Сол Дейвид
Най-големите гафове в света на военното дело (5)

Глава 4
Прекалена увереност

Една стара пословица казва: „Дори врагът да ти изглежда като мишка, ти го гледай сякаш е лъв.“ С други думи: никога не подценявай дори най-примитивния и очевидно беззащитен враг. Далновиден съвет. Но много често във военната история той бил пренебрегван, като в случая пословицата „Този, който е сигурен, не е в безопасност“ е особено подходяща. Защото чувството за сигурност много пъти прави армията небрежна и незабелязваща потенциалната опасност.

Но какво всъщност поражда прекалената увереност? Много често тя се дължи на вроденото чувство за расово превъзходство: от следващите шест примера пет показват как бялата индоевропейска раса подценява средноизточната, индианската, африканската и азиатската раси като враг. Дори изключението в примера за римските легиони в битката с немските племена в Тевтонския лес спазва стереотипа, в който побеждаващите войски третират опонентите си като варвари.

Тевтонският лес

Фалшивото чувство за сигурност стои зад поражението, което претърпели три римски легиона от воините черучи^[1] в дълбините на Тевтонския лес през 9 г. сл.Хр. Били минали 5 години от последните проблеми и безпокойства и Квинтилий Вар, римският командир, погрешно предположил, че на немските племена в Римската империя вече им липсвала дори нагласата за бунт. А неговите войски станали изнежени и самодоволни.

Първоначалното завладяване на Германия от Римската империя било опит да се установят по-сигурни граници на тази територия. Побеждавайки врага си Марк Антоний в морската битка при Акциум през 31 г. пр.Хр., император Октавиан Август станал владетел на империя от Атлантическия океан до река Ефрат, от Северно море до пустинята Сахара. Но нито една граница на империята не била така уязвима, както северната. Простирайки се от устието на Рейн до западните склонове на планините Юра и след това на юг, между Рьоне и крайморските Алпи така, че почти докосвала Средиземно море, тя не била пречка за набезите в Северна Италия и Македония от дивите племена, населяващи района на Алпите и река Дунав.

За да се коригира ситуацията, легионите на император Октавиан Август постепенно завладели големи части от територията на днешна Австрия, Швейцария и Бавария. През 12 г. пр.Хр. реките Рейн и Дунав се превърнали в имперската северна граница. Но тя не била идеалната граница, защото двете реки формирали дълбок клин, служещ като кама за нападение в сърцето на империята с връх, насочен към Базел. Немските племена можели по всяко време от клина да атакуват или рейнския, или дунавския район, докато римляните трябвало да отбраняват и двата, принудени да придвижват войските си около двете страни на триъгълника, за да ги укрепят едновременно една от друга.

Императорът решил да заличи този клин, като разшири северната граница на империята с 250 мили източно към река Елба, печелейки така една изравнена и лесна за защита крайречна линия от Хамбург до Виена. Но докато това щяло да направи трансалпийска Галия по-сигурна, още на дневен ред стоял въпросът със защитата по границите на новата буферна зона. Състояща се главно от планини, блата и безкрайни гори, тя била обитавана от полуномадски племена, описвани век по-късно от римския историк Тацит като „хора с огромни тела, синеоки, златокоси, мощни и нетърпеливи при работа и в битки“. Пишейки по време близо до катастрофата, гръцкият географ Страбон отбелязал: „Срещу тези хора недоверието било единствената форма на защита; тези, които им се доверявали, ги сполетявала беда.“

Настъпателната кампания, водена от доведения син на императора Друз, легат на трите Галии, отначало постигнала голям успех. Преминавайки през земите на племената сугамбри^[2], чати^[3], маркомани и херуски, неговите легиони стигнали до река Елба при Магдебург. Когато Друз паднал от коня си и бил убит при завръщането си у дома, неговият по-голям брат Тиберий поел командването и успешно приключил кампанията през 7 г. пр.Хр.

Макар и подчинени на Римската империя, немските племена въобще на били победени и през 1 г. пр.Хр. племето херуски вдигнало бунт. Много племена ги последвали и до 4 г. сл.Хр. ситуацията в Южна Германия била толкова сериозна, че Тиберий трябвало да се върне и възстанови имперската власт. Кампанията пак преминала успешно, въпреки че успоредните въстания в Панония и Илирия попречили на Тиберий да унищожи напълно племето маркомани, преселило се по-рано от Тюрингия в Бохемия.

Щом Тиберий напуснал Германия и поел към племето маркомани през 6 г. сл.Хр., Квинтилий Вар поел командването на Рейнската армия. Бивш губернатор на Сирия, той се оженил за по-голямата императорска племенница и дължал своите постове повече на етикецията, отколкото на военни заслуги. Един съвременник го описал като „мъж с мек характер и спокоен нрав, със забавено мислене и движения, повече привикнал към мързел, отколкото към бойна служба“.

Въпреки че спокойствието в Германия било възстановено, Квинтилий Вар сгрешил, като предположил, че това щяло да остане така. Той не виждал разликата между енергичните германци и упадъчните сирийци и затова се отнасял към първите с презрение. „Освен да им издава заповеди, сякаш са роби на империята, — написал за него римският историк Дион Касий два века по-късно, — той искал от тях пари, както щял да направи и с подчинените народи.“ Друг критик отбелязал: „Той смятал, че немците били мъже само на външен вид и на думи и че несломените от меча могат да се утешат със закона.“

Основен източник на напрежение била римската практика да се вземат налози и данъци в злато и сребро. Защото, за разлика от Галия, в Германия се произвеждали малко на брой луксозни стоки, които можели да се продадат, за да бъде подсигурен паричният поток обратно към държавата. Племенните вождове били много недоволни, защото скъпоценните метали били използвани за изработката на орнаментите, от които зависело общественото им положение.

За да укрепи римската власт, Вар разполагал с 5 легиона. Два от тях били разставени в Могуняцум^[4] (Майнц), срещу долината на река Майн; другите три били до Минден на река Везер през лятото и в Алисо (днешен Халтерн) при горната част на река Лийп — през зимата.

Лятото минало кротко и през септември Вар се подготвял за зимните си позиции при Алисо. Тогава пристигнали новините за подготвящ се бунт от племената. Той решил да убие два заека с един удар в безуспешен опит да разреши спора.

Вар не знаел, че въстанието било част от много умен план, изготвен от един младеж от племето херуски, на име Арминий, целящ да примами римляните навътре в гората, където по-лесно щял да ги унищожи. Син на Зигимер, племенния вожд на херуски, Арминий служил в отряд на немските войски, командвани от Тиберий, при бунтовете в Панония и Илирия. Така той наблюдавал отблизо действията на римските войски и видял слабите им места. Добре позната му била нуждата им от широко пространство, където да разположат войските преди военните действия.

Изпратен в щаба на Вар, когато бил на 26 години, Арминий презрял римските си повелители и жадувал за свобода. Освен това искал да отмъсти и на чичо си Сегест, близък поддръжник на Вар, който отказал да го ожени за дъщеря си Туснелда. Неговият заговор, според един тълкувател се базирал на истината „че никой не може да бъде по-лесно победен от безстрашния, а най-голямата катастрофа преживявали самоуверените“.

Сегест научил за заговора и съобщил за него на Вар, съветвайки го да арестува Арминий с другите заговорници. Но Вар не го послушал, виждайки в обвинението на Сегест непочтен опит за разрешаване на стара семейна вражда.

В началото на октомври Вар тръгнал от Минден, начело на 17-ти, 18-ти и 19-ти легион, общо 20 000 души. Той бил придружен от Арминий, докато останалите заговорници от племето служели в свитата му. Толкова незаинтересован бил Вар от възникването на каквито и да било проблеми, че вместо да ги изпрати в Алисо, той позволил на семействата на войниците си да се присъединят към войските, като част от дългото шествие с багажа.

Обходът, който предприели да избегнат лъжливите племенни въстания, отвел римските войски направо в блатата и горите на Тевтонския лес, между реките Емс и Везер. Убеден, че Арминий ще избере тази трудна местност за засада, Сегест пак предупредил Вар. Но опасенията му отново били отхвърлени. На следващия ден Арминий и неговите последователи избягали и били получени първите доклади, че отдалечените римски отряди били посечени. Едва сега Вар повярвал на ужасната истина. Той веднага наредил колоната да тръгне по пътя през Дьоренския проход до Алисо, откъдето щяло да бъде по-лесно.

Но скоро долетели новините, че Алисо бил обсаден и Вар тръгнал към Мюнстер по долното течение на Емс. Докато войските му си пробивали път през непроходимата гора, над тях се извила и буря. Според Дион Касий, земята станала хлъзгава и „много коварна, върховете на дърветата се огъвали и изправяли, създавайки допълнителен смут“. Вече римляните „не се движели в редици“, а „в безпорядък и в паническо бягство с колесниците и невъоръжени“. Точно този момент избрал Арминий за атака. По цялата колона хората му пращали град от копия, пронизващи компактната маса.

Въпреки всичко римляните отблъснали първите атаки, и то за дълго време, което им позволило да изградят груба ограда от колове. На следващата сутрин, щом повечето колесници изгорели, в „по-организиран строй“ те излезли в откритото поле. Но това било временна отсрочка, защото веднага щом продължили похода си в гората, заобиколила ги отвсякъде, херуските подновили атаките си. Загубите били ужасяващи.

Римляните пак спрели да нощуват. Но щом тръгнали на следващата сутрин, били застигнати от по-силна буря, която не им позволявала „нито да се придвижат напред, нито да застанат на едно място в безопасност, а ги лишила и от способността им да използват оръжията си. Те не можели да държат нито лъковете си, нито копията си, защото кожените им щитове били подгизнали от вода.“

Но още по-важно било, че римляните нямали пространство за строяването на войските си и трябвало да се бият в безпорядък. Възползвайки се от това, воините на Арминий, жадни за кръв, лесно проникнали в римските редици. Вар и „неговите знаменити офицери, страхувайки се да не бъдат пленени живи или убити от най-лютите си врагове“, решили да се самоубият, нанизвайки се на мечовете си. Само част от кавалерията, командвана от Нимоний Вала, успяла да се промуши напред. Останалата римска армия, както съобщава историкът Велей Патеркул, била „избита до крак, като врага ги колел като животни“.

Пленените, между които имало жени и деца, били разпъвани на кръст, погребвани живи или принасяни в жертва на боговете. Когато синът на Друз Германик след няколко години посетил тези места, той видял белеещи се кости, части от копия, конски крака и черепи, закачени по дърветата.

Луций Седиций, командващ военния лагер в Алисо, показал как трябвало да се отблъскват хората от племето херуски, въпреки че имал по-малко мъже, отколкото Вар. Той направил пробив през нощта и независимо че пътят му бил задръстен от много цивилни граждани, успял да стигне до Ветера, където бил посрещнат от Луций Аспрен, начело на два легиона. Едва тогава Арминий наредил на хората си да се оттеглят.

Сякаш за да потвърдят мащаба на катастрофата, предзнаменованията за гибелта били много впечатляващи. Според Дион Касий храмът на Марс бил поразен от светкавици, Алпите изглеждали така, сякаш щели да се срутят, а „статуята на Свободата в провинция Германия, която гледала към вражеската територия, се обърнала с лице към Италия“. Когато на Август му съобщили лошите новини, той „разкъсал одеждите си… и изстенал жестоко… защото очаквал, че врагът ще се отправи срещу Италия и самия Рим“. Биографът Светоний описва, че „той оставил брадата и косата си да растат за няколко месеца“ и бил заварван да си удря главата във вратите, крещейки: „Квинтилий Вар, върни ми обратно легионите!“

С няколкото римски граждани във военна възраст, подготвени да се присъединят към войските, изгубените легиони никога нямало да бъдат заместени. Германик пак завладял немските племена и пак стигнал до река Елба през 13 г. сл.Хр., но там никога не се установила сигурна граница. После римляните се изтеглили до река Рейн, която пак се превърнала в североизточната граница на империята.

Подценявайки немските племена и надценявайки силата на войските си, не осъзнавайки, че те изгубили бойния си дух в бездействие, Вар разрешил да бъде заведен в местност, даваща на врага огромно предимство. Последвалата катастрофа разрушила мита, че легионите били непобедими. Римският престиж на изток от Рейн получил удар, от който никога не се възстановил.

Втори кръстоносен поход

За разлика от първия кръстоносен поход, вторият се превърнал във фиаско. Предприет през пролетта на 1147 г. уж за да се спечели загубената франкска провинция Едеса (в днешна Турция) той се провалил през следващата година, като не постигнал нищо, защото неговите самоуверени лидери не се споразумели относно общата цел.

Първият призив за кръстоносен поход бил за освобождаването на Йерусалим, Свещения град, от неговите мюсюлмански завоеватели, селджукските турци. Той бил отправен от папа Урбан II 50 години по-рано на църковния събор в Клермонт през ноември 1095 г. Той отговорил на вика за помощ, отправен от византийския император Алексий Комнин, чиито поданици били пропъдени отвсякъде, освен от крайбрежните райони в Мала Азия от селджукските турци, едно турско племе, разположено отвъд североизточната граница на Левант.

С виковете „Deus vult“ („По Божията воля“) отговорът бил незабавен и поразителен. И обикновени хора, и благородници предложили услугите си доброволно, като облекли туники с кръст отпред, за да обозначат свещената си кауза. Сред първите пристигнали в Константинопол през 1096 г. била и една буйна група, командвана от популярния оратор Петър Пустинника. Независимо от съвета на Алексий Комнин да изчакат основната кръстоносна войска, последователите на Петър били нетърпеливи да продължат напред. Преминавайки с ферибот през Босфора на 6 юни те били обсадени при Кибот и почти изтребени до крак.

Основната войска от 4000 рицари с коне и 25 000 пехотинци имала по-добър късмет. Организирани в четири основни контингента, водени от принца на Нормандското кралство на Южна Италия и от принцовете на Тулуза, Фландрия, Франция и Долна Лоара, те били предимно френскоговорещи и станали известни като „франките“. Преди да напуснат Константинопол, те обещали на императора, че ще възстановят всяка от отнетите му територии и положили клетва за вярност за всяка земя, завоювана отвъд границите.

