Пени Джордан
Игра на съдбата (3)

Трета глава

Остатъкът от следобеда се превърна за Джанет в истински кошмар. Анджелика не се отделяше от нея. Въпреки че при други обстоятелства би могла да се измъкне и да не почувства разочарованието на Люк от сърдечното отношение на дъщеря му към нея, сега мобилизира цялото си същество, за да не покаже на никого какво изпитва в момента. Забелязваше любопитните, пълни с разбиране, погледи на хората около нея, станали неволни свидетели на любовта й към този мъж, който сега седеше срещу нея на красиво подредената кръгла маса в градината на пастора.

Не само стресът от неочакваното появяване на Люк, не само опитите й да се предпази от интереса и забележките, които предизвикваха, завладяваха съзнанието й. Чувствата, които изпитваше, бяха далеч по-силни и толкова мъчителни, че я караха да затаява дъх от болка. Мислеше си колко лесно би било да се върне назад във времето и тримата да се превърнат в семейство, каквото Анджелика сподели, че толкова много иска. Осъзнаването на собствената й уязвимост плашеше Джанет дори повече от присъствието на Люк.

Едва докоснал храната, Люк се извини, че трябва да отиде при чичо си и леля си. Джанет въздъхна облекчено. Стомахът й болезнено се бе свил, а гърлото й бе пресъхнало от напрежение. Анджелика категорично отказа да тръгне с него, усмихна се топло на Джанет и я загледа замислено. Люк се върна чак за поздравленията и тостовете. След като празничната част приключи, дойде ред на Джанет да се извини с обяснението, че е обещала на Луиз да й помогне да се преоблече.

Анджелика искаше да я придружи, но Люк не позволи. Едва тогава Джанет осъзна, че през цялото време, докато бяха заедно, двамата бяха разменили само няколко любезни думи.

Сърцето й се сви, когато тя осъзна, че Люк е притеснен не по-малко от нея от нелепата ситуация.

Когато двете с Луиз останаха сами в спалнята, Джанет сподели всичко с приятелката си. Стаята имаше изглед към пищна розова градина и ароматът на разцъфналите цветя проникваше в стаята през отворените френски прозорци. Балконът бе с перила от ковано желязо и като деца двете често се забавляваха с шегата как някой влюбен Лотарио ще прескочи трънливите рози, за да направи серенада на Луиз…

— Джен, мисля, че грешиш. Ако Люк не желаеше да седне до теб…

— Анджелика не му остави друг избор — горчиво промълви Джанет.

— Да, тя доста те ухажва днес, нали? Горкото дете! Трябва да призная, че изпитвам съчувствие към нея. Люк прекарва твърде малка част от времето си тук, а икономката, макар да е доста сръчна, не бих казала, че твърде добросърдечна… — Тя замислено се вгледа в приятелката си и добави: — Не е тайна, че Анджелика иска Люк да се ожени отново. Споделила с мама миналата Коледа, че единственото, което желае, е подходяща майка. И когато Люк й купи велосипед…

— Твърде неподходящ заместител за майка — обади се Джанет. Нямаше сили да каже на приятелката си, че не желае да слуша повече. Мисълта, че Люк може да се ожени отново, я изпълваше с чувства, които смяташе за отдавна погребани.

Един негов поглед… дори само близостта му я бе убедила, че каквото и да си казваше, чувствата й към него не се бяха променили. Той все още притежаваше властта да й въздейства, и то на толкова първично ниво, че все още бе шокирана от силата на обзелите я усещания.

Потънала в мисли, не съзнаваше, че Луиз я наблюдава. Когато очите им се срещнаха в огледалото и Джанет съзря съчувствието в погледа на приятелката си, рязко отметна глава… Но Луиз я познаваше твърде отдавна и я обичаше твърде много, за да запази мълчание.

— Ти все още го обичаш, нали? — нежно попита тя.

Джанет потръпна и глухо ридание се откъсна от устните й, когато поклати глава в стремежа си да отрече очевидното.

— О, Джен, толкова съжалявам… Трябваше да се досетя. Ти отказваше да говориш за годежа… Толкова години избягваше срещата с Люк. — Луиз прехапа устни и тихо промълви: — Днес сигурно си преживяла истински ад.

Сякаш нещо я стисна за гърлото. Отвращаваше я мисълта да обсъжда чувствата си с други хора. Дори с толкова близка приятелка като Луиз.

