Сол Дейвид
Най-големите гафове в света на военното дело (4)

Глава 3
Намесващи се управляващи

Карл фон Клаузевиц, военен пруски теоретик от XІX век, написал: „Войната не е нищо друго, освен продължение на определена политика, но с други средства.“ Точно в това изказване е залегнал парадоксът на войната. Довеждайки ситуацията до война, политиците после се оттеглят на заден план и оставят на военните да я доведат до успешен край. Но голяма част от тях не устоявала да не се меси и особено тези, които се вписвали към мнението на Талейран, че: „Войната е твърде сериозно нещо, за да се остави само в ръцете на военните.“

Те се намесвали по няколко причини: някои се сблъсквали с незабавно политическо напрежение; други пък имали дългосрочни политически планове. Но най-опасни били тези, които виждали у себе си стратези и дори тактици на бойното поле. Те се месили във всеки ден от войната, като ефекта от това бил винаги фатален.

Река Банок

Английският крал Едуард II принадлежал към третата категория. В двудневната битка при река Банок^[1] (23–24.06.1314 г.) той постоянно пренебрегвал съветите на опитните си капитани и се опитал да победи малката шотландска армия, командвана от крал Робърт Брус, само със собствените си рицари. Това било голяма грешка, защото в резултат от нея била разбита неговата огромна армия.

Роден в замъка в Кирнарфон, през април 1284 г., Едуард бил четвъртият син на Едуард I от първата му жена Елеонор Кастилска. Той обаче не приличал на своя забележителен баща, отмъстителя на Уилям Уолъс („Смелото сърце“) и „Чукът за шотландците“. Въпреки че бил висок, симпатичен и невероятно силен, по-младият Едуард не се интересувал много от военно дело и предпочитал по-земните дейности, като копаене на канали и изграждане на къщи. Имал слабост към фините дрехи, участието в пиянски гуляи и компанията на мъже от простолюдието, които били доста вулгарни.

Единственото изключение бил Пиърс Гейвстън, син на рицар от Гаскония, който с преданата си служба спечелил благоразположението на Едуард I. Приятел от детинство на Едуард II, младият Гейвстън отрано си спечелил влияние върху повърхностния принц, което прераснало в мъжко приятелство. То било заздравено с преминаването му в хомосексуална връзка.

Кралят ясно виждал лошото влияние на Гейвстън и през април 1307 г. го изпратил в изгнание, защото убедил принца да му даде френското графство в Понтьо. Когато Едуард I починал при потушаване на въстанието, водено от новия шотландски монарх Робърт Брус, през юли същата година, Гейвстън бил временно амнистиран. Но властните английски барони вече не били благоразположени към него, както бил крал Едуард I, защото той щял да ги смени във военния съвет на младия крал, затова поискали продължаване на изгнанието му.

Едуард II отказал, като връчил още повече титли, назначения, земи и богатства на своя фаворит. През 1312 г. на бароните, главните от които били графовете Ланкастър, Уоруик и Аръндел, им омръзнало. Арестувайки Гейвстън с мотива за по-голяма безопасност, те набързо го екзекутирали. Кралят се вбесил и с бойна дружина от верните му барони тръгнал срещу граф Ланкастър и неговите заговорници.

Робърт Брус не закъснял да се възползва от проблемите в английското управление. Вечно във война с Англия още от коронацията му през март 1306 г., той убедил парламента в Ейре през юли 1312 г. и получил неговото разрешение за мащабно нахлуване на територията на монархията. Заграбвайки Дърам и получавайки от други градове, църкви и местни общества на север хиляди лири стерлинги, за да си купят имунитет, през декември той се оттеглил. Но още съществували замъци под английско господство в Шотландия и той решил да ги премахне. Замъкът в Пърт бил превзет през януари 1313 г., а замъците в Дъмфрийс, Далсуинтън, Бютъл и Сирлаверок — в края на март. Всички били сравнени със земята.

Извън Лотиан под английско господство останали само две силни шотландски крепости: „Ботуел“ и „Стърлинг“. Втората образувала вход между Лоу ландс (Ниските земи) и Хай ландс (Високите земи) на Шотландия и била изключително важна. Тъй като Брус по това време отсъствал, за да си върне остров Ман, той наредил на брат си Едуард да плени крепостта „Стърлинг“. За съжаление Едуард Брус бил импулсивен човек, водач на кавалерия, и не обичал скучната монотонност на дългата обсада. Затова когато Филип Моубрей, губернатор на замъка „Стърлинг“, му предложил „ако до средата на лятото, след една година още не е освободил крепостта «Стърлинг» чрез битки, щял да я предаде без бой“, Едуард се съгласил. Склонен да следва политиката на брат си — никога да не рискува в обречена битка с англичаните, и предвид срока, който дал за освобождението на Моубрей, той направил ужасна грешка.

Като се върнал от остров Ман, Робърт Брус побеснял, но не можел да се откаже от дадената от брат му дума. Той не скрил неудоволствието си, казвайки на Едуард, че никога „не бил чувал да се дава толкова дълго предупреждение на могъщ крал като английския“. „Ние сме толкова малко срещу много повече — продължил той. — Господ може да се намеси в нашата съдба, но ние сме като гепарда: или губим, или печелим всичко с един скок.“

Щом научил за условията на договора, който сключил Моубрей с Едуард Брус, Едуард II започнал да събира войските си. Изправени срещу общия враг, бароните се съгласили да се срещнат с крал Едуард в Уестминстър Хол на 13 октомври 1313 г. След като се извинили за убийството на Гейвстън, граф Ланкастър и останалите получили опрощението на краля.