През юли 1097 г., подкрепени от византийски войски, кръстоносците победили турците в Дорилея и през следващия юни, след дълга обсада, превзели град Антиохия. Йерусалим, който бил в ръцете на фатимидите от Египет, бил обграден през юни 1099 г. и успешно щурмуван след месец. Неговият пръв господар след края на кръстоносния поход бил Годфроа дьо Буйон, дук^[5] на Долна Лотарингия. Но той починал след година и бил сменен от брат си, Балдуин дьо Булон, който бил провъзгласен за крал на Йерусалим през ноември 1100 г. Следващите 18 години, Балдуин увеличил своите владения, завоювайки пристанищата Кесария, Акра, Бейрут и Сидон.

Били създадени още три държави в резултат на кръстоносния поход. Най-близката до Константинопол била Едеса, разположена на горното поречие на Ефрат, населявана предимно от арменци и сирийци. Тя била основана от Балдуин и оставена във владение на братовчед му Балдуин де Бурк, когато първият поел властта над целия Йерусалим през 1100 г.

Княжеството Антиохия било управлявано от Боемунд, нормандски принц от Южна Италия, вместо да бъде върнато на императора. След смъртта на Боемунд през 1111 г., неговият племенник Танкред поел властта. Последната новосъздадена държава Триполи, затворена между Йерусалим и Антиохия, била управлявана от Раймон дьо Сен Жил, дук на Тулуза от 1109 г.

Но докато франките контролирали крайбрежния район от Антиохия до пустинята Синай, границата се изразявала в тънка размита ивица и всичките им опити да навлязат през нея на изток, към мюсюлманските градове Алепо, Хомс и Дамаск, пропадали. Вместо това селджукските турци направили пробив и тръгнали напред, когато Занги, управителят на Алепо, завоювал Едеса през 1144 г.

Научавайки тези новини, кралица Мелисанде Йерусалимска и Раймон Антиохийски незабавно изпратили пратеници в Рим, за да помолят за помощ. През декември 1145 г. папа Евгений III отговорил на зова за помощ, издавайки папска була, в която призовавал крал Луи VII от Франция, всички принцове и преданите на държавата поданици да тръгнат заедно и да спасят източния християнски свят. В отплата той им обещал сигурност за притежаваните от тях земни блага и опрощение на всичките им грехове.

Набожният крал Луи, едва 26-годишен, отвърнал на призива ентусиазирано, както и неговите васали, след като чули проповедта на Бернар от Клерво, канонизиран през 1174 г. след смъртта си, за новия кръстоносен поход, състояла се във Везел през март 1146 г. Дори Конрад III, император на Германия, бил спечелен от сладкодумството му и потеглил първи на поход през май 1147 г. Войската му била от 20 000 въоръжени мъже и пилигрими, включително и двама крале, негови васали, Владислав от Бохемия и Болеслав IV от Полша, един контингент от войници от Долна Лоара, командван от епископа на Мец, и много немски благородници, начело с неговия племенник и наследник, Фредерик, дук на Швабия.

Но се получило напрежение между немците, славяните и френскоговорещите от Лоара, и Конрад, който бил 50-годишен мъж, с болно тяло и слабохарактерен, и не можел да ги контролира. Затова той отстъпил голяма част от своята власт на амбициозния си, но неопитен племенник.

На 20 юли, полагайки клетва за ненавреждане на византийския император Мануил Комнин, Конрад и армията му пресекли река Дунав и навлезли в територията на Византия. Но щом напуснали София, хората на Конрад започнали да плячкосват селата, посичайки всички по пътя си. Мануил изпратил войски да контролират кръстоносците, но това само влошило ситуацията, защото немците и византийците често стигали до сблъсъци.

Междувременно крал Луи, придружен от жена си Елеонор Аквитанска, от неговия брат, дука на Дроа и от дуковете на Навара, Фландрия и Тулуза, тръгнал през юни от Мец. По-дисциплинирана от немската, на френската армия й липсвал само един добър командир вместо Луи, който лесно се влияел от мнението на жена си и брат си. Те пристигнали в Константинопол на 4 октомври, а дотогава неуправляемите немци пресекли Босфора, откъдето се придвижвали към Анатолия.

Техният водач Стефан, който бил начело на императорската стража, ги посъветвал да останат на контролираната от императора територия, следвайки крайбрежието до Аталия. Но подценявайки врага си, те поели през прекия, ала опасен път покрай полуострова. На 15 октомври Конрад напуснал Никея с основната си бойна сила. Следващите осем дни, докато била още във владенията на Мануил Комнин, армията му била добре нахранена, но когато навлязла в турска територия, тя веднага почувствала липсата на вода и храна.

На 25 октомври, приближавайки река Батис, близо до Дорилея, те били изненадани от селджукската армия. Доста от немските рицари били слезли от конете си, за да си починат, а пехотата била жадна и уморена. Битка не се състояла, защото внезапните атаки на турската лека конница разпръснали немските редици като овце. Отначало Конрад се опитвал да сплоти войниците си, но до вечерта приел поражението и избягал в Никея с шепа оцелели. Девет десети от армията и запасите му били изгубени.

Французите научили за немското поражение, когато стигнали до Никея в началото на ноември. Съветвайки се с Конрад, който нямал друг избор, освен да се присъедини към тях, Луи решил да се придвижват по крайбрежния път. Но този маршрут имал своите недостатъци. Конрад се разболял и се върнал в Константинопол. Останалите му войски, заедно с французите, трябвало да преживеят кошмара на зимния поход през безлюдни и мрачни планини, с недостатъчно запаси. Честите набези на турците още повече влошавали положението. Те стигнали до Аталия в началото на февруари, докато на Луи и рицарите му им дошло твърде много. Поради това те продължили до Антиохия с кораб, оставяйки разюзданите френски и немски пехотинци да ги следват пеша. Полугладни и нападани от турците по пътя, едва половината от тях пристигнали живи.

Луи бил посрещнат с ентусиазъм в Антиохия от принц Раймон, който бил чичо на жена му и много се страхувал от турците. Занги бил убит от един франкски евнух преди две години, но неговият син и наследник, Нур ад-Дин, бил още по-страшен. Установявайки се покрай християнската граница от Едеса до Хама, той изкарал цялата предишна есен, лишавайки постепенно княжество Антиохия от всичките му земи източно от река Оронт. Затова не било изненада предложението на Раймон за съвместна офанзива срещу Нур ад-Дин и могъщата му база в град Алепо.

Независимо от ентусиазма на повечето от рицарите му, Луи още се колебаел. Той ревнувал очевидната привързаност на жена си към чичо й и затова се противопоставил на страстната й поддръжка на плана на Раймон. Оправдавайки се с кръстоносната си тържествена клетва, повеляваща му преди предприемането на каквато и да е кампания, първо да отиде в Йерусалим, той тръгнал към Свещения град, придружен от недоволната си жена. Пристигайки през май, той открил Конрад, който вече се бил възстановил, и неговите принцове, вече в резиденциите си.

Когато всичките кръстоносци пристигнали в Палестина, младият син на кралица Мелисанде, крал Балдуин III, ги поканил на голям събор в Акра на 24 юни 1148 г. Забелязвало се отсъствието на владетелите на другите франкски градове: принц Раймон бил още в Антиохия; дук Жослен Едески се скрил в останалите си владения в Турбесел; дук Раймон Триполитански отказал да посети събора, след обвинението в убийство на Тулузкия дук, негов съперник с претенции към земите му.

В тяхно отсъствие на събора било решено да се концентрира цялата налична сила и мощ срещу Дамаск. „Това било безразсъдно решение — написал историкът Стивън Рънсиман, описващ кръстоносните походи. — Дамаск бил богата плячка, а неговото завладяване веднъж завинаги щяло да отреже пътя на египетските и африканските мюсюлмани към религиозните им събратя в северна Сирия и Изтока. Но от всички мюсюлмански държави само Дамаското кралство Бурид желаело да остане в приятелски отношения с франките, понеже, гледайки в бъдещето, то осъзнавало, че наред с франките, другият му главен враг бил Нур ад-Дин.“

Да се атакува Дамаск, отбелязал Рънсиман бил „най-сигурният начин да се хвърлят владетелите му в ръцете на Нур ад-Дин“. Но бароните от Йерусалим били алчни за плодородните земи на кралство Бурид и още преживявали болезнено неуспешния си опит за нападение над териториите на Дамаск предната година. За кръстоносците Дамаск оставал град, пълен със свещени видения. Алепо нямал духовно значение.

Независимо от загубите в Анатолия и липсата на подкрепа от другите франкски държави, християнската армия, тръгнала от Галили в средата на юли, била най-силната армия, съществувала някога от 50 000 души. Те направили лагер в периферията на овощните и други градини около Дамаск на 24 юли. В това време Унур, владетелят на Бурид, наредил на губернатора си да изпрати подкрепление и пратил вестоносец със съобщение до Алепо, молейки Нур ад-Дин за незабавна помощ.

На следващия ден армията на Дамаск се опитала да задържи кръстоносците в село Ал-Миза, южно от града, но превъзхождащата я по численост кръстоносна войска я принудила да се оттегли зад градските стени. Следобед кръстоносците завладели всички овощни градини и взели да режат дърветата и да си правят огради. Не след дълго начело с Конрад те тръгнали към Рабуа на река Барада, точно под стените на града. Убедени, че краят наближава, жителите на Дамаск барикадирали улиците, очаквайки последната решителна битка.

Но помощта идвала. На следващия ден подкрепленията от всички провинции навлезли в града през северните порти. Унур веднага предприел контраатака, изтласквайки кръстоносците извън градските стени. Нападенията продължили и следващите два дни, докато турските партизани в това време проникнали между християнските войски през овощните градини. Понеже лагерът им бил обект на постоянни атаки, предводителите на кръстоносците придвижили армията си към полето отвъд източната градска стена, където турците нямало да намерят прикритие. Това било грешка, тъй като на новото място нямало вода, а освен това гледало към най-укрепената позиция от градските стени.

Понеже войските му постоянно нараствали и в очакване на Нур ад-Дин, Унур засилил атаките си. Сега вече лагерът на кръстоносците бил обсаден, а не Дамаск. Но предводителите на кръстоносците още спорели за съдбата на Дамаск след пленяването му. Кралица Мелисанде и бароните от Йерусалим искали да го включат в състава на кралството като феодално княжество, а за негов владетел да изберат Ги Бризбър, настоящ господар на Бейрут; Тиери Елзаски граф на Фландрия пък искал там да се създаде полунезависима територия, като Триполи, и бил подкрепен от император Конрад, крал Луи, а също и от крал Балдуин, чиято природена сестра била съпруга на Тиери.

Когато местните барони установили, че кралете са благосклонни към Тиери, загубили интерес към начинанието. По-късно дори се появил слух, че те участвали в таен заговор с Унур и огромни суми пари били превеждани в двете посоки между Дамаск и двореца в Йерусалим. Унур ясно им заявил, че ще скъса съюза си с Нур ад-Дин, ако кръстоносците веднага се оттеглят. Нур ад-Дин вече бил в Хомс, където договарял условията си, при които щял да помогне на Дамаск. Едно от тях било войските му да бъдат приети вътре в града, нещо, което Унур естествено искал да избегне. Но при всички положения франките нямали голям избор. Те дори не можели да очакват подкрепления, докато идването на Нур ад-Дин било неизбежно.

Научавайки за последните доводи, Луи и Конрад били шокирани и обвинили местните барони в нелоялност. Но без тях, те не можели да постигнат нищо, затова и неохотно отменили атаката. Призори на 28 юли, четири дни след пристигането си, кръстоносците вдигнали лагера си и се оттеглили към Галили. Но ако Унур наистина заплатил откуп на християните да се оттеглят, той не ги оставил да си тръгнат с мир. Използвайки леката си конница, въоръжена с копия, той ги преследвал на всеки инч по пътя им. Докато кръстоносната армия пристигнала в Палестина, в началото на август, хиляди мъртви коне и мъже покривали пътя до Дамаск.

Фактът, че такава огромна войска изоставила целта си само след четиридневна битка, бил сериозен удар върху християнския престиж. Ореолът на непобедимост, създаден след първия кръстоносен поход, бил накърнен завинаги. Но все пак не било необходимо вторият кръстоносен поход да завърши по този начин. „Нито едно средновековно начинание не започнало с такива огромни надежди — написал Рънсиман. — Планирано от папата, вдъхновено от златното сладкодумие на Свети Бернар и водено от двама от най-големите владетели на Западна Европа, то обещавало много за великолепието и спасението на християнския свят.“

Вместо това то само „вгорчило отношенията между западните християни и византийците почти до пълното им прекратяване. Освен това породило подозрение между новопристигналите кръстоносци и франките, населяващи източните държави; отдалечило западните франкски принцове един от друг, което в крайна сметка предизвикало обединението на мюсюлманите. Това било катастрофа за репутацията на християните и за репутацията на франките като юначни и храбри воини.“ И всичко това станало само заради „безрезултатната глупост“ на неговите водачи, които не могли да се споразумеят относно общата цел и направили фаталната грешка да подценят врага си.

Последната позиция на Къстър

Унищожението на генерал Къстър и на голяма част от кавалерията му от сиуксите и шайените (индиански племена) близо до река Литъл Бигхорн, в щата Монтана на 25 юни 1876 г. било дълго време посочвано в американската история като героично поражение. Но всъщност то било един мръсен епизод, характеризиран с голата амбиция на Къстър, липсата на всякакво зачитане и внимание към хората му, както и с глупавото му презрение към врага.

Джордж Армстронг Къстър бил роден в Ню Ръмли, щата Охайо, през декември 1839 г. Той бил син на местен фермер и ковач. Но неговият дядо, офицер от Хесен на име Къстър, се борил на страната на британците по време на Американската война за независимост и още от ранно детство желанието на Къстър било да стане войник. Благодарение на покровителството на местен конгресмен, то било задоволено и през 1857 г. той бил изпратен в американската военна академия в Уест Пойнт. По време на обучението си там той не се отличил с нищо особено. След четири години се дипломирал едва на последно място във випуска си през 1861 г. „Уест Пойнт“ никога не е бил огорчаван с толкова слаб ученик, коментирал един от биографите му, а Къстър сочел времето си там като пример, който бъдещите кадети трябвало да избягват.

