Сол Дейвид
Най-големите гафове в света на военното дело (3)

Глава 2
Проблемно планиране

Може би най-непростимите от военните грешки са тези, които са допускани по време на планирането на военните операции. Защото те обричат участниците в тези операции, офицери или войници, на сигурно поражение още преди започване на битките.

Могат да бъдат посочени няколко грешки: прекалено разчитане на един елемент от плана (артилерийската бомбардировка при река Сома); недостатъчно разузнаване (Браво Ту Зиро); пренебрегване на противниковото разузнаване (Арнхем); или чисто безразсъдство (нападението на Джеймсън, Коленсо или нападението на Диеп). Но при всички резултатът е един и същ: безсмислените жертви, сред тези които е трябвало да приведат в действие тези лунатични схеми.

Атаката на Джеймсън

Атаката на доктор Джеймсън в Трансваал с 500 конници на 29 януари 1896 г. била от случаите, обречени на неуспех. Тя била част от лекомислената схема, изготвена от Сесил Роудс и родените в Англия йоханесбургски бизнесмени, с подкрепата на английското правителство, и имала за цел да смени режима на президента Пол Крюгер с някого, подходящ за техните интереси. Когато обаче някои от елементите на този необещаващ заговор отпаднали, Джеймсън продължил напред и претърпял неизбежните последици.

Роден на 9 февруари 1853 г. в Единбург, Леандър Стар Джеймсън бил най-малкият син от единадесетте деца. Баща му бил адвокат. Дипломирал се в Лондон през 1877 г. като доктор, на него му предстояла забележителна кариера, но когато преумората застрашила здравето му, той преместил медицинската си практика в Кимбърли, в Кейпската колония в Южна Африка. Там срещнал Сесил Роудс — основателя на миньорската компания „Де Беерс“ и те скоро се сприятелили.

Роудс бил мечтател, който бленувал за създаването на федерация от южноафрикански щати под английско господство. Той искал английското правителство да обяви протекторат върху земите на север от Трансваал и Бечуаналанд. Когато през 1889 г. станало ясно, че маркизът от администрацията на Солсбъри нямал намерение да увеличава британските имперски задължения, тогава Роудс основал Британска южноафриканска компания (БЮАК), която да развива тези земи.

През следващата година Роудс станал премиер-министър на колонията Кейп и убедил Джеймсън, който бил човек на действието и авантюрист, да изостави доходната си медицинска практика в Кимбърли и да отиде на север, за да изгради клонове на Британската южноафриканска компания в земите на племената матабеле и машона. През септември Джеймсън издигнал флага на съюза около днешно Хараре и заел длъжността администратор на компанията.

Но страховитото племе матабеле, подчинено на още по-страховитото племе зулус, било явна заплаха за ръководството на компанията и трябвало да се справят с него. Войната за завладяването на територии Джеймсън започнал през 1893 г., за да съживи компанията, натрупала огромни дългове след слабото й представяне на стоковите тържища. През януари 1894 г. след кратка, но брутална атака, племенните вождове на матабеле отстъпили, а военната самоувереност на Джеймсън нараснала. Новата територия от 444 000 квадратни мили, била кръстена Родезия, в чест на основателя на компанията.

Но имало далеч по-голямо препятствие пред мечтата на Роудс, а именно бурската провинция Трансваал. През февруари 1881 г. на хълма Маджуба бурите победили английската армия и до голяма степен успели да си възвърнат независимостта. След пет години било открито злато във Витватерсранд, близо до Йоханесбург, което дало на Трансваал възможността да отклонява всякакви предложения за английски протекторат.

През 1895 г., вбесен от постоянно нарастващото благосъстояние, сила и независимост на провинцията Трансваал, Роудс решил да свали от власт националистическото африканерско правителство на Крюгер. Възможността била предоставена от недоволните чужденци (в Трансваал), повечето от които били от британски произход, работещи предимно в златните мини около Йоханесбург. Отначало — понеже тяхното недоволство било на законова основа, им отказвали правото да гласуват. Това недоволство прераснало в революционно движение, защото британските миньорски интереси в Ранд се противопоставяли на политиката на Крюгер, която ограничавала техните доходи, с високите данъци, заплащането за железопътен транспорт, държавния монопол върху динамита. Това повишавало изкуствено жизнения им стандарт.

Като собственика на „Обединени златни полета“, Роудс имал същите финансови интереси в Трансваал. Но главната причина, поради която искал да се назначи пробританско правителство в Трансваал, била, че така щяла да се сбъдне неговата мечта да се образува федерация от щати на територията на Южна Африка.

Планът на Роудс се състоял от три елемента: въстанието щяло да избухне в Ранд; то щяло да бъде подкрепено от въоръжените сили на полицията на Британската южноафриканска компания, по източната граница с Бечуаналанд; накрая британският висш комисар щял да отпътува за Йоханесбург, за да проведе преговори с бурското правителство, като обезкуражи немците да подкрепят африканерския национализъм и да предотврати собствениците на златни мини да декларират своя независима република.

Подкрепа на британското правителство била получена през декември 1894 г., когато Роудс доверил плана си на лорд Роузбъри — премиер-министър на нестабилното либерално правителство, което наследило консервативното правителство на Солсбъри. Единственото условие на Роузбъри било да не се намесва полицията, докато не започнело въстанието в Трансваал. Благодарение влиянието на Роузбъри, Роудс назначил сър Херкулес Робинсън за висш комисар в Южна Африка в началото на 1895 г. Бивш губернатор на колонията Кейп, впоследствие един от основните акционери в Британската южноафриканска компания и директор на „Де Биърс“, Робинсън бил близък приятел на Роудс и подкрепял плана му.

През юни 1895 г. либералното правителство паднало от власт и било сменено от консерваторите на Солсбъри. Но подкрепата за плана на Роудс останала. На 4 ноември Робинсън изпратил частен меморандум до колониалния секретар Джоузеф Чембърлейн. Основните точки били: бунтът ще се състои в Трансваал „рано или късно, а един инцидент ще го предизвика всеки момент“; веднага след новината за избухналото въстание и след назначаването на временно правителство, Робинсън „ще издаде прокламация, като настоява в нея двете страни да се въздържат от бойни действия и да се явят на арбитраж при него“; английското правителство „ще подкрепи това поведение“ и щяло да информира пресата, че „голяма бойна сила ще тръгне от Англия за Южна Африка“; тогава Робинсън щял да отиде в Претория и да нареди да се създаде Парламент, избран с гласа на всеки бял мъж на територията на Южна Африка.

„Напълно съм съгласен с идеята ти“, отговорил Чембърлейн на 6 декември. „Смятам, че няма да се предприема нищо, докато успехът не е гарантиран. Всеки провал ще се превърне в голяма катастрофа.“

Междувременно се оформила останалата част от плана. В края на ноември Джеймсън събрал 600 мъже до източната граница на Трансваал. 350 от тях били в Питсани, провинция Бечуаналанд, като повечето работели в конната полиция на компанията „Машоналанд“; останалите били от граничната полиция на Бечуаналанд и се настанили в Мафекинг, в северната провинция Кейп. Освен с пушки те били въоръжени с шест картечници „Максим“ и две оръдия. Освен това Родезийската конна рота, съставена от 1000 доброволци, била готова да нападне Трансваал от север. Тя била близо до границата под командването на капитан Спрекли и капитан Нейпиър. Командирът им, полковник Уилоуби, се присъединил към Джеймсън като началник-щаб.

Тогава 5000 пушки, три картечници „Максим“ и 1 000 000 снаряди и патрони трябвало да се внесат контрабандно в Йоханесбург. Смятали да се снабдят с оръжие от бурския арсенал в Претория, който щял да бъде пленен веднага щом започнел бунтът на чужденците. Роудс водел сметка за всяко похарчено пени, от общо 61 500 английски лири стерлинги.

На 19 ноември Джеймсън се срещнал със заговорниците в Йоханесбург. Датата за началото на бунта била на 28 декември. Но Джеймсън отказал да влезе в Йоханесбург „като бандит“ и лидерите на бунта му дали писмо, в което го молели да помогне на хората там. Освен това се споразумели, че когато бунтът започнел, сър Херкулес Робинсън щял да отпътува към Трансваал като арбитър при подписване на споразумението.

Но възникнали противоречия за бъдещето на Трансваал. Роудс не искал да се обвързва и чужденците били подозрителни относно британската намеса. Болшинството искали да се създаде либерална република, която да се грижи за миньорското общество; те не искали да са част от английската колония.

С приближаването на бунта ентусиазмът намалявал. Контрабандно пренесените оръжия били по-малко от предвиденото количество. Завземането на бойния арсенал на Претория трябвало да отпадне, поради липса на хора. На 26 декември разделените в мненията си лидери на бунта отложили датата на въстанието най-рано на 6 януари.

Джеймсън, информиран, че операцията щяла да се проведе по план, научил за отлагането й, чакайки нетърпеливо в Питсани, между Бечуаналанд и Трансваал. Отговорът му на 27 декември бил, че част от неговата войска вече се била придвижила да „пререже част от телената мрежа“ и ако не можели да ги спрат, щял да се придържа към първоначалния план.

На следващия ден, чрез кодирани телеграми от щаба на южноафриканска компания в Кейптаун, Джеймсън узнал, че заговорът в Йоханесбург бил провален: „… Обществото няма да отдели и пени за компанията, дори и ти да си директор.“ Освен това му било съобщено, че майор Хини пътувал към него с вест от лидерите на заговорниците. Щом Джеймсън научел това, което Хини щял да му предава, те заедно щели да решат какво да предприемат: „Вие и ние трябва да преценим в зависимост от промените.“

„Добре е да изчакаш“, завършвали инструкциите към Джеймсън. Но „не можем да претърпим провал“.

Отговорът на Джеймсън бил твърдоглав: „Ако не бъда уведомен в обратен смисъл, ще тръгна утре вечер.“

Той изпратил това съобщение в пет следобед, като знаел, че нямало да пристигне в Кейптаун преди офисите на компанията да затворят за уикенда. Роудс не получил това съобщение чак до следващия ден.

Едва привечер на 28 декември Роудс решил окончателно да отмени операцията, щом получил съобщение от лидерите на заговорниците, че нямало да има бунт. Щяло да бъде невъзможно да се вдигне революция, защото „бурите поели караула“.

Висшият комисар Робинсън бил информиран, че „цялата работа се разсъхнала“ на следващата сутрин. Но никой не пратил писмо за прекратяването на операцията на Джеймсън.

Хини пристигнал в Питсани около десет и половина сутринта на 29 декември и казал на Джеймсън, че лидерите в Йоханесбург поискали от него да отложи операцията, защото имало недостиг на оръжия, а и не постигнали споразумение относно бъдещето на Трансваал. След като го изслушал внимателно, Джеймсън накрая съобщил, че отива в Трансваал. Хини се съгласил да го придружи.

Причината за прибързаното решение на Джеймсън бил доклад на „Ройтерс“, публикуван в южноафриканската преса предния ден. В него се съобщавало за слухове в Йоханесбург за „тайно въоръжаване на миньори и приличащи на военна подготовка действия“. Съобщавало се, че жени и деца напускат града, докато Крюгер и главнокомандващият Трансваалската армия Пиет Джуберт се върнали в Претория, а лидерите на заговорниците се надявали да постигнат споразумение с тях. Джеймсън бил решен да се придвижи, преди Крюгер да предприеме контрамерки. Той знаел и до какви финансови проблеми в компанията щяло да доведе отлагането на операцията.

Неговото последно съобщение до Роудс в неделя сутринта било: „Тази вечер отивам в Трансваал.“ То завършвало по следния начин: „Ние ще защитаваме всеки, докато не сменят настоящето правителство и не приемат гласуването като форма за съставянето на правителство.“

Следователно Джеймсън самостоятелно взел решение да отиде в Трансваал, за да подтикне към бунт, независимо че чужденците не били ентусиазирани и че правителството на Крюгер вече било подушило заговора. Това начинание било обречено, преди да започне.

Тъй като офисът му в компанията бил затворен събота и неделя, Роудс получил последното съобщение на Джеймсън, заедно с изпратеното предния ден, едва следобед на 29 декември. Той веднага забранил експедицията. „Надявам се нещата в Йоханесбург да бъдат уредени приятелски. В никакъв случай не тръгвай, аз категорично се противопоставям на такъв ход.“ За съжаление било неделя и пощата с телеграфа била затворена следобед. Това важно съобщение било изпратено едва на следващия ден, но вече било късно.

В неделя следобед Джеймсън съобщил на хората си, че тръгват към Трансваал по молба на гражданите на Йоханесбург. Това щяло да бъде безкръвна експедиция, казал той и на всеки щяло да се заплати допълнително за специална служба.

Същата нощ те пресекли границата, въпреки че телеграфните кабели били прерязани. Контингентът в Макфекинг тръгнал по същото време и двете колони се срещнали в Отошоп в Трансваал в пет часа на следващата сутрин. Общата бойна сила наброявала 510 конни офицери, въоръжени с 8 картечници „Максим“ и 3 полеви оръдия.

