Като че ли… Съзнанието й се замъгли. Как можеше да е доволен? Та нали той я изостави. Той развали годежа им.

Тя несъзнателно се отдръпна и потърси усамотението на ателието. Не забеляза замисления поглед на Анджелика, нито как Люк се наведе към дъщеря си и тихо каза:

— Анджи, прибери се обратно вкъщи за няколко минути. Искам да договоря с Джанет.

Тя дори не усети, че я е последвал. Зърна го в мига, в който се обърна да затвори вратата.

Сърцето й подскочи от уплаха, от гняв и нещо друго — безнадеждно и нежелано. Нещо, което я върна в годините, когато беше безпомощно момиченце, и възпламени кръвта й.

— Как можа да направиш такова нещо? — извика тя. — Как можа съвсем съзнателно да й кажеш, че ще се оженим?

— Защото ще го направим — отговори той. И преди Джанет да реагира, добави: — Мислила ли си дали имаме друг избор след изминалата нощ?

Усещането беше като удар във вече наранено място. Болката бе силна и пронизваща.

— Това би могло да бъде обяснено по някакъв начин. — Тя не можеше да го погледне. Устните й бяха пресъхнали и тя ги облиза нервно.

— Така ли? — заядливо попита Люк. — И как?

— Аз бях препила — отчаяно възрази Джанет.

— И не носиш отговорност за това, което си направила? Наистина ли предпочиташ да кажа това на близнаците?

Тя прехапа устни, доловила сарказма в гласа му.

— Двамата те пазят, Джанет. Много те пазят и много се гордеят с теб. Представяш ли си как ще се почувстват, когато разберат, че сестра им е пила толкова много и…

— Престани! — яростно изкрещя тя и зарови лице в дланите си. — Недей.

Не можеше да го погледне. Не искаше да я вижда така уязвима и с потъпкана гордост. Мразеше се, задето му бе позволила да я види такава. Неведнъж, а два пъти. Тя потрепери, спомняйки си как бе рухнала психически, когато той развали годежа. Разболя се от раната в сърцето, и гаденето в стомаха, без нито едно от двете да е било причинено от алкохол, а от напрежението, сграбчило тялото и съзнанието й.

— Мислиш ли, че имах друг избор? — попита Люк. — Трябваше да мисля и за Анджелика. Не е лесно за сам мъж да отглежда дъщеря, особено толкова уязвима и чувствителна като моята. Също като близнаците и тя е склонна да те идеализира.

— Мен? — Тя свали длани от очите си и го погледна недоумяващо.

— Невъзможно е да не си забелязала — присмя й се той. — Та тя не сглобява и едно изречение, без да спомене „Джанет казва“, откакто сме тук.

— И чия е вината? — попита Джанет. — Не съм ви канила да живеете тук.

— Не си — съгласи се Люк. — Но братята ти го направиха и посвоему те са също така уязвими, както и Анджелика.

Той замълча за момент, наблюдавайки ефекта от думите си. Беше прав и Джанет го знаеше. Ако беше отказал поканата на близнаците, те биха се засегнали много.

— Твърде аматьорска психология, нали? — иронично каза тя. Устните му се извиха в усмивка. Обзелото я отчаяние я принуди да продължи: — И какво предлагаш да направим сега? Трябва да им кажем, че няма да се оженим…

Последвалото мълчание бе доста продължително.

— Не е необходимо — предпазливо каза Люк. Той мина покрай нея, застана пред прозореца и се загледа в градината. — Всъщност мисля си, че би било много добре да се оженим.

— Моля?! — Джанет не вярваше на ушите си. — Ти достатъчно ясно ми показа преди осем години, че не желаеш да бъда твоя съпруга.

— Това беше преди осем години.

Той се обърна и я погледна. Лицето му беше каменно.

— Люк, не мога да разбера каква игра играеш — плахо започна Джанет.

— Никаква — прекъсна я той. — Двамата с теб ще се оженим, Джанет. Не храни напразни илюзии.

Ще се оженим… Тя премигна и го погледна недоумяващо.