Нещата станали още по-лоши. Няколко дни след дипломирането му през юни, когато бил на поста си като стражеви офицер, той не могъл да предотврати побоя между двама кадети. Понеже военният съд го обявил за виновен за нарушение на служебните си задължения, кариерата му щяла да приключи, ако тогава не се била развихрила Гражданската война. Било му наредено да се яви на служба в 2-ра кавалерия (в Северната армия), където бил похвален за храбростта си при поражението над Съюза в първата битка при Бул Ран през юли 1861 г.

Войната била идеалната среда за безразсъдната смелост на Къстър, която му осигурила бързо повишение. През 1862 г. той прегазил през река Чичахомини пред самите войски на Конфедерацията, за да види дали тя може да се премине в брод. Научавайки за тази „отчаяна храброст“, командирът на Съюза, генерал Маклилън, назначил Къстър в щаба си като капитан на доброволците. През юни следващата година, след още по-голяма храброст в битката при Алди, той бил назначен за бригаден генерал на доброволческата кавалерия.

Много битки преминали, но славата на Къстър растяла. През октомври 1864 г., 24-годишен, но вече обявен от генерал Шеридан за „лейтенанта, на когото можело винаги да се разчита“, Къстър бил повишен временно в генерал-майор на доброволците и му било поверено командването на 3-та кавалерийска дивизия. Той използвал това през следващата пролет, за да преследва отстъпващата армия на генерал Лий от Ричмънд, пленявайки по пътя войници, коли и пушки. И благодарение на Къстър се развял белият флаг на Конфедерацията сутринта на 9 април 1865 г. в Апоматокс. „Не познавам друг — написал Шеридан, — който да е допринесъл повече за този щастлив резултат, отколкото Къстър.“

Той станал национален герой, който веднага бил разпознаван по дългите си златисторижи къдрици и необикновена униформа от костюм в маслиненосиво, украсен със златен ширит, с кавалерийска шапка и червено шалче на врата. Това шалче той носел винаги, за да можели хората му лесно да го разпознават по време на битките.

Щом войната приключила, звездата на Къстър започнала да залязва. Демобилизиран от доброволческата военна служба през февруари 1866 г., той загубил почетния си ранг и си възвърнал действителния чин на обикновен капитан. През юли бил повишен за последен път в чин полковник и му било поверено командването на новосформираната 7-ма кавалерия. Официално Къстър си останал полковник, въпреки че обичайно се обръщали към него с почетното му звание генерал, най-високия пост, до който достигнал.

През 1867 г., след като взел участие в неуспешната кампания, командвана от генерал Уинфилд Скот Ханкок за покоряването на мародерстващите шайени, Къстър отново бил изправен пред военния съд по обвинение за своеволно отсъствие и в неупълномощена екзекуция на дезертьорите. Той бил обявен за виновен, но предвид смекчаващите вината обстоятелства и липсата на достатъчно доказателства бил осъден на отстраняване от служба за една година. Но генерал Шеридан, неговият стар наставник, се намесил и Къстър бил призован на военна служба по-рано, за да се присъедини към новата експедиция срещу шайените на Черния чайник. На 27 ноември 1868 г. Къстър повел мъжете си в изненадваща атака призори срещу селото на племенния вожд на шайените близо до река Уашита. Тази атака не срещнала съпротива, макар че Къстър по-късно твърдял, че в нея били убити 103 червенокожи. Всъщност воюващите шайени били само 11 души, включително и племенният им вожд Черния чайник. Останалите в селото индианки, деца и старци били заклани като добитък. Това била „единствената победа на Къстър“ на бойното поле.

Пак през 1868 г. федералното правителство подписало договор със сиуксите, отреждайки им тяхно законно място за живеене, съставляващо западната половина от територията на днешния щат Южна Дакота. Но след 6 години всичко се променило, защото експедиция, водена от Къстър, открила злато в Черните хълмове, които били част от територията на сиуксите. Тази информация довела до приток от алчни заселници, което принудило сиуксите и техните съюзници шайените да ловуват и да извършват набези извън териториите си.

В края на 1875 г. много сиукси напуснали резервата си и тръгнали на изток към дивата земя между река Йелоустоун и планините Бигхорн в Южна Монтана. Тук сиуксите хункпапа, командвани от племенния си вожд Седящия бик, се обединили с шайените. Президентът Юлисис С. Грант упълномощил министерството на войната да предприеме наказателна акция. Планът, създаден от генерал Шеридан, бил 3 военни колони да се съсредоточат към територията на червенокожите на Седящия бик. Генерал Джордж Крук с 800 души щял да се придвижи от форта Фетерман в Източен Уайоминг; полковник Гибън с 450 души щял да тръгне от форта Шоу в Западна Монтана на югоизток; и накрая генерал Тери, начело на цялото командване, щял да се придвижи начело на колона от 1250 души западно от форта Ейбрахам Линкълн в Дакота.

Къстър се надявал да поеме командването на 3-та колона. Но в средата на март 1876 г. той бил извикан във Вашингтон, за да свидетелства пред комисията на конгреса, разследваща измамите в индианските служби, където той разкритикувал остро Уилям Белкнап, бившия министър на войната. Президентът Грант, личен приятел на Белкнап, в отговор на това забранил на Къстър да се присъедини към кампанията. Само благодарение намесата на генералите Шеридан и Тери, които разчитали на Къстър, Грант му позволил да води своята кавалерия под командването на Тери.

Първата колона, която трябвало да влезе в битка, била тази на Крук. На 17 юни той се натъкнал на банда дезертьори от 1000 души шайени и сиукси до тясното заливче Роузбъд в южна Монтана. Въпреки че индианците ги изненадали, организирайки бърз поход през нощта, хората на Крук не отстъпили от позициите си, убивайки около 35 червенокожи. Девет американци били убити и един разузнавач от племето шошон. На следващия ден, опасявайки се от друга атака, Крук решил да се оттегли и индианците счели, че са постигнали победа.

Междувременно колоната на Тери напуснала форт Ейбрахам Линкълн на 17 май. Тя включвала цялата 7-ма кавалерия, командвана от Къстър, три и половина пехотни роти и една батарея, въоръжена с оръдия „Гатлинг“, един влаков вагон и едно стадо с говеда. Общо наброявала 1018 войници, 30 разузнавачи от племето рий и 190 цивилни граждани на служба във войската. Било съобщено, че индианските лагери се намирали до река Литъл Бигхорн, която се стичала на север в Бигхорн, а оттам продължавала към река Йелоустоун. Тери решил да се придвижи на запад, за да стигне до река Йелоустоун и след това щял да следва горното й течение.

В средата на юни той се срещнал с колоната на Гибън и те продължили заедно по течението на река Йелоустоун. След няколко дни разузнавателният отряд, командван от майор Рено, заместника на Къстър, открил индианска пътека, водеща от заливчето Роузбъд към река Литъл Бигхорн. По това време разузнавачите на Тери видели пушек от долината на Литъл Бигхорн. Изглеждало, че установили мястото на вражеския лагер.

Тази нощ Тери, Гибън и Къстър се срещнали на борда на парахода „Далече на Запад“, закотвен там, където се пресичали река Йелоустоун и заливчето Роузбъд, и изготвили план за атака. 7-ма кавалерия, командвана от Къстър, която била най-силна и гъвкава, щяла да се придвижи към Роузбъд и да стигне на изток от мястото, където бил индианският лагер. Тери и Гибън, заедно с останалите, щели да тръгнат по течението на реките Йелоустоун и Литъл Бигхорн. Така индианците щели да попаднат в капан. Датата за атака била определена за 26 юни.

Научавайки детайлите на плана лично от генерал Тери, майор Бризбин от 2-ра кавалерия заявил, че Къстър само с 675 души не е достатъчно силен. Бризбин предложил да му изпрати подкрепление от 4 свои роти, заедно с подвижната си колона, и помолил Тери да оглави командването. Но Тери отказал, като обяснил, че гордостта на Къстър била накърнена от критиката на Грант и той се нуждаел от втори шанс, за да се самооправдае начело на 7-ма кавалерия. Когато Бризбин все пак настоял, Тери му казал да говори направо с Къстър и да му предложи дори целия си батальон. Само ако Къстър се съгласял, Тери щял да поеме командването. Бризбин направил точно това, предупреждавайки Къстър, че разузнавачите са изброили, че индианската войска се състояла от 3000 червенокожи. Къстър отговорил, че 7-ма кавалерия ще се справи с всичко. Бризбин му предложил да вземе поне няколко оръдия „Гатлинг“. Къстър се съгласил, но след час променил мнението си, защото лафетите на оръдията щели да забавят похода им.

Бризбин не бил единственият притеснен офицер. Гибън, артилерийски инструктор в академията в Уест Пойнт, когато Къстър бил там кадет, се опасявал, че „усърдието на кавалериста ще го принуди да се движи напред прекалено бързо“. Преди Къстър да тръгне на 22 февруари, той му казал: „Виж, Къстър, не бъди алчен, изчакай ни!“

Отговорът на Къстър останал неизвестен. Гибън казал, че: „Той отговори весело, махна с ръка и тръгна на път.“

Заповедите, получени от Къстър, били строго определени. „Вместо да продължи веднага към долината на Литъл Бигхорн, дори и пътеката към вражеския лагер да водела натам“, си спомня Гибън, на Къстър му било наредено да „продължи към Роузбъд, да стигне планините и после да поеме на запад, откъдето да слезе при долината на река Литъл Бигхорн“. Но той пренебрегнал заповедите.

На 24 юни, докато се придвижвал към Роузбъд, разузнавачите на Къстър открили индианска пътека, която те пресекли, стигайки до скорошен индиански лагер. Следите от многобройни палатки, показвали, че индианската войска била много по-голяма от очакванията на Къстър. Продължавайки към заливчето, където пътеката била широка около миля, земята била така набраздена от конски копита, че изглеждала като изорана. Разузнавачите от племето крау открили скалповете и брадите на убити бели мъже и ги занесли на Къстър. Макар и разтърсен от гледката, той казал на разузнавачите, че големият бял баща от Вашингтон го изпращал да завладее тези индианци, които убивали белите мъже. Той също можел да бъде убит, казал Къстър, но преди това сиуксите щели да изпитат неговия гняв.

Те лагерували за последен път този следобед. Къстър нямал търпение да влезе в сражение и наредил да започне нощен поход по дългия склон към платото, делящо Роузбъд от Литъл Бигхорн. Изглежда, не се притеснявал, че не му достигали още 20 мили, за да стигне до мястото, което трябвало да пресече. По-късно Тери заявил, че ако Къстър бил оцелял, той щял да го даде на военен съд за неподчинение.

В 11 часа вечерта, с разузнавачите от племената рий и крау начело, те тръгнали по склона, като не направили опит да прикрият шума от конските копита, дрънчащото въоръжение и рева на товарните мулета. Сутринта на следващия ден, на 25 юни, разузнавачите открили хълм, гледащ към долината на Литъл Бигхорн. Един бил изпратен обратно да уведоми Къстър, който с останалата част от полка бил спрял на 10 мили източно и закусвал с бекон и кафе. Пушекът от лагерните огньове се виждал от хълма, което означавало, че той можел да се види и от всеки индианец в околността. Съвсем ясно било, че Къстър не се притеснявал, че врагът щял да открие местоположението му.

Пристигайки с полка си сутринта на хълма, Къстър го изкачил и взел стар телескоп от един разузнавач. Въпреки че не видял индианското селище, разузнавачите му го уверили, че долината била така покрита от индиански палатки, сякаш била опакована с бял чаршаф. Мич Бойер, разузнавач-метис, му казал, че това било най-голямото стълпотворение от индианци за последните 30 години. Къстър пак не се притеснил и наредил на полка си да продължи придвижването. Те щели да атакуват веднага щом станело известно местоположението на индианците.

Около обяд, щом прекосили платото, Бойер посъветвал Къстър да бъде предпазлив. Те щели да се сблъскат с много индианци. Къстър му казал, че ако се страхувал, можел да остане отзад. Бойер му отговорил, че той щял да го последва навсякъде, но ако навлязат в долината на Литъл Бигхорн, нямало да излязат живи оттам.

Следобед, още в подножието на хълма, на 12 мили югозападно от селото на Седящия бик, Къстър наредил временно да спрат. Независимо че още не знаел размера и местоположението на вражеския лагер, Къстър решил да атакува. До момента положението не било толкова лошо и той взел фаталното решение да раздели отряда си на групи, които да се придвижат към лагера от различни посоки. Капитан Бентийн трябвало да застане начело на 3 роти, с които да търси „лошите земи“ (неплодородни почви) от лявата им страна. Ако срещнел индианци, трябвало да ги нападне и да предупреди Къстър за това. Майор Рено трябвало да поеме командването на други 3 роти, които щели да се отправят по долината, преди да пресекат Литъл Бигхорн. Неговата задача също била, ако срещне индианци, да ги атакува незабавно. Къстър щял да последва Рено с 5 роти и да подкрепя всяко нападение. Капитан Макдугъл трябвало да стои най-отзад с 1 рота и да пази товарните мулета.

Бентийн не вярвал в начинанието: „Не е ли по-добре да държим целия полк заедно, генерале? Ако лагерът е толкова голям, колкото казват, ние ще се нуждаем от всеки човек.“

„Имаш си заповедите“, отговорил му Къстър.

По-късно Бентийн признал, че не вярвал Къстър да има конкретен план за битка и че неговата „безсмислена задача“ била да върви „по долината, търсейки нещо“. След като яздил нагоре и надолу по хълмовете около 10–15 мили и след като конете му достатъчно се уморили, Бентийн решил, че индианците били много мъдри, за да се бият върху такава неравна повърхност, и решил да се върне обратно. Със заповедта „Отклонете се надясно!“ той насочил мъжете обратно към долината.

В това време Рено, яздейки преди Къстър, пресякъл Литъл Бигхорн и се натъкнал на голям сиукско-шайенски лагер напряко през долината. Следвайки инструкциите на Къстър, той продължил напред с намерението да атакува южния му край. Но му оставали само 500 ярда, когато стотици яздещи сиукси се появили откъм селото, принуждавайки го да спре и да нареди на хората си да оформят фронт за схватка. Двама от войниците му не успели да спрат и се спуснали в кариер към селото. Там те били свалени от седлата, бити, промушени с ножове и накрая скалпирани.