Въпреки че комуникационните кабели били отрязани чак до Зируст, когато Джеймсън напуснал Отошоп, едно местно длъжностно лице изпратило конник да уведоми за тях командира на този район Луис Бота. Кабелите между Зируст и Претория трябвало вече да бъдат възстановени, но задачата се провалила. Обаче Бота имал възможност да изпрати на Джуберт подробности за нападението. Четири часа след тяхното заминаване от Отошоп главнокомандващият знаел посоката им, силата, и какви били оръжията им.

Рано на следващата сутрин, на 90 мили от Питсани, самотен ездач се присъединил към колоната. Той бил изпратен да информира Джеймсън, че висшият комисар им нареждал да се върнат обратно. Не му обърнали внимание. На следващата сутрин, на новогодишния ден на 1896 г., втори ездач ги настигнал със същото съобщение. Джеймсън отговорил, че не можел да се подчини на заповедта, защото доставките в тила им били на привършване, а той искал да „изпълни своето обещание… да помогне на момчета в тяхната беда“.

Те ускорили хода си, но вече възникнали първите проблеми. Храната и фуражът били разчетени неправилно, а резервните коне били впрегатни неизползваеми за оседлаване. Въоръжените бури били налице и Джеймсън позволил на хората си почивка.

Този следобед, след като били изминали 154 мили за три дни, те се натъкнали на бури близо до Крудерсдорп, само на двадесет мили от Йоханесбург. Малки групи от бури ги следвали като сенки още от момента, в който пресекли границата. Но командосите (така официално били наричани силите на бурите, съставени от въоръжени доброволци) нямали достатъчно военна сила, за да им се противопоставят до момента.

Бурите, под командването на комендантите Кронже, Малан и Протжитер, заели добре укрепени позиции, три мили на запад от града. Джеймсън се натъкнал на тях, докато се изкачвал по склон от другата страна на долината. Той решил да ги изблъска от позициите им, като наредил оръдията да се подготвят за стрелба. Но бурите били добре окопани и шрапнелите ранили само няколко техни коня.

Заблуден от тишината около окопите на бурите, Джеймсън изпратил 100 конници, с 2 картечници да проучат ситуацията. Напредвайки по широк фронт, те пресекли калния поток навътре в платото, когато бурите открили огън по тях. 30 души били убити и 30 ранени. Други се скрили в близката тръстика, но после били пленени. Останалите се оттеглили.

Тъй като пътят им бил отцепен, Джеймсън решил да стигне до Йоханесбург, заобикаляйки на юг в посока към Рандфонтейн. Полевите оръдия и картечниците осигурявали прикриващ огън.

Отначало всичко вървяло добре, понеже „се сдобили“ с водач, който ги насочвал „право към Йоханесбург“. Всъщност той бил бурски скаут, който ги водел право към вражеския капан. Заобиколен от бурите, Джеймсън изградил лагер и се подготвил да го отбранява. Но атака не била предприета тази нощ.

Призори на 2 януари 1896 г., колоната разтурила лагера и се придвижила на юг в единствената посока, която не била заета от бурите. Както и преди, тилът и фланговете им били защитавани от оръдия и пушки. Бурите ги следвали. Изминавайки десет мили, колоната стигнала до фермата „Влакфонтейн“, където бурите препречили пътя им.

Изтощена и обградена, колоната на Джеймсън изградила последния си лагер. От фермата те обстрелвали скалата, зад която били бурите, докато картечниците се повредили от прегряване, а полевите оръдия останали без амуниции. Тъй като огънят срещу тях спрял, бурите изстреляли точно прицелвани куршуми по защитния периметър, поразявайки голям брой хора и коне. След това редовната бурска армия се включила в битката и всичко приключило.

Някой завързал бяло парцалче на щика си и го издигнал високо над фермата. Наблюдавайки всичко от позицията си, Кронже запитал Джеймсън какви са намеренията му. Но Уилоуби вече бил изпратил бележка от „главнокомандващия трансваалските сили“, предлагайки капитулация, в случай „че Вие гарантирате безопасното преминаване извън страната на нашата военна сила“.

Отговорът на Кронже бил, че ще бъдат освободени, ако предадат флаговете и оръжията си и заплатят разходите за пораженията на Трансваал. А бурският командир след това отишъл в лагера на Джеймсън, придружен от хората си. Вътре той открил Джеймсън и офицерите му, които изглеждали ужасно. Някои стояли прави около ранените мъже, които тихо стенели. „Треперейки като тръстика“, Джеймсън казал на Кронже, че не воювал под никакъв флаг и бил готов да положи оръжията.

Пристигнал Малан и казал на Кронже, че нямал власт да уреди подробностите. Това трябвало да бъде само безусловна капитулация. Когато предали това на Джеймсън, той свалил шапката си и казал: „Приемам Вашите условия.“

Джеймсън и офицерите му били закарани до Претория в коли, а войниците стигнали дотам на коне. Техните жертви наброявали 17 убити и 55 ранени, докато бурите загубили само 4 убити и трима били ранени. Но най-тежката жертва дал Сесил Роудс, който подал оставката си като премиер-министър на Кейптаун в деня, когато научил, че Джеймсън капитулирал. „Бедният стар Джеймсън — възкликнал той. — Двадесет години сме били приятели и сега ме съсипа.“

Така завършила обречената експедиция, позната като „Атаката на Джеймсън“. Докато била планирана, като част от заговор, за провеждането на въстание в Йоханесбург, в който да се включи и английският висш комисар, е имало някакъв минимален шанс да се осъществи успешно. Но когато и двете важни изисквания в плана отпаднали, мисията на Джеймсън била обречена още в зародиш.

Коленсо

Битката при Коленсо на 15 декември 1899 г., по време на Втората бурска война, била третото голямо британско поражение от така наречената „Черна седмица“. Коленсо е пример за битка, която не е трябвало да се провежда.

Шест седмици преди това британците били поразени при тесния планински проход Никълсън, близо до Лейдисмит. Бурите прекъснали железопътните и телеграфни връзки южно от града, хващайки в капан 12-хилядна войска, много цивилни граждани и складове. Били обградени и най-големите населени центрове на Мафекинг и Кимбърли в Северен Кейп.

Генерал Редверс Бюлер, командващ 50-хиляден армейски корпус в подкрепление, изпратен в Южна Африка след избухването на войната, пристигнал навреме в Кейптаун по море на 31 октомври 1899 г. „Няма по-силен командир в британската армия, — написал един съвременник, — от този сдържан, решителен, независим, крайно безстрашен, непоколебим и храбър мъж.“

Кавалер на Кръста Виктория, Бюлер бил човек на действието. Роден през 1839 г., той бил изключен от Хароу, и постъпил в армията на деветнадесетгодишна възраст. Той участвал в пет военни кампании, както и в Зулуската война от 1879 г., по време на която командвал нередовната кавалерия. Но въпреки че бил безстрашен, той никога не е командвал по-голяма армия. По думите на един историк: „Той бил великолепен майор, посредствен полковник и провален генерал.“

По онова време обаче нямало такива резерви към него. Въпреки слуховете, че бил алкохолик, пресата приветствала назначаването му. „Бурите сега ще си изпатят — казвал един хлапак на друг в една карикатура. — Татко пристига и си е взел каиша.“

На Бюлер му било заповядано да се придвижи на север през провинция Кейп в посока към бурските столици Блумфонтейн в Оранжевата Свободна държава и Претория — в Трансваал. Тъй като Лейдисмит можел да капитулира, Бюлер решил на своя глава да раздели армейския си корпус на три различни по големина части. С най-голямата част той щял да освободи Лейдисмит. Генерал-лейтенант Метуен щял да продължи към Кимбърли и Мафекинг с втората по големина военна част. Генерал-лейтенант Уилям Гатакре щял да тръгне с последната част, за да задържи бурите в провинция Кейп, докато Бюлер обедини отново армейския корпус, за да изпълни първоначалния план на военното министерство.

Тъй като знаел, че много скоро англичаните ще се опитат да освободят Лейдисмит, бурският главнокомандващ, генерал Джуберт, изпратил 4000 души да им пресекат пътя. Водени от младия Луис Бота, тогава вече генерал, те скоро превзели Коленсо, на южния бряг на река Туглеа, под хълмовете около Лейдисмит.

До 20 ноември, пленявайки част от брониран военен влак, с който пътувал младият Уинстън Чърчил, бурите обградили Есткоурт и стигнали на десет мили от Дърбан.

След два дни Бюлер пристигнал, за да събере 20-хилядната си войска. Тъй като река Туглеа била пълноводна, пътят на бурската войска можело да бъде отрязан, затова Джуберт наредил да се оттеглят на север. При Коленсо те взривили железопътния мост и подкрепени от 8000 войска, обсаждаща Лейдисмит, започнали да се окопават по северния бряг на Туглеа.

Призори на 12 декември Бюлер тръгнал с 18 000 войска от базата си във Фрер, на 10 мили южно от Коленсо. Намерението му било да заобиколи бурските позиции там, където те били непревземаеми. Щял да ги избегне, като пресече реката при дрейфа Потжетер. Но в същия ден научил, че 13 000 войска на Метуен е разгромена при Магерсфонтейн на 11 декември. Присъствието му в Кейп било наложително. Но Бюлер не искал да изостави Лейдисмит. Той се двоумял още два дни, докато дългобойната му артилерия обсипвала със снаряди бурските позиции. Накрая решил да атакува фронтално Коленсо и да освободи Лейдисмит.

Катастрофален компромис. Предвидил това, Бота се окопал по хълмовете над Коленсо, в маскирани редици, дълги десет мили. Той бил уязвим на хълма Хлангван, понеже хората му там били разделени от течението на Туглеа.

Бюлер планирал две бригади да се придвижат срещу бурския център и десен фланг, за да ги пробият през реката, докато конната му бригада щяла да нападне хълма Хлангван. Фронталната атака срещу укрепените и неустановени вражески позиции била обречена на неуспех. Не затова, че Бюлер не уведомил за намеренията си генерал-лейтенант Джордж Уайт, който планирал освобождението на Лейдисмит да съвпадне с атаката му.

Призори на 15 декември артилерията на Бюлер открила огън по бурите в обсег от три мили. В центъра на позициите на бурите втората бригада на генерал-лейтенант Хенри Хилдярд започнала да напредва, подкрепена от 12 полеви и 6 морски оръдия, командвани от полковник Чарлз Лонг. На Лонг било наредено да използва далекобойните морски оръдия, докато пехотата не стигне реката. Но той имал други идеи. Последовател на новата теория, че с артилерията трябвало да се унищожи врагът в близък обсег, неговите оръдия се придвижили напред и стигнали на миля пред пехотата.

Бурите били тихи и невидими, когато Лонг наредил оръдията да бъдат подготвени за стрелба. Прогърмял единичен изстрел откъм далечния бряг на реката, бързо последван от огнената стрелба на оръдия и артилерия. Хванати на открито, британците се превърнали в лесни мишени. След час заместник-командирът на Лонг бил ранен, а една трета от войниците били избити. Командирът им наредил да се скрият в близките дерета.

Отляво била предприета още една катастрофална маневра от 5-та ирландска бригада, командвана от генерал-майор Фитцрой Харт. Получил заповед да пресече при дрейфа Бридъл, Харт тръгнал с батальоните си в сгъстен строй, като за парад. Предвидил в каква мишена ще се превърне това компактно тяло, полковник С. Д. Купър от 2-ри дъблински стрелкови полк разгърнал своя батальон на разстояние по-голямо от обичайното за парад. Харт отменил заповедта му. Той заявил, че би искал да държи войската „здраво в ръцете си“. Дори когато кавалерията го предупредила, че окопите на бурите са точно пред тях, той не променил строя.

Призори той стигнал до пясъчен насип в реката, като клин, обграден от три страни с вода. Спрял да се консултира с картата си и установил, че дрейфът Бридъл се намирал наляво от пясъчния насип. Неговият местен водач настоял, че дрейфът бил именно пясъчният насип. Вместо да изпрати патрули да проучат мястото, Харт повярвал на местния водач и наредил на войниците да пресекат през клина.

Бурите открили огън. Хората му започнали да залягат и да стрелят. Но Харт им наредил да продължат напред. Докато напредвали, техните редици били обстрелвани от три страни и скоро строят се разпаднал. Малки групи, пробягвали по петдесет ярда напред, докато не намерили място за прикритие. „Всички се втурнаха напред да стигнат брега на реката“, писал един офицер.

Един батальон случайно се отклонил вляво от пясъчния насип и стигнал до истинския дрейф Бридъл. Бурите го прокопали, но още бил проходим. Но Харт пропилял шансовете да спаси хората си от катастрофата, като им наредил да преминат през пясъчния насип.

За четиридесет минути били убити 400 мъже. Бюлер, наблюдавайки поражението, изпратил двама вестоносци да предупредят Харт да стои далече от пясъчния насип. Накрая постигнал желания ефект. Покрити от резервната бригада, командвана от генерал-майор Невил Литълтън, разбитата войска на Харт се оттеглила. Било седем сутринта. Оръдията на Лонг замлъкнали по същото време.