Всичко се развивало в полза на Едуард II. Щом Англия пак била обединена, той можел да изпрати войска срещу Шотландия, пет пъти по-многобройна. С изключение на северните графства, в неговата страна нямало скорошни войни и това превръщало кралството в едно от най-процъфтяващите в Европа за онова време. Ирландия и Уелс били спокойни, папството било благоразположено, отношенията с Франция били приятелски. А Шотландия била опустошена от деветте нападения и от 18-годишна непрекъсната война. Единствената й надежда в предстоящата битка бил военният гений на новия й крал и ентусиазмът от поставените цели.

До юни 1314 г. в Беруик-ъпон-Туид Едуард II събрал 20-хилядна армия, най-голямата, командвана някога от краля на Англия. Начело били 2500 рицари от цяла Европа. Всеки един от тях с метална броня и туника носел оръжия и бил придружен от трима въоръжени мъже. Те дошли от всички страни, чак от Гийена и Германия. Сред тях били граф Глочестър, граф Пемброук и граф Херефорд, сър Ралф де Монтермер, сър Робърт Клифърд, сър Жил де Аржентан, един от най-добрите рицари в християнския свят.

Липсвали само сърдитите графове Ланкастър, Уоруик и Аръндел, въпреки че според феодалните им задължения те изпратили своята повинност от кавалерия и пехотни бойци. Те се извинили с това, че преди Едуард II да обяви война, трябвало да се допита до парламента.

В подкрепление на конната войска били 3000 стрелци с лъкове и 15 000 пешаци, въоръжени с копия, мечове и щитове.

На 17 юни, седмица преди да изтекат условията по предизвикателството на Моубрей, армията на Едуард потеглила от Беруик. Кралят тръгнал така „сякаш не командвал армия, а водел група за поклонение на Свети Джеймс от Компостела“, написал хроникьорът Барбор. „Почивките за сън били кратки, както и почивките за храна. Мъжете, конете и пехотата били съсипани от глад и умора.“

На 21.06.1314 г., след изтощителен поход от 22 мили, сред прах и пек, армията на Едуард II пристигнала във Фолкърк. Там се разположили на лагер. Оставали още 10 мили и 36 часа до изтичането на договора за замъка Стърлинг.

Шотландската армия в това време изчаквала пред гората Торууд, от двете страни на Романския път от Единбург за Стърлинг, на 5 мили северно от Фолкърк. Нейният авангард от 500 души бил командван от граф Морай. Втората дивизия, командвана от Едуард Брус, била съставена от 1000 много опитни мъже. Силна била и третата дивизия. Под номиналното командване на малолетния Джеймс Стюард, наследник на Стюардите от Шотландия, истинският й командир бил неговият братовчед Джеймс Дъглас. Робърт Брус бил начело на четвъртата дивизия от 2000 души.

В подкрепа на пехотинците били 500 конници, командвани от Робърт Кейт, и малка рота от стрелци с лъкове. Цялата шотландска армия била над 5000 души или една четвърт от английската армия.

Разполагайки с толкова малка кавалерия, Брус основал бойната си тактика върху позиция, защитена отвсякъде с копия. Въпреки че били с отбранителна цел, те трябвало да действат и като стенобойна машина. Месеците на обучение направили от дивите хора, съставляващи армията на Брус, дисциплинирани и маневрени бойци.

Докато Брус чакал противника си, той внимателно избрал мястото на битката, което да отговаря на бойната му тактика. На 2 мили северно от Торууд пътят се спускал към долината на река Банок. Идвайки от хълмовете на запад, реката пресичала гористите склонове и ливадите покрай брода в Романския път, после продължавала по стръмно дере към селцето Банок и накрая минавала през блатата на североизток, преди да се влее в устието на реката. Северно от реката препятствията били природни: вляво от пътя се простирали горите на Ню Парк; а вдясно се простирало Карс в Балкидрок — широко плато с глинена почва, заобиколено от река Банок и притока й Пейлстрийм.

Англичаните не можели да се придвижат на изток през блатата; нито пък можели да завият на запад, където Торууд и Ню Парк оформяли непроходима гора. Техният единствен път бил или през Романския път, или на изток, покрай Банок, където можели да пресекат реката и да тръгнат по периферията на платото Карс.

Робърт Брус изпратил авангарда си към църквата „Свети Ниниан“, за да наблюдават пътеката покрай платото Карс. Дивизиите на Дъглас и Едуард Брус тръгнали наляво от Романския път. Той разположил дивизията си отдясно на пътя, в началото на гората Ню Парк. Конниците на Кейт били в резерва, разположени в подстъпите на хълма Гили. Оформяйки фронт под формата на буквата „L“, армията му застанала с лице към югоизточната част надолу по склона към реката, обхващайки с поглед двата входа откъм гората Ню Парк и откъм платото Карс.

Призори на следващата сутрин, 23 юни, шотландците отишли на молитва, понеже бил празникът на Свети Йоан Кръстител. По традиция те се нахранили само с хляб и вода. Веднага щом застанали на позициите си, дивизиите получили съобщение от краля си, че който се страхувал от битките, можел да си тръгне. Всички отговорили, че били готови или да победят, или да умрат.

В това време Едуард II се приближавал от Фолкърк. Към обяд той стигнал до Торууд и спрял. Там се срещнал с Моубрей, който дошъл от замъка „Стърлинг“ за среща с него. Моубрей обяснил на краля, че битката е ненужна, защото по рицарските закони Едуард спазил задълженията си, довеждайки армията си на 3 левги от целта си. Замъкът „Стърлинг“ щял да остане английска собственост. Но Едуард II не искал да го слуша. Той казал на Моубрей, че не е изминал целия този път, за да остави врага си да се измъкне безнаказано.

