Пени Джордан
Игра на съдбата (2)

Втора глава

Колкото повече наближаваше сватбата на Луиз, толкова по-силно Джанет съжаляваше, че се е съгласила да отиде. Не че не искаше да види приятелката си омъжена и да пожелае на нея и съпруга й щастие. Още повече, че Луиз беше избрала Литъл Комптън за място на тържеството и Джанет знаеше, че с радост и с нещо повече от обикновено любопитство би предвкусвала възможността да зърне мъжа, накарал приятелката й да престъпи обета за безбрачие. Ала въпреки изричното уверение на Луиз, че Люк няма да присъства на сватбата, Джанет все повече се убеждаваше, че на тържеството ще има твърде много хора, които ще я познаят, ще помнят нейната любов с Люк, годежа им, както и последвалия му брак с друга. С типичния си провинциален маниер ще коментират липсата на брачна халка на пръста й и ще обсъждат помежду си защо все още не е омъжена.

Застанала сред ателието, тя потръпна от отвращение при мисълта за любопитството и съжалението, което щяха да проявят към нея. Прииска й се да намери кураж да позвъни на Луиз и решително да откаже да отиде на сватбата. Имаше цял куп възможни оправдания. Едно от тях лежеше в момента пред нея на бюрото, призна тя недоволно и се намръщи над предварителните скици на голям стенопис, предназначен да покрие стените на детското отделение в една от болниците в Йорк. Поръчката беше получила чрез своя клиентка, разгърнала кампания за набиране на средства за специализираното детско отделение, изправено доскоро пред неразрешими проблеми.

Голямо дарение от местен милионер беше направило възможно не само преоборудването на отделението с най-съвременна апаратура, но бе предоставило и достатъчно пари, които по думите на нейната бивша клиентка, щяха да бъдат използвани за освежаване на еднообразно боядисаните стени на отделението.

Джанет прие задачата с удоволствие и тъй като се съгласи да я изпълни за далеч по-малко пари от обичайното, получи пълна свобода за работа върху проекта. Сега проблемът се състоеше единствено в това как да привлече вниманието и въображението на тези деца на различна възраст, които толкова страдаха.

Вълненията около сватбата на Луиз й пречеха да се съсредоточи върху работата си.

Вратата на ателието се отвори и влезе Кит. Джанет го наблюдаваше как приближава с широка крачка, която двамата с брат му бяха наследили от баща им. Сърцето й, както обикновено, се изпълни с топлота и любов. С любов, защото двамата й братя й бяха много скъпи и с топлота, защото не беше никак лесно да отгледаш такива палавници. Момчетата току-що бяха завършили първата си година в университета и лятната им ваканция едва започваше. Джанет съзнаваше, че с всеки изминал ден те се превръщаха в зрели хора. Бяха добре възпитани и уравновесени, а заслугата за това тя отдаваше на родителите си, които бяха положили добра основа в детството им.

— Ще ми услужиш ли с колата си? — усмихнато попита Кит. — Днес следобед отивам да играя тенис у Крис Хардинг, а Ник взе остина.

Очуканият остин, който Джанет беше купила за осемнайсетия им рожден ден, служеше безотказно вече шести месец. Въпреки че бяха близнаци, братята й имаха различни занимания и приятели. До момента тя беше подминавала намеците им за купуване на втора кола, които в повечето случаи се правеха на шега. Момчетата знаеха, че въпреки голямата застраховка на баща им, осигурила покрив и стабилен доход на семейството, разноските за всеки лукс трябваше да бъдат поемани от Джанет.

Двамата бяха много добри шофьори и Джанет не им отказваше колата си, когато не я ползваше. Сега обаче тя поклати глава с искрено съжаление.

— Трябва да отида в Йорк, за да занеса няколко картини в галерията. Обещах на Елинор да бъда там следобед. Мога да те закарам донякъде, ако искаш — предложи тя.

— Само ако ми дадеш да шофирам — отвърна с усмивка Кит.