Техните другари споделили съдбата им. Много по-малобройни и въоръжени с по-малко пушки, те скоро щели да бъдат обходени по фланговете, когато Рено им наредил пак да се качат на конете и да се оттеглят към близките памукови дървета при завоя на Литъл Бигхорн. Веднага щом пристигнал там, Рено попитал разузнавача Кървавия нож, фаворит на Къстър, какво щели да направят индианците? Но преди той да отговори, го ударил куршум в главата, разпръсквайки мозък върху лицето на Рено. Всички казали, че шокът паникьосал американския офицер и той изкрещял: „Всеки, който иска да избяга, да ме последва!“

Така започнало отстъплението извън дърветата, надолу по долината, където реката можела да се премине в брод, и нагоре към безопасното място върху скалата. Преследвани от крещящите индианци, повечето войници били свличани от седлата на конете и скалпирани. Други били убити още между дърветата. Веднага щом войниците избягали, индианките, старците и децата хукнали от селото да събличат и осакатяват мъртвите тела. Черният лос, 13-годишен сиукс, скалпирал войник, докато бил още жив. Но ножът му бил тъп и скалпираният войник надал такъв рев, скърцайки със зъби, че Черният лос трябвало да го застреля.

Повечето от отряда на Рено се изкачили по скалата, макар че 11 били ранени. Те оставили след себе си 32-ма убити войници. Рено бил един от първите, достигнали до безопасно място.

Когато чул шума от изстрелите, Къстър не се втурнал веднага в помощ на Рено. Вместо това изпратил куриер, който да накара кервана мулета с допълнителни амуниции да тръгне бързо с него, преди да завие надясно и да продължи по пътеката между хълмовете, граничещи с източната част на лагера, имайки намерение да атакува по фланга. Галопирайки миля и половина север, Къстър спрял хората си под сянката на един голям хълм. После той, трима офицери и ординарецът му се присъединили към разузнавачите на хребета на платото, откъдето можели да наблюдават селото с бинокли.

Огромният индиански лагер се състоял от шест области, всяка с отделно самоуправляващо се племе, които сякаш били заспали. Като се изключели кучетата, понитата, една шепа индианки и деца, селото изглеждало изоставено и без мъже. „Ура, момчета! Хванахме ги! — възкликнал Къстър. — Хванахме ги да дремят. Ще слезем долу и ще пленим селото!“

Къстър не разбрал, че палатките били пълни с червенокожи воини, които половината нощ празнували победата над Крук. Иначе той нямало да размахва толкова весело шапката си, галопирайки към лагера. Те яздели на север, докато препречващите се хълмове ги прикривали от селото. Изминавайки още миля, Къстър спрял и се обърнал към своя ординарец редник Мартини. „Искам да предадеш съобщение на капитан Бентийн — казал той. — Язди по-бързо и му кажи да тръгне незабавно. Кажи му, че селото е голямо и аз искам той да побърза да донесе със себе си допълнително амуниции.“

Адютантът Кук, съмнявайки се в емигрантския английски на италианеца, надраскал набързо: „Голямо селище. Бързо. Донеси пакети.“

Мартини, последният бял мъж, който видял Къстър жив, срещнал Бентийн при завръщането му от „лошите земи“. Но докато препускали към бойното поле, Бентийн забелязал, че отрядът на Рено организирал отбранителна линия на скалата, и решил да се присъедини към тях. Той не се подчинил на заповедите, но дали неговите 3 роти щели да спасят Къстър било съмнително. Бентийн по-късно извинил бездействието си, заявявайки, че всеки опит да се помогне на генерала бил равен на „самоубийство“.

Къстър не представлявал особено енергичен образ в деня на смъртта си. Било топло и той свалил палтото си от еленова кожа, като го навил зад седлото си. Вместо това носел морскосиня войнишка риза, светлочервеното си шалче и панталони от еленова кожа, затъкнати в ботушите му. Неговите къдрави кичури били подстригани и не се виждали под широката му кремава шапка. Той носел два револвера, но нямал нож.

Така пременен, Къстър водел своите мъже надолу по хълма с намерението да пресече реката срещу центъра на огромния лагер. Но когато наближили селото, те били обстрелвани от много сиукси от племето хункпапа и трябвало да се изкачат на платото от дясната им страна. Минути след това сиуксите от племето оглала, командвани от вожда Лудият кон, и шайените, командвани от вожда Двете луни, се появили откъм предната част на селото и блокирали пътя им за отстъпление.

Само рота L, командвана от зетя на Къстър, лейтенант Джеймс Калхун, оказвала някаква съпротива. Тя била първата, атакувана от спираловидните индиански маси, като в края на битката до всеки мъртвец лежали около 25–30 изстреляни куршума. Щом конете им хукнали да бягат, подплашени от индианските викове, повечето хора от рота Е, командвана от лейтенант Смит, се опитали да избягат надолу по тясното дере. Но то свършвало в задънен край и там били открити 29 тела, застреляни или пребити до смърт.

По-голямата част от 7-ма кавалерия умряла в 5 безредни ротни групи, които грубо оформяли буквата V, като на върха й се намирал самият Къстър. Но към края ротните структури се раздробили, понеже хората взели да се бият в по-малки бойни части, а телата им били разпръснати на територията на цялото плато. Къстър умрял заедно с 40 мъже и половината от офицерите си на последната позиция. Някои пуснали конете си на свобода, други ги убили, за да направят барикада, а много трупове на животни били открити в симетричен кръг с диаметър около 15 ярда.

Според шайените последният жив бил едър офицер с къдрави мустаци. Битката приключила и индианките, момчетата и старите хора събличали и осакатявали мъртвите тела, когато той се надигнал на левия си лакът и започнал да размахва пистолета си отдясно. Един сиукс тихо се приближил към него, взел пистолета от омекналата му ръка и го застрелял в главата.

Къстър бил убит с два куршума от лявата му страна и в лявото слепоочие. За разлика от другите голото му тяло не било белязано и не било скалпирано. Дъждът в лицето, който бил сиукс, може би го е познал и не разрешил да се мародерства над тялото му. Но повечето от хората му нямали този късмет. Наблизо неговият брат Том, командващ рота С, лежал с лице към земята, надупчен със стрели, а главата му била смазана. Той бил скалпиран, шията му прерязана, а стомахът му разрязан хоризонтално и вертикално, за да излязат вътрешностите му навън. Марк Келог, кореспондент на „Бисмарк Трибюн“, бил открит във високата трева, като скалпа му бил отрязан и липсвало едното му ухо. Лейтенант Кук, адютантът, загубил рошавите си бакенбарди, отрязани от Дървения крак, един шайен, който ги завързал на стрелата си и ги представил на възхитената си баба.

От 225 офицери, които яздили с Къстър надолу към индианското село, нито един не оцелял. Кърли, разузнавач от племето крау, имал претенции да е единственият оцелял, но всъщност той с другите индиански разузнавачи се измъкнали, преди да започне придвижването. Твърди се, че Мич Бойер му казал: „Отиди при другите войници и кажи, че всички сме убити. Този мъж ще ни вкара право в селото.“

Рено и Бентийн отишли накрая с хората си, за да разберат какво е останало от Къстър. Но когато пристигнали, за да се превърнат в свидетели на края на клането, те се спуснали веднага обратно към скалата, преследвани от индианците, които ги хванали там в капан. Обсадата продължила и през следващия ден, когато Бентийн окончателно поел цялото командване от ръцете на нерешителния Рено. Много благоразумно индианците не правили пробиви през отбранителния фронт на белите, предпочитайки да стрелят по сините якета с точен стрелкови огън. Общо 24 били убити, а 48 ранени. Мъчението накрая приключило следобед на 26 юни, когато индианците разтурили огромното си селище и се отправили на юг. На следващата сутрин войските на Тери и Гибън пристигнали.

В заключение 7-ма кавалерия загубила 281 души убити и 59 ранени в битката при река Литъл Бигхорн. Индианците загубили само 40 убити. Огромната разлика в броя на жертвите между войниците и необучените врагове е смразяваща. Не по-малко смразяващи са обаче глупостта на Къстър, неговото подценяване на индианския боен капацитет и самонадеяната му амбиция да спечели победа, преди основната бойна сила да се присъедини към него.

Исандлуана

На 22 януари 1879 г. в Исандлуана, въоръжени само с копия, зулусите причинили на британците най-катастрофалното поражение, преживявано някога от модерна армия срещу войници без пушки. Викторианска Англия била втрещена. Как е могло това да се случи? Отговорът бил прост. Макар и необучени диваци, зулусите били много дисциплинирани и цялото им общество било впрегнато в каузата на войната. Но лорд Челмсфърд, британският командващ, направил кардиналната грешка да не зачете техните военни способности.

В края на 20-те години на XІX век, благодарение на военния гений на Крал Шака, зулуската нация станала най-мощната в Южна Африка, като империята се простирала на голяма част от територията на днешната провинция Натал. 12-те години кървави завоевания оставили на бойното поле милиони убити хора и хиляди квадратни метри обезлюдена територия. В този вакуум се преселили белите колонизатори.

Когато крал Кетсшайо, племенник на Шака, наследил трона през 1873 г., Зулуландия била обкръжена от две страни от бързото разрастване на тези европейски общности. На юг била разположена британската колония на Натал, а на изток — бурската република на Трансваал. Но англичаните били най-голямата заплаха, понеже те се стремели към обединението на цяла Южна Африка само под тяхна власт. Тази британска политика получила кодовото наименование „Конфедерация“, а Бартъл Фрер, назначен за губернатор на Кейп и за пръв висш комисар за Южна Африка през 1877 г., получил за задача да я приведе в действие.

След пристигането си в Кейптаун през април 1877 г., Фрер получил съобщение, че Англия присъединила територията Трансваал, обявявайки я за колония. Негова главна задача сега било да неутрализира военната заплаха от зулуското кралство, което можел да постигне само чрез война за завладяването им. Но либералното правителство на Бенджамин Дизраели, тогава замесено в Балканската криза и във войната с Афганистан, не показало ентусиазъм да се намесва в нов конфликт. Казали на Фрер: „Отнасяй се към зулусите със снизхождение.“ Но той не възнамерявал да отстъпва и, използвайки забавената комуникация като извинение, се надявал да постави Лондон пред „свършен факт“.

Извинението, от което се нуждаел, му било предоставено от два малки гранични инцидента. През юли 1878 г. две от съпругите на Сихайо, знаменит зулуски индуана (племенен вожд), избягали в Натал със своите любовници. И в двата случая братът на Сихайо и тримата му синове проследили жените, отвлекли ги обратно и ги екзекутирали. Любовниците им останали невредими. В друг случай инспекторът в колониалната служба Смит и белият търговец Дейтън били арестувани от зулусите за един час на малък остров близо до зулуския бряг на река Туглеа.

Фрер обсъдил необходимостта от война с главния командир на имперските войски в Южна Африка, генерал-лейтенант Фредерик Тесигер, лорд Челмсфърд. На 11 ноември, когато недоволният Хенри Булвер, губернатор на Натал, му разрешил да събере войска от 7000 местни хора, Челмсфърд казал на Фрер, че вече бил готов да нахлуе в Зулуландия „ако било необходимо“. Това било последното парче от пъзела на Фрер.

След месец представителите на Фрер се срещнали с представителите на Кетсшайо при река Туглеа. Целта на Фрер била да се представят констатациите на граничната комисия, като арбитър в съперничеството между бури и зулуси за територията при Кървавата река на източната граница на Зулуландия. Комисията отсъдила в полза на зулусите, признавайки суверенитета им, но дала и на бурите право да живеят там. Фрер обаче направил решението на комисията условно чрез приемането на отделен ултиматум към него. Така решението щяло да влезе в сила след изтичане срока на ултиматума от 30 дни, когато трябвало да се изпълнят условията в него. Ултиматумът имал 13 искания.

Първите три трябвало да се изпълнят до 20 дни след влизането на ултиматума в сила. Те се свеждали до следното: братът на Сихайо и тримата му синове трябвало да бъдат изправени пред съд, освен това трябвало да бъдат платени 500 глави добитък като компенсация, като била наложена и допълнителна глоба от 100 глави добитък заради обидата, нанесена върху Смит и Дейтън. Следващите 10 искания били по-жестоки и засягали независимостта на зулуската нация. Те включвали разпускане на зулуската армия; изоставяне на военната политическа система на Шака; обявяване на екзекуциите по бързата процедура за незаконни; приемане за постоянно на заселването на британци в Улунди, столицата на Зулуландия. Фрер знаел, че Кетсшайо никога нямало да се съгласи на такива абсурдни условия.

Сериозно уплашени как ще ги посрещнат с тези вести, представителите на Кетсшайо се забавили две седмици преди да стигнат до кралския краал (така се нарича на езика на африкаанс местно селище) в Улунди. Но новините за ултиматума пристигнали преди тях, благодарение на Джон Дън, европеец, който живеел в Зулуландия и бил считан за приятел на зулусите. Кетсшайо и неговият велик съвет отхвърлили най-драконовските искания и предпочели да умиротворят Англия, изпълнявайки първите три от тях. На 18 октомври било изпратено съобщение по Дън, че Кетсшайо се съгласил да предаде мъжете, както и да плати глобите в животински глави, но помолил за отсрочка от допълнителни 20 дни, понеже реките били пълноводни и щяло да отнеме доста време да се съберат животните от Сихайо.

Фрер изобличил съобщението като „жалостиво извъртане“ и настоял британските войски да навлязат в Зулуландия, ако първите три искания не бъдели изпълнени навреме. Кетсшайо не успял да спази крайния срок и на 4 януари 1879 г. Фрер оставил в ръцете на лорд Челмсфърд изпълнението на вече поставените искания. След седмица, с изтичането на срока на 30-дневния ултиматум, Фрер обявил, че британските войски „пресичат границите на Зулуландия, за да получат репарации заради насилствени нарушения на британската територия“ и „за да изпълнят обещанията, дадени от Кетсшайо при коронацията му за по-добра форма на управление в държавата му“.