На последвалия военен съвет Моубрей обяснил, че англичаните не можели да атакуват по западния фланг, защото проходите през горите били барикадирани. Затова Едуард II предприел фронтална атака нагоре по Романския път. Неговият племенник, граф Глочестър, щял да командва авангарда. Ако шотландците не се разбягали пред тази огромна сила, граф Глочестър щял да ги премаже с тежката си кавалерия. През това време 600 рицари под командването на Робърт Клифърд и Хенри Бомонт щели да се придвижат към периферията на платото Карс и да излязат в гръб на шотландците, като им отрежат пътя за бягство.

Начело на колоната, командвана от граф Глочестър, събрала се да прегази реката, бил Хенри де Бохун. Излязъл откъм дърветата на северния бряг, той видял един самотен ездач срещу себе си. Това бил Робърт Брус. С брадва в ръка и златна диадема на шлема, той яздел покрай предната редица на дивизията му, полузакрит от гората Ню Парк.

Като забелязал герба върху туниката на Бохун, той препуснал напред. Двамата се приготвили за битка, но в последния момент Брус кривнал встрани, изправил се в шпорите си и строшил брадвата си върху шлема на Де Бохун. Ударът бил толкова силен, че тя се врязала в шлема му и проникнала в мозъка, разцепвайки на две дръжката си.

Щом видели това, шотландците се изправили от окопите си, и взели под прицел английската кавалерия, която напразно се опитвала да се строи. Много от англичаните паднали в траповете, маскирани с клони и шума, които шотландците изкопали от двете страни на пътя. Към бъркотията се прибавила и появата на облечените в карирани поли и ярко боядисани планинци. За няколко минути рицарите изпаднали в паника и хукнали да бягат. За да не позволи преследване, Брус наредил на мъжете си да се върнат на позициите си.

След това, когато брат му и старшите офицери му се карали, че изложил живота си на опасност, Брус забелязал английска конница, предвождана от Клифърд и Бомонт, скрита покрай платото Карс, да се появява откъм църквата „Свети Ниниан“. „Падна роза от твоя венец“, извикал той към графа на Морай.

Опомнилият се командир се спуснал в галоп към дивизията си и я строил на откритото пространство преди конницата. Нападан от всички страни, живият плет от копиеносци удържал положението, защото рицарите били изпратени като летяща колона и нямало стрелци да им помагат. Кавалерията мятала мечове, саби и брадви, но без ефект. Накрая, виждайки пробива между конниците, граф Морай докарал планинците си в него, разделяйки англичаните на две. Едната част отишла на север, към „Стърлинг“, а другата — към основната армия.

Два пъти цветът на английската армия бил отблъснат от пехотата, защото крал Едуард II, надменен и некадърен командир, изпратил рицарите си в боя, без подкрепление нито от пехотата, пито от стрелците.

Било късно следобед, когато Едуард II научил за второто поражение на кавалерията. Той решил да не въвлича в битката раздразнената си пехота, крайно изтощена след втория поход, и да отложи продължението на атаката за следващия ден, но това не попречило на пораженското настроение да се разпространи по всички рангове във войската. Затова Едуард II изпратил сред войниците си вестители да съобщят, че до момента били провеждани само дребни схватки, но истинската битка тепърва предстояла.

За да могат войниците да вземат вода и да намерят добитък за храна, Едуард II им разрешил да слязат там, където река Банок преминавала покрай платото Карс. Пехотата и резервната колона направили бивак на южния бряг на реката. Кавалерията била изпратена на твърдата глинена почва на платото Карс, където откритото поле ги разделяло от позициите на шотландците и следователно правело мястото идеално за тяхното разполагане. Все още Едуард II държал на абсурдната си теория, че кавалерията му сама можела да премаже шотландците.

Той си правел тези сметки, предполагайки, че шотландците ще останат в отбранителни позиции. Като научил за новото разположение на войските на Едуард II, Брус придвижил мъжете си към периферията на платото Карс. Там англичаните били заобиколени от три страни: от потока Пейлстрийм и от река Банок. Тъй като призори на 24 юни се очаквало притокът на основната река, в която се вливала Банок, да придойде, то река Банок и потокът Пейлстрийм щели да станат непроходими. Имайки предвид, че хората му щели да попречат на бягството им, английските рицари щели да попаднат в капан.

Преди да тръгне, Брус се обърнал към командирите си: „Господа, трябва да сме сигурни в успеха си, защото правото е на наша страна. Нашите врагове са водени само от желанието си да властват, а ние се борим за нашия живот, нашите деца, нашите жени и за свободата на нашата страна. Така че аз Ви моля с цялата си сила, без уплаха или страх, да пресрещнете врага с такава жестокост, че останалите да се разтреперят.“

Призори на 24 юни шотландците провели Месата си и хапнали много лека храна. После три дивизии тръгнали в ешелон. Първата била на Едуард Брус, чийто десен фланг бил защитен от река Банок. Следвал го граф Морай със своята дивизия, а след него — дивизията на Дъглас. Дивизията на краля и кавалерията останали в резерва, на по-ниския склон в гората Ню Парк.

Когато Едуард II видял шотландците да се приближават пеша, той възкликнал: „Какво, тези шотландци ще воюват ли?“

„Със сигурност, сър — отговорил Инграм де Умфравил, — но това е най-странната гледка, която съм срещал: шотландци да се изправят срещу цялата английска мощ, обявявайки война на твърда земя.“

Докато говорел, шотландците, вече на неколкостотин ярда от тях, коленичили на земята и се помолили. „Молят за пощада!“, извикал английският крал.

„Да, за пощада — отговорил Инграм де Умфравил, — но не Вас. Молят се на Бог за своите грехове. Тези мъже или ще спечелят, или ще умрат.“

„Така да бъде“ — извикал кралят и наредил на тръбачите да свирят „сбор“.

Граф Глочестър първи възседнал коня си. Той още бил огорчен от обвинението в нелоялност от крал Едуард II предната нощ, когато предложил мъжете да си починат още едно денонощие. Преди обаче авангардът му да застане зад него, той влязъл в битка с дивизията на Едуард Брус и бил пронизан от копията му. Много от рицарите му били убити, докато го догонвали по един или двама.