— Което ми напомня — продължи замислено Луиз, — че миналата Коледа Люк ми зададе най-странния въпрос по отношение на теб.

Джанет, която в този момент разкопчаваше сватбената рокля на приятелката си, се вкамени от изненада. Не вярваше, че Люк е способен да прояви сериозен интерес по отношение на нея.

— Ела до прозореца — предложи Луиз. — Ужасно горещо е.

Джанет застана до нея пред отворените врати на балкона.

— Никой не може да ни види — добави Луиз, събличайки роклята си. — Татко е забранил да се доближават до безценните му рози. Докъде бях стигнала? Миналата Коледа… Люк дойде при мен в кухнята, докато зареждах миялната машина и подигравателно започна да коментира броя и издръжливостта на твоите любовници. Каза, че бил любопитен да узнае дали някога би се омъжила за някой от тях.

Джанет мълчеше. Луиз се обърна, хвана приятелката си за раменете и я накара да я погледне в очите.

— Джен, и двете знаем, че не си имала нито един любовник…

След продължително напрегнато мълчание Джанет попита:

— Ти каза ли това на Люк?

— Не — увери я Луиз. — Но трябва да призная, бях любопитна да разбера откъде си е съставил такова мнение за теб.

— Аз му го създадох — неохотно промълви Джанет. — Аз… — И осъзнала, че Луиз няма да се успокои, докато не измъкне цялата история от нея, заразказва: — Беше в годината, когато прекарахме заедно Коледа и Люк се появи с Анджелика. Мама и татко бяха загинали неотдавна и аз бях емоционално доста уязвима. Когато видях Люк с Анджелика, веднага си спомних… — Тя прехапа устни и едва когато се овладя, продължи тихо: — Близнаците ми казаха как Люк е останал с впечатление, че имам любовна връзка с човек, който всъщност е мой добър приятел. Люк ме обвини, като отправи няколко остри забележки за това колко съм се променила. — Тя пое дълбоко въздух. — Оставих го да смята, че е прав, вероятно повече от гордост. Не исках да мисли, че съм същото неразумно дете, което се влачеше подире му.

— Е, явно си постигнала целта си — сдържано каза Луиз. — Макар винаги да съм смятала, че е изключително прозорлив и би се досетил как всичко това е лъжа, като се вземе предвид…

— Че ми липсва сексуална привлекателност — довърши вместо нея Джанет, но Луиз не обърна внимание на ироничния тон и спокойно я поправи:

— Исках да кажа особено като се има предвид, че сте били толкова близки.

— Бяхме — подчерта Джанет. — Както и да е, всичко това е вече минало и няма значение.

— Като изключим факта, че все още обичаш Люк? — напомни Луиз. — Така ли е?

— Моля те, недей… — промълви Джанет с отпаднал глас и в същия миг прочете съжаление в очите на своята приятелка. Това я ядоса и тя добави раздразнено: — Да, така е. Така беше и когато той дойде при мен, за да ми каже, че разваля годежа ни заради друго момиче, което носи дете от него.

Луиз я погледна със съчувствие и каза нежно:

— Толкова съжалявам, Джен… Сигурно съм била сляпа. — Би продължила разговора, но пощади приятелката си.

— Погледни колко е часа. Трябва да стигнеш навреме на летището — рязко каза Джанет.

Отдръпнаха се и Джанет подаде на Луиз костюма, с който щеше да пътува. Нито една от двете не забеляза неподвижната сянка на мъжа, застанал под прозореца.

Люк беше дошъл в розариума, за да поговори сериозно с дъщеря си за неочакваната й привързаност към Джанет, която предизвикваше у всички сериозно смущение. Трябваше да признае, че Анджелика можеше да го върти на малкия си пръст. Сълзите, изпълнили очите й, само засилиха чувството му за вина и когато дъщеря му се дръпна, разтреперана от гордост и гняв, той не посегна да я спре.

Нямаше намерение да остава в градината, но гласът на Джанет го привлече. И когато чу думите й…

Разстроена, Анджелика търсеше баща си и се учуди, когато той се появи до нея, разроши косите й и я попита дали е успяла да намери конфети.

Тя се поколеба и после отвърна, че Джанет й обещала да си поделят нейните. Очакваше баща й да свъси вежди, но той се усмихна още по-широко.