Лорд Челмсфърд, който получил задачата да завладее Зулуландия, бил 51-годишен, син на бившия председател на Камарата на лордовете. След присъединяването му към 95-та пехотна бригада, когато бил едва 17-годишен, той участвал в Кримската война. Неговата кариера била описана от един биограф, като „слаба откъм акции, но тежка откъм мирни споразумения“. Той бил обявен от своите началници за способен и надежден, макар и не особено талантлив. Но за подчинените си той бил непреклонен, резервиран и необщителен.

Въпреки това с армия от 17 000 души дори тежък и бавен генерал, като Челмсфърд, би могъл да се чувства уверен. Основният му проблем бил как да защити едновременно Трансваал и Натал, докато трябвало да разположи и достатъчно войски, за да срази зулусите. Той знаел от опит, че първият удар в местното военно дело трябва да бъде най-мощният. Но една масивна военна колона, придвижваща се към Зулуландия нямало да окуражи зулусите да атакуват; вместо това би могла да ги накара да нахлуят в беззащитния Натал. Затова той се придвижил към Улунди с три колони. Едната щяла да пресече река Туглеа и да се отправи на север; втората, придружена от самия лорд Челмсфърд, щяла да се придвижи на североизток от река Бъфало; третата колона щяла да се придвижи на югоизток от началото на притока на Кървавата река. Две допълнителни колони щели да бъдат резервни, като едната щяла да бъде разположена при средното течение на река Туглеа под хълма Кранц, за да защитава пътя към Питърмарицбърг; а другата щяла да бъде в Лунбърг в Трансваал, за да предотврати нападението на зулусите и да държи под око непредсказуемите бури.

Фрер нарочно определил времето на ултиматума така, че нахлуването на лорд Челмсфърд в Зулуландия да съвпадне с жътвата, когато повечето зулуски воини прибирали житото. Но в този случай дъждовете закъснели и реколтата още не била готова. Церемонията по събирането на първия урожай обаче се състояла както обикновено и зулуските бойни дружини били мобилизирани в Улунди, преди нападението.

Сутринта на 11 януари централната колона на Челмсфърд пресякла река Бъфало и навлязла в Зулуландия. Тя се състояла от 2 батальона от имперската пехота, 1 батарея от кралската артилерия, 1 рота от кралските инженерни сили, 2 батальона от местния военен контингент на Натал, 1 рота от наталските сапьорски войски и 1 смесена бригада от бели доброволчески конни войски. Общо колоната наброявала 1275 кралски пехотинци, 320 души от нередовната кавалерия, 132 души кралски артилеристи със 7 оръдия и 2566 кефирци от Натал, командвани от бели офицери. Никой от местните войници не носел униформа и само един на всеки десет души бил въоръжен с пушка, останалите носели копия, сопи и щитове. А като се включи и персоналът, и цивилните шофьори, съставът на колоната бил общо 4709 души. За да теглят оръдията, да транспортират доставките и суровините, както и да носят храната, били ангажирани над 1500 магарета, 50 коня, 67 мулета, 220 товарни коли и 82 каруци.

На следващия ден Челмсфърд изпратил силен боен отряд до близката долина Баши, за да нападне крепостта на Сихайо, зулуския племенен вожд, чиито роднини запалили искрата на войната. Сихайо и повечето от хората му били в Улунди, но той оставил в крепостта си малка военна сила. Сериозната им съпротива накрая била преодоляна, когато британските войски изкачили скалите по фланга им. Опожарявайки фермата на Сихайо и прибирайки животните му, нападащият отряд се върнал обратно в лагера си, разположен на зулуския бряг при река Бъфало.

Планът, който Челмсфърд съставил, бил да установи първата си база на хълма Исипези, на 20 мили източно от река Бъфало. Но това щяло да отнеме време, понеже теренът бил скалист и блатист, и инженерите трябвало да направят проходима пътеката за товарните коли. Идеалното място за лагер, както докладвали разузнавачите, било подножието на един хълм, познат на зулусите като Исандлуана, на 10 мили от реката.

Докато пътеката се изкачвала нагоре от влажните низини на долината Баши, после тя преваляла в обширна седловина между малък скалист хълм отдясно и Исандлуана отляво. След това се извивала на изток към хълма Исипези и преминавала през правоъгълно поле, широко 4 и дълго 8 мили. В южната страна на полето били хълмовете Малаката и Инхлазате с хълмиста местност от другата им страна, която водела до река Бъфало. На север от полето се издигала стръмна скала, която се извисявала на неколкостотин фута към плато, граничещо с планинската верига Нкуту. До това плато можело да се стигне от няколко стръмни клисури, като най-голямата започвала под коничен малък хълм, на миля и половина пред Исандлуана.

Хълмът бил разположен от север на юг, с широк издаден хребет, простиращ се от ниския му край нагоре по платото на 1500 ярда. Между Исандлуана и коничния малък хълм откритото пространство се спускало в широко плитко дере, пресичащо полето. Там, в сянката на планините, Челмсфърд разположил лагера си на 20 януари.

Майор Лонсдейл, командващ 3-ти отряд на местния военен контингент на Натал, разположил двата си батальона на отдалечения ляв край от пътеката, на едно ниво със северния край на хълма. Следвали 2-ри батальон, 24-ти пехотен полк (1-ви батальон), кралските артилеристи, конните части и накрая 1-ви батальон и 24-ти пехотен полк (2-ри батальон). Челмсфърд поставил палатките на персонала си в центъра на лагера, зад 24-ти пехотен полк (2-ри батальон), докато товарните коли били паркирани на пътеката върху самата седловина. Целият лагер се простирал на 800 ярда през източните склонове на Исандлуана и седловината.

Преди кампанията да започне, Челмсфърд издал полеви устав с няколко правила. Първото от тях постановявало, че всяко несигурно място щяло да бъде превръщано в отбранителна позиция. Но когато полковник Глин от 24-ти пехотен полк (2-ри батальон) предложил да защитят лагера и при Исандлуана, Челмсфърд се възпротивил. Това било временна спирка, казал той. При всички случаи той не се страхувал от атака срещу лагера, в който били разположени 2 батальона. Всяка рота била строена в две редици, като предната била в клекнала позиция, а тази в тила — права; техните мощни огневи залпове щели да подсигурят необходимата стрелкова мощност.

За да си осигури пълно предупреждение при евентуална атака, Челмсфърд наредил да се поставят наоколо няколко застави. Макар и с намален състав през нощта, постовите кордони още обикаляли около Исандлуана и скалистия хълм, докато голям военен отряд от местния контингент на Натал останал да пази на хребета в планината.

Челмсфърд наредил да се подсигурят и подкрепления от колоната, която била разположена при средното течение. Командвани от полковник Антъни Уилям Дърнфорд, кралските инженери и главният инженер на Натал, подкрепленията включвали 5 местни конни войски от Натал, 3 роти от местния военен контингент на Натал и 1 ракетна^[6] батарея. Те пристигнали на 20 януари.

Същия ден Челмсфърд завел отряд от разузнавачи към дефилето Мангени, югозападно от хълма Исипези, но те не срещнали зулуси по пътя си. Следващата сутрин той изпратил майор Дартнел с 200 души от кавалерията му от доброволци да провери ситуацията на хълмовете Нкандла, а командир Лонсдейл, придружен от 6 роти, трябвало да провери положението при хълмовете Малаката.

Следобед на 21 януари Дартнел се натъкнал на неколкостотин зулуси в хълмовете преди Исипези, където полето се съединявало в далечния си край със скалата Нкуту. След като отстъпил през дефилето Мангени, той изпратил трима офицери при Челмсфърд за подкрепление и позволение за атака на следващата сутрин. Той изпратил съобщение и на Лонсдейл да се присъедини към него.

Преди свечеряване към тях пристигнала група от Исандлуана с одеяла, провизии и бележка от Челмсфърд, в която разрешавал на Дартнел атака по негово усмотрение. Докато падала нощта, Дартнел видял бойни групи от зулуси да се спускат от върха на следващото плато, на 3 мили източно, и да се разполагат в лагер за през нощта. Конен патрул бил изпратен в долината. Те докладвали, че зулусите наброявали 1500 воини. Те били доста на брой, затова Дартнел изпратил второ съобщение на Челмсфърд с молба да му изпрати подкрепление от имперската пехота.

Вестоносецът стигнал до лагера едва в 1.30 часа сутринта. Челмсфърд веднага бил събуден. Той заключил от посланието на Дартнел, че основната зулуска военна сила била разположена в предната част на полето. Придружен от 200 конници и 1400 кефирци, командвани от Лонсдейл, Дартнел бил прекалено слаб, за да им се противопостави. Затова Челмсфърд разделил колоната и тръгнал веднага на помощ на Дартнел. Това било фатална грешка.

В 3.30 часа сутринта на 22 януари Челмсфърд напуснал лагера с 6 роти от 24-ти пехотен полк (2-ри батальон), 4 артилерийски части и 1 рота от сапьорския корпус на местния военен контингент на Натал. Полковник Пюлейн от 24-ти пехотен полк (1-ви батальон) бил оставен в лагера като командир на 5 роти, 600 кефирци от Натал, 100 конници и 2 оръдия. Челмсфърд изпратил спешно съобщение до Дърнфорд да се придвижи към лагера, придружен от 250 местни конници, 300 пехотинци и 1 батарея. Това щяло да осигури на Пюлейн военна сила от 1700 души, включително и 600 пехотинци. Неговите отбранителни съоръжения включвали конни часови и кавалерийски постове на миля от платото Нкуту и коничния скалист хълм на изток, както и дълъг завой от пехотни застави малко по-назад.

След 8 часа сутринта, когато лагерът щял да закусва, един часови пристигнал с новината, че огромна зулуска сила се приближавала от североизток през платото. Прозвучал „сбор“ и дежурните пехотни застави се събрали. За 10 минути мъжете били построени в две редици пред палатките, като фланговете отказали да покрият хълмовете Малаката и хребета.

Пюлейн изпратил набързо надраскана бележка до Челмсфърд: „Докладвам, че открих голяма зулуска сила да се придвижва отляво на лагера. Осем часът и пет минути.“

Получавайки бележката към 10 часа сутринта, Челмсфърд, който тогава бил на няколко мили от мястото, решил да не предприема нищо. Той сметнал, че войската на Пюлейн била достатъчно силна, за да се погрижи сама за себе си.

В 9 часа сутринта Пюлейн получил съобщение от часовите, че зулусите били строени в 3 колони; 2 се оттеглили на север, а 3-та — на северозапад. След това пристигнал Дърнфорд. Той бил с по-висш ранг от Полейн и поел официално командването. Понеже последният доклад съобщавал, че зулусите се оттеглят, Дърнфорд наредил на мъжете да довършат закуските си.

Часовите при Нкуту докладвали, че зулусите се оттеглят покрай платото на изток. Тогава Дърнфорд изпратил 2 войски от местната наталска конна армия да търсят 3-те зулуски колони. Първата войска, водена от лейтенант Робъртс, тръгнала на северозапад, а другата, водена от лейтенант Роу, придружена от капитан Шепстоун, тръгнала на изток. Но не след дълго, щом конниците се скрили от погледа им, се чули изстрели откъм постовете на часовите.

Дърнфорд заключил, че докато основната зулуска войска още била в околностите на Исипези, сега имало друга голяма зулуска сила на платото, която отстъпвала на изток, застрашавайки левия тил на колоната на Челмсфърд. Затова той решил да балансира силите със своята местна конна войска, ротата от местния военен контингент на Натал и батареята и като премине през полето, да попречи на зулусите от изток да се присъединят към основната зулуска войска при хълма Исипези. Ако Роу и Шепстоун успеели да ги изблъскат към периферията на отвесната скала, той щял да ги хване на открито.

Преди да тръгне, Дърнфорд помолил 2 от ротите на 24-ти пехотен полк (1-ви батальон) да го придружат. Пюлейн се възпротивил, затова Дърнфорд и не настоял. Пюлейн обаче се съгласил да подкрепи заставите отпред при хребета с една рота от 24-ти пехотен полк (1-ви батальон) под командването на лейтенант Кавайе.

Дърнфорд тръгнал в 11 часа сутринта, инструктирайки Шепстоун да ускори атаката. Когато посланието пристигнало, Шепстоун изпратил Роу да претърси деретата и плитките клисури на североизток. В това време Робъртс бил изпратен покрай ръба на платото.

Накрая хората на Роу се натъкнали на няколко зулуси, които пасели добитък по склона. Погвайки ги, те изгубили от погледите си зулусите, които избягали нагоре към гребена на склона. Когато първият ездач стигнал до върха му, трябвало да дръпне поводите на коня си, за да не падне в дълбоката клисура. Долу, в ниското, седейки в пълна тишина, били разположени над 20 000 зулуски войни. Било открито местоположението на основната зулуска войска.

Зулуската войска напуснала Улунди на 17 януари със заповедта да се движат бавно, за да не се изморяват и да атакуват само на дневна светлина. На 20 януари зулусите направили лагер на север от хълма Исипези, придвижвайки се в долината Нгвебени на следващия ден. Намерението им било да останат там през целия 22 януари, понеже тогава щяла да се появи новата луна, а да се атакува в деня на „мъртвата луна“ щяло да донесе нещастие. Воините били гладни и били изпратени отряди да претърсят малките селища наоколо за добитък и жито. Именно те били отрядите, засечени от часовите на Пюлейн.

Сега, когато основната военна зулуска сила (наречена „импи“) била открита, зулуските воини скочили като един човек. Първи до ръба на долината бил полкът Умкижо, плътно следван от полка Утулуана и след това от Кетука, заместник-командира на корпуса на Унди. Крещейки заповеди, Кетука изпратил и двата полка след отстъпващите конници.

Отдясно на Умкижо били Унокенке и полковете на корпуса Унодвегу: Умкулутшане, Удудуду и Изанку. Те се разпръснали и се отправили към предната част на хребета. Отляво Уве, Ингобамакози и Умбонамби се спуснали напред към фланга на Умкижо.

Командирите на основната зулуска войска Мавуменгвана и Тсингвайо се опитали да спрат паническото бягство, за да организират класическата битка, наречена „гърди — сирени по фланговете“^[7] (с гърди се биеш фронтално с врага, а със „роговете“ го притискаш по фланговете, за да го обградиш), но вече било късно. Те само пресрещнали Удлоко и останалите войски от корпуса Унди, командвани от брата на Кетсшайо, Дубаламанзи, който почивал в долина, намираща се по-назад. Тези мъже били тактическите резерви (лъвовете), които трябвало да следват „гърдите“ (т.е., предните войски).