Близнаците непрекъснато се шегуваха по повод нейното шофиране. Когато бе ангажирана с много работа, тя управляваше колата ужасно. Джанет се изчерви при спомена за случая, когато, улисана в мисли, излетя от алеята към къщата и падна в канавката. Наложи се съседът им да изтегли нейното волво с трактора си.

Кит и Ник вече знаеха за предстоящата сватба на Луиз и въпреки че Джанет не беше казала нищо, се досещаха за причината за нейното нежелание да отиде. Усещаха как тя се свива вътрешно всеки път, когато се споменаваше за Литъл Комптън.

И двамата бяха твърде привързани към сестра си, за да я измъчват с въпроси, но въпреки това любопитството ги глождеше.

Джанет не знаеше, че близнаци се бяха обзаложили дали ще отиде на сватбата и Кит, който беше заложил на нейното присъствие, искаше по пътя да се възползва от случая и да разбере истинските й намерения. Неотдавна двамата с Ник се бяха уговорили, преди да заминат за университета, да направят нещо за бъдещето на сестра си.

— Тя трябва да се омъжи — бе заявил Кит.

Ник го погледна подигравателно. Кит тръсна глава и бързо допълни:

— Нямам предвид точно това… Естествено, тя може сама да се издържа. В края на краищата издържа и нас, и то толкова време. Но не мислиш ли понякога, че нещо й липсва? Тя има нужда от семейство и съпруг.

Въпреки че външно си приличаха, близнаците бяха твърде различни по характер. В случая обаче бяха единодушни, че трябва да помогнат на сестра си да не остане сама, когато заминат.

Двамата проведоха старателно проучване за подходящ съпруг на сестра си и техен зет. Надеждите им нараснаха след инцидента с колата на Джен. Тим Сомис, който живееше точно до тях, беше ерген на подходяща възраст, приятен и общителен мъж с широки рамене и червендалесто лице. Той ги улесни, като покани Джанет да излязат няколко пъти, но след тези срещи и няколко гостувания в къщата, внезапно спря да се обажда. На въпроса на братята си, Джанет отвърна спокойно, че макар да го харесва, не желае сериозна връзка с него.

Именно в това беше проблемът. Кит погледна сестра си, докато сядаше до него. Тя просто не желаеше сериозни връзки. Но Джанет имаше нужда от човек, който да се грижи за нея и да я защитава. Някой, който да успее да проникне в душата й.

Горещината ги накара да отворят прозорците на колата. Под галещите лъщи на юнското слънце природата се бе събудила. Вятърът развяваше косите на Джанет. Младата жена повдигна ръка и ги отметна. Спомни си, че трябва да се подстриже и че дълга до раменете коса не подхожда на жена на двайсет и девет години. Докато я наблюдаваше, Кит се усмихна. Спомни си за една ревнива приятелка на Ник, която упорито отказваше да повярва, че Джанет е тяхна сестра. Беше ги видяла заедно и беше решила, че Ник я мами. В действителност никой не би могъл да предположи, че Джанет е с десет години по-възрастна от тях.

— Предполагам, че докато си в Йорк, ще си потърсиш подходящи дрехи за сватбата — започна Ник, воден от мъжко превъзходство спрямо жените, които винаги са заети с тоалетите си. Джанет се хвана на въдицата точно както той очакваше и му напомни с язвителен тон как преди по-малко от четири месеца се бе прибрал в стаята си намръщен, задето Ник бе взел на заем безценните му оригинални джинси. На Джанет и през ум не й минаваше, че несъзнателно помага на Кит да спечели облога.

Остави го пред къщата на приятеля му и продължи към Йорк, повтаряйки си язвително, че дрехите за сватбата са последното нещо, което я вълнува в момента. Същевременно си даваше сметка, че ако не бъде подходящо облечена, гостите ще изтълкуват това като обида към Луиз.