— Ти си планирал това отдавна, нали? Но защо… Защо? Ти не ме искаше като твоя съпруга, дори когато Анджелика пожела да стана нейна… — Тя затвори очи и замълча, изведнъж прозряла истината. — Господи! — възкликна пресипнало тя. — Всичко ми е ясно. Ти ще се ожениш за мен заради Анджелика. Защото Анджелика се нуждае от майка. Е, аз не искам да го направя, Люк — отчаяно каза тя. Беше толкова потресена от току-що осъзнатата истина, че не забеляза помръкналото лице на Люк, докато той не каза рязко:

— Ще го направиш. Нямаш друг избор. Отидохме твърде далече и връщане назад няма. Цялото село знае, че живея тук с теб и вероятно всички са си направили заключение относно нашите отношения. Когато вчера бях в пощата, за да си купя вестник, чух една жена на опашката да шепне на приятелката си, че съм се преместил при теб. Колко време смяташ, че ще мине, преди приятелите на близнаците да започнат да правят намеци относно нашите взаимоотношения? Това няма да им хареса, не мислиш ли? И двамата знаем, че не биха приели подмятания, задето с теб сме просто любовници. Освен това трябва да мислим и за Анджелика. Тя вече е доста обвързана емоционално с теб. — Той я погледна и каза тихо: — Тя се нуждае от теб, Джанет.

Младата жена вдигна очи. Мразеше го за това, което правеше с нея, искаше да му изкрещи: „А моите желания и нужди нямат ли значение? Нямам ли право да се омъжа за човек, който ме обича, който ме желае, и то не само като майка на дъщеря му, а и заради самата мен?“.

Тя направи последен и отчаян опит да извоюва свободата си.

— Не искам да се омъжа за теб, Люк. Имам друг любовник, няколко други всъщност…

— Не ме лъжи, Джанет — прекъсна я той. — И двамата знаем как клюката, че съм ти любовник би наранила братята ти, именно защото никога не е имало никакви други…

Той замълча за момент, давайки възможност на думите му да достигнат до съзнанието й, а Джанет, побеляла като платно, сякаш изпадна в шок. Мъжът протегна ръка към нея, но тя го отблъсна. В очите й се четеше болка.

— Предпочитам да не обсъждам каква отговорност нося, макар съвестта да ме принуждава да призная — добави тихо той. — Джанет…

Господи, не му позволявай да ме докосва, крещеше мозъкът й, а тялото й се скова от ужас. Ако сега ме докосне, ще умра, мислеше в ужас тя. Докато той посягаше към нея, вратата се отвори и в ателието сияещ влезе Кит.

— А, ето ви и вас. Току-що говорих с Луиз по телефона. Казах й добрата новина. Тя иска веднага да й се обадиш.

Това не може да е истина, мислеше си Джанет. Това е кошмар, който ще свърши. Трябва да бъде. Мисълта, че трябва да се омъжи за Люк, да стане негова съпруга…

Той докосна ръката й и тя подскочи.

— Кажи на Луиз, че Джанет ще й позвъни — обърна се Люк към Кит, а щом брат й излезе, мъжът тихо промълви на Джанет: — Няма да бъде толкова лошо, Джанет, обещавам ти.

Преди да го възпре, Люк я взе в прегръдките си, сякаш тя беше на възрастта на Анджелика. Залюля я нежно, докато Джанет потръпваше от шока и страха. Той й говореше отново и отново, че всичко ще бъде наред и няма за какво да се тревожи.

 

 

След това я обхвана нямо примирение и тя приемаше пожеланията и въпросите на хората с вяла усмивка, вместо да намери сили и думи да отрече всичко.

Джанет дори нямаше сили да се страхува от това, че Люк искаше да се оженят толкова бързо. Възрази единствено, когато Люк обяви, че ще се оженят в църква.

— Да — рече той, когато Джанет се опита да спори и преодоля протестите й с изненадваща настойчивост. А пък и тя знаеше, че първият му брак е бил граждански.

Като че ли всички около нея бяха въвлечени в заговор и това им причеше да разберат истината. Дори Елинор, която се беше впуснала в приготовления за сватбата с такъв ентусиазъм, остана глуха към протестите й, че не може да се омъжи за Люк.

— Ти го обичаш — твърдо каза тя, като че ли това само по себе си беше достатъчно.

И Джанет остана с усещането, че целият свят се е обърнал срещу нея и че каквото и да каже или направи, няма никакво значение.

Опита се да вразуми Люк, но почти не можеше да го види. Той беше поел поста си в болницата и работеше по двайсет часа в денонощие.