Войските на Роу попаднали пак в полезрението на препускащата орда. Те се срещнали с Шепстоун, който изпратил съобщение на Дърнфорд, предупреждавайки го за ситуацията, преди той да тръгне към лагера обратно през хребета. Дърнфорд изтърсил новините пред Пюлейн, който току-що получил съобщеше от Челмсфърд да събере палатките и да изпрати багажа, за да се присъедини към него. Изглежда не можейки да прецени опасността, Пюлейн изпратил бележка на Челмсфърд, съобщавайки му за наличието на „здрава стрелба“ отляво на лагера и че той не можел да се придвижи „в момента“.

Най-доброто, което Пюлейн можел да направи, било да концентрира войските си в плътен строй, като ги разположи зад товарните коли и конните позиции, а в тяхна защита по фланговете им и зад тях се издигали стръмните планини. Но вместо да нареди на войските на Кавайе да се оттеглят от заставите, понеже били на открито пред хребета, той изпратил друга рота, командвана от лейтенант Мостин да го подкрепи. Но още по-фатално било, че Пюлейн пропуснал да нареди отварянето на сандъците с допълнителните амуниции.

Когато хората на Мостин стигнали до върха на хребета, зулуският десен фланг (рог) препускал право срещу Кавайе и вече бил на 600 ярда. Неудържими срещу залповете по тях, зулусите приближавали към задната страна на Исандлуана. Часовите и двете войски на наталската конна армия през това време вече приближили хребета и също се включили в стрелбата.

Вестоносецът на Шепстоун настигнал Дърнфорд, когато той се приближавал през полето. Щом Дърнфорд спрял, левият зулуски фланг (рог) се появил по периферията на платото. На две мили, простирайки се назад към хребета и далече от собствените му позиции, висините били почернели от зулуси. Докато Дърнфорд ги наблюдавал, те се спуснали надолу към клисурите на полето. Отдясно Ингобамакози и Умбонамби препускали към лагера, следвани от Уве. Отляво Умкижо и Умхланга започнали битка по двата фланга на скалистия хълм и не след дълго прегазили батареята, която закъснявала отзад. Нейната подкрепяща рота избягала обратно към лагера.

Дърнфорд започнал да отстъпва. Неговите мъже продължили да стрелят по Ингобамакози, докато левият зулуски фланг се опитвал да обгради Дърнфорд. Стигайки до широко дере, на миля от лагера, той решил да направи пост и да заеме отбранителна позиция. Към него се присъединили 30 души от наталските карабинери, като открили толкова точен огън по врага, че зулуският ляв фланг бил спрян на място.

Пюлейн изпратил двете оръдия да бъдат използвани в боя срещу зулусите, намиращи се на платото на 600 ярда пред лагера. За да подкрепят оръдията, отляво била изпратена ротата на лейтенант Портеус от 24-ти полк (1-ви батальон), а капитан Уардел застанал отдясно на оръдията. От другата страна на Уардел била разположена само една рота от 24-ти полк (2-ри батальон), командвана от лейтенант Поуп и смесената сила на наталската местна армия. Пюлейн освен това изтеглил и двете роти от хребета и Кавайе вече защитавал северната част на лагера, малко наляво от Портеус. На 200 ярда пред широкото пространство между тези две роти, били разположени 300 души от наталските местни войски, които били предната стража.

Позицията наляво от Кавайе била разширена от Мостин, с контингент от местната конна войска, постовете на наталския военен контингент и накрая ротата на лейтенант Янгхасбънд от 24-ти полк (1-ви батальон), разположена под хребета. Останалите мъже от наталския военен контингент формирали свободно бойно тяло, разположено пред лагера. Стрелбата идвала от цялата защитна позиция и придвижването на зулусите, изглежда, било прекратено.

Дърнфорд, който се намирал отдясно на дерето, бил в най-голяма опасност и Пюлейн наредил на Поуп да му осигури дългобоен подкрепящ стрелкови огън. Но понеже Дърнфорд се биел от доста време, хората му вече нямали амуниции. Неговите куриери не могли да открият собствените си товарни коли, а пехотните началници на снабдяването отказвали да раздават амуниции на местни хора. Пехотните роти също оставали без амуниции, но началникът на снабдяването на 24-ти полк (2-ри батальон), отговарящ само за ротата на Поуп, отказвал амуниции на куриерите от другите роти. Той ги отпратил на 500 ярда нататък, където началникът на снабдяването на 24-ти полк (1-ви батальон) още раздавал амуниции.

Когато темпът на стрелба на Дърнфорд съвсем бил замрял, Ингобамакози и Уве се придвижили още по-напред от лявата му страна и започнали да го обграждат. Под заплахата да бъде обграден изцяло и вече съвсем останал без амуниции, Дърнфорд наредил на мъжете си да се качат по конете си и да се оттеглят, като се присъединят към останалите конни войски, разположени в устието на седловината. Това било повратната точка на битката.

Тъй като вече не били изправени пред убийствения огън на Дърнфорд, Ингобамакози и Умбонамби се придвижили още по-напред. Ротата на Поуп, чийто фланг вече бил открит, се обърнала да ги пресрещне. Но тъй като по цялата отбранителна линия стрелбата почти замряла, зулусите се изправили и тръгнали в атака, удряйки копия в щитовете си и крещейки „Усуту!“. Това вече било много за наталските местни войски, които хвърлили на земята пушките си и побягнали в тила, вземайки със себе си и местните войски пред лагера. Те били последвани от оръдията, закачени за предниците си и откарани в тила.

През пролуката, оставена от наталските кефирци, се промушили Умкижо, следвани от Изанку и Умхланга. Първа в тила била хваната ротата на Кавайе, а след това и ротата на Мостин. Нямало оцелели. Хората на Янгхасбънд се опитали да отстъпят през задната страна на лагера и после по склоновете на планините. Едва 60 души се добрали до скалистата издатина, където се били до последния човек.

Останалите пред лагера роти били обречени на гибел. Изблъскани обратно в лагера от зулусите, останали без амуниции, те се разделили на малки групи, биейки се с прикладите на пушките си и с байонетите, докато не били унищожени. Понеже зулусите продължавали да навлизат в лагера, посичайки всеки човек, който се изпречвал насреща им, Пюлейн влязъл в караулната палатка на 24-ти полк (1-ви батальон), грабнал батальонното знаме на кралицата и го връчил на лейтенант Мелвил, неговия адютант, като му наредил да го защитава на всяка цена. После пак влязъл в палатката, седнал на бюрото си и започнал да пише писмо. Той още пишел, когато вътре нахълтал един зулус. Той го застрелял във врата, но раненият зулус се добрал до бюрото на Пюлейн и го убил с копието си.

Общо 400 души, главно наталски кефирци, се измъкнали, минавайки през седловината, докато две групи мъже, водени от Шепстоун и Дърнфорд, държали зулуските флангове настрана. Накрая тези храбри мъже останали без амуниции и били убити до крак в ръкопашна битка. Остатъците от ротата на Поуп, последната кралска пехотна сила, умрели скоро след това.

Успелите да избягат от клането с ужас открили, че имало зулуски воини от корпуса на Улунди точно пред пътеката към река Бъфало. За да ги избегнат, тръгнали наляво. Те били преследвани от зулусите, които пресекли реката, за да не оставят оцелели хора. Точно там лейтенант Мелвил, придружен от лейтенант Кохил, били убити.

От 1700 души, които се намирали в лагера, само 55 бели и 300 местни кефирци оцелели. Всичките 21 офицери и 581 души от 24-ти пехотен полк били убити. Телата на мъртвите били съблечени и изкормени от зулусите, за да се освободят духовете, които иначе щели да преследват убийците си. Зулусите изгубили около 1500 души, а много други умрели по-късно от раните си.

Жертвите, които дала британската армия срещу местния враг се дължали на подценяването на вражеските сили от Челмсфърд. По никакъв друг начин не можело да се обясни пропускът му да се укрепи стабилно лагера при Исандлуана, да се разузнае платото Нкуту в деня на самата атака и да се върне в помощ на Пюлейн, когато разбрал, че зулуската сила се приближавала.

Река Ялу

На 25 ноември 1950 г. водените от американци войски на Организацията на обединените нации (ООН), заедно със своите съюзници от Южна Корея, се придвижили към река Ялу, която оформяла границата между Северна Корея и Китай, където били атакувани от 180 000 китайски войници. За няколко дни силите на ООН били вече в отстъпление, а отбранителната линия била възстановена дълбоко в територията на Южна Корея. И всичко това се случило само защото американският генерал Дъглас Макартър, командир от ООН и политическите му началници пренебрегнали предупредителните сигнали, получени преди това, и подценили военната заплаха от Китай.

Семената на корейския конфликт били посети още в края на Втората световна война, когато по време на конференцията в Потсдам през юли 1945 г. президентът на САЩ Хари С. Труман дал на Сталин свобода на действие относно японските войски, които все още се намирали в Корея и Манджурия. Америка била по-обезпокоена от нахлуването в Япония и не виждала стратегически интерес на територията на Корея.

Всичко обаче се променило с пускането на двете атомни бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки, на 6 и 9 август, което фактически довело до безусловната капитулация на Япония. Американските войски вече можели да участват в окупацията на Корея, защото тяхното присъствие на тази територия щяло да предотврати разпространението на комунизма над цялата страна. Затова и правителството на Труман предложило на Съветския съюз да ограничи настъпването си в Корея до 38-ия паралел, хоризонталната линия, която разделяла държавата на две, и била избрана от двама офицери от американския Пентагон, с мотива, че под нея е разположена столицата Сеул и повече от половината от населението на Корея. Освен това в тази част е и по-плодородната селскостопанска земя, както и по-голямата част от леката индустрия. За голямо удивление на Вашингтон, Съветският съюз се съгласил.

Така че от този момент нататък Северна Корея се превърнала в съветска зона на влияние, а Южна Корея в американска. Но въпросът за крайното обединение на двете територии на Корея винаги стоял на дневен ред. Поради това през декември 1945 г. руснаците приели американското предложение да се създаде там територия под четиристранно „Международно попечителство“ за пет години (считано от 1945 г.), което щяло да подготви обединението на разделената държава, за да я превърне в независима.

Оставена да се развива по собствени схема и механизъм, скоро станало очевидно, че Корея ще отстъпи пред комунистите. Затова през септември 1947 г. въпреки възраженията на руснаците, американците отнесли въпроса за бъдещето на Корея за обсъждане в ООН. Независимо от това, че Източният блок се въздържал от гласуване, Общото събрание единодушно решило да бъде създадена комисия на ООН, която да наблюдава изборите за правителство в Корея. Щом веднъж Корея изберяла собствено правителство, тя щяла да получи независимост и всички чуждестранни войски щели да напуснат територията й.

Тъй като руснаците и населението на Северна Корея били против намесването на ООН в изборите на корейско правителство още от самото начало, а партиите от лявото крило в Южна Корея солидарно отказали да вземат участие в изборите, те се превърнали в същински фарс. „Асоциацията за бързо осъществяване на независимостта“, чийто лидер бил Ли Син Ман, спечелила най-много места и през юли 1948 г. той станал първият свободно избран лидер на Южна Корея. През следващите месеци неговият безмилостен режим започнал да прилича повече на диктатура, отколкото на демокрация.

През юни 1949 г. независимо от протестите на Ли, последните американски войски напуснали Южна Корея. Руснаците също напуснали границите на Северна Корея, оставяйки зад гърба си строго дисциплинирано сталинистко правителство, под управлението на довереното им протеже Ким Ир Сен. През септември 1948 г. била прокламирана Корейска народна демократична република (КНДР).

Отношенията между двете държави постепенно се влошавали, особено заради непрекъснатите гранични инциденти, докато на 25 юни 1950 г. с одобрението на руснаците и с мълчаливото съгласие на комунистически Китай Северна Корея нападнала Южна Корея. Народната армия се състояла от 135 000 добре мотивирани войници, подкрепени от руска бронирана бригада, екипирана с руски танкове Т-34 и голяма на брой артилерия. Въздушната им сила разполагала с руски изтребители Як-9 и руски бомбардировачи за надземни атаки Ил-10. Но те били силен противник за малобройните в началото сеулски танкове Т-6, които били унищожени още в началото на войната.

Корумпираната армия на Република Корея била съставена от 95 000 войници, които не разполагали с танкове, противотанкови оръжия и тежка артилерия. Една трета от моторизираната им част била на ремонт, а амунициите щели да стигнат едва за шест дни.

Резултатът бил неизбежен. За няколко часа, след като пресекли тридесет и осмия паралел, десетте комунистически дивизии помели слабата опозиция на южнокорейската армия и се придвижили на юг с колони от бронирани сили. Именно тази вечер Съвета за сигурност на ООН, без участието на съветския делегат, единодушно приел резолюция, заклеймяваща атаката, като настоявал за изтегляне на севернокорейските войски на юг от тридесет и осмия паралел.

Два дни по-късно Съвета за сигурност на ООН приел и резолюция под поръчителството на американците, в която се призовавали всички нации, членки на ООН, „да предоставят помощ на Корея, необходима, за да бъдат отблъснати въоръжените атаки и да се възстанови международният мир и сигурност на територията й“. Само комунистическа Югославия се въздържала от гласуване.

Без да се допита до мнението на Конгреса, президентът Труман наредил на войските си да помогнат на Южна Корея като част от „полицейската акция“, осъществена под егидата на ООН. За командир на тази акция бил назначен генерал Макартър, като му било наредено да води ограничена (с конкретни цели) война. Комунистическата агресия трябвало да бъде отблъсната на всяка цена, но бойното поле било ограничено само до територията на Корейския полуостров. Генерал Макартър, амбициозен мъж, който си спечелил славата като командир по време на Втората световна война и който приел капитулацията на Япония, имал други идеи. Той не вярвал в ограничената война, защото според него войната с комунистите трябвало да се води до смърт, а също така на бойното поле той трябвало да разполага с пълната власт по отношение на войниците си.