Елинор Кумбис, нейната партньорка от галерията, жизнерадостна вдовица на около четирийсет години, с омъжена дъщеря и малка внучка, посрещна сърдечно Джанет, докато тя паркираше колата си. Разтоварването на платната не им отне много време. Наред с творбите на Джанет, в галерията се продаваха и акварели от местни художници, поставяха се рамки и се извършваше реставрация, което бе принос на Елинор в общия бизнес. Елинор произхождаше от богато семейство. Тя бе срещнала мъжа си по време на курс по реставрация на картини в Италия. По време на брака си Елинор не развиваше придобитите умения. Ала след смъртта на съпруга си, се бе почувствала извънредно самотна в огромната къща извън Йорк. Дъщеря й работеше в Лондон и самотата легна като бреме върху Елинор. Тя се запозна с Джанет на гости у тяхна обща позната. Приятелството им укрепна и Елинор предложи на Джанет партньорство в галерия, която тя да финансира и в която да поеме всекидневните задължения, като по този начин предостави на сътрудничката си повече време, за да рисува.

— Неприятности ли имаш? — попита Елинор, забелязала изражението й.

Джанет поклати глава.

— Не… Всъщност една стара приятелка, най-добрата ми приятелка се омъжва следващата седмица и иска да отида на сватбата й.

— И ти няма какво да облечеш? — усмихна се Елинор, като се престори, че не забелязва помръкналите от тревога очи на приятелката си. С годините тя се беше научила да оставя Джанет насаме с проблемите й, но също като близнаците си мислеше, че е голяма загуба млада жена, така очевидно създадена за дом и семейство, да обръща гръб на връзки, които биха създали подобна перспектива.

Елинор не беше празна романтичка. Собственият й брак не беше лек. Съпругът й беше двайсет години по-възрастен от нея, много взискателен, но тъй като се обичаха, с годините се бяха научили да правят компромиси с нуждите и предразсъдъците си. Той все още й липсваше, въпреки че беше вдовица от седем години. За разлика от Джанет, животът на Елинор не беше лишен от емоционални и сексуални отношения. Тя имаше любовник — разведен, чийто отношения с бившата му жена го бяха оставили разочарован и огорчен. Елинор бе твърде зряла и мъдра, затова се наслаждаваше на връзката си с него, без да изисква повече от онова, което Джон можеше да й даде. Беше на възраст, в която ценеше собствената си независимост и нямаше намерение да я нарушава с потенциалните проблеми на втори брак. Бракът с мъж, който има две себични и понякога твърде агресивни дъщери, щеше да я превърне в приемник на множество проблеми, които щяха да изместят удоволствието от секса.

Случаят с Джанет беше различен. Тя беше родена да бъде майка и съзнателното потискане на това чувство според приятелката й унищожаваше част от същността й. Елинор споделяше мнението на близнаците, че Джанет трябва да се омъжи.

— Има толкова магазини за дрехи в Йорк. — Елинор изпитателно се вгледа в приятелката си и се зачуди каква ли е причината за тревогата й. — Мога да те придружа, ако искаш. Рейчъл ще дойде следобед. Щях да прекарам няколко часа с…

Джанет знаеше, че е притисната до стената. В действителност не можеше да не отиде на сватбата. Луиз щеше да се почувства обидена, а и щом Люк няма да присъства… Не за първи път Джанет си пожела да не бе толкова чувствителна и уязвима.

 

 

— Резервоарът ти е пълен, гумите и маслото са проверени, куфарът ти е отзад…

Джанет красноречиво извърна очи към небето, докато Ник бавно изброяваше. Ако някой ги слушаше, би помислил, че тя е по-малката от двамата. Нямаше да пътува с дрехите, които Елинор я беше накарала насила да си купи за сватбата. Вместо това Джанет потегляше по-рано за „Федърз“, за да има време да се преоблече.

Беше едва седем часът, събота сутрин, небето беше нежносиньо, замъглено от омара, обещаваща горещина през деня. Прекрасен юнски ден…

В Литъл Комптън Луиз вероятно тъкмо се събуждаше. Тя беше споделила с Джанет по телефона, че не устояла на изкушението и си купила такава сватбена рокля, която би засенчила който и да е от тоалетите на Скарлет О’Хара.

— Бежова, а не бяла — през смях бе казала Луиз.