Конната бригада, командвана от лорд Дъндоналд, атакувала хълма Хлангван. Слезли от конете си в края на царевичните полета и започнали да пълзят по склоновете на хълма, но били приковани от точен стрелкови огън. Осъзнал, че не може да се придвижи без пехотното подкрепление, Дъндоналд изпратил съобщение до най-близката резервна бригада. Командирът й отказал да им помогне. Бил получил нареждане от Бюлер да не се намесва.

Бюлер се придвижил напред, за да измъкне Лонг. Срещнал Хилдярд, който тъкмо щял да атакува вагонния мост в Коленсо и фортовете от двете му страни. Той му казал: „Опасявам се, че оръдията на Лонг са в ужасна бъркотия. Едва ли ще можем днес да атакуваме Коленсо.“

Било 8 часът сутринта. Тъй като само две от четирите пехотни бригади били участвали във военни действия, Бюлер решил да отмени цялата операция. За да спаси дванадесетте полеви оръдия на Лонг, които съставяли половината му артилерия, Хилдярд трябвало да завземе Коленсо и да прикрива оръдията отдясно. Това било постигнато от хората му, независимо че те се придвижвали в клин, обстрелвани от три страни. Помогнало им, че Хилдярд ги строил в разгърната верига, на 6 ярда един от друг и на 600 ярда всяка рота.

Но оръдията били заседнали на открита земя, далече на 500 ярда. Накрая Бюлер призовал доброволци. Излезли един редник, шестима мъже и трима офицери. Това били капитаните Скофийлд и Конгрийв и лейтенант Фреди Робъртс. Фреди Робъртс бил син на фелдмаршал Робъртс, който скоро щял да заеме мястото на Бюлер като главнокомандващ. Тъй като групата се спуснала в галоп към оръдията, бурите открили по тях огън. Робъртс и Конгрийв били ранени и останали без коне. Останалите, водени от Скофийлд, успели да завържат две оръдия и да избягат.

Били направени още три опита. Но нито един не стигнал до оръдията. На една от групите застреляли 12 коня и един войник, а петима били ранени. Били раздадени 5 Кръста Виктория и 18 медала за този съмнителен героизъм.

Единствената надежда оставала пехотата на генерал Хилдярд да ги пази до нощта. Дъндоналд, изтласкан от Хлангван, претърпял тежки загуби и оставил оголен десния британски фланг. Бюлер се страхувал, че ще загуби от пехотата си и десетте оръдия, които останали в Коленсо. Той наредил на войската да отстъпи. Било обяд.

Това значело да изоставят ранените под открито небе. „Няма вода, няма глътка въздух, няма дори частица сянка, а слънцето никога не съм го чувствал така жарко, дори в Индия“, спомня си капитан Конгрийв, лежейки до тежко ранения Фреди Робъртс. Бурите ги намерили следобед и им разрешили с другите ранени да се върнат в британския лагер. На другия ден Робъртс починал.

Бурите можели да си позволят великодушие. „Днес, — телеграфирал Луис Бота в Претория на 15 декември, — богът на нашите бащи ни изпрати велика победа.“ С цената само на 40 убити и ранени, той пленил 10 оръдия, 600 снаряда и взел 1000 жертви.

Докладът на Бюлер до военното министерство бил на разстроен човек: „Моят провал днес повдига сериозен въпрос. Не се считам за достатъчно силен да освободя Уайт (в Лейдисмит). Коленсо е крепост, която, ако не се превземе с щурм, може да се превземе само с обсада… Моето мнение е да оставя Лейдисмит на мира и да заема стабилни позиции за защитата на Южен Натал, и дано времето да ни помогне…“

На другия ден той известил Уайт в Лейдисмит, че за да се преодолеят позициите на бурите, трябвало поне месец. „Можеш ли да издържиш? Ако не, за колко дни трябва да заема защитни позиции? Предлагам ти да откриеш стрелба с амунициите, които имаш, създавайки най-добрите възможни условия.“

Бюлер обвинил Лонг за своето поражение. „Бях предаден от проклет стрелец“, казал той на свой приятел. Всъщност той сам си бил виновен. Поведението на Лонг и Харт само ускорило неизбежното.

Бюлер не трябвало да атакува Коленсо. Той знаел, че е защитно укрепление на бурите, а освен това се отказал от първоначалния план. Направил възможно най-лошия компромис, като избрал най-краткия път до обсадения град, където защитната позиция на бурите била непреодолима.

Той признал в писмо пред жена си: „Трябваше да опитам в Коленсо, но не смятах, че ще успея… Във всеки случай никой не знае кое е най-лошото. Смятам, между нас да си остане, че е по-добре, дето не успях, защото нямаше да знам какво да правя по-нататък… Надявам се на късмет следващия път.“

Седмица след битката Бюлер бил сменен от поста си от шестдесет и седем годишния лорд Робъртс. Той останал като командир на британските сили в Натал със задачата да освободи Лейдисмит. Това той извършил едва през февруари 1900 г., но след още две поражения при Спион Коп и Ваалкранц. През октомври Бюлер се върнал в Англия, за да поеме командването на армейския корпус в Алдершот. Но никой не забравил предишните му военни грешки и след година той бил уволнен от новия главнокомандващ, Робъртс, който никога не му простил за смъртта на сина си.

Първият ден при река Сома

На 1 юли 1916 г. започнала битката при река Сома, описана от един историк като „най-черния кръвопролитен ден в историята на Британската армия“. Половината армия от 120 000 души била избита. Един от всеки шест човека бил убит. Още планът за провеждане на операцията показвал, че няма шанс да се постигнат предвидените цели, което прави смъртта на десетки хиляди души още по-безсмислена.

Зарът бил хвърлен на конференцията в Чантили^[1], в началото на декември 1915 г., когато четирите велики сили във войната с Германия и Австро-Унгария (Англия, Франция, Русия и Италия) решили да предприемат офанзива на три фронта: Западния, Източния и Италианския. Това решение било победа на генерал Джоузеф — Жак Жофре, френския главнокомандващ, който прекратил галиполската кампания от 1915 г. като маловажно събитие, отклоняващо се от основните усилия, които трябвало да са на запад.

След месец Жофре се срещнал с генерал Дъглас Хейг, новия британски главнокомандващ, за да обсъдят предстоящата офанзива. Хейг настоявал британците да атакуват Фландрия, за да обградят немския фронт откъм север. Но понеже инструкциите на Английския военен съвет, че „близкото сътрудничество между французите и англичаните е водеща политика на правителството“, звучели в ушите му, Хейг се огънал пред желанието на Жофре французите и англичаните да атакуват от обща точка по поречието на река Сома.

Съюзническите сили имали числено превъзходство по западния фронт със своите 139 дивизии срещу немските 117 дивизии. Но понеже британската армия се увеличавала, офанзивата била насрочена за август, когато щели да дойдат още 19 дивизии, командвани от Кичънър. Отначало 25 британски дивизии трябвало да нападнат на север от река Сома, а 40 френски дивизии на юг.

Всичко се променило, щом германците атакували французите при Вердюн през февруари, 1916 г. Следващите няколко месеца всичките дивизии били подкрепяни от двете страни на фронта, дълъг 5 мили. Когато през юни битката приключила, французите загубили 315 000 души, а немците — 281 000 души. На молбата за помощ на Жофре, Хейг се съгласил да увеличи дела на британците на фронтовата линия, както и да предложи офанзивата при река Сома да бъде в края на юни.

Тези промени разколебали Хейг относно предстоящата битка. Неговите неопитни войски щели да поемат тежестта на атаката с 13 дивизии на фронтова линия от 17 мили. Френските ветерани пък трябвало да се придвижат с 11 дивизии на фронтова линия само от 8 мили. Хейг докладвал на командирите си през май, че победа през 1916 г. била невъзможна. Офанзивата имала още три цели: да освободи от напрежението французите във Вердюн, отблъскващи немските дивизии; да тушира силата на немците; да постави британците на позиции, от които да нанесат решителен удар през 1917 г.

Тежестта на атаката щяла да се поеме от IV-та армия, командвана от генерал-лейтенант Хенри Роулисън, разположена северно от французите. Основното нападение трябвало да се извърши от 9 дивизии на фронт от 10 мили, от Монтабан на юг до река Анкре, приток на Сома. Същевременно още 3 дивизии от IV-та армия щели да укрепят левия им фланг северно от река Анкре. Още по̀ на север 2 дивизии от III-та армия, командвана от генерал-лейтенант Едмънд Аленби, щели да се опитат да елиминират немския клин в Гомекорт. Междувременно французите щели да атакуват сектора южно от Монтбатан.

Генерал-лейтенант Хюбърт Гоф и неговата резервна армия от 3 кавалерийски дивизии щяла да мине през пробива и да превземе град Бапом, на девет мили зад вражеските позиции, преди да завие на север в откритото поле. Пехотата на Роулисън щяла да изблъска немците в същата посока, докато французите щели да укрепят десния фланг на пробива и пресекат немското подкрепление, пристигащо от юг.

Начертал главните цели, Хейг оставил детайлите за командирите си. За генерал Роулисън успехът бил в артилерията. Впечатлен от успехите на немците във Вердюн, когато дългата стрелба унищожила френските окопи, той възнамерявал да приложи същия прийом при Сома. Той планирал да бомбардира немските окопи и да ги унищожи, да погребе в тях защитниците им и да прекъсне комуникациите им с тила. Пехотата напредвала, артилерията щяла да намали огневия вал и да не позволи на врага пак да превземе защитните си позиции. Чрез няколко разчетени във времето „избухвания на стрелбата“ този „пълзящ огневи вал“ щял да позволи на пехотата да плени вражеската окопна линия.

Щом станало ясно, че пехотата няма да изпревари артилерията, било решено, тя да „излезе в атака“, като се придвижва постепенно с по 100 ярда за всеки две минути. Понеже всеки войник носел багаж със снаряжение най-малко 70 паунда, те били инструктирани да не тичат, докато не стигнат вражеските окопи. „Бяха ни уверили, че системата от кратки щурмове в този случай щяла да е ненужна“, спомня си един редник.

Роулисън планирал да се превзема по една вражеска линия наведнъж. Веднага щом контраатаките бъдели отблъснати, артилерията щяла да бомбардира втората окопна линия на врага, докато я плени. После щели да се придвижат към резервната бойна линия.

Било решено атаката да започне сутринта на 29 юни. Принципът да се атакува по-рано призори бил пренебрегнат в полза на добрата артилерийска видимост. В атаката щели да участват 18 пехотни дивизии, всяка с по 13 батальона (един от които сапьорски), както и дивизионните войски като: артилерия, инженерни войски, медицински и транспортни служби и т.н. Немците имали само 6 дивизии на британския сектор. Повече от половината в атакуващите войски били новобранци, които още нямали бойно кръщение.

Когато Роулисън представил плана си, Хейг бил разочарован. Убеден, че няма да има пробив, за да разгърне кавалерията, той направил следните предложения: да се намалят бомбардировките, за да не разберат немците предварително за атаката; да щурмуват окопите, щом се вдигне огневият вал; да се превземат две вражески линии още първия ден.

Роулисън отхвърлил двете предложения веднага. Той смятал, че без тежка артилерия ще е необходима дълга бомбардировка за разрушаването на немската защита, понеже атакуващите войски били неподготвени за битки. Само по третото предложение бил готов на компромис. Северно от пътя до Бапом, немската втора бойна линия се намирала близо до първата. Тук той организирал линия на артилерийска поддръжка, защото целта била извън обсега на артилерията му. По-нататък на юг щели да бъдат докарани оръдия, преди превземането на втората бойна линия.

Призори на 24 юни, когато започнало бомбардирането, англичаните разполагали с 1500 оръдия, гаубици и минохвъргачки. През тази седмица били изстреляни повече гранати и снаряди отколкото през цялата първа година от войната.

Бомбардировката обаче била безнадеждно неподходяща. „Нашата артилерия, установявайки местоположението на картечните постове, трябваше да ги разруши, а после с оръдията да унищожи телените мрежи“, написал капитан Джеймс Маршал-Корнуол, разузнавач на Хейг. „За съжаление времето се развали. Имаше мъгла и ситен дъждец. Видимостта на артилерията беше крайно затруднена. Те нито разрушиха картечните постове, нито унищожиха мрежата.“

В унищожаването на бодливата тел се използвали шрапнели, които се пръскали в градушка от метални топчета. Но повечето възпламенители били дефектни. Както Джеймс Маршал-Корнуол забелязал: „Не всички се запалваха на точната дължина и повечето необучени стрелци от новата армия поставяха възпламенителите неправилно.“

Две трети от изстреляните снаряди били шрапнели. От останалите снаряди под осем процента били експлозивни. Съществувал и остър недостиг на тежки оръдия и амуниции, като артилерията разполагала само с 34 оръдия с по-голям калибър. Не е изненадващ фактът, че бомбардировките не разрушили много от немските окопи по поречието на Сома. Освен това съюзническото разузнаване не знаело обстоятелството, че немските окопни системи били добре планирани и конструирани. Изградени били с подземна мрежа от коридори и стаи, защитени от дълбочината и якостта си, понеже били използвани стомана и олово.