— Отлично, трябва да се постараем да я намерим, за да удържи на обещанието си, нали?

Джанет се надяваше да избегне срещата с Люк, като се слее с тълпата изпращачи на младата двойка, и доста се смути, щом той изведнъж се появи до нея и я заговори точно както преди девет години, когато отношенията им не бяха помрачени от горчиви спомени.

— Анджелика ми каза, че си обещала да поделиш с нас конфетите си. — Той взе на ръце малкото момиченце, което стоеше между тях и ги наблюдаваше. Когато Джанет се обърна, за да подаде конфети, рамото му се притисна до нейното. За момент тя остана вцепенена под изпитателния му поглед. Тълпата ги беше наобиколила, а вятърът весело си играеше с копринените къдрици на младата жена. Внезапно Люк се пресегна и отметна немирен кичур от лицето й, докосвайки бузата й.

Жестът й беше толкова познат, че тя изтръпна. Подскочи като ужилена, а Анджелика озадачено започна да мести поглед от баща си към Джанет, усетила напрежението помежду им, но твърде малка, за да осъзнае причината. В този момент вниманието на детето беше привлечено от появата на булката и младоженеца, които се готвеха да изтичат през тълпата от приятели и роднини, събрани пред вратата.

— Ето ги!

Развълнувано промълви Анджелика и бръкна в кутията с конфети. В суматохата Джанет успя да се отдръпне от Люк.

Когато стигна до приятелката си, Луиз спря и я прегърна. С усмивка й подаде тънък пакет. Дяволита усмивка, чието значение Джанет осъзна едва по-късно, когато чу Луиз да прошепва:

— Една неофициална благодарност за моята неофициална шаферка, което ми напомня да ти кажа… Готви се да станеш кръстница. — Тя прочете изненадата в очите на Джанет, засмя се и поклати глава: — Не, не още, миличка, но надявам се, съвсем скоро.

После изчезна в колата, съпроводена от грижливия си съпруг.

Джанет изчака автомобилът да се скрие от погледа й, преди да се обърне. Люк и Анджелика все още бяха до нея. Тя се надяваше да са тръгнали и сърцето й се сви, когато майката на Луиз приближи към тях.

— Джанет, толкова се радвам, че си още тук. Зная, че си отседнала във „Федърз“. Довечера ще имаме малко празненство и, разбира се, ще ни бъде много приятно да дойдеш и ти.

Джанет отчаяно поклати глава. Не би могла да издържи и минута повече агонията, в която се намираше.

Предизвикателното докосване на Люк събуди спомени, които все още караха сърцето й да блъска яростно в гърдите.

— Много съжалявам, но не мога да дойда — извини се тя. — Обещах на момчетата да им се обадя, а пък и това е семейно тържество.

Без да се осмели да погледне майката на Луиз, Джанет си тръгна, като сипеше несвързани извинения.

Госпожа Крейвън, собственичката на „Федърз“, се изненада, като видя гостенката си да се връща толкова скоро.

— Имам много работа в кухнята — каза тя със съжаление, — иначе бих те поканила да ми разкажеш за сватбата. — Добави, че едва успяла да се измъкне за малко, колкото да зърне как булката и младоженецът излизат от църквата.

— Видях те да стоиш до Люк — подхвърли тя. — Неговото момиченце е много очарователно, нали? Жалко само, че тъй рано загуби майка си.

Собственичката не успя да продължи, тъй като във фоайето се появи разтревожена сервитьорка и съобщи, че нещо се е объркало с резервациите на една от масите. Госпожа Крейвън се извини, а Джанет въздъхна облекчено и се качи в стаята си.

Навън слънцето все още припичаше и хвърляше дълги сенки в двора. Джанет уморено се облегна на перваза, опитвайки да освободи напрежението в тялото си. Главата й болезнено пулсираше. Спомни си, че не беше яла почти нищо през целия ден. Ала потръпна от отвращение при мисълта за храна и в съзнанието й изплува неприятния спомен за здравословните й проблеми, след като Люк развали годежа. Тогава тя бе отслабнала толкова много, че родителите й сериозно се обезпокоиха за здравето й. Леко закръглена преди, тя не възвърна предишното си тегло, дори след като започна да се храни нормално. Хората, които я познаваха, със завист отбелязваха колко е стройна и елегантна.