Когато основната част от авангарда пристигнала, тя не успяла да си пробие път през гъсталака от копия. Много конници били повалени на земята, понеже конете им били промушени. След това дивизията на граф Морай пристигнала към техния фланг, принуждавайки оцелелите да се върнат назад към кавалерията, която се строявала за действие. Това предизвикало паническо бягство на ранени и коне без ездачи между строяващите се ескадрони.

Появил се и Дъглас отляво на граф Морай и затворил единствения изход от платото Карс. Приливът прииждал и реките ставали непроходими. Тъй като шотландците напирали напред, хаотичните редици на кавалерията били притиснати в стесняващото се пространство. Част от английската пехота се опитвала да пресече реката, но не можела да се включи в битката с рицарите пред себе си.

Накрая много от стрелците били изпратени нагоре по потока Пейлстрийм, откъдето те имали ясна видимост за стрелба по лявата страна на дивизията на Дъглас. Но Брус от позицията си на склона в Ню Парк видял каква вреда ще нанесат на Дъглас и изпратил Робърт Кейт и неговите 500 леки конници да ги разпръсне. Тези, които не били покосени, избягали надолу към своята пехота.

В средата на платото Карс английските рицари се биели с отчаянието на животни, хванати в капан. „Битката там била обречена — написал Барбор. — Кръвта била толкова много, че образувала локви по земята. Чувал се звукът от оръжия, удрящи по броните. Виждали се гърчещи се тела на рицари и коне. А много богати одежди се валяли безразборно на земята.“

Постепенно англичаните се предавали. Като видял това, Брус хвърлил в боя своята резервна дивизия, за да подкрепи лявата страна на дивизията на Дъглас, която била намалена от стрелците на англичаните. „Натискай, натискай, те падат“, чул се вик. С нова сила всеки мъж натискал предния така, че съединените шотландски дивизии, въоръжени с копия, покрили земята като тарани.

Осъзнавайки, че всичко е загубено, графът на Пемброук и сър Жил де Аржентан сграбчили юздата на Едуард II и придружени от 500 рицари от охраната му, се спуснали към блъсканицата покрай преливащия поток Пейлстрийм. Много шотландци се опитали да ги спрат, дори пленили копиеносеца на краля с държавния печат и кралския жезъл. Конят на Едуард бил прободен, но продължавал да бяга, докато при потока не бил сменен. Там Жил се сбогувал, заявявайки, че никога не е бягал от битка; но бил убит, като се връщал на бойното поле.

Едуард II продължил към замъка „Стърлинг“, но неговият губернатор Моубрей не го приел, защото според условията на договора замъкът трябвало да се предаде и кралят да се превърне в затворник. Вместо това той дал на Едуард за придружител един местен рицар, който да го преведе покрай бойното поле и да го отведе обратно в Англия.

С оттеглянето от бойното поле на Кралския драгунски полк английската армия се разпаднала. Брус ускорил разпада й, съобщавайки на новопристигналите да се придвижват откъм хълма Гили. При появата на тази огромна банда, държаща листове с балади за знамена, англичаните ги помислили за втора шотландска армия и тяхното отстъпление се превърнало в панически бяг.

„Никога във военната си история Англия не преживявала по-голямо унижение, нито пък е показвала такава безпомощност в отстъплението си — написал Роналд Макнеър Скот, автор на книгата «Робърт Бруски». — Тя имала достатъчно мъже и материал, за да се представи достойно. Нейната пехота дори не била въвлечена в битката, както и много стрелци. Всеки брониран рицар, който не останал без кон или не бил убит, трябвало да остане да се бие.“

Повечето от тях се удавили в паниката си при пресичането на Банок. Граф Пемброук също едва не потънал. Връщайки се на бойното поле, той събрал няколко хиляди от своите уелски войници и ги повел на юг в подредени колони. Макар и тормозени по време на похода им, повечето успели да стигнат до Карлисли^[2] живи. Останала без водачи, пехотата стигнала до замъка „Стърлинг“ и войниците се превърнали в бегълци под покровителството на замъка. Те били толкова много, че Брус помислил, че ще нападнат и наредил на армията си да ги държи под око. Но щом се приближил, бегълците положили оръжията си на земята, а Моубрей тържествено му предал ключовете от замъка.

34-ма английски барони и неколкостотин рицари и свитата им били убити. Те били погребани в осветена земя, за разлика от редовите войници, заравяни в общи гробове. Пленниците наброявали около 100 барони и рицари, включително и графът на Херефорд и сър Инграм де Умфравил. Като част от откупа, шотландците задържали целия английски багаж, който казвали, че се простирал на 20 мили и че струвал 200 000 английски лири стерлинги. В плячката имало злато и сребро, сребърни съдове, пари, пленени оръжия, палатки, вино, овце, животни, свине и многобройни военни коне.

Въпреки че шотландците загубили само двама рицари, стотици копиеносци били убити. Със саможертвата си те спечелили за своя крал цяла Шотландия, с изключение на Беруик, а в една-единствена битка Едуард II загубил всичко, спечелено от баща му.

Слабият английски крал бил свален от власт през януари 1327 г. чрез заговор, организиран от неговата кралица Изабел и бароните. Той бил заместен от сина си, който станал крал Едуард III. След това бил затворен и убит в замъка „Бъркли“ същата година. Говори се, че причина за смъртта му била загрят до червено ръжен, мушнат в ректума му. Подходящ край за крал, който нямал нюх към политиката, а още по-малко към военното дело.

Седан

С отстъплението на френската армия в Седан на 1 септември 1870 г., без да се смята пленяването на император Наполеон III, приключила френско-пруската война, въпреки че Париж удържал фронта чак до следващия януари. Това било катастрофа, която се дължала както на политическата намеса, така и на проявената военна некадърност.