Работата й, която някога й беше утеха, сега се бе превърнала в мъчение. Един ден осъзна, че без да иска, рисува чертите на Люк върху проекта за стенопис на един клиент. Захвърли четката и отчаяно си помисли, че няма изход и е попаднала в капан. Виновна беше нейната неспособност да наранява невинни и уязвими същества като Анджелика.

Анджелика, която беше толкова развълнувана от идеята Джанет да й стане майка. Анджелика, която неспирно говореше за сватбата и в чиито очи грееха такива звезди, че Джанет не би могла да си позволи да изрече думи, които биха разрушили мечтите на детето. Анджелика, която я следваше като собствената й сянка.

Това, което я озадачаваше най-много, беше фактът, че никой, дори Луиз, не се изненада, че двамата с Люк ще се оженят. Майката на Луиз й позвъни, за да й каже колко щастливи били всички. Цялото семейство щяло да дойде на сватбата. Джанет бе започнала да се паникьосва, ала се появи Елинор и я успокои, като й каза, че тя ще се погрижи за всичко и единствената грижа на Джанет е да си купи сватбена рокля.

Сватбена рокля! Някога беше мечтала за роклята, която щеше да облече, за да се омъжи за Люк. Сега подобна мисъл я изпълваше с отвращение. Нейното непокорно сърце искаше да знае защо трябва да се подлага на тази пародия, да унищожава нещо така свято само защото Люк с нахалството си беше решил да намери добра заместничка на майката на Анджелика. Много й се искаше да хване Люк натясно и да му каже всичко, което мислеше, да му обясни защо не могат да се оженят, но не успя да остане насаме с него.

Мислите й се върнаха към онези унизителни моменти, когато той небрежно обяви, че му било напълно ясно как тя нямала никакви любовници. Джанет се чудеше как си представя Люк техния брак. Очевидно той не я желаеше като жена.

Щом се налагаше да се омъжи за него, тя трябваше поне да запази някаква доза самоуважение. А Джанет знаеше, че това ще бъде невъзможно, ако Люк реши да я люби.

Бе разбрала, че чувствата й разрушават самоконтрола и всичко отива по дяволите, когато я докосне. Потръпна и се опита да преодолее напиращата паника.

Само още два дни. Все още не си беше купила рокля. Елинор я убеждаваше и предумваше, но тя остана твърда. Никаква сватбена рокля, никакви булчински тоалети, нищо.

— Тогава с какво ще се облечеш на сватбата? — попита Елинор.

Джанет безучастно сви рамене и каза:

— Рокля от зебло ми се струва доста подходяща.

Елинор не й обърна внимание. И тя като всички не искаше да разбере колко малко желае Джанет този брак.

Двамата с Люк щяха да продължат да живеят в тази къща, която беше неин дом от смъртта на родителите й. Люк щеше да изкупи дела на близнаците, а парите щяха да бъдат инвестирани за момчетата. В същото време той им каза, че могат да смятат винаги тази къща за свой дом. И го каза по такъв начин, че сълзи изпълниха очите на Джанет.

Как, след като беше толкова внимателен към чувствата на другите, толкова загрижен за тях, би могъл изобщо да не се съобразява с нейните? Толкова преднамерено и жестоко да пренебрегва желанието й да се отърве от тази пародия на брак.

Как? Явно чувствата й нямаха значение за него. Той се нуждаеше от нея, за да запълни празното място в живота на Анджелика. Джанет вече беше усетила силната му любов към детето и беше завидяла с горчивина, отразяваща болката, която бе почувствала, загубвайки го заради майката на Анджелика.

Анджелика никога не говореше за майка си и нямаше спомени за нея. Джанет беше изненадана, когато разбра, че Люк много рядко говори с Анджелика за майка й. Вероятно не му се искаше тя да си спомня за нея. А може би не желаеше да споделя своите безценни спомени. Това обаче противоречеше на нежната чувствителност, която той проявяваше.

За съжаление, към всички други, освен към нея, припомни си с горчивина тя.

Някъде звънеше телефон. Тя не му обърна внимание и продължи разходката си из градината. Искаше да се скрие от света, така както искаше да се скрие от Люк.

Бягство… Ето от какво имаше нужда… Но можеше да избяга и да потърси спасение единствено в мечтите си.