Джордж далеч не беше първият мъж в живота й. Луиз не беше леконравна, но се беше влюбвала няколко пъти и бе съумяла да се раздели с любовниците си в добри отношения. А и очевидно, както беше казала на Джанет, нито тя, нито Джордж съжаляваха за предишните си връзки.

Пътуването се очертаваше дълго, но Джанет реши да не използва магистралата, защото множеството ремонти често причиняваха големи задръствания.

Според близнаците тя трябваше да пристигне в Литъл Комптън най-късно в дванайсет часа. Тържеството беше насрочено за три и тя беше обещала да бъде в къщата по-рано, за да помогне на своята приятелка в приготовленията.

— Като неофициална шаферка — й беше казала Луиз и Джанет трепна, спомняйки си как веднъж нетърпеливо беше принудила приятелката си да обещае, че ще изпълни тази роля на сватбата й.

Пътуването премина без проблеми, шосетата, макар и натоварени, не бяха задръстени. Стигна околностите на Бат преди единайсет. Бяха изминали седем години, откакто се премести на север, но почти нищо не се бе променило, независимо от увеличения брой немски коли, доказателство за факта, че новата магистрала беше направила тази част от страната по-достъпна за хората, които работеха в Лондон.

Литъл Комптън обаче се намираше твърде далече от магистралата, за да бъде засегнат от промените. Преваляйки един от заобикалящите го хълмове, Джанет намали, за да хвърли поглед към безразборно разхвърляните къщички, които очертаваха единствената главна улица с „Федърз“ от едната й страна и църквата от другата.

Младата жена се опита да пропъди спомените, които заплашваха да я завладеят отново… Дълги лениви летни следобеди, прекарани с Люк, в които Джанет си бе загубила ума по него. Долу, където реката лъкатушеше като сребриста панделка под сянката на върбите, Люк я беше целунал за първи път. Джанет неволно си спомни как цялото й тяло бе откликнало на тази целувка, тръпнещо от удоволствие като струна на хармонично настроен инструмент. Мъжът с усмивка я беше попитал дали съзнава какво му причинява с този трепет. На същото това място три месеца по-късно той й направи предложение, но й каза, че в края на лятото започва работа в Калифорния и иска да отнесе със себе си нейното обещание, че ще го чака.

По-късно, когато със затаен дъх му бе дала съгласието си, той я бе взел на ръце и бе започнал страстно да я целува.

Ласките му бяха накарали сърцето й да замре и тя бе почувствала, че е неспособна да му се противопостави. Люк нежно я бе повалил на тревата и докато обсипваше с целувки шията й, бе разкопчал блузата й. Загледан в гърдите й, той ги погали и жадно впи устни в тях. Ако беше поискал, щяха да се любят, но той не го стори. След като обявиха годежа си, сякаш започнаха да се виждат по-рядко, главно защото здравето на майка му се влоши и Джанет се стремеше да подкрепя Люк в грижите му.

Младата жена тръсна глава, за да отпъди нежеланите спомени и рязко зави към селото.

Собственичката на „Федърз“ я посрещна топло и веднага й показа стаята — добре обзаведена мансарда с голям тавански прозорец и собствена баня. Навремето „Федърз“ бил място за смяна на коне и стаята на Джанет гледаше към затворения заден двор.

— Луиз каза, че предпочиташ да отседнеш тук — усмихнато рече собственичката.

Джанет си помисли, че е съвсем нормално всички в града да познават Луиз, макар приятелката й да се отбиваше в селото само за коледните празници. Собственичката на „Федърз“ проявяваше по-голям интерес към сватбата на Луиз, отколкото към гостенката си и безразличният тон, с който съобщи, че ще изпрати някой да донесе обяд и каничка кафе, наведе Джанет на мисълта, че неправилно е преценила реакцията на хората спрямо нейното появяване на тържеството. Този извод й помогна да се съвземе и когато прислужницата донесе обещания обяд, Джанет се почувства напълно спокойна и набра телефона на Луиз.

Обади се майка й, която веднага позна Джанет и сърдечно отговори на въпросите й за бъдещата младоженка. Няколкото мига, преди Луиз да вземе слушалката, бяха достатъчни за Джанет да се освободи от страховете си и тя с готовност се съгласи да тръгне веднага за дома на приятелката си.