Франция обявила война на 19 юли 1870 г. уж привидно, защото кралят на Прусия отказал да гарантира, че нямало да се повтори случаят със скорошната кандидатура на Хохенцолерн, когато на негов братовчед бил предложен испанският трон, на което Франция остро се противопоставяла. Всъщност граф Ото фон Бисмарк, канцлерът на Прусия, много хитро подтикнал ядосаната Франция към война, подправяйки телеграмата на своя суверен, като я направил да изглежда много по-нападателна, отколкото била в действителност. Успешното приключване на конфликта, според него, щяло да ускори обединението на Германия под пруски протекторат, което започнало още през 1866 г. с поражението на Австрия и със създаването на севернонемската конфедерация.

Основното, което го подтикнало да рискува с война, било лошото положение във френската армия. По-малка от пруската, мобилизацията й щяла да е по-бавна, артилерията — по-малобройна, а ръководният състав — почти несъществуващ. Като че ли това не било достатъчно, но към него се прибавяли и известните аматьорство и некадърност на главнокомандващия, постоянно боледуващ Наполеон III.

„Вярно ли е?“ — попитала го братовчедка му принцеса Матилд, разбирайки, че той иска сам да поеме командването на войската.

„Да“ — отговорил той.

„Но ти не си в състояние да го поемеш! Не можеш да седиш изправен на кон! Дори не можеш да овладееш клатушкането на колесницата! Как ще се справиш с войната?“

Тя получила отговор след двете седмици мобилизация, когато френската армия претърпяла унищожителни поражения във Фрьошвилер и Спишеран (Шпихерен), близо до източната си граница. Разделена на две, рейнската армия хукнала в хаотичен бяг покрай лоарския фронт, като оставила пред прусаците открит пътя към сърцето на Франция.

Наполеон III решил да прехвърли командването на армията на професионалисти във военното дело и да се върне в Париж, за да поеме управлението на страната си. Но столицата била в смут, а императрица Евгения, която била временен регент, докато императорът отсъствал, го посъветвала да стои настрана. „Помислил ли си за последствията, когато се върнеш в Париж, и как ще те посрещнат, щом вече имаш две поражения“, телеграфирала му тя.

Обществото искало той да се откаже от военното командване в полза на маршал Ахил Базен, любимец на левицата, издигнал се от народа. Основният недостатък на Базен бил манталитетът му на субординация. „Ако Наполеон III последвал инстинктите си да се върне в Париж — написал Джон Биерман, биограф на императора, — Базен щял да поеме командването; но присъствието на императора го обезсилвало.“

Когато накрая, в средата на август, Наполеон III оставил Базен сам да си блъска главата, за да обедини остатъците от армията на маршал Едме Патрис дьо Мак Махон в Шалон-сюр-Марн, вече било късно. Пруската армия блокирала пътя за отстъпление на Базен към Вердюн и след кървава, но не и последна битка при Гравелот той се върнал с войските си в Мец и останал там до края на войната.

Междувременно Наполеон III пристигнал в Шалон, за да открие една недисциплинирана военна сила от 130 000 мъже, почти невъоръжени и необорудвани. На 17 август той организирал среща, за да дискутират бъдещите планове, като участвал в разговорите минимално. Когато един от присъстващите предложил той да застане начело или на правителството, или на армията, Наполеон III промърморил: „Изглежда, вече съм абдикирал.“

След големи спорове Наполеон III се съгласил с предложението на братовчед му Плон-Плон да придружи армията на Мак Махон, заемайки отбранителна позиция пред Париж; но преди това генерал Луи Трошю, либерал, приеман и от републиканците, щял да подготви политическата почва за завръщането му в Париж като военен губернатор на града.

Когато Трошю информирал императрица Евгения за намеренията на Наполеон III, тя не била впечатлена. „Не, императорът няма да се върне в Париж — казала тя. — Онези, които са окуражили това решение, са наши врагове. Императорът няма да влезе жив в Париж. Армията от Шалон ще се присъедини към армията в Мец.“

Палико, наскоро назначен за глава на правителството и военен министър, бил неотстъпчив, като заявил на Трошю, че никога няма да се съгласи с отстъплението на Мак Махон към Париж.

Прусаците вече се приближавали към Шалон и на 21 август Мак Махон потеглил със своите войски, но не към Париж, нито към врага, а на 30 мили на северозапад, към укрепения град Реймс. Наполеон тръгнал с него.

На следващия ден Йожен Руер, президент на сената и пратеник на Палико, пристигнал в Реймс не само да убеди императора да не се връща в Париж, но и да инструктира Мак Махон да се придвижи към Мец. Когато Мак Махон научил това, той телеграфирал до Париж: „Как да тръгна към Базен, когато съм в неведение за ситуацията там, нито знам какви са намеренията му?“

Но след това съобщение, дошли две нови. Едното от Базен, от 19 август, съобщавало, щом войниците му си отдъхнели два-три дни, той възнамерявал да тръгне на северозапад към Мец, преди да завие на югозапад покрай Шалон. Второто съобщение било от регентския съвет до императора и в него се казвало: „Ако не подкрепиш Базен, последствията за Париж ще са плачевни. А пред тази катастрофа ще е под въпрос дали градът ще бъде защитен.“

Наполеон III бил принуден от министрите си да изостави връщането си в Париж и да се присъедини към армията на Базен. За да избегне приближаването на немците, Мак Махон се придвижил в североизточна посока, с надеждата да срещне Базен около Монмеди.