Първото нещо, което направил, било да изпрати скоростно три дивизии (8-ма армия) от окупационната армия в Япония на територията на Южна Корея. За съжаление, заради последвалите следвоенни съкращения, тези дивизии вече не били толкова силни, достатъчно обучени и с необходимото снаряжение, затова и не направили почти нищо, за да попречат на севернокорейското придвижване.

В края на юли оцелелите от 8-ма армия и останките от армията на Република Корея били изтласкани до едно малко предмостово укрепление в югоизточния край на полуострова, известно като „периметъра Пусан“. Благодарение на подкрепленията, включително и на Американската морска бригада и на британската 27-ма бригада, те едва задържали позициите си, които придобили на „периметъра Пусан“.

На 15 септември Макартър предприел своя най-сполучлив удар: чрез земноводно придвижване акостирали 70 000 войници от 10-ти корпус в Инчон, западно от Сеул. Войските изненадали севернокорейската армия и докато 10-ти корпус се придвижвал на изток, 8-ма армия започнала изтегляне от „периметъра Пусан“. Атакуван от две посоки, севернокорейският фронт претърпял пълен крах, тъй като войските му постепенно се стопявали, захвърляйки оръжия и оборудване, докато се оттегляли.

На 26 септември американските сили се събрали нагоре в Осан. На следващия ден град Сеул, столицата на Южна Корея, бил превзет обратно. Повече от 125 000 души били взети в плен. Севернокорейската народна армия била в пълно отстъпление. Случило се чудо. Само месец по-рано 8-ма армия била на прага на пълното поражение, но благодарение на военния гений на Макартър позициите били сменени.

Сега пред правителството на Америка, пред нейните съюзници и пред военните й командири стоял въпросът как да спечелят по-голямо политическо предимство от военния си успех. Следващата стъпка била да пресекат тридесет и осмия паралел, да унищожат останките от севернокорейската народна армия и да обединят двете територии на Корея в една обща „демократическа“ държава Корея, управлявана от демократическо правителство. Но мандатът на ООН обхващал само изблъскването на комунистическите войски от Южна Корея, което вече било постигнато. Освен това съветският делегат отново заел мястото си в Съвета за сигурност на ООН и несъмнено щял да наложи вето върху евентуално искане за разширяване на правомощията по горепосочения мандат.

Без да повдига въпроса пред Съвета за сигурност на ООН, американското правителство упълномощило Макартър да довърши изцяло Народната армия на Северна Корея. Към тези пълномощия били направени и няколко жизненоважни уговорки, а именно: той не трябвало да продължава операцията, ако големи съветски или китайски войски представляват заплаха за него; неговите сили не трябвало да пресичат границите на Манджурия или Съветския съюз в Корея (след 1948 г. Манджурия станала част от територията на комунистически Китай); не трябвало да бъдат използвани некорейски сили в североизточните провинции, граничещи със Съветския съюз или на територията покрай границата с Манджурия; и най-накрая той не трябвало да подкрепя военните си операции, използвайки морска или военновъздушна сила срещу Манджурия или Съветския съюз.

На 9 октомври 8-ма армия пресякла тридесет и осмия паралел. В първата една седмица севернокорейските войски оказвали изключителна съпротива, но след това рухнали, бягайки на север, докато 1-ва американска кавалерия и 24-та пехотна дивизия се спуснали да ги преследват. Пълната победа изглеждала почти в ръцете на президента Труман и той извикал Макартър на среща на остров Уейк в Тихия океан.

Макартър уверил президента, че цялата формална съпротива на Северна Корея ще приключи за Деня на благодарността (през ноември) и че ще изтегли 8-ма армия в Япония до Коледа, оставяйки на тази територия само 10-ти корпус, който щял да изпълнява функциите на окупационна войска, въпреки че това изглеждало почти невероятно. Но ако китайците атакували, неговата военновъздушна сила щяла да извърши „най-голямата сеч“. Но ако по случайност руснаците подкрепели китайците със самолети, то тяхната некадърност щяла да ги предизвика „да бомбардират китайците толкова често, колкото ще бомбардират и нас“.

С други думи Труман не трябвало да се тревожи, от намесата на руснаците или китайците. Увереността на Макартър предизвикала желания ефект. Труман казал на репортерите по-късно: „Никога не съм имал по-удовлетворяваща среща, откакто съм президент!“

На 19 октомври Пхенян, столицата на Северна Корея, паднала в ръцете на 1-ва дивизия на армията на Република Корея. Ким Ир Сен и комунистическото му правителство вече били избягали. Междувременно войските на ООН продължавали своето напълно безпрепятствено придвижване. На 25 октомври 10-ти корпус организирал второто си земноводно акостиране в Уонсан на източния бряг на Северна Корея. Нямало жертви, защото войските на Република Корея превзели града две седмици по-рано (в деня преди 1-ва американска морска дивизия да пристигне на брега, Боб Хоуп организирал представление за пристигането на войниците).

Но докато 8-ма армия се придвижвала все по-близо до китайската граница, британците предложили да се установи буферна зона южно от река Ялу, която да бъде наблюдавана едновременно от китайски представители и от представители на ООН. Макартър обаче ясно показал презрението си към дипломатическата деликатност. „Широко прокламираното британско желание да умиротворят китайските комунисти, предоставяйки им ивици земя в Северна Корея, — написал той до своите началници, — открива своя исторически прецедент в акцията, предприета в Мюнхен на 29 септември 1938 г.“

На 24 октомври Макартър издал нова директива, отменяйки с нея всички ограничения по отношение на разполагането на американски войски покрай Манджурската граница. Неговите по-старши командири били „упълномощени да използват всички налични сили, както намерят за добре, само за да превземат цялата територия на Северна Корея“. Когато заедно всички началник-щабове във Вашингтон оспорили тази заповед, Макартър не им обърнал внимание и когато те все пак настояли той да даде официално изявление, гарантиращо безопасността на китайския завод за производство на електричество и електрическа енергия „Суйхо“, на територията на Северна Корея, Макартър отказал с аргумента, че не е сигурен дали именно този завод не захранва комунистическото производство на оръжия.

Причината, поради която Макартър не бил уволнен веднага, е само една — считали го за талисман на войната. Пълната военна победа била вече близо и американските политици били опиянени от успеха. Макартър ги уверил, че би могъл лесно да се справи с всякаква китайска офанзива. „На дъното на американската акция, — написал Макс Хейстингс в книгата си «Корейската война», — лежи едно абсолютно презрение, съзнателно или несъзнателно, към способностите на нацията на Мао Дзедун и въоръжените му сили.“

Американците все пак получили достатъчно предупредителни сигнали. На 2 октомври китайският премиер-министър Чу Енлай информирал индийския посланик, че Китай щял да се намеси, ако войските на ООН пресечели тридесет и осмия паралел. Труман пропуснал край ушите си заплахата, обявявайки я за „изтъркан опит да изнудват ООН“.

Първите войски на Република Корея пристигнали при река Ялу на 25 октомври. През този ден 2-ри корпус на армията на Република Корея, придвижвайки се на север от ляво на напредващите войски на ООН, бил атакуван и унищожен. Неговите нападатели били китайци. „Има ли много от вас тук?“ попитал генерал Пийк, командващ 2-ри корпус, китайските пленници от войната. „Много, много“, бил отговора.

Предадена на американците, тази информация била пренебрегната. Генерал Уолкър, командващ американска 8-ма армия, бил засечен да обяснява присъствието на китайци в този район с думите „имайте предвид, че много мексиканци живеят в Тексас“.

Но алармените звънчета продължавали да звънят в ушите. На 1 ноември, близо до Ансунг, на половината път през полуострова, военни части от 1-ва американска кавалерийска дивизия били изненадани от китайски сили и били принудени да отстъпят. На изток 1-ви корпус на армията на Република Корея бил спрян от китайската 42-ра армия на път за водноелектрическата централа в Чосин. Дори аргилската и съдърлендската високопланински британски дивизии на британската 27-ма бригада изгубили шестима убити и петима ранени във внезапна китайска атака близо до река Чонгчон. „Те не бяха като никой враг, който бях виждал дотогава, — написал лейтенант Колин Мичъл. — Те носеха дебели дрехи, които ги правеха да изглеждат точно като малкото човече Мишелин. Обърнах едно от телата с крака си и видях, че носи шапка с козирка и значка, представляваща червена звезда на нея. Тези войници бяха китайци.“

Обаче американците все още не можели да повярват, че китайците навлизали в корейската война, дори и тогава, когато на 8 ноември ЦРУ съобщило, че вече 40 000 китайски войници са разположени на територията на Корея и че още 700 000 стоят на бойна позиция при манджурската граница. Вашингтон бил твърдо убеден, че Пекин няма да атакува независимо от Москва.

Потвърждение за това се получило, когато китайците на 6 ноември прекратили своята успешна операция. Пекин по-късно обяснил тази своя реакция с факта, че вече е дал на американците достатъчно предупредителни сигнали. Въпреки това Макартър предпочел да интерпретира отстъплението на Пекин като доказателство за това, че те вече са изстреляли патроните си. Настъплението на войските на ООН трябвало да продължи към река Ялу.

На 25 ноември силите на ООН продължили с придвижването си, но когато водещите роти на 2-ра американска индианска дивизия, част от 8-ма армия, се придвижвали през хълмовете на източния бряг на река Чонгчон, те били атакувани от китайската пехота. Китайските атакуващи отряди размазали предните им редици и пробили защитните им позиции. През нощта на 26 ноември дивизията била изтласкана назад и надолу по река Чонгчон. Отляво 25-та дивизия също отстъпвала назад.

„Имаше тотална липса на предводителство — спомня си редник Скарлета от 35-ти пехотен полк. — Това беше истински кошмар. Много пъти чувствах, че никога няма да се измъкна оттам и че би било чудо да оцелея. Тези китайци бяха просто фанатици. За тях животът нямаше такава стойност, каквато имаше за нас.“

Но тези нападения били нищо в сравнение с катастрофата, която се разгаряла отдясно на 8-ма армия. Целият 2-ри корпус на армията на Република Корея бил в отстъпление, изоставяйки по пътя си пушки, пистолети, моторни превозни средства и оборудване. В резултат на това се получила голяма пролука от 80 мили на територията на съюзническия фронт между 8-ма армия на запад и 10-ти американски корпус на изток. 18 дивизии от китайската армейска група или 180 000 души влезли в корейската война. Установявайки, че на 8-ма армия щял да бъде отрязан пътят за отстъпление, Уолкър наредил тя да започне незабавно изтегляне.

Полковник Фрийман бил един от американските офицери, които били убедени, че първите няколко дни във войната били тест за американската сила. „Тогава те установиха тънката граница, с която разполагахме, и как лесно Южна Корея се прекърши. Те видяха какъв слаб противник сме ние и че няма дори да бомбардираме при река Ялу. След това те станаха много агресивни, много настъпателни и продължиха така до края.“

Даже прекалено агресивни за американската 2-ра дивизия, която била хваната в капан близо до Кунури на западната част на полуострова. На 30 ноември сутринта дивизионният командир, генерал Кайзер, наредил на мъжете си да направят пробив на юг. Но неговият огромен конвой не приел предизвикателството на врага и хукнал да бяга на разстояние от шест мили, докато накрая откритият вражески огън не го унищожил. Тъй като пътят бил блокиран от пламтящи превозни средства, много мъже останали неподвижно, неспособни дори да отвърнат на огъня. Когато паднала нощта китайската пехота директно се запътила да убива. Само няколко офицери, като полковник Скелдън от 38-ми пехотен полк запазили разума си и завели хората си на сигурно място. Само за един следобед 2-ра дивизия загубила 3000 души, целия си транспорт и цялото оборудване. Щели да изминат месеци, преди тази великолепна формация да се възстанови и да воюва отново.

Пхенян бил изоставен на 5 декември. 8-ма армия дала 11 000 жертви в първите няколко дни от началото на китайската офанзива и все още била в пълно отстъпление. Само 10-ти корпус, източно от централния гръбнак на планините в Северна Корея, спасил част от честта си в един от най-позорните епизоди в американската военна история. Свирепо атакувани на 27 ноември от близо 100 000 китайски войници, неговите две дивизии — 1-ва морска и 7-ма пехотна, демонстрирали класическо бойно отстъпление към водохранилището Чосин към пристанището Хамхунг.

Никой не се проявил по-героично от десетте хиляди души на 5-ти и 7-ти морски полкове, които на 1 декември започнали епично отстъпление от 14 мили по западната страна на водохранилището от Юдам-ни до Хугару. Техните батальони, трябвало да прочистват всяка крачка, през която предстояло да минат. Американското общество, жадно за добри новини, било възхитено повече от всякога, когато генерал Смит, командващ 1-ва морска дивизия, казал на военните кореспонденти на 4 декември: „Господа, ние не отстъпваме, просто се придвижваме в друга посока!“

На 10 декември първите морски военни части пристигнали в Хамхунг. Те дали 4000 жертви в битките и 7300 жертви по други причини (повечето от които били случаи на премръзване). Съобщава се, че китайците загубили 37 000 души, но повечето от тях умрели от студ. Победата била тяхна. В навечерието на Коледа на 1950 г. бил евакуиран по море 10-ти корпус и съюзниците им от армията на Република Корея от пристанището Хамхунг до Пусан. Всичко приключило.

Междувременно 8-ма армия се борела, за да премине обратно през тридесет и осмия паралел. На 4 януари 1951 г. Сеул бил пленен от китайците. Едва в края на месеца, благодарение на командването на генерал Матю Б. Риджуей, който наследил Уолкър (убит в катастрофа с кола в края на декември), най-накрая била стабилизирана защитната позиция дълбоко в Южна Корея.

През април Макартър бил освободен от командване, и на негово място бил назначен Риджуей. Но войната продължила още две години, като през това време загинали 450 000 южнокорейци, 33 000 американци и три хиляди служители от други нации, включително и британци. Китай и Северна Корея загубили 1 500 000 души. Примирието най-накрая било подписано през юли 1953 г. То установило границите, които били преди започване на войната — тридесет и осмия паралел. Такова развитие на нещата би могло да се постигне и преди Коледа на 1950 г., ако Макартър и американското правителство не подценили прекалено много военните възможности на Китай и политическата й воля.