Предпочете да отиде пеша. Винаги беше намирала за странен факта, че нейната искрена и свободомислеща приятелка е дъщеря на пастор, но знаеше, че Дейвид Симъндс никога не беше налагал религиозните си убеждения на своята дъщеря. Той поздрави топло Джанет, когато тя по навик влезе през задната врата на къщата. Майката на Луиз се втурна да посрещне приятелката на дъщеря си и сърдечно я целуна. Госпожа Симъндс беше висока тъмнокоса жена. Стройната й фигура и тежката тъмна коса издаваха роднинската връзка с бащата на Люк. Луиз никак не приличаше на родителите си с яркочервените си къдрици и бледата, обсипана с лунички, кожа.

Джанет се качи право в стаята на приятелката си. Луиз седеше пред огледалото, облечена в разкошна рокля от сатен, която предизвикателно разкриваше раменете й. Напрегнато се взираше в огледалото и се опитваше да сложи спирала на миглите си.

— По дяволите! — избухна Луиз в мига, в който Джанет влезе при нея.

— Нека ти помогна — предложи Джанет. Взе спиралата и внимателно положи няколко пласта от тъмносивата течност върху дългите мигли на приятелката си. — Какво стана с контактните ти лещи?

— Не смея да рискувам с тях — мрачно отвърна Луиз. — Боя се, че ще се разплача и ще размажа всичко по лицето си.

— Винаги можеш да сложиш очила — подхвърли Джанет.

Като ученичка Луиз трябваше да носи специални очила, препоръчани й от здравния център.

— Само посмей да споменеш пак тези…

Двете избухнаха в смях. Забравила грима и подредените в сложна прическа яркочервени къдрици, Луиз се изправи, прегърна горещо приятелката си и развълнувано промълви:

— Толкова съм щастлива, че дойде.

Джанет изпита угризения, задето бе имала намерение да не удържи на обещанието си и притисна Луиз в прегръдките си.

— Не е ли нелепо? — подсмръкна Луиз. — Чувствам се развълнувана като героиня на Джейн Остин.

— Но със сигурност не си облечена като такава — допълни Джанет, като не сваляше поглед от предизвикателната дреха от сатен и дантела, която прилепваше плътно към стройното тяло на приятелката й.

— Харесва ли ти? — усмихна се Луиз гордо. — Джордж я избра. Каза, че единствено мисълта как съм облечена, ще го крепи да премине през изпитанието на сватбената церемония.

Джанет промени мнението си за бъдещия съпруг на своята приятелка. Очевидно не бе скучен и отегчителен, както си го беше представяла.

— Остава ти само половин час, Луиз — достигна до тях предупредителния глас на госпожа Симъндс.

Спомнила си изведнъж за поетите задължения, Джанет помогна на приятелката си да довърши грима си, сетне се отдръпна и я огледа от глава до пети. Усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Изглеждаш… прекрасно.

Това беше всичко, което успя да изрече, но явно беше достатъчно, защото Луиз я прегърна силно и прошепна сподавено:

— По дяволите! Не смея да се разплача, защото целият ми грим ще се развали. Джен, ти трябваше да си на мое място. Ти си създадена за брак, деца.

По лицето на Джанет премина сянка. В този момент вратата се отвори и в стаята влязоха родителите на Луиз с бутилка шампанско и четири чаши. Джанет въздъхна облекчено. Вдигнаха тост за младоженката и Джанет си позволи да изпие една чаша за кураж. Беше време да тръгват за църквата. Луиз трябваше да застане пред олтара, придружена от кръстника си и на Джанет й се струваше, че цялото село се е събрало, за да пожелае щастие на булката.