На 27 август, щом научил, че Базен още не е тръгнал от Мец и че две немски армии щели да прекъснат комуникациите му, Мак Махон наредил на армиите си да се изтеглят на север. Спешно послание от Париж обаче прекратило тези действия. „Ако изоставиш Базен — предупредил Палико, — в Париж ще избухне революция, а ти самият ще бъдеш атакуван от цялата сила на врага.“

Това съобщение било придружено от императивната заповед: „В името на съвета на министрите и тайния съвет на императора, ти нареждам да помогнеш на Базен.“

Мак Махон не можел да пренебрегне военната заповед, издадена от политическите му господари. Отменяйки плановете си да избяга на север, той се приготвил да пресече река Мьоз. Да се обърне за съвет към Наполеон било безполезно, тъй като бил болен човек, без реална власт. „Само ако можех да умра“, прошепнал Наполеон предишния ден на болногледача си.

На 30 август немците настигнали армията на Мак Махон при Бомон, близо до река Мьоз. Подкрепени от тежката артилерия, те атакували призори и нанесли тежки поражения на френската армия. С падането на нощта повечето от войниците на Мак Махон отстъпили в безпорядък към мостовете в Мозон и Вилер. В тъмното те продължили на север към долината на река Мьоз, към малката укрепена крепост на град Седан, на 7 мили от белгийската граница.

На следващия ден Мак Махон разположил отпадналата си и изтощена армия в отбранителен триъгълник между реките Мьоз, Флоинг и Гивон. Той изглеждал в неведение за смъртоносната опасност, която застрашавала армията му. Продължил да вярва, че след неколкодневна почивка щял да продължи на изток, към Мец, или на запад — към Мезьер, където започнал да се сформира нов френски корпус. Той нямал и представа, че 250 000 немци с 5000 артилерийски оръдия щели да направят невъзможно бягството на 110 000 френски войници.

Фелдмаршал Хелмут фон Молтке, началник на пруския генерален щаб, знаел истината. „Хванахме ги в миши капан“, казал той на офицерите си. Генерал Аугуст Дюкро, командващ 1-ви френски корпус, почувствал, че отчаяната ситуация можела да се обясни с една по-точна и земна метафора: „Ние сме в газовата камера и те просто ще пуснат газ върху нас.“

Призори на 1 септември под прикритието на мъглата, паднала през нощта, германците пресекли река Мьоз и атакували от най-долния ъгъл на френския отбранителен триъгълник в Базел. Те били отблъснати, но битката скоро се разпространила на север покрай брега на река Гивон. Французите пострадали от изключително точния артилерийски огън срещу тях. Една от първите жертви бил Мак Махон, ранен в крака от шрапнел, докато излизал на езда, за да прецени ситуацията. Той посочил Дюкро за свой заместник.

Дюкро бързо установил, че докато брегът на река Гивон още бил в техни ръце, „немците там само ни забавляваха“ и че скоро щели да нападнат покрай лявата страна на отбранителния триъгълник. Затова той наредил незабавно отстъпление към още необградената страна на триъгълника, след това към пясъчния вал, разположен в река Мьоз и накрая към белгийската граница.

Ако инструкциите на Дюкро били последвани незабавно, голяма част от армията на Шалон щяла да се спаси, преди клопката напълно да се затвори. Неспазването на инструкциите се дължало на генерал Емануел Феликс де Вимпфен, наскоро пристигнал от Париж. Преди да напусне столицата, Палико му връчил писмено пълномощно да поеме командването, ако Мак Махон не бил в състояние да командва или бил пострадал по време на войната. Сега Вимпфен извадил писмото и насърчен от успешната си акция в Базел, веднага отменил заповедта за отстъпление на Дюкро. „Трябва ни победа“, казал той на протестиращия Дюкро.

„Ще бъдеш голям късметлия, ако тази вечер поне успееш да отстъпиш“, му казал Дюкро.

Слънцето пробило сутрешната мъгла, а немската артилерия изстрелвала снаряди върху отбранителния френски триъгълник. Многократно френската кавалерия вземала на прицел позициите на немските оръдия. Но храбрите им опити били безполезни и те били отблъснати от дошлата в подкрепа немска пехота. „О, бедните смели момчета!“, възкликнал пруският крал Вилхелм I, наблюдавайки с фон Молтке от своята безопасна позиция на южния хълм при река Мьоз.

Уилям Хауърд Ръсел, военният кореспондент — ветеран на „Таймс“, наблюдавал битката от същия хълм, на който стоял пруският крал. Той написал: „Трябва да е било мъчително да попаднеш в този полукръг, в който земята се била разцепила отвсякъде, с метална буря от снаряди наоколо, свистяща зловещо и да се втурнеш към огромните тълпи право в ръцете на невиждания враг.“

В центъра на тази буря пристигнал на кон Наполеон III, напускайки префектурата в Седан. Двама от помощниците му били убити, докато той яздел към новия главнокомандващ френската армия. „Вие, Ваше величество, не се тревожете — казал му Де Вимпфен, докато около тях хвърчали снаряди. — До два часа ще съм изтласкал враговете обратно в Мьоз.“

Наполеон препуснал напред без коментар. Към 14 часа, когато се върнал в Седан, получил странна бележка от Де Вимпфен, в която пишело: „Сър, реших да форсирам фронта, заставайки срещу генерал Льобрюн и генерал Дюкро, вместо да отида като затворник в Седан. Моля Ви, Ваше величество, да се появите сред своите поданици, за да имат те достойнството да открият път за Вашето отстъпление от бойното поле.“

Императорът веднага отхвърлил тази молба и наредил да се издигне бяло знаме върху крепостния вал. То било видно за Дюкро, докато победеният му корпус се струпвал в и около града, а той яздел към защитната крепост на Седан. Но Дюкро бил стъписан от „неописуемите“ условия, които открил там. Той си спомня: „Улиците, площадите, порталите бяха задръстени с каруци, коли, пушки, оръдия, с препятствия и остатъци от опустошената армия. Банди от войници без пушки или раници се спускаха от всички страни, вмъквайки се в къщите и църквите. Близо до порталите много хора бяха блъскани до смърт.“

Наполеон попитал Дюкро: „Защо стрелбите продължават? Аз съм издигнал бял флаг.“ После императорът му наредил да напише заповед за незабавното прекратяване на огъня. Дюкро изпълнил това, но отказал да го подпише, защото само Де Вимпфен имал правомощия да го направи.