Призори на 28 юни валяло вече от два дни. Притеснени, че калната земя ще затрудни пехотата, било решено атаката да се отложи за няколко дни. Смятало се, че така оръдията ще имат повече време, за да унищожат бодливата тел. Темпът на огневата стрелба бил намален, за да се икономисат снарядите за повече време.

Сутринта на 1 юли, бомбардирайки предната немска линия в продължение на час, оръдията замлъкнали, тъй като стрелците започнали да коригират мерниците си. Но преди да открият огън по втората немска линия, в британските окопи изсвирили сирени и 66 000 бойци започнали да се придвижват през пробивите (които били срязани в телената им мрежа), към ничията земя.

Немците дали сигнал за тревога на бойните си другари, които били в безопасност в окопите си. Насочвайки своите оръжия и картечници, те открили огън по сгъстените си мишени. Някои били уцелени още като излизали от окопите, а други били хванати на гроздове по пробитата британска телена мрежа. Но повечето успели да се придвижат напред. Една рота от 8-ми източен полк, атакувайки до Монтбатан, дори ритала футболни топки. Нейният командир, капитан У. П. Невил, донесъл по една топка за всеки взвод и обявил награда за този, който уцели с топката си немски окоп. Никой не предявил претенции за тази награда. Невил, както и повечето му хора, бил убит.

Войниците падали покосени като стръкчета трева от насочените срещу тях картечници. „Всички падаха надолу, — спомня си един редник. — Виждах ги да падат един след друг, повлечени от оръжията. Един офицер падна едновременно с войника зад него. След минута пристигна другата вълна. Немците вече ги очакваха и тази вълна не стигна по-далече от другите.“

Тези, които пресекли ничията земя, още трябвало да се борят с бодливата тел. Късметлиите открили телената мрежа напълно унищожена. Но повечето се изправили пред непокътната телена мрежа, защитавана от немците. В търсене на пробив, те били хванати в капан и застреляни от артилеристите. „Виждах как нашите предни редици се сгърчваха — забелязал един редник. — Те бяха убивани, като се държаха за телената мрежа, надупчени на решето от куршумите.“

Най-голямата трагедия се случила в сектора, покрит от 34-та дивизия на новата армия. Получавайки заповед да превземе разрушеното село Ла Бусил, дивизионният командир наредил трите бригади да настъпят едновременно. Това означавало едната от тях да тръгне от линията за артилерийска поддръжка в тила. Войниците били обстрелвани с картечници, докато се изкачвали по склона на собствената си фронтова линия. Малцина се добрали до целта и даже атакували немските окопи. Бригадата била разбита. Един от батальоните изгубил 600 войници, друг — 500. Бригадирът и двама батальонни командири били ранени, а третият убит. „От военна гледна точка атаката не постигнала нищо, — написал военният историк Джон Кийгън. — Повечето британци лежали мъртви още преди започването на битката.“

Обаче не всички били разгромени. Четирите дивизии от дясното крило на армията на Роулисън, атакувайки редом с французите, завзели всичките немски фронтови окопи. Същия успех постигнали и водещите батальони от 36-та дивизия в Тиепвал. Победа спечелила и 56-та лондонска дивизия, при участието си в диверсионната атака на III-та армия в Гомекорт. Все пак съседната 46-та северна дивизия се сблъскала с твърд отпор и малките групи, завзели част от немските окопи, били прочистени от терена.

Резултатите от началото на битката били разочароващи. Нито едно от петте села, които трябвало да пленят, не паднало в плен. От 66 000 души, които участвали в атаката, половината загинали.

Но новините стигнали до тила толкова бавно, че нямало как да се спрат следващите атаки, предприемани от другите батальони. Те били съставяни допълнително и не били добре организирани. В резултат на това по-голямата част от тях били засечени, още преди дори да стигнат до немските окопи. Дошло време 1-ви кралски полк, единственият канадски полк, да атакува. Той загубил 684 души при нападението си срещу Бомон-Амел, северно от река Анкре.

До обяд британците хвърлили в боя около 100 000 пехотинци, но победите им били незначителни в сравнение със загубите, които претърпели. От тринадесетте атакуващи дивизии само една постигнала набелязаните си цели. Напредвайки редом с французите, тя пленила разрушеното село Монтабан. После на север в Тиепвал, ълстерменският батальон от 36-та дивизия завзел немския редут (Швабен редут), но бил отблъснат при втората бойна линия. Навсякъде другаде дивизиите претърпели поражение, като повечето предишни британски победи били заличени от немските контраатаки. Британските жертви били повече от 50 000 души.

Следобеда били предприети няколко атаки, но без никакъв успех. Две изключения били атаката на 7-ма дивизия срещу Мамец и постигането на набелязаните цели вдясно от Мамец от съседната 18-та източна дивизия. Тези победи увеличили постиженията на британското дясно крило до фронт от 3 мили. Тъй като французите също постигнали целите си, превземайки фронт от 3 мили, между Монтабан и река Сома, Съюзниците вече владеели 6 мили от немския фронт.

Успехът бил постигнат, защото в тези сектори артилерийската стрелба била добре разчетена и пехотата, защитена, се предвижвала напред. Освен това били „облагодетелствани“, написал Кийгън, „от близостта си с французите, чиито оръжия били по-модерни от тези на кралската артилерия и в чиято пехота участвали едни най-добрите войници на западния фронт“.

На север, където британците напредвали сами, планираният огневи вал се осъществявал „напразно“, защото пехотата пристигала на немския фронт неорганизирана и отслабена, прекалено уморена, за да атакува навреме.

Единствената победа, която постигнала другата страна, била в Тиепвал, където ълстерменският британски батальон бил изгонен от немския редут (Швабен редут) обратно при първоначалния немски фронт. Трябвали още три месеца и много човешки жертви, докато британците си върнат този редут обратно.

Англичаните през нощта си направили равносметка: били пленили две укрепени села и се придвижили напред, завземайки част от фронта на немците от три мили. Не направили пробив при втората немска линия. Загубили 57 470 души — половината от участвалите в битката. Това било повече, отколкото загубите в Кримската, Бурската и Корейската война, взети заедно. Немците загубили 8200 души.

Следващата сутрин атаката продължила. Но този път участвали само 3 дивизии. Битката приключила през ноември 1916 г. Британците и канадците изгубили 420 000 души, а французите — около 200 000 души, докато немските жертви били приблизително 680 000 души. Никой не направил пробив. Единствено фронтовата линия се придвижила шест мили навътре по дългия двадесет мили немски фронт. Немската защита била по-силна от всякога.

Битката при Сома била загубена, преди да започне. За решителна победа се изисквало голямо количество и всякакви армейски сили. Задачата при река Сома била невъзможна, защото битката зависела от ефективността на артилерийския огън. Когато бомбардировката не унищожила вражеската телена мрежа и дълбоките окопи, немците имали време да разположат допълнителни войски на предните си линии, преди британците да ги приближат. Единственият шанс за атакуващите била изненадата, въпреки че се придвижвали по светло, с пълно бойно снаряжение и със скорост от две мили в час. Често те оставали незащитени от огневия артилерийски вал.

„Стратегически, — писал А. Дж. П. Тейлър, — битката при река Сома била нечувано поражение. Доброволците останали без ентусиазъм. Те загубили вяра в каузата, в командирите си и във всичко, освен в бойните си другари. Войната била кауза без цел. Тя се водела заради самата себе си и се превърнала в състезание за издръжливост.“

Щурмът в Диеп

Щурмът в Диеп, на 19 август 1942 г., бил най-скъпата операция по времето на Втората световна война. От 5000 канадски и британски войници, седемдесет процента били убити, ранени или пленени. Те били изпратени на „невъзможна мисия“.

Отначало атаката трябвало да отслаби натиска върху Русия. През септември 1941 г., след нахлуването на Германия в Русия, лорд Бийвърбрук, министърът на самолетното и летищно производство, увещавал Чърчил или да открият втори фронт на полуостров Шербург, или да предприемат щурм, за да покажат на Сталин добронамереното отношение на Англия към Русия. След месец Чърчил назначил лорд Маунтбатън, енергичен, но некадърен морски офицер и братовчед на краля, за съветник по съвместните действия.

Задачата на Маунтбатън била: да изтощава врага с нападенията си и да подготви нахлуването в Европа. Тези атаки щели да убедят и скептичните американци за решителността на Англия да участва в битките. Изглежда, нямало значение, че четиридесет и една годишният Маунтбатън бил напълно некомпетентен за тази работа.

„Изглежда, нито Бийвърбрук, нито Чърчил осъзнавали, че Маунтбатън би могъл да нанесе огромна вреда на поста, за който той бил крайно необучен“, написал историкът Браян Лоринг Вила за щурма в Диеп.

През януари 1942 г. щабът на Маунтбатън изготвил програма за тази задача. Тя включвала нападения в Остенд и Свети Назар през март; в Байон — през април; през май — в окупираният от немците Алдерни; през юни и юли — в Диеп; и най-накрая атака срещу немския щаб в Париж — през август.

„Диеп беше избран, — според капитан Джон Хюз-Халет, главен морски плановик, — защото беше малко морско пристанище и ние решихме, че ще е интересно до го окупираме… за известно време и да се оттегляме… Изглеждаше като опит за операция от малък мащаб, като подготовка за по-голяма такава.“

Залозите се увеличили през февруари 1942 г., когато Сталин декларирал, че смята да се споразумее с Германия. Тъй като голяма част от Европейска Русия била пленена, Сталин се опитвал да стресне западните си партньори, за да отложат натиска върху него. Хитлер знаел това и наредил всички войски от крайбрежните зони да бъдат в пълна бойна готовност.

Инстинктът му не го подвел. Изпадналият в паника Чърчил, помолил военните си съветници да подготвят „жертвоготовна“ операция във Франция, за да задържат Русия във войната. Докато повечето съветници предложили временни плацдарми или щурмове, Маунтбатън възкресил идеята на Бийвърбрук да се завладее полуостров Шербург. Впечатлен от дързостта му, Чърчил го назначил за постоянен член на комитета на началник-щабовете с ранг на вицеадмирал.

Както се очаквало, Шербургската експедиция била обявена за непрактична, особено след отмяната на повечето от атаките. Но пред Чърчил стоял въпросът за пропаганден удар, който да удовлетвори Русия. Маунтбатън предложил да се предприеме най-амбициозната от всички атаки: мощният щурм в Диеп.

Това обаче бил неправилен избор. Само на 70 мили от Нюхевън, градът бил в тясно дефиле между високи варовикови скали. Входът към пристанището бил в крайната източна част на крайморския булевард; останалата част гледала към каменист бряг, който разделял широкия кей от морето. За да го защитават, немците укрепили двуетажното казино, на западния край на кея, изградили гнезда за картечниците си пред къщите и построили бункери от двата края. Заедно с оръдията, разположени в пещерите на двата носа, тези позиции осигурявали възможност за обстрелването на целия бряг. Допълнителната защита се осигурявала от кордон полеви батареи, две мили навътре, и две въоръжени батареи, по скалите от двете страни на пристанището.

Позиционирана била и немска пехотна дивизия, южно от града. В него били разположени два батальона с 1500 войници пехотинци, докато останалите пехотни батальони охранявали батареите на скалите. Зад града се намирали велосипедните резерви, а елитната немска бригада от армията (СС) на Адолф Хитлер била съвсем наблизо. Навътре в Амиен били разположени ветераните от 10-та танкова дивизия, завърнали се от източния фронт.

Макар че нямало изглед за успех, Маунтбатън се тревожел повече от пасивността. Той винаги можел да обвини за неуспеха си правителството или войските. Но ако лятото преминело без нито една операция, щели да обвиняват само него. „Той трябвало да избира, — писал Лоринг Вила, — дали да отмени щурма и да се провали в очите на другите или да подготви щурма, който вече бил рискован.“ Поради егоистични причини той избрал второто.

Планът за нападение срещу Диеп претърпял много промени. Отначало приели съвместните действия да започнат по фланговете. Парашутистите трябвало да разбият бреговите батареи, а пехотинците трябвало да се присъединят към тях. По-късно решили, че тези атаки не са достатъчно силни за превземането на града, затова било добавено и фронтално нападение. Но това създало други проблеми: толкова едновременни атаки щели да предизвикат голям проблем с трафика. Стигнало се до помирение: атаките по фланговете от батареите на скалите да се проведат преди фронталното нападение. Обаче фронталното нападение губело елемента си на изненада.

Още по-голям удар бил нанесен в началото на юли, когато била отменена предварителната бомбардировка. Генерал-лейтенант Бърнард Монтгомъри и останалите командири решили това със съмнителния мотив, че така щяло да се улесни движението на танковете, които щели да акостират.

Планирана отначало за юни, атаката била отложена, след като двете неуспешни репетиции, проведени на Дорсетския бряг, подчертали трудността в синхронизирането на множеството отделни акции. След това лошото време не позволило атаката да се проведе през юли. Но този път мъжете били напълно инструктирани и фактически натоварени на корабите. Страхувайки се от риск за сигурността, Маунтбатън препоръчал атаката да се отмени окончателно. Това препоръчал и командващият морските сили. И двамата набързо били извадени вън от отговорност.