В стаята беше топло и задушно. Джанет разтвори широко прозореца и вдъхна свежия въздух. По тялото й премина тръпка при спомена колко често беше стояла така с Люк. Изплаши се от мисълта колко познат й се стори ароматът отвън.

Внезапно осъзна, че все още държи подаръка на Луиз. Втренчи се в него и се насили да отиде до леглото, за да го разопакова.

Тънкият, обвит със сребърно фолио, квадратен, пакет носеше името на много скъп магазин в Лондон. Озадачена, тя развърза копринената панделка.

Възкликна изненадано, когато най-сетне разбра какво е избрала да й подари Луиз. В пакета лежеше нощница — нощница, каквато Джанет никога през живота си не беше носила, нито дори си бе представяла, че ще се появи случай, за който да я облече. Повдигайки с изтръпнали ръце хладния сив копринен сатен, който се плъзгаше между пръстите й, тя заразглежда финия корсаж от сатен и дантела и тънките презрамки, прикрепени към него. Копчетата също бяха облечени в сатен и, както на сватбената рокля на Луиз, затваряха дрехата от горе до долу, така че да прилепва плътно към тялото на жената, която я облече.

Джанет недоумяващо се взря в нощницата. Запита се какво ли е накарало Луиз да й направи такъв подарък, след като знаеше, че Джанет едва ли се нуждае от подобна дреха.

В порив на гняв и болка тя смачка нощницата и я запрати в ъгъла на стаята, след което се хвърли на леглото и зарида като обидено дете, задушавайки нещастието си във възглавницата.

 

 

На нейната възраст би трябвало да знае, че положителният ефект от сълзите далеч не може да се сравни с отрицателните последици, които причиняват. Разбра го половин час по-късно, когато с отвращение съзря в огледалото подпухналото си лице и зачервените клепачи.

Стаята, в която бе намерила укритие от Люк и събудените от него спомени, сега й се струваше потискащо тясна. Тя погледна часовника си. Беше едва осем часа…

Ако потеглеше сега, щеше да стигне у дома след четири-пет часа, но прецени, че не е в състояние да шофира заради последиците от твърде силната емоционална травма.

По вина на Люк стоеше затворена в хотелската си стая, вместо да забрави миналото и да празнува сватбата на Луиз заедно с нейното семейство. Но как да го стори, след като знаеше, каква власт над чувствата й притежаваше Люк.

Отвъд покривите на съседните къщи тя виждаше сребристата ивица на реката. Съблече импулсивно скъпия ленен жакет и копринената рокля, които беше купила за сватбата, и нахлузи джинсите и фланелката, с които бе пътувала. Излезе през задния вход на „Федърз“, без да привлече вниманието на никого…

Селото беше тихо и пусто. Джанет тръгна към реката, доволна, че не срещна никого по пътя.

Реката винаги я беше привличала. Йорк й хареса именно защото имаше река. Къщата на родителите й гледаше към брега и когато близнаците бяха малки, тримата прекарваха много неделни следобеди в къпане и ловене на риба.

Неволно младата жена си спомни как Люк я беше учил да лови риба, проявявайки огромно търпение и такт — качества, които вероятно са му помогнали по-късно да се превърне в способен хирург, както бе научила от Луиз.

Люк, Люк, Люк… Той присъстваше в мислите й през целия ден, много преди да го срещне.

Тя се затича към реката, сякаш се опитваше да надбяга собствените си мисли. Надяваше се, че бавното течение ще я успокои, но скоро разбра, че се заблуждава. Гледката на двама влюбени, прегърнати под балдахина на върбите, й навя множество болезнени спомени.

Някога тя и Люк бяха седели на същото място. Някога Люк я беше прегръщал и целувал, а тя бе откликвала с невинно желание, повярвала на всяко обещание, което й даваше, повярвала, че цялото щастие на света й принадлежи. Но всичко се бе оказало илюзия. И сега Джанет бе по-самотна от всякога.

Люк поне имаше дъщеря си, макар да бе загубил съпругата си. Младата жена усети как дълбоко в нея болката се засилва. Знаеше, че има рани, които никога не заздравяват. Загледана в тъмнозелените очи, които Анджелика бе наследила от баща си, Джанет силно завидя на жената, на която Люк беше дарил своето дете… Детето, което някога беше обещал на нея.