Бележката била изпратена до Де Вимпфен, но той дори не я прочел. Приносителят посочил, че белият флаг вече е издигнат. „Не, не! — бил изтерзаният отговор. — Няма да капитулирам. Свалете знамето. Аз ще продължа битката.“

Тогава той хукнал към Седан да събере колкото се може повече войници и да организира една контраатака. Когато събрал около 1200 души, с лицемерен вик: „Базен се приближава! Базен се приближава!“, той ги повел на юг. Но скоро те били отблъснати със страшна сила от прусаците.

За щастие Вилхелм I възнамерявал да спре клането, дори само заради живота на своите войници. Затова наредил на артилерията си да стреля срещу Седан, за да убеди противника в „безнадеждността на ситуацията, в която се намирал“. Това дало резултат. Щом снарядите започнали да експлодират в градината, Наполеон наредил за втори път да вдигнат бялото знаме. По-късно, вече в изгнание, Наполеон написал: „Аз се подчиних на жестоката, но неумолима съдба. Сърцето ми беше разбито, но съвестта ми бе чиста.“

Вечерта генерал Реле предал на пруския крал писмо от Наполеон, в което той заявявал капитулацията си. В него пишело: „Братко мой, понеже нямах възможност да загина на бойното поле, заедно с войниците си, на мен не ми остава нищо друго, освен да положа меча си в ръцете на Ваше величество.“

По-късно Де Вимпфен официално договорил условията на капитулацията и написал до Палико: „Дойдох, видях и бях победен.“

Над 104 000 френски войници били пленени; 3000 били убити и 14 000 били ранени. Прусите загубили 9000 души ранени и убити. Новините стигнали в Париж на 3 септември и на следващия ден била обявена републиката. Двете политически фигури, виновни за поражението, били сред първите жертви на републиката: Палико бил сменен от Трошю, а императрица Евгения емигрирала в Англия, където живяла до края на живота си в изгнание.

Свети Валери

На 12 юни 1940 г., повече от седмица след евакуацията на последната британска войска от Дюнкерк, 51-ва дивизия се предала в нормандското крайбрежно градче Свети Валери-ен-Ко. Преди тази дата пред войниците се появили няколко възможности да се спасят. Но Чърчил настоял да се бият, като се надявал, че така ще задържи Франция във войната. Това било твърде глупаво и войниците били пожертвани напразно.

51-ва дивизия си създала име още през Първата световна война, когато войниците й, облечени в шотландски карирани полички, били познати на немците като „Дамите от ада“. Малко след началото на Втората световна война (1939–1945 г.), политиците от Военното министерство решили, че поличките не били вече подходящи за модерните военни времена, и ги заменили с бойни дрехи. Но 51-ва дивизия запазила застрашителната си репутация.

Те пристигнали във Франция по време на „Лъжливата война“ през януари 1940 г., като 2-ра териториална дивизия, която се присъединила към британските експедиционни сили (БЕС). Прикрепени към 3-ти корпус, те били разположени срещу белгийската граница. Там през първите два месеца те копаели противотанкови съоръжения.

В края на април шотландските планинци били изпратени надолу по река Саар на караулна обиколка пред прехвалената фронтова линия Магинот^[3] — обширни укрепления по протежението на френските източни граници. Отделни британски бригади добивали там ценен опит от началото на декември. Но главнокомандващият британската армия — генерал Горт, за да ускори „закаляването в битката“ на експедиционните сили, изпратил там цели дивизии.

Отначало трябвало да отиде при Мажино редовната 5-та дивизия. Но когато на 9 април Германия нападнала Норвегия, тя трябвало да отиде в подкрепление, а вместо нея там била изпратена 51-ва дивизия.

Дивизията на шотландските планинци още заемала предния сектор на фронтовата линия Мажино, когато немците започнали военната си операция „Блицкриг“ срещу по-нисшите страни призори на 10 май. За 5 дни Холандия се предала, а няколко танкови дивизии пробили френската отбранителна линия при река Мьоз между Динан и Седан. Начело на тях бил генерал-майор Ервин Ромел, командващ 7-ма танкова дивизия, която до вечерта на 15 май се придвижила на 20 мили оттатък река Мьоз.

„Ние сме победени“, казал Пол Рено, френският премиер, в телефонен разговор с Уинстън Чърчил сутринта на 15 май. „Изгубихме битката.“

Френският боен дух понесъл смъртоносен удар. Понеже положението се влошило, Чърчил, назначен на поста за премиер на коалиционното правителство на 10 май, трябвало да изиграе една сложна партия политически шах, използвайки 51-ва дивизия като пешка, за да задържи Франция във войната.

На 20 май дивизията на шотландските планинци напуснала фронтовата линия Мажино, за да се присъедини към британските експедиционни сили. Такъв случай бил предвиден и съгласуван с французите, но вече било късно да се приложи. През този ден немските танкови дивизии стигнали до Абевил и пресекли пътя за доставка на суровини и стоки за съюзническите сили в Белгия.

Френският генерал Максим Вейган вече бил заместил генерал Морис Гамелин като главнокомандващ съюзническите сили. Но неговият план за контраатака на север към пленените в Белгия съюзнически армии, никога не се осъществил. На 25 май Горт взел самонадеяното решение да изтегли армиите на британските експедиционни сили в посока Дюнкерк. След два дни започнала епичната евакуация.