Щабът на Маунтбатън се опитал да замаскира намерението си, нападайки няколко южни пристанища. Но тази акция увеличила опасността при управлението на корабите в свободния от мини канал. Освен това морето било пренаселено с кораби. Синхронизирането на акостирането се превръщало в непосилна задача. Проблемът с придвижването в морето се изострил от смяната на въздухоплавателните сили с морски десантни отряди за изблъскването на фланговите батареи.

Изборът на 2-ра канадската дивизия за изпълнението на основната задача също бил несполучлив. Съставена от доброволци, тя била в Англия до декември 1940 г., без да участва в акции. Тази дълга скука довела до нисък боен дух и лоша дисциплина. Поради това 70 офицери и 3200 души от различни рангове били изправени пред военен съд по различни обвинения. След жесток побой в една от кръчмите изменникът Уилям Джойс, познат като „лорд Хъм-Хъм“, посъветвал британските слушатели в радиопредаване от Берлин следното: „Ако наистина искате да плените Берлин, дайте на всеки канадски войник по един мотор и по една бутилка уиски, след това обявете Берлин за забранена зона и канадците ще бъдат там до четиридесет и осем часа.“

На 31 юли съвместното командване издало заповед за щурм под кодовото название „Операция Джубили“, въпреки че тя не била разрешена от комитета на началник-щабовете. Крайният план бил следният: 3-ти и 4-ти десантни отряди щели да се приземят сутринта на бреговете близо до Берневал и Варенгвил, на три мили от двете страни на Диеп, и щели да нанесат удар срещу двете батареи, разположени на скалите. Същевременно пехотни батальони щели да атакуват по фланговете от бреговете Пуйс и Первил, намиращи се съответно на една миля източно и две мили западно от града. По-късно останалата военна сила от три пехотни батальона, танков полк и морската военна част щели да атакуват града фронтално. Разгръщайки танковете до летището в Аркес, четири мили южно от града, пехотата щяла да се оттегли.

Огромна военна флота от морски съдове, с 5000 канадци и 800 бойци от морските десантни отряди, напуснала пристанището на 18 август. На следващия ден в един часа Хюз-Халет, морския главнокомандващ, получил съобщение, че германски конвои охранявали Диеп. Той не отменил операцията, защото бил член от щаба на Маунтбатън и един от съставителите на плана.

Мъжете от 3-ти отряд понесли последствията от това решение. В четири сутринта техният десантен екипаж „Еврика“, от 23 десантни кораба се натъкнал на немския конвой. „Преминаването през минното поле, прочистено от флотата, беше спокойно, докато не приближихме до френския бряг“, написал един свързочник.

„Моят втори свързочник Х. Х. Люис и аз бяхме по малка нужда зад борда, когато това се случи. Бяхме обградени от въоръжени траулери…, които ескортираха немския конвой в Диеп… Нашата флотилия беше разпръсната на широка площ, зазоряваше се и от брега срещу нас се спусна тежка огнена завеса. Врагът беше вдигнат по тревога и ние се превърнахме в удобна мишена.“

Само седем кораба се спасили в неравната битка и ускорили хода си. Шест от тях свалили сто души на Жълтия първи бряг, близо до Берневал, но немците били в бойна готовност и бойците даже не доближили до батареята. Само един от тях оцелял. Останалите били убити, ранени или пленени. Други бойни кораби, на чийто борд се намирали майор Питър Янг и 18 души, акостирали безпрепятствено на Жълтия втори бряг, близо до Белвил. Те въвлекли в битката защитаващите батареите и извадили оръдията от строя за два часа. Само липсата на амуниции ги накарала да спрат огъня и да се върнат при десантните кораби. Жертви нямало.

На запад при Пуйс атаката на Канадския пехотен полк и „Черните стражи“ също завършила катастрофално. Акостирайки петнадесет минути по-късно и осем минути след като немците вече били вдигнати в бойна тревога, те били напълно разбити на брега от картечния огън на само 60 защитници. Стрелбата била толкова силна, че десантните кораби се върнали обратно с войниците на борда. От 600 души, слезли на брега, само шестима се спасили.

Другата флангова атака при Первил била успешна. Понеже немците ги усетили много късно, войниците от Саскачеванския полк акостирали относително необезпокоявани, но попаднали под жесток обстрел, като пресичали река Ски. След като я пресекли, те продължили напред, но след 2000 ярда жестока съпротива ги отблъснала назад. Събирайки се с Камеронският батальон, те се били, докато им свършили амунициите. Саскачеванският полк загубил 517 души, а Камеронският батальон — 346 души.

На запад при Варенгвил 4-ти отряд постигнал най-значителния успех този ден. Половината отряд, командван от майор Дерек Милс-Робърт, акостирал навреме на брега под Поан д’Айи, за да изкачи тясното дере, да приближи града и да осигури прикритие за нападащата военна част, командвана от полковник Лорд Ловат. Той трябвало да обезвреди намиращата се там батарея. Но след акостирането на първата група батареята открила огън по корабите, недалече от брега. Милс-Робърт атакувал веднага с наличната си бойна част, тъй като знаел, че военната част на Ловат няма да се съвземе скоро.

Когато пристигнала втората военна част, за да атакува, хората на Милс-Робърт се биели вече срещу батареята с пушки, оръдия, леки картечници и минохвъргачки. Двама офицери били убити, а много ранени при първия щурм, но атаката продължила под командването на капитан Пат Портеос, който атакувал на нож през телената мрежа към последната цел, преди да го прострелят в бедрата. За храбростта си бил награден с Кръста Виктория. Пленявайки батареята, с цената на 12 убити, 4-ти отряд се върнал на брега и отплавал.

Най-голямата катастрофа този ден била фронталната атака срещу Диеп. Тя започнала добре, тъй като двата канадски батальона пристигнали навреме и изненадали немците с въздушния си щурм. Но подкреплението по въздух и вода било недостатъчно и немците се окопитили. Когато първият десантен самолет изхвърлил бойците от борда си, защитниците открили огън с картечници, минохвъргачки и артилерия. Покосени от огъня, оживелите избягали зад ниската морска дига, отделяща каменистия бряг от кея.

Фатално се оказало и закъснението на двадесет и седемте танка на Чърчил от Калгарския пехотен полк и 2-ра дивизия. Неспособни да преминат през морския чакъл, те станали лесна мишена за огъня и не можели да се измъкнат на брега. Единадесетте танка, преодолели морската дига, били разбити на кея от скрити оръдия, разположени на двата изхода от брега. Няколко армейски части се придвижили към брега, но не постигнали нищо и накрая били пленени или убити.

За да подкрепи атаката в източната половина на брега, генерал „Хъм“ Робъртс, дивизионният командир, изпратил стрелковия полк „Монреал“. За съжаление той акостирал на погрешно място и бил „закован“ на място, заедно с останалите войски, акостирали там преди него. Брегът се превърнал в смъртоносен капан, обстрелван от картечни изстрели, летящи снаряди и чакъл. Смъртта дебнела навсякъде.

Но командирите още не приемали поражението. Сутринта, в отчаян опит, Робъртс наредил на „А“ отряд от флота да акостира на брега. Понеже се приближавали през димна завеса, били посрещнати от убийствен огън. Техният командир, полковник Пиктън Филипс, решил да спре операцията, но бил убит, докато махал на десантния кораб да се върне обратно. Въпреки че успял да се спаси, „А“ отрядът понесъл жестоки жертви.

След половин час била наредена повсеместна евакуация. Но това било невъзможно под такъв жесток обстрел и повечето се предали.

Списъкът на жертвите бил зашеметяващ. От 4000 канадци, които акостирали, 800 били убити, а 1900 заловени в плен; 466 души от морските сили били изгубени, без да се броят десантните кораби и танкове. Освен това 105 войници от военновъздушни сили били убити в най-мащабната въздушна битка през войната. Немските жертви били само 600 души.

Маунтбатън приписал катастрофата на лошия късмет: първо, войниците се натъкнали на патрулиращ немски конвой и второ „некадърният“ генерал Робъртс „не следваше моя план, а настояваше за фронтална атака срещу врага без предварителна бомбардировка“. Всъщност щабът на Маунтбатън одобрил промените, а той изпълнил мисията по този начин, без да бъде одобрена от комитета на началник-щабовете. Един биограф на Монтгомъри описал Маунтбатън като „майстор на интригите, завистта и глупостта. Като глезено дете, той си поиграл с живота на хората, което се обяснява само с една патологична амбиция“.

Лорд Бийвърбрук никога не простил на Маунтбатън за Диеп, обвинявайки го на едно парти, че „е убил хиляди негови земляци“. Лорд Ловат също не се съмнявал кой бил отговорен за катастрофата. „Само един тъп командир предприема фронтална атака без подкрепление, с нетренирани войски, по светло, срещу ветерани, окопани между стомана, оградени с тел и с мини — написал той. — Това бил лош план, без шанс за успех.“

Арнхем

Операцията „Маркет-Гардън“, или опитът на военновъздушните сили на съюзниците да завземат коридор през Холандия, през река Рейн в сърцето на Германия, през септември 1944 г. винаги е била считана за рискована авантюра. Но тя е станала самоубийствена, когато се установило, че немски танкови формации се придвижили около Арнхем, там където първата британска военновъздушна дивизия трябвало да превземе големия мост над Долен Рейн.

Поредицата грешки, предхождащи тази обречена операция, започнала на 5 септември 1944 г. След превземането на Антверпен, генерал-майор Филип Робъртс, командващ 11-та бронирана дивизия, спрял, за да „се подкрепят, презаредят и починат“. Ако тогава се бил придвижил само на 18 мили на север, щял да попречи на отстъплението на 15-та немска армия от белгийския бряг. Но в този случай по-голямата част от армията на генерал фон Занген успяла да избяга, включително и две немски танкови дивизии, които се били прегрупирали около Арнхем.

Една от причините за този пропуск била, че фелдмаршал Монтгомъри, командващ 21-ва английска армия, имал други приоритети. Предния ден той телеграфирал на американския генерал Дуайт Айзенхауер, висш главнокомандващ съюзническите сили, за случилото се: „В момента ние сме на такъв етап, когато една мащабна и мощна атака към Берлин ще успее и ще прекратим войната.“

Айзенхауер не се съгласил. На 5 септември той казал на Монтгомъри, че неговата цел била да пресече Рейн на „широк фронт“ и да задуши Германия, като завладее най-важните й индустриални зони по реките Саар и Рур. Необходимо било да се отворят пристанищата за доставки за съюзническите сили в Хавър и Антверпен, преди да се атакува Германия.

Монтгомъри мислел по друг начин. След създаването на съюзническата 1-ва военновъздушна дивизия Айзенхауер увещавал своите командири да предприемат масирана парашутна атака в гръб на противника. Много от предложенията отначало били приети, но после били отхвърлени. Монтгомъри предложил да превземат Рейн, пресичайки Арнхем в Северна Холандия, на 75 мили под фронтовата линия. Тази идея била привлекателна, защото немците наскоро започнали ракетна офанзива срещу Лондон от установките си в Западна Холандия.

На 10 септември Монтгомъри разяснил подробно на Айзенхауер плана за операцията с кодово название „Маркет-Гардън“. Той обяснил, че немците ги очаквали да минат през Рейн към Рур. Следователно щели да ги изненадат, като използват пътя през северната „задна врата“, тоест, през Холандия. Три и половина военновъздушни дивизии щели последователно да пресекат реките и да открият коридор за танковете, следвани от пехотата. Щом прекосели Рейн в Арнхем, войските на Монтгомъри щели да тръгнат на изток, да обходят по фланговете линията Зигфрид и да влязат в Рур.

Впечатлен, Айзенхауер дал одобрението си и казал, че операцията трябвало да се проведе възможно най-бързо. Но той наблегнал и на факта акцията да се „ограничи“ и „да приключи след разширението на фронта им към Рейн и Рур“.

Щом приключила срещата, Монтгомъри разговарял с генерал-лейтенант Браунинг, главен представител на I-ва военновъздушна армия, а също и главнокомандващ британския военновъздушен корпус, от който били изтеглени две от участващите в операцията дивизии. Монтгомъри му казал, че неговите парашутисти и делтапланеристи трябвало да осигурят неприкосновеността на петте големи бригади при пресичането им през реките Маас, Ваал и Долен Рейн на 64 мили между холандската граница и Арнхем.

Браунинг попитал Монтгомъри: „За колко време бронираните сили ще пристигнат при нас?“

„Два дни“, отговорил Монтгомъри.

„Ние можем да издържим четири дни — казал Браунинг и добавил: — Но аз считам, че си позволяваме твърде много, стигайки до моста.“

Браунинг не бил единственият офицер, който се притеснявал. Генерал Дъмпси, командващ II-ра армия, получил няколко доклада от холандската съпротива за увеличаващото се немско присъствие между Айндховен и Антверпен. В един доклад се съобщавало, че „разбитите танкови дивизии били изпратени в Холандия да се възстановят“. Дъмпси изпратил тези новини до Браунинг. Но Монтгомъри бил скептично настроен по отношение на тези холандски доклади и информацията не била включена в разузнавателните сводки.