Повечето от гостите бяха вече вътре и Джанет побърза да заеме мястото си, докато Луиз коленичеше пред олтара. Въпреки усилията на Джанет, споменът за нейната несъстояла се сватба болезнено изплува в съзнанието й. Сълзи на самосъжаление изпълниха очите й. Пред замъгления й поглед се появи малко момиченце с миловидно личице, обрамчено от тъмна коса. Детето бе облечено в красива рокличка с ниска талия и моряшка якичка. Зад него вървеше мъж, но Джанет не им обърна внимание. Беше погълната изцяло от усилието да не избухне в плач. Глупаво бе да си спомня, че някога щеше да се омъжи именно тук. Че е трябвало да върви към олтара, където щеше да я очаква Люк, за да получи благословия за брака си в мекия здрач на църквата, където поколения наред нейното семейство е празнувало сватбени церемонии. Но съществуваха мигове, които не можеха да бъдат забравени… как Люк, преди да постави годежния пръстен, целуна нежно ръката й. Пръстенът беше с голям сапфир, заобиколен с брилянти. Целуна я нежно и свенливо. Не намираше достатъчно силни думи, за да опише този вълнуващ момент. Тялото й тръпнеше от вълнение, докато се опитваше да потисне спомените, които я връхлитаха. Съзнаваше собствената си уязвимост, болезнената си нужда да разбере какво все пак беше накарало Люк да я изостави. Защо се бе сгодил за нея, след като е знаел, че му е необходима само сексуална връзка? Защо й бе давал обещания, които не е имал намерение да изпълни, след като е знаел, че тя е безнадеждно влюбена в него и би му се отдала сляпо, ако бе настоял?

Сълзите, с които се бореше, потекоха издайнически по лицето й. Тя сведе глава, за да се скрие от любопитните погледи, надявайки се, че дългата й коса ще покрие лицето и прехапа устни, за да потисне риданията. В този момент усети как някой докосна ръката й и тих, но настойчив гласец прошепна:

— Можеш да вземеш моята носна кърпичка, ако искаш. Имам две, защото татко каза, че дамите винаги се нуждаят от тях на сватби. — Думите бяха изречени сериозно, сякаш всичко, което таткото казваше, трябваше да бъде написано в книга.

Джанет се извърна, неспособна да устои на гласа и докосването. Носната кърпичка беше смачкана, но Джанет я взе и попи сълзите си, след което размени заговорнически поглед със своята спасителка. През целия си живот беше обичала и разбирала децата.

— Исках да донеса конфети — сподели новата й приятелка, — но госпожа Мак не ми купи. Тя не обича сватби.

В този момент бащата на Луиз благослови младоженците и звуци на орган изпълниха помещението. Вратите на църквата се отвориха и пропуснаха ярките лъчи на юнското слънце, а някъде горе в кулата забиха камбани. Светлина изпълни църквата. Джанет се обърна и се вцепениш от изненада, разпознала чертите на един човек, когото не желаеше да срещне до края на живота си.

— Люк…

Името му застина на устните й. Тревожната й бледност накара мъжа, който я наблюдаваше, да присвие загрижено очи. След това той премести поглед към дъщеря си. Беше решил да присъства на сватбата на братовчедка си в последния момент, принуден по-скоро от настояванията на дъщеря си, отколкото от желанието да види Луиз омъжена.

Ако заради новото си назначение не бе отменил серията от лекции, които трябваше да изнесе из цяла Америка, изобщо нямаше да бъде тук. Анджелика беше много радостна, че най-после ще прекара ваканцията с баща си, а засия от щастие, когато разбра, че ще се местят от Лондон в едно градче, наречено Йорк, което по думите на баща й, щяла да хареса много.

Очакваше предстоящото пътуване с нетърпение, още повече, че икономката, с която момиченцето невинаги се разбираше, нямаше да пътува с тях. Анджелика не обичаше икономките. Имаше нужда от истинска майка, като другите деца. За да стане това обаче, баща й трябваше да се ожени отново. През последните месеци Анджелика се бе оглеждала преценяващо, търсейки жена, която да запълни празнотата в живота им.

За момент Джанет помисли, че ще припадне, но гордостта я спаси и младата жена се овладя. Чудеше се каква ли нелепа прищявка на съдбата е накарала Люк да избере точно нейното място в църквата и се проклинаше, задето наивно бе повярвала на уверенията на Луиз, че братовчед й няма да присъства на сватбата.