Франция вече нямала сили да се бие повече. Рено пристигнал в Лондон на 25 май и казал на Чърчил, че „не вярва Франция да има достатъчно сили за съпротива“. Ако битката за Франция бъдела изгубена, само човек като маршал Хенри Филип Петен, вицепремиера, „можел да говори в полза на примирието“.

Британският премиер получил по-добри новини на 27 май. Първо неговият началник-щаб му докладвал, че инвазията на Германия не може да продължи без морско или въздушно превъзходство. После пристигнала телеграма от британското посолство във Вашингтон, с уверение от президента Рузвелт, че САЩ ще влязат във войната, ако съюзниците се намират в беда.

Въпреки това Чърчил още искал всячески да задържи Франция във войната. Ако френското правителство поискало мир от Германия, тя щяла да получи контрол върху мощната й флота, а така нахлуването на Англия ставало невъзможно. Ако французите продължали битката от своите колонии или от Новия свят, това щяло да помогне много във войната срещу Хитлер. Дори и да се биела до смърт на френска земя, това щяло да даде на Англия пространство за дишане, в което да подготви отбраната си. Поради това всички усилия на Чърчил целели да убедят французите, че все още имало надежда за тях.

На 31 май той отлетял за Париж и казал на френското военно министерство, че ще изпрати още войски във Франция, когато бъдат въоръжени и оборудвани. Двете дивизии, които вече били във Франция, щели да останат. Но той не можел да изпрати бомбардировачи, защото голяма част от тях били изгубени при отбраната на бреговия плацдарм в Дюнкерк.

Според генерал-майор Едуард Спиърс, британския офицер за свръзка с френското правителство, Чърчил „вече осъзнавал, че французите били победени, знаел, че и те го осъзнават и били готови да се предадат“. Неговото решение да остави английски войски да се бият при това положение било политически ход с много неизвестни. Това бил риск, който той поел, понеже знаел, че само самолети, а не пехота щели да помогнат на Англия да оцелее в тази война.

Един от старшите офицери, убеден, че войниците щели да бъдат пожертвани за нищо, бил генерал-лейтенант Алан Брук, командващ 2-ри корпус на британските експедиционни сили. По-късно той изиграл главната роля при успешното им евакуиране от Франция. На 2 юни, веднага щом се върнал от Дюнкерк, той бил извикан на среща с генерал Джон Дил, началник на имперския генерален щаб, на която му съобщили, че трябва да поеме командването на новите британски експедиционни сили във Франция. „Напуснах стаята му, — написал Брук, — с ясното убеждение, че започвах нещо, което се базираше на политическа основа. Но от това, което бях видял у французите, имах огромни съмнения, че може да се спечелят дори политически предимства от тази ситуация.“

Дотогава дивизията на шотландските планинци била по долното течение на река Сома. Тя била придадена към неподготвен и неоформен фронт от 18 мили между брега на канала и Понт-Реми. Съществуващата военна практика била, че една дивизия трябва да контролира една окопана позиция, дълга не повече от 4 мили.

На 4 юни генерал-майор Форчън, командващ 51-ва дивизия, започнал атака срещу немското укрепление над река Сома в Абевил. Получило се абсолютно фиаско. Френските войски, които участвали в атаката, закъснели и се включили на невисоко бойно ниво. 51-ва дивизия се била смело, но постигнала малък успех срещу многобройните вражески картечници.

През този ден генерал-лейтенант Джеймс Маршал-Корнуол, британският офицер за свръзка с френската 10-та армия, изпратил доклад на генерал Дил. Той спешно бил предаден на Чърчил. В него Маршал-Корнуол предлагал „да се предприеме покриване на пътища за оттегляне на английските войски, в случай че немците направели пробив още по на изток“. Той предупредил, че дивизията на шотландските планинци може „да бъде забита“ на полуостров Хавър и „да бъде хваната в капан“, понеже мостовете в Руан щели да бъдат разрушени. Неговото предложение било французите да се съгласят да се подготви алтернативен план за пресичане над река Сена под Руан.

Ненужно е да се споменава, че нищо не било направено. Чърчил никога нямало да направи такова предложение на французите, особено когато Вейган вече издал стимулиращата заповед да не се отстъпва от настоящите позиции и че защитниците трябвало или да отблъснат врага, или да умрат.

Но всичко това било риторика. На другия ден 104 немски дивизии атакували фронта Сома-Амиен, разположен между Люксембург и канала. Срещу тях се били само 51 дивизии: дивизията на шотландските планинци, 1-ва бронирана дивизия, Бомонската дивизия — смесица от необучени и недобре въоръжени войски, без комуникации и 48 френски дивизии, много от които още се реформирали. Немците имали числено превъзходство 2 към 1 и още по-голямо относно танковете и самолетите, както и психологическото предимство от непрекъснатите победи.

Очакваният изход бил неизбежен. Разтеглен върху толкова голяма площ, фронтът на 51-ва дивизия се състоял само от няколко изолирани поста. Немците минали в пролуките между тях. Цели роти били отрязани и по-късно се предали, а към 6 юни оцелелите били изтласкани назад към река Бресъл.

Генерал Форчън бил отчаян. Той изгубил само за 3 дни битката, осъзнавайки, че изтощените му хора нямало повече да издържат на това неравностойно положение. Следобед в писмо до генерал Алтмайер, командващ 10-та френска армия, той помолил неговата дивизия да бъде изпратена в резерва. Неизбежният отговор бил: „Нямаме друга резервна дивизия, която да замести твоята, за да я освободим.“

Но генерал Маршал-Корнуол бил наясно с опасността. В телеграма до генерал Дил, която изпратил вечерта на 6 юни, той посочил, че „дивизията вече не е в състояние да се бие“ и че тя „ще се разпадне при по-сериозна атака“. В заключение той добавил: „Ако е политически неизгодно да се изтеглят английските войски, то аз настоявам да се изпратят още 2 английски дивизии във