Щабът на I-ва военновъздушна армия бил притеснен, че Монтгомъри им дал само седем дни за подготовка на атаката. Първоначалните въздушни операции били с по-малък мащаб, но отнемали месеци за подготовка.

Крайният план бил „Крещящите орли“ на 101-ва американска военновъздушна дивизия да завземат територия от 15 мили, там където се пресичали каналът и реката между Айндховен и Вегел, докато през това време на север 82-ра американска военновъздушна дивизия щяла да завземе територия от десет мили от Грейв до Неймеген, която включвала и мостовете над реките Маас и Ваал. Основната цел — огромният стоманен мост над Долен Рейн в Арнхем, трябвало да бъде превзета от генерал-майор „Рой“ Уркухарт^[2] и неговата 1-ва военновъздушна дивизия, като тяхно подкрепление били генерал-майор Станислав Сосабовски и неговата 1-ва полска парашутна бригада. Когато се откриел въздушен коридор, 52-ра пехотна дивизия щяла да се придвижи в подкрепление. Общо 35-хилядна военновъздушна войска била включена в операцията. Но поради недостиг на самолети били необходими три дни, за да се транспортират хората и снаряжението им. Но и тогава, без подкрепата на танковете или тежката артилерия, те щели да бъдат безкрайно уязвими при една контраатака.

Не всичко можело да се предвиди: немските подкрепления можело да пристигнат по-рано от очакваното; противовъздушният огън можел да предизвика ужасни жертви; есенното време можело да провали операцията; мостовете можело да бъдат взривени; коридорът, по който трябвало да се придвижи бронираното подкрепление, можел да бъде отрязан. При един от тези фактори операцията била обречена на провал.

Но никой не бил притеснен за тази операция повече, отколкото шефът на разузнаването на Браунинг, майор Браун Ъркърт (няма връзка с генерал Ъркърт). Той бил „честно казано ужасѐн“ от плана „Маркет-Гардън“, защото неговата слабост, изглежда се превръщала в предположението „немците да не окажат ефективна съпротива“ и той постоянно повтарял възраженията си „на всеки, който искал да го слуша“. Цялата същност на тази схема се основавала според него на „невероятната теория, че веднага след като мостовете бъдели пленени, 30-ти танков корпус щял да премине през този противно тесен коридор (който бил малко по-голям от обикновен път и не позволявал маневриране) и щял да влезе в Германия, като младоженка в църква. Аз просто не повярвах, че немците ще се обърнат и ще се предадат.“

Убеден от докладите на Дъмпси, че имало танкове на територията на Арнхем, той настоял за подробно разузнаване от хора със специални камери. На 15 септември, Ъркърт получил пет снимки, които показвали присъствието на немски бронирани сили. „Това беше последната капка, която преля чашата — спомня си той. — На снимките ясно виждах танкове.“

Той ги показал на Браунинг. След като ги проучил, Браунинг отбелязал: „Нямаше да се тревожа за тези снимки на твое място — след това заявил за танковете: — Може би те не вършат работа във всеки случай.“

Отчаян, Ъркърт отбелязал, че „полезни или не, те си остават танкове и имат оръдия“. Той бил освободен и после посетен от медицински сътрудник. Ъркърт си спомня: „Казаха ми, че съм изтощен и ми е необходима почивка, затова да си отивам вкъщи. Бях станал трън в окото на щаба и ме свалиха от сцената преди операцията.“

Същия ден Айзенхауер бил информиран от шефа на щаба си, генерал-лейтенант Уолтър Бедел Смит, че холандската съпротива е идентифицирала 9-та и 10-та немски танкови дивизии, разположени в Арнхем. Към предложението на Смит 1-ва военновъздушна дивизия да бъде подкрепена от още една дивизия, Айзенхауер отговорил: „Не мога да кажа на Монти как да си разположи войските.“ Нито пък щял да „отмени операцията, още повече, че дал на Монти зелена светлина“.

Все пак разрешил на Смит да изкаже на Монтгомъри своите опасения. Пристигайки в Лийкен със самолет, той открил фелдмаршала в опърничаво настроение. „Монти считаше, че най-големите трудности щяха да се появят в резултат на неравния терен, а не на немците — спомня си Смит. — Той не се притесняваше от техните бронирани сили. Смяташе, че планът «Маркет-Гардън» щял да се осъществи, както бил замислен.“

Прекалената му увереност се дължала на обратния завой в сведенията, получени от разузнаването на II-ра армия. На 16 септември, след като забелязали „разбити немски танкове“ в Холандия, те описали района Маркет-Гардън като „слаб и деморализиран, който щял да се срути при една решителна въздушна атака“.

Полковник Тони Таскер, шеф на разузнаването на 1-ва военновъздушна армия, се съгласил с това. Въпреки предупрежденията от висшия щаб на съюзническия експедиционен корпус, че две силни танкови дивизии „били докладвани да потеглят към Арнхем“, Таскер заключил, че нямало доказателство, че в този район съществували „повече от известните им немски противовъздушни артилерии“.

Не само танковете били пренебрегнати от разузнаването. Било докладвано и за атака на други военни формации от армията на Фон Занген към района на британците. Въпреки че забелязали увеличението в числеността им, разузнавачите окачествили новопристигналите немски части като „не в състояние да се съпротивляват срещу по-решителна атака“.

Генерал Ъркърт пък, командир на 1-ва военновъздушна дивизия, срещнал трудности при избирането на място за приземяване. Идеално било хората му да се приземят с парашутите и безмоторните си самолети близо до моста в Арнхем, на двата бряга на реката. Но докато северният бряг бил вече построен, другият бил прекалено стръмен за парашутисти и делтапланеристите. Освен това, според докладите на бомбардировачите, се установило увеличение на противовъздушната защита близо до Арнхем, затова пилотите не искали да се приземяват до моста. Вземайки предвид всичко това, Ъркърт предложил пет места за приземяване в степта и пасищата на запад и северозапад от Арнхем. Тези места обаче били на осем мили от пътния мост. „За да превзема моста през първия ден — си спомня той, — силата ми беше намалена до една парашутна бригада.“

Неговият план бил две бригади да се приземят на мястото в деня на атаката. 1-ва въздухоплавателна бригада, командвана от бригадир П. Х. У. Хикс (с безмоторни самолети) щяла да остане и да охранява зоната на парашутния десант. Другата бригада, командвана от бригадир Джералд Латбъри, щяла да се спусне към Арнхем, за да обгради прилежащите към него път, железопътно трасе и понтонни мостове. Авангардът щял да бъде моторизираният разузнавателен ескадрон, командван от майор Фреди Гоф, състоящ се от 275 мъже, оборудвани с джипове и мотоциклети. Тяхната задача била да завземат и охраняват пътния мост, докато пристигне цялата бригада.

Четвъртата парашутна бригада, командвана от бригадир Джон Хакет, щяла да пристигне на следващия ден, следвана от 1-ва полска парашутна бригада на Сосабовски на по-следващия ден. Предвиждайки, че дотогава мостът щял да бъде превзет, а фланговите батареи — неутрализирани, Ъркърт организирал поляците да се приземят до селцето Елдън, на другия бряг на реката, една миля южно от кръстопътя в Арнхем.

Той смятал, че разполагал с „логична операция и добър план“. Сосабовски, петдесет и две годишен бивш професор в Полската военна академия, не бил така уверен в успеха на плана. Още като чул за намерението да се превземе Арнхем, той казал на Браунинг, че „тази мисия не може да успее“. Когато го попитали защо, той отвърнал: „Ще бъде самоубийство със силите, с които разполагаме.“

Когато Ъркърт, добър пехотен офицер, но без военновъздушен опит, информирал висшите си офицери, че на 12 септември дивизията щяла да бъде спусната „на шест мили от целта“, Сосабовски бил ужасѐн. За да достигнат моста, войниците трябвало да извършат „пет часов поход, така че къде е елементът на изненадата? Дори всеки тъп германец щял да е наясно с нашите планове.“

Той бил недоволен, че частта от бригадата му с тежкото снаряжение и амуниции щяла да влезе по-рано с безмоторни самолети в северната десантна зона, докато войската му щяла да се приземи на срещуположния бряг. Какво щяло да стане, ако тогава мостът още не бил превзет? Но той не изказал гласно съмненията си. „Спомням си, че Ъркърт питаше дали има въпроси и никой не се обади — написал той. — Всички седяха отегчени с кръстосани крака. Исках да кажа нещо за плана, но не можах. Бях неизвестен. Кой щеше да ме чуе?“

Бригадният генерал Джеймс Гавин, командващ 82-ра американска бригада, бил изненадан, когато научил за избора на Ъркърт на десантни зони. Той възкликнал: „Господи, той не може да мисли така!“ Мнението му било, че е „за предпочитане да дадеш десет процента жертви на десант до моста, отколкото да се приземиш на далечни десантни зони“. Въпреки това той не казал нищо, защото предполагал, че англичаните знаят какво правят. Грешал много.

Сутринта на 17 септември тръгнали първите от двете хиляди самолети, безмоторни самолети и платформи, превозващи на борда си 20 000 души, 511 моторни превозни средства, 330 артилерийски части и 590 тона снаряжение от 24 летища в Южна Англия. Преди тях, призори, тръгнали 1400 съюзнически бомбардировачи за германските позиции в района на плана „Маркет-Гардън“. Тези огромни военни формации бил ескортирани от близо 1500 бойни самолети-изтребители и малки бомбардировачи. В три колони, огромна военна флота се придвижвала към Холандия. Това била най-голямата въздушна операция в историята.

Въпреки големия брой повреди 5200 души на 1-ва военновъздушна бригада се приземили около обяд. Но 36 от безмоторните самолети не успели да пристигнат, освен това липсвало едно от транспортните съоръжения, пренасящи оборудването на разузнавателния ескадрон на майор Гоф. Затова той тръгнал към пътния мост само с три войски, а останалите го следвали пеша. Обиколили Арнхем от три посоки и три парашутни батальона от 1-ва парашутна бригада на Латбъри. 2-ри и 3-ти парашутни батальони трябвало да подкрепят Гоф при моста. Полковник-лейтенант Дейвид Добс и неговият 1-ви батальон трябвало да превземат високите планински части, северно от града.

Следобед генерал-лейтенант Вилхелм Битрих, командващ 2-ра немска СС танкова дивизия, получил съобщение, че военновъздушни войски нападали Арнхем и Неймеген. Предполагайки, че искат да завладеят пътните мостове в двата града, той веднага наредил да се плени района на Арнхем. „Необходимо е светкавично действие — казал той на командващия 9-та танкова дивизия — превземането на моста в Арнхем е жизненоважно.“ След това наредил на 10-та СС танкова дивизия да се придвижи към Неймеген и „да завземе мостовете в града“.

Фатално за успеха на 1-ва военновъздушна дивизия било, че радиовръзката им прекъсвала. Отказали да работят и двата мощни радиоприемника, по които трябвало да се призоват самолетите-изтребители за подкрепа. При бързата подготовка за операцията честотите не били правилно настроени. И когато битката започнала, Ъркърт бил лишен от въздушно подкрепление и от връзка, както с щаба на Браунинг, така и със своите предни войски.

Междувременно, щом 30-ти танков корпус започнал придвижването си към Холандия, той бил обсипан с противотанков огън и 9 танка били извадени от строя. Пътят бил блокиран и отстъплението пресечено, преди да започне. Само след изстрелването на ракетите „Тайфун“ от изтребителите, пехотата прочистила немските позиции, а булдозерите изтласкали от пътя горящите танкове. Колоната продължила пътя си. Но немската съпротива била постоянна и се очаквало за няколко часа да покрие 13 мили до Айндховен. В това време 30-ти танков корпус се придвижил само на седем мили до Валкенсваард до падането на нощта.

Още по-лошо — като разравяли останките на един от падналите безмоторни самолети до Вют, в централна Холандия, немците открили куфарче, с операционния план „Маркет-Гардън“. До вечерта фелдмаршал Валтер Модел, командващ армейска група Б, знаел всичко за: имената на военните формации; набелязаните цели на мостовете; разположението на десантните зони и зоните за приземяване; периодите на снабдяване с амуниции и други продукти. Въпреки че не бил напълно убеден, че планът е действителен, Модел все пак променил местата на противовъздушните отбрани, преди да започне въздушният десант.

В Арнхем Гоф и 1-ви и 3-ти парашутни батальони попаднали на немски танкови части, преди да изминат и две мили. Вече всичко зависело от Фрост и неговия 2-ри парашутен батальон, който трябвало да се придвижи по най-южния път към пътния мост. Той също бил възпрепятстван, но до вечерта успял да окупира северния край на моста. За съжаление превземането на южния край на моста било провалено от немски танкови гренадири, пристигнали там половин час по-рано. Тази нощ били направени още два опита да се превземе другата страна на моста. И двата били отблъснати. Призори пристигнали войниците от двата липсващи парашутни батальона, заедно с щаба на бригадата и Гоф с част от своя разузнавателен ескадрон. Така силите на Фрост се увеличили до 600–700 души. Но въпреки всичко той бил отделен от останалата дивизия, а немските бронирани сили били на път.