Младоженците се обърнаха и се запътиха право към тях. Анджелика сграбчи ръката й.

— Булката е много красива, нали? — възкликна момиченцето и невинно добави: — Нямаше да сме тук днес, но татко се върна от Америка заради новата си работа и аз го помолих да ме доведе. Може ли да седнем до теб на приема? Аз нямам майка и мразя начина, по който ни оглеждат хората, когато сме с татко.

— Престани, Анджелика! — дочу Джанет гласа на Люк.

Младата жена видя как тъмнозелените очи на момиченцето се изпълниха със сълзи и си каза, че веднага е трябвало да се досети чия дъщеря е. Опита се инстинктивно да защити детето от гнева на баща му, но преди да овладее стъписването си, чу радостното гласче на момиченцето.

— Видя ли, татко, тя няма нищо против. Знаех си, че е така, защото и ти си сама тук, нали? — добави Анджелика с детска откровеност, която прониза Джанет право в сърцето. — Ти не носиш брачна халка, което означава, че не си омъжена, нали? Сигурно и на теб няма да ти е приятно да седиш сама? Можем да се преструваме, че сме едно семейство.

И преди Джанет да успее да отхвърли предложението, младоженците застанаха пред тях. Луиз сияеше от щастие и Джанет изпита завист към приятелката си.

Без да разбере как, тя се озова навън с другите гости и всички се скупчиха около младоженците. Анджелика я следваше по петите, вкопчила се в ръката й. Джанет нямаше сили да я отблъсне и да разруши щастието, което грееше в очите й.

Мина известно време, докато успее да се добере до Луиз и когато булката ги видя, по лицето й се изписа безкрайно учудване.

— Джанет, нямах представа…

Преди Джанет да изрече и дума, Анджелика стисна ръката й още по-силно и обяви високо, така че всички наоколо да чуят:

— Джанет ще ми бъде като майка, лельо Луиз.

Когато зад гърба й прозвуча плътният глас на Люк, който предупредително смъмри дъщеря си, Джанет се сепна и така видимо потрепери, че не се изненада, когато прочете тревога в очите на Луиз.

Ако се бе надявала, че денят не може да й поднесе по-лоша изненада, разбра, че е сгрешила, когато дочу гласа на майката на Луиз.

— Люк, Джанет ще припадне!

Усети как я подхванаха две силни ръце, чието докосване дълги години беше смущавало съня й. Сега тези ръце я подкрепиха съвсем безстрастно. Люк я изведе от тълпата. Би дала всичко, за да припадне и по този начин да се измъкне от ситуацията, надминаваща и най-лошите й кошмари, но тялото й упорито отказваше да й се подчини.

Тя инстинктивно се отдръпна от Люк и не се изненада, когато мъжът я пусна веднага. Вероятно и той бе раздразнен от ситуацията, но за разлика от Джанет явно не изпитваше болезнени чувства.

— Как ще се върнеш вкъщи? — равнодушно попита мъжът. — Пеша ли? В тази горещина? — Тъмните му вежди се свъсиха.

Годините не го бяха пощадили и въпреки че не намаляваха мъжествеността му, дълбоките бръчки, издълбани от двете страни на устните му и около очите, подсказваха, че животът му не е бил безоблачен.

Би трябвало да изпита задоволство, но усети непреодолимо желание да протегне ръка и да го докосне. Да изглади бръчките, да го накара да се усмихне.

— Колата ми е зад ъгъла. Ще те закарам.

— Не. — Отказът беше панически. Двамата безмълвно се спогледаха. Тишината се изпълни с напрежение. Някъде зад тях се чуваше щракане на фотоапарат, както и приглушени разговори, но поради разстоянието, всичко се сливаше в неясен шум. Сякаш двамата с Люк бяха изолирани от останалия свят в обгърналата ги интимност.

— Но, Джанет, ти ми обеща да бъдеш като моя майка.

Джанет сведе очи към малкото момиченце. Отказът изгаряше устните й, но срещнала умоляващия поглед на детето, разбра, че сърце не й дава да изрече хладните думи.