Диен Биен Фу

На 7 май 1954 г. след 55-дневна обсада, френското владение, а именно планинската крепост Диен Биен Фу, разположена в Северозападен Виетнам, паднала в ръцете на комунистическите войски на Хо Ши Мин. Това бил краят на деветгодишната Индокитайска война, зазвучали погребалните камбани за Френската империя в Далечния Изток и този факт довел до отделянето на територия, позната днес като Виетнам. В резултат се появил и безплодният американски опит да удължат съществуването на корумпирания, некомунистически режим в Южен Виетнам. Още веднъж един арогантен командир подценил военните способности на азиатския си враг.

Преди Втората световна война френски Индокитай се състоял от пет държави: Кохин Китай, Тонкин, Анам, Камбоджа и Лаос, както тогава се наричали, като първите три образували Виетнам. Когато войната приключила след капитулацията на Япония през август 1945 г., французите решили, че могат да си възвърнат предвоенното колониално господство. Но японските успехи срещу европейските армии в ранните етапи на войната сериозно били разсеяли мита за превъзходството на белите раси и окуражили политиката на самоопределение между местните народи.

Във Виетнам най-силната съпротива срещу японците по време на войната оказвала комунистическата формация Виетмин, командвана от Хо Ши Мин. На 2 септември 1945 г. Хо запълнил появилия се политически вакуум, оставен от напусналите японци, и завземайки Ханой, той прокламирал новосъздадената Демократична република Виетнам (ДРВ).

Париж не бил готов да приеме този свършен факт и френските войски започнали да пристигат в Сайгон през ноември 1945 г. Тъй като формацията Виетмин била много силна на север, французите концентрирали усилията си да завладеят южната част на страната, заедно с Лаос и Камбоджа. Към края на 1946 г. френското правителство предложило на Хо ограничена независимост под номиналното управление на императора Бо Дай. Той отказал, френските войски окупирали Ханой и Хайфонг и войната започнала.

През март 1947 г. французите спечелили контрола върху по-голямата северна градска част, докато формацията Виетмин се оттеглила в планинските части, близо до границата с Китай. През следващите няколко години французите се съсредоточили върху завладяването на градовете и ниските земи на север, ограничавайки се само с няколко нападения във вътрешността на страната. Това позволило на Хо да укрепи войските си и да увеличи тяхната сила. Те се възползвали много от помощта на управляващите в комунистически Китай, особено след победата им над Чан Кай Ши и националистите му през 1949 г.

През лятото на 1950 г. с 4 добре обучени дивизии, наброяващи 40 000 души, военният командир на Хо, генерал Во Нгуен Гиап, се почувствал достатъчно силен, за да предприеме офанзива. Поредица от няколко добре организирани и изненадващи атаки прочистили френските войски от провинцията Северен Тонкин и дори застрашили Ханой и Хайфонг. Французите отговорили на предизвикателството през декември, изпращайки своя опитен генерал Жан-Мари дьо Латр дьо Тасини, който незабавно наредил изграждането на отбранителни позиции по делтата на провинция Тонкин. Няколкото опита на формацията Виетмин през първата половина на 1951 г. да направи пробив през отбранителните позиции на французите се изразили в загубата й на повече от 20 000 жертви.

Покосен от рак, дьо Латр дьо Тасини се върнал във Франция в края на годината (той починал през 1952 г.) и бил сменен от по-предпазливия генерал Раул Салан. Той не направил усилия, за да си възвърне Северен Тонкин, и се задоволил, да остане в отбранителна позиция. Гиап пак се възползвал от кратката почивка, за да увеличи военните си сили до 6 дивизии, подкрепени от силна артилерия.

През есента на 1952 г. войските на формацията Виетмин опустошили територията между Черната и Бялата реки. Френската контраатака, наречена „операция Лорейн“, се превърнала в пълен провал, който направил Гиап прекалено самоуверен в силите си. Няколкото нападения срещу френския гарнизон в На Сан през декември били жестоко отблъснати. Гиап имал по-голям успех през следващия април, когато нападнал съседен Лаос. Но много скоро войските му останали без провизии и доставки, той бил принуден да се оттегли, оставяйки малка армия, която да притеснява французите.

Виетнамските и френските войски в този район наброявали 175 000, но около 100 000 от тях били в отбрана. Виетмин за разлика от тях разполагал със 125-хилядна армия, подкрепена от 75 000 регионални войски и над 350 000, повечето необучени, милиционери. Войната се изплъзвала от ръцете на французите.

За да обърнат ситуацията в полза на французите, във Виетнам бил изпратен генерал Хенри Навар, който бил назначен за главнокомандващ войската през май 1953 г. Като кавалерист, той прекарал седем години в армейското разузнаване, а активната му военна дейност била главно в потушаването на въстанията в Сирия, Мароко и Алжир. Той изпитвал презрение към военните способности на „по-низшите раси“, което щяло да му струва скъпо във Виетнам.

Два месеца след като пристигнал в Сайгон, Навар изобретил нова стратегия, за победата над Виетмин. Тя включвала разделянето на района на две зони: северна и южна. На север французите щели да останат основно в защита, провеждайки политика на умиротворяване в делтата на провинция Тонкин, като периодично щели да се предприемат атаки, за подриване военните операции на Гиап. На юг, където Виетмин били най-слаби, французите щели да предприемат офанзиви едновременно и в Анам, и в централните „високи земи“. Същевременно щели да изградят виетнамска армия и щели да включат в нея нови подкрепления, за да създадат мобилна сила, достатъчно голяма, за да победи Гиап на бойното поле.

Един от основните елементи на неговата стратегия бил да си възвърне владението над Диен Биен Фу, малък планински пост, на границата между Северозападен Виетнам и Лаос. След това щели да превърнат това място в основен снабдителен център по въздуха, защитен от всички страни, откъдето можело да се спират всички опити на Виетмин да стигне в Лаос. Ако Гиап все пак решал да атакува, Навар смятал, че той можел да се промъкне с не повече от две леки дивизии и ограничена артилерийска сила. Такава войска винаги щяла да бъде лесно отблъсната.

Операция „Кастор“ била предприета на 20 ноември 1953 г., когато 2 парашутни батальона били спуснати над Диен Биен Фу, изненадвайки защитниците му от Виетмин. Жестоката битка оставила на бойното поле 110 убити от Виетмин и 14 френски войници. Още войски и оборудване с приземили през следващия ден, довеждайки на територията гарнизон в размер на 6 парашутни батальона, 2 артилерийски батареи, сапьори и минохвъргачки. Скоро към тях се присъединили 700 виетнамски войници, току-що евакуирани от близкия Лай Чау. Французите предприели изграждането на две летища и на една верига от защитни позиции, разположени около селото.

Когато Навар получил разузнавателните доклади, със съобщението, че четири дивизии от формацията Виетмин се съсредоточили към района на Диен Биен Фу, той не се притеснил. Според него те били тръгнали към Лаос и затова отхвърлил предложението на генерал Когни, местния командир, да предприемат удари в особено важните комунистически зони на Виет Бек и да предотвратят евентуален ход срещу Диен Биен Фу оттам.

Но дори френските позиции да били техните мишени, отбелязал Навар в една директива, издадена на 3 декември, на дивизиите на Гиап им били необходими 6 седмици за „придвижване“, от 6 до 10 дни за разузнаване и битка, продължаваща „няколко“ дни, която щяла да приключи с поражение за Виетмин. Но реалността щяла да се окаже съвсем различна.

„Навар подценил военните способности на азиатските войски, — написал биографът на Гиап, Джон Колвин, — точно както и Уейвъл подценил тези на японците през 1942 г. И двете армии пострадали заради невежеството на своите генерали. Но за разлика от Уейвъл, Навар имал разузнаване, което му докладвало, че ресурсите му са крайно недостатъчни, за да се съпротивлява срещу силите на врага, които щели да унищожат войските му.“

Не след дълго настъпващите дивизии от Виетмин затваряли пръстена около Диен Биен Фу, а тежката им артилерия се разполагала на ключови позиции. Когато патрули от френския парашутен отряд отивали на разузнаване, те бивали нападани от засада. Макар че жертвите били вече около 1000, до края на февруари не било предприето нищо, за подобряване на защитата и отбраната срещу неизбежните атаки. Дори резервите от амуниции не били попълвани с нови запаси от една седмица.

На 13 март 1954 г. Гиап предприел първата си атака. Диен Биен Фу бил наблюдаван от заобикалящите го хълмове от военна сила от 4 пехотни дивизии или 50 000 войници, придружени от 31 000 души в подкрепление и 23-хилядна резервна войска, която били най-отзад. Освен това Виетмин разполагал с 200 артилерийски оръдия на добри камуфлажни позиции. Френският гарнизон наброявал 13 000 души, от които само 7000 били боеспособни войници.

Навар много подценил „способността на врага си да донесе през примитивните пътеки на джунглата своите пушки и амуниции, през дъждовете, в руски камиони, на хиляди велосипеди, в безбройни китайски лодки и бамбукови салове, с товарни коне и стотици хиляди носачи“, написал Колвин.

През първия ден от атаката войските на Виетмин бомбардирали с артилерията си основното летище, унищожавайки един бомбардировач-изтребител и разузнавателни надземни самолети. Последната самолетна доставка дошла същата вечер, а другите доставки по въздуха били недостатъчни, заради артилерията на Гиап. През нощта на 13 март защитната позиция Беатрис, на североизточния периметър, защитавана от знаменития 13-ти чуждестранен Легион, била пленена. 300 легионери били убити, всички офицери били ранени или мъртви. Полковник Де Кастрис, гарнизонният командир, решил да не предприема контраатака, защото искал да запази войските за защитната позиция Габриел, която била разположена най-северно.

Защитната позиция Габриел паднала на следващия ден, както и защитната позиция Ан-Мари. Било съобщено, че 2500 души от Виетмин били убити при защитната позиция Габриел срещу 90 от 500 алжирски защитници. Пленниците били преведени през мъртвите тела на комунистите, които били разпръснати по телената мрежа. Един от войниците на Виетмин бил още жив, докато червата му висели отвън. „Настъпи го — казал един офицер от Виетмин. — Той изпълни дълга си към Народната армия.“

За три дни войските на Виетмин превзели една трета от деветте гарнизонни защитни позиции и вече било невъзможно да се евакуират ранените. През декември полковник Пиро, гарнизонният артилерийски командир, казал на Навар: „Генерале, нито едно от оръдията на Виетмин не може да стреля повече от три пъти, преди да бъде унищожено от моята артилерия.“ Той предпочел смъртта пред безчестието и се взривил със своя собствена граната. Същият ден Де Кастрис, началник-щаба, получил нервна криза.

Гиап получил подкрепление, за да възстанови количеството загубени сили. Французите също получили по въздуха още парашутисти и доставки, макар че повечето от продуктите паднали зад вражеските позиции. На 30 март атаките били възобновени, но сега срещу френските защитни позиции Доминик и Елейн. Половината от тях били опустошени, както и част от защитната позиция Хюгет, западно от селото. На следващия ден полковник Лангле, командващ военновъздушните сили, поел командването от Де Кастрис, който искал да капитулира с достойнство. „Все едно струна се беше скъсала вътре в него.“

Тази промяна въодушевила защитниците и на 10 април дошли с парашути още подкрепления. За съжаление четиридесет процента от осемстотин и петдесетте парашутисти се приземили в ръцете на Виетмин. Но и жертвите за врага също били жестоки: виетнамците дали 10 000 убити. На 11 април Гиап решил да замени фронталната атака с войната на изтощение. Скоро след това се появил мусонът, който възпрепятствал въздушните доставки и осигурил прикритие за войските на Виетмин, които преодолявали останалите отбранителни позиции. Генерал Когни предложил да се изпратят войски в подкрепление, но Навар не бил съгласен.

В края на април французите били на ръба на силите си. На половин порция ориз и сос от риба, те били до колене във вода в наводнените си окопи. Отбраната им била пред колапс под двойното въздействие на мусона и вражеската артилерийска стрелба. Шумът от пушките и нехигиеничните условия за живот в лагера им били вече непоносими. След 50 дни на жестоки битки, френските сили били под 2900 души, докато Виетмин още разполагал с 30 000 души.

На 1 май Гиап предприел последната битка. Голямата артилерийска бомбардировка била последвана от масивно нападение от две пехотни дивизии срещу непредалите се защитни позиции Доминик и Елейн. Въпреки храбрите контраатаки на френските легиони, все повече постове били загубени. Тежко ранени, хората се връщали на бойното поле, щом излезели от болниците. Много от тях казвали: „Ако трябва да си отидем, ще го направим с приятелите си.“

Още под номинално командване, Де Кастрис докладвал в Ханой: „Нямаме вече ресурси, безкрайно изтощение у всички.“ Когни отговорил, „че не трябва да се стига нито до капитулация, нито до поражение“, но оставил на Де Кастрис да реши какво да предприеме. Въпреки отчаяната съпротива, до 7 май били останали само частични постове. В 10 часа сутринта Де Кастрис казал на Когни, че те още се „държали със зъби, челюсти и нокти“. Когни отговорил, че битката „трябвало да приключи сега“, но без капитулация или бяло знаме. Последното съобщение, получено от Диен Биен Фу, било: „Ние взривяваме всичко. Адио.“ В пълна парадна униформа и с медалите си, Де Кастрис капитулирал пред генерал Вю от 38-ма „желязна“ дивизия в 5 часа следобед.

От началото на битката французите дали 9000 жертви, като 2000 от тях били фатални. Около 8000 мъже и жени били пленени, и само 3000 от тях видели пак домовете си. Войските на Виетмин дали 23 000 жертви. Когато Гиап предал новините на Хо Ши Мин, той отговорил: „Колкото и голяма да е победата, това е само началото!“ Това били пророчески слова, имайки предвид факта, че едва през 1975 г. Виетнам най-после се обединил под комунистическо управление.

Но за французите битката била фатална. След няколко месеца било договорено на международна конференция в Женева прекратяването на огъня. Французите и техните виетнамски съюзници се изместили южно от седемнадесетия паралел, оставяйки комунистите да управляват територията, известна под името Северен Виетнам. След две години на юг били проведени избори и Франция се оттеглила от своята империя в Далечния Изток. Това неминуемо щяло да стане, но този процес бил ускорен от подценяването на военните способности на виетнамските сили от Навар.