Вторият ден от битката, 18 септември, бил катастрофален за англичаните. За да разбере какво става с предните му войски, Ъркърт прекарал първата нощ с бригаден командир Латбъри и 3-ти парашутен батальон в Остербек, в западните околности на града. На следващата сутрин, щом батальонът продължил към моста, той бил нападнат от 9-та немска танкова дивизия и Латбъри бил ранен. Ъркърт и още двама офицери трябвало да се крият през целия ден и нощта на един тавански етаж. Междувременно Фрост отчаяно се биел срещу немските атаки от север, изток и юг. При последната атака от 9-та танкова дивизия, всичките бронирани коли и камионетки, участващи в битката, били разрушени.

4-та парашутна бригада на Хакет, която трябвало да пристигне сутринта, била забавена от мъглата и се приземила чак следобед, а дотогава само един батальон се опитал да направи пробив към Фрост на моста. Проблемът се дължал донякъде на объркването кой бил начело на командването. Ъркърт наредил да се изпълняват неговите заповеди или тези на Латбъри. Ако не можели да командват, тогава командването поемал Хикс. Но Хикс, макар и по-възрастен, бил по-младши от Хакет като бригадир, и Хакет не останал очарован от развоя на събитията. Накрая двата батальона от бригадата на Хакет не влезли в битката при моста до сутринта на 19 септември. Дотогава Ъркърт вече се присъединил към дивизионния си щаб.

Първото нещо било да изпрати сигнал, променящ мястото за приземяване на полската парашутна бригада и зоната за снабдяване. Но съобщението пристигнало късно: повечето доставки били пресечени от немците; част от безмоторните самолети на бригадата на Сосабовски били ударени при приземяването в Устърбрийк на 19 септември. Полските парашутисти били задържани и два дни не могли да излетят поради гъстата мъгла.

Не всичко щяло да се загуби, ако танковете на 30-ти корпус успели да пристигнат в Арнхем за две денонощия. Но немската съпротива и взривяването на моста над канала Вилхелмина при река Сома забавило тяхното придвижване. Сутринта на 19 септември те пристигнали в околностите на Неймеген, за да открият, че 10-та немска танкова дивизия контролирала пътния мост. Този следобед съвместната атака на Дивизията на бронираните стражи и 82-ра военновъздушна дивизия била отблъсната с цената на огромни загуби.

На следващата сутрин, без надеждата за пробив до мостовете в Арнхем, Ъркърт наредил на останалите си сили да се съберат около хотел „Хартенщайн“ в Остербек, близо до реката. До падането на нощта те оформили площ с периметър 2000 ярда в дълбочина и 1000 ярда широк. „Това беше, — написал един офицер, — идеалната позиция за военновъздушните сили, тесните пътища и високите дебели дървета, трудни за защита от ограничения брой оцелели хора.“

Междувременно на моста героичната защита на 2-ри батальон била към края си. Фрост бил уцелен в крака от минохвъргачна бомба и заедно с другите ранени бил евакуиран през нощта по време на атаката. Гоф поел командването, но стопяващият се отряд бил обграден на 21 септември. Повече от половината защитници на моста били убити или ранени, а оживелите попаднали в плен. Те водили битката три дни и четири нощи.

В епична атака предната вечер 82-ра военновъздушна дивизия и танковете на Дивизията на бронираните стражи на 30-ти корпус превзели пътния мост над река Ваал в Неймеген (жп мостът също бил превзет). Но вместо да продължи напред, при бъркотията сред 10-та немска танкова дивизия и открития път към Арнхем, предните танкове получили заповед да спрат, докато пристигне пехотата. Докато пехотата дойде на следващата сутрин, немците пак превзели моста в Арнхем, като изпратили подкрепления и формирали защитна линия при Елст, четири мили на юг.

Следобед на 21 септември се приземили парашутистите от полската бригада на юг от Долен Рейн, срещу щаба на Ъркърт. Но фериботите не работели и те заели защитни позиции близо до Дриел. През нощта те няколко пъти се опитали да пресекат реката, да стигнат до моста, но успели само 250 от тях, другите загинали.

В неделя на 24 септември предните части на 30-ти танков корпус се съединили със силите на Сосабовски в Дриел. Но дотогава останките от армията на Ъркърт били на ръба на силите си. Под постоянен обстрел и огън от минохвъргачки, отслабени от атаките на пехотата, танковете и пушките, териториите, окупирани от тях все повече се изплъзвали от ръцете им. Същия ден немците се съгласили да прекратят огъня, за да се евакуират ранените в болниците в Арнхем. За тези, които останали, мирисът на разлагащите се трупове, немитите тела и отходните места бил непоносим.

Хорокс, командирът на 30-ти корпус, още се надявал да подкрепи войските при предмостието и се опитал да пресече реката надолу по течението. Но от щаба си генерал Дъмпси му наредил: „Махни ги оттам.“

Тази нощ, за да изтегли 4-ти дорсетширски пехотен полк, било наредено да се пресече реката. Много хора били отнесени от водата, други се удавили и само неколцина се добрали живи до отсрещния бряг.

През нощта на 25 септември, оставяйки ранените войници на докторите и свещениците, под прикритието на артилерийския огън, Ъркърт заедно с войската си пресякъл на другия бряг. От 10 000 души на северния бряг, оцелели едва 1740 офицери от 1-ва военновъздушна бригада, 422-ма пилоти на безмоторни самолети и 160 души от 1-ва полска парашутна бригада. Заедно с тях се спасили и седемдесет и пет дорсетски бойци, като така оцелелите ставали общо 2398. Резултатите били: 1200 убити, 6370 безследно изчезнали, ранени или пленени. В същото време немците дали общо 3300 жертви, от които 1100 убити.

Операцията „Маркет-Гардън“ била амбициозна авантюра, обречена предварително на провал, заради грешките още при планирането й. Не по-малка грешка бил изборът на места за приземяване, толкова далече от главната цел в Арнхем, както и предположението, че една бронирана сила може да се придвижи на 64 мили във вражеска територия за две денонощия. Но това, което правело катастрофата неизбежна, било, че разузнаването отхвърляло истината, че на мястото на акцията, били разположени вражески танкове.

„Взе да ми се струва, — написал един парашутист по време на битката, 9 че генералите ни въвлякоха в нещо, което въобще не разбираха.“

Браво Ту Зиро

На 22 януари 1991 г., по време на войната в Залива, патрул от осем мъже от армейските САС (Специалните американски сили^[3]), с кодово название „Браво Ту Зиро“, бил изпратен зад линията на вражеския фронт в Западен Ирак. Подвигът на един редник влязъл във фолклора на Специалните сили. Но като цяло операцията била неуспешна и обречена на провал поради ред причини: некадърно разузнаване; недостатъчно оборудване и цяла поредица човешки слабости и грешки.

Войната започнала на 2 август 1990 г., когато иракските войски и танкове нападнали съседен Кувейт. За няколко седмици, Съветът за сигурност на ООН заклеймил агресията и в Саудитска Арабия се формирала мощна коалиционна сила от западни и арабски военни части. Тяхната цел била да освободят Кувейт и неговите нефтени полета.

Отначало само двата ескадрона А и Д на САС били изпратени в Средния Изток да подготвят операцията. После, в началото на януари, преди въздушната коалиционна офанзива срещу Ирак, към тях се присъединил и половината от ескадрон Б. Между новите войници бил и 28-годишният ефрейтор Крис Райън, който бил обучаван като младеж в териториалните ескадрони на САС. Преди да напусне редиците на САС в Херефорд, той попитал своя сержант дали може да вземе със себе си и няколко зимни принадлежности за планинско катерене.

„Не, — бил безцеремонният отговор, — ти отиваш в тъпата пустиня, глупако! Там няма да ти е студено!“

Невежият цветнокож сержант даже не подозирал колко сурова е иракската зима.

Понеже пристигнали последни, на войниците от ескадрон Б били раздадени остатъците от снаряжението, след като мъжете от ескадроните А и Д избрали за себе си моторни превозни средства, военни принадлежности, пушки и оръжия, комуникационни системи и най-различни специализирани материали. Сериозността на ситуацията още не била осъзната, докато не започнали тренировките в пустинята на Саудитска Арабия. Амунициите не достигали и обучението как да се реагира на вражески капан, което трябвало да се провежда безброй пъти, докато бъде усвоено, било сведено до един път на човек. „Нищо не достигаше — спомня си Райън. — Даже нормалните пустинни камионетки.“

Вместо конструираните за целта „Пинкис“ или машини Ландроувър с дълга каросерия, върху които можело да се натоварят тежки картечници и противотанкови ракети, те разполагали с „Динкис“, версия на джиповете с къса каросерия, без място за оръжията и предпазни колани. Щом джиповете пристигнали, ги изкарали на пробна обиколка из пустинята, за да практикуват обучението с вражеските капани. Получило се пълно фиаско. „Ландроувърите“ затъвали в пясъка, картечниците не стреляли точно, а мъжете изскачали от джиповете, докато шофьорите спирали рязко, за да направят обратен завой на място.

„Смеехме се през цялото време — спомня си Райън. — Но в себе си ние бяхме обезпокоени какво може да се случи, ако ни изпратеха на истинска бойна акция с тези коли… Всъщност се опитвахме да се справим с неподходящата екипировка и оборудване, като обучението съвсем не беше на ниво.“

Още не било решено как да разположат войските на ескадрон Б, въпреки че плановиците предложили няколко лекомислени схеми. Те съдържали следните предложения: да скочат с парашути в град Кувейт, да завземат високата кула и да насочат минохвъргачките и артилерийския огън по иракските позиции; да скочат в самия Багдад, където да взривят ключовите им инсталации. Нито едно от тези предложения не било прието.

Вместо това генерал-лейтенант Питър де ла Билер, британски командир и бивш комендант на САС, успял да убеди американския генерал Норман Шварцкопф, главнокомандващият коалиционните войски, да внедри патрули на САС дълбоко във вражеската територия. Неговият план бил да се разположат ескадроните А и Д като четири мощни моторизирани патрула, които да открият местоположението и да разрушат мобилните ракетни установки за ракетите „Скъд“, които иракчаните използвали срещу Израел. Преди това обаче 3 патрула по 8 мъже всеки от ескадрон Б, наречени съответно „Браво Уан Зиро“, „Браво Ту Зиро“ и „Браво Три Зиро“, щели да проникнат между неприятелските позиции навътре в Ирак и щели да създадат наблюдателни постове, за да се осигури по-надеждно разузнаване.

„Браво Ту Зиро“ трябвало да се разположи близо до главен път, познат като „основен път за доставки“ (ОПД) в Западен Ирак за две седмици. Те трябвало да прережат иракските фиброоптични комуникации и да докладват за движението на ракетите „Скъд“ по мобилните си предаватели. Но докато избирали мястото за операцията си, т.е. ОПД на 30 километра от летището от едната страна и град Банидар от другата, патрулът използвал само тактическа карта, на която били обозначени основните характеристики на района. Нямало информация от разузнаването за този район и нямало как да разберат на какво разстояние са те от градовете или военните поделения.

Задачата се затруднявала и от липсата на ефективно оборудване. „Виж — оплаквал се един войник на своя офицер, — нямаме пистолети, нямаме гранати, нямаме лични противоминни устройства. Ти чакаш да си направим противоминни устройства от кутиите с амуниции, но това е тъпо и неефективно.“

„Слушай — отвърнал му офицерът, — ние сме пред война. Ще вземеш, което можеш. Не си в Северна Ирландия, където има оръжие, каквото искаш. Трябва да импровизираш.“

Другите въпроси били дали да се ползват превозните средства. От една страна, те правели патрулите по-подвижни, но от друга, можели да създадат проблеми с прикриването им и да издадат позициите им. Другите два патрула щели да ползват джиповете „Динкис“. „Браво Ту Зиро“ решили да ползват краката си. Това обаче значело, че всеки трябва да носи още товар на гърба си. Освен нормалния товар трябвало да вземе и войнишка раница, патрондаш, колани с патрони, оръжия, допълнителни амуниции, туба с вода — общо 120 килограма на човек. За спалните чували нямало място, а и прогнозите били за хубаво време.

Вечерта на 22 януари, след един фалшив старт, патрулът бил внедрен в Ирак с нисколетящ хеликоптер „Чинук“ на два километра южно от ОПД.

Всеки бил облечен с камуфлажен костюм, в походна бойна униформа и леки ризи в пясъчен цвят. Половината от патрула били с американски автомати M16, останалите били въоръжени с леки картечници „Миними“. Всички носели и ракетни оръжия. За бягство те били снабдени с копринена карта, 20 златни лири и писмо на английски и арабски, гласящо, че този, който върне войника обратно на коалиционните войски жив, щял да получи 5000 английски лири стерлинги.

Щом се приземили, патрулът чул кучешки лай и видял сграда и водна кула на 1500 метра източно. „Това не трябваше да бъде там, но беше, — спомня си сержант Анди Макнаб, командирът на патрула. — Притесних се доколко можех да се доверя на информацията, която имахме за района. Но беше вече краят на деня. Нищо не можеше да се направи.“

Търсейки подходящо място, където да разположат екипировката и осигурят безопасността си, те стигнали до завоя на ОПД призори на другия ден. Накрая Макнаб избрал базата, под надвисналия край на едно пресъхнало блато. Но то било защитено само от двете страни. Ако някой проследял следите им до блатото, те рискували да бъдат открити. „Това никак не е хубаво“, промърморил някой.

Когато се разсъмнало, нещата изглеждали още по-зле. ОПД бил на 200 метра северно, но по-нататък, на 200 метра на северозапад били разположени иракски военни противовъздушни позиции.

„Тази гледка ни раздруса — спомня си Райън. — Да видиш тези оръдия толкова близо до себе си, бе наистина страшно… Бяхме точно във вражеските позиции.“

Сега било важно да изпратят съобщение в базата, да променят мястото на операцията или да се върнат обратно. Но когато свързочникът се опитал да използва радиото, не получил отговор. През целия ден той опитвал да се свърже, използвайки различни честоти и други антени, но не успял. Патрулът не осъзнавал, че са му дали сгрешени честоти. Обаче не последвала паника от провала на свръзката. Положението означавало, че за две денонощия хеликоптерът щял да се върне, където се били приземили, и да им донесе ново радио или нови заповеди.

Тази нощ Макнаб и още трима души отишли на разузнаване. Те с ужас открили, че в района живеели и мирни граждани. „От тактическа гледна точка, — написал Макнаб, — и ние можехме да разположим оръдията си сред площад «Пикадили».“

Планът бил да чакат хеликоптера следващата нощ, но дотогава трябвало да се крият още един ден. Напрегнатата сутрин отминала, без да се случи нищо. Но следобед те чули едно момче да вика по козите си и замръзнали, като чули шума от копитата и звъна на звънците да се приближава. Първо видели една козя глава да се подава от ръба на блатото, а след нея и други. Накрая на ръба се появило и момчето. То било от същата страна, където се намирал и патрулът, и имало шанс да не ги забележи.

Но сержант Винс Филипс, заместник-командирът, издал четата. Нетърпелив да види какво става, той надигнал глава и момчето го забелязало. Викането по козите спряло и единственият шум, който се чувал, било отдалечаващото се тропане на крака. Те били разкрити.

Патрулът веднага се пръснал в защитна позиция по края на блатото, докато свързочникът се опитвал да изпрати спешно съобщение. Но не след дълго се чули приближаващи се към блатото танкове. „Ние бяхме в капан — спомня си Райън. — Хванати като мишки в капан.“

Докато чакали развръзката, те ровели из багажа си и се тъпчели с шоколад и пиели вода, защото не знаели кога пак ще пият или ядат. Внезапно се появило превозно средство, но не било танк, а булдозер с щръкнало гребло, като щит. Щом шофьорът забелязал патрула на 150 метра, той рязко обърнал назад.

Идеалният вариант бил патрулът на САС да изчака нощта и тогава да напусне прикритието си. Но те били разкрити и иракските войски скоро щели да пристигнат. Събирайки патрула, Макнаб им казал: „Трябва да бягаме оттук. Ще тръгнем на запад и ще избягваме противовъздушните оръдия. След това се насочваме на юг, където ще се срещнем с хеликоптера.“

Оставяйки излишния багаж, те нарамили снаряжението си и тръгнали в колона един след друг, с чалми на главите, за да се маскират като араби. Понеже блатото останало зад тях, те тръгнали през равнината и се отправили бързо на запад. Все още нямало знак от врага. Но щом се обърнали на юг, Райън, който бил начело на групата, видял отляво пред себе си двама мъже с пушки. Като ги посочил, той настоял патрулът да побърза напред.

„След това прецаках нещата — спомня си Райън. — Помислих си — тук ще направя двоен блъф и им махнах. Но за съжаление махнах с лявата си ръка, което беше лошо, защото с нея в арабските страни си бършеш задника.“

Единият от тях веднага открил огън. Патрулът отговорил с кратка стрелба, само за да прекрати вражеския огън. Не след дълго към арабите се присъединила бронирана кола с картечница и една камионетка с арабски войници. Тъй като врага се разгърнал, патрулът изстрелял ракети и взривил камионетката им с тях. После патрулът хукнал да бяга, като се обръщал да стреля по врага. Райън се опитвал да се свърже по тактическо-спасителното си сигнално устройство с американската система АУАКС (въздушна система за електронно проследяване на вражеските обекти: сигнали, радари, локатори), като същото направил и Макнаб. Трябвало да има незабавен отговор, но нищо не се получавало.

„Моето спасително устройство е повредено!“ — извикал Райън.

„И аз не мога да се свържа с моето“ — отвърнал Макнаб.

Те продължили да вървят и накрая един от тях извикал: „Хвърлям багажа си!“ Останалите последвали примера му, но един куршум пробил раницата на Райън, докато я свалял от гърба си.

Вече и иракските противовъздушни оръдия се присъединили към неравния бой. Трасиращи снаряди и куршуми преследвали осемте мъже от патрула и те, изморени, се опитвали да изкачат хълма. Накрая стигнали върха. „По дяволите! — извикал Макнаб. — Ние успяхме.“

Наистина всички успели, като се отървали само с няколко драскотини. Било взето общо решение. Ако се опитали да се срещнат с хеликоптера, можело да попаднат в засада. Те решили да стигнат до сирийската граница, на 120 километра западно. Първоначално те щели да се отправят на юг, за да изгубят иракчаните следата им, после щели да тръгнат на запад, а накрая на север по поречието на Ефрат. След това щели да следват реката на запад, докато стигнат до Сирия.

Те излезли от обсега на оръжията. Няколко часа се движили много бързо, когато двама започнали да изостават. Винс Филипс бил ранен в крака и куцал. Родезиецът Стан, най-силният от патрула, имал висока температура. Нямал време да облече термично бельо и се потял, въпреки студа. Те спрели и се опитали да го наливат с вода, защото той се обезводнявал. Но Стан бил крайно изморен и неориентиран.

„Слушай — казал Райън, — ако не вървиш, ще те оставим.“

Стан се съгласил.

„Тогава ставай — продължил Райън. — Хвани се за мен и не се пускай. Просто се съсредоточи върху гърба ми и не го изпускай от поглед.“

Разпределяйки си багажа на Стан, патрулът потеглил. Райън бил пръв, след него Стан, следван от Винс и Макнаб, а след тях останалите. Разбрали се по време на почивките новозеландецът Марк чрез своя ръчен GPS (джипиес) да проверява докъде са стигнали. След като изминали 16 километра на юг и 10 на север, те тръгнали само на север. Напрежението обаче нараснало. Те скоро изпили водата си.

На 7 мили южно от ОПД те спрели, за да разберат къде се намират. Райън предложил да продължат, за да стигнат до ОПД, а после да тръгнат към високите земи. Макнаб се съгласил. Но щом потеглили, чул от север шум от самолетни двигатели. Той сложил ръка на рамото на Винс и му казал: „Ще спрем да се свържем по тактическо-спасителното сигнално устройство.“

Винс, крайно уморен, се съгласил.

Макнаб със замръзнали пръсти се опитвал да се свърже по тактическо-спасителното сигнално устройство: „Ало, някой да се обади — предавал той. — Тук е «Браво Ту Зиро». Ние сме в беда, има ли някой? Край.“

„Опитай пак, «Браво Ту Зиро», сигналът е слаб — отговорил американският глас. — Опитай пак.“

„Обърни се на север“, казал Макнаб в устройството, защото самолетите вече летели извън обсег. Но било много късно. Пилотът продължил към целта си, а на Макнаб останала надеждата, че той ще докладва за този разговор.

Като се изправил, той с ужас установил, че трима души от патрула са изчезнали. Може би Винс бил много изтощен, за да приеме заповедта за почивка, а какво остава да я предаде на Райън. Макнаб жестоко се самообвинявал, че не проверил дали всички са спрели за почивка. Той тръгнал в същата посока по компаса, с надеждата да открие липсващото трио.

Райън, крачещ заедно с Винс и Стан, още не знаел за разделянето на групата, докато не пресякъл ОПД. „Къде е останалата част от патрула?“ — попитал той Винс.

Отговорът бил: „Не знам. Загубихме ги.“

„Какво искаш да кажеш?“

„Те се разделиха с нас по пътя.“

Вбесен, Райън, използвал очилата за нощно виждане на Стан, за да локализира някакъв сигнал от останалата група. Без резултат. Изчаквайки до полунощ, той предал съобщение по своето тактико-спасително сигнално устройство, че ще се опитва на всеки час и половина да се свързва с някого. Пак нищо. След половин час той продължил пътя си. Трябвало да поддържа дистанция между групата си и ОПД само с две картечници M16 и щик между тях. Групата на Макнаб взела сателитното навигационно оборудване, така че Райън бил принуден да се движи само с компас и да разчита на картата и спомените си.

Следващия ден 12 часа Райън и групата му лежали скрити в следите от танковете, за да не ги открият, и замръзнали от студ. Валял сняг, но на 600 метра от тях имало вражеска военна база и те не можели да направят нищо, за да се стоплят. Райън написал: „Студът ни пронизваше до кости. Времето спря.“

Следобед започнало да се стъмва и те продължили пътя си. И тримата мъже страдали от забавен говор и бавни движения — първите сигнали на хипотермията. Осъзнавайки, че трябва да се движат, за да не умрат, Райън ги повел на север. Пак завалял сняг и Винс взел да изостава.

„Искам да спя. Уморен съм“, промърморил той.

Райън му казал: „Винс, не можем да седнем. Ако седнем, ще умрем. Разбра ли?“

Но независимо от това, Винс настоявал на своето. Райън и Стан, чувствайки се по-добре, решили да продължат и да изчакат Винс да ги догони, но той не се появил. Те се върнали обратно, но него го нямало. Райън казал: „Стан, трябва да го оставим или и ние ще умрем.“

„Добре — казал Стан — считам, че така е справедливо.“

(Винс умрял от хипотермия същата нощ. След войната тялото му било върнато в Обединеното кралство за погребение).

Стигайки на север до ОПД, те се скрили в плитко пресъхнало блато. За щастие слънцето изгряло, което спасило живота им. Към обяд те били открити от друг козар, но той бил около 20-годишен. Райън поискал да го застреля, но Стан не се съгласил. След като се опитали да общуват със знаци, Стан отишъл при иракчанина, като се надявал, че той ще го заведе до превозно средство.

„Не го прави!“, предупредил го Райън и му напомнил, че дори мирните иракчани били техни врагове.

Но Стан отишъл.

Виждайки, че няма да го убеди, Райън му казал, че щял да го чака до определено време следобед и после ще се отправи на север.

След като ходили четири часа, Стан бил заведен в капан и обезвреден, но успял да застреля трима иракчани. Същите войници тръгнали да преследват Райън с две коли. Той спрял едната с ракета, а другата — с граната. През нощта Райън стигнал до Ефрат и след 4 дни пресякъл сирийската граница.

Оцелял, като се хранел само с парченца от бисквити и без вода, той минал 300 километра за 8 дни. Едва след 2 седмици можел да се движи нормално, а след 6 седмици почувствал пръстите на ръцете и краката си. Имал проблеми с кръвното налягане, понеже пиел мръсна вода от реките и отслабнал с 36 паунда. Неговото тяло на практика се самоизхранвало.

Макнаб заключил великодушно: „Това е едно от най-запомнящите се спасявания, записано някога в спомените.“

Той също преодолял огромни премеждия, за да се спаси. На следващия ден след разделянето на патрула неговата група се скрила под една могила. Било много студено и Марк започнал да замръзва. Те решили да рискуват и да се придвижват денем, но само след 3 мили се върнали обратно. Разполагайки с малко вода и психически разсипани, те решили да откраднат кола и да се придвижат до границата.

Само с един ранен, те откраднали първата изпречила им се кола. Хората в нея били изхвърлени навън и петимата, едва побирайки се, потеглили с Макнаб на волана. Но на 13 километра от границата трябвало да изоставят колата при военния КПП и да тръгнат към границата. Вече пеш и под наблюдението на хора и кучета, те се придвижвали покрай огромно военно съоръжение. Били само на 7 километра от свободата, когато срещу тях започнала стрелба. Патрулът се разделил на три. Боб Консилио бил сам срещу иракчаните и известно време ги удържал, докато не го улучил куршум в главата. Той умрял на място.

Свързочникът Лейн и Динджър се опитали да избягат с плуване по Ефрат. Те преплували 500 метра в ледената вода, но Лейн починал от хипотермия, а Динджър бил пленен скоро след това.

Макнаб бил пленен последен. След като Марк бил прострелян в крака, той продължил сам, но щом останал без амуниции, бил пленен от иракски отряд на два километра от границата. Четиримата пленници били брутално измъчвани, преди да ги върнат в родината им след войната.

„Браво Ту Зиро“ се превърнал в един от най-награждаваните патрули в историята на САС, Макнаб бил награден с медал за бойни заслуги; а Райън, Консилио и Лейн — с военни медали.

Но тази мисия била и една от най-скъпоструващите операции. Трима от осем мъже умрели, а четирима били пленени, което означава, че процентът на жертвите бил 81.

И всичко заради аматьорски грешки — недостатъчно разузнаване и грешни радиочестоти, направени много преди операцията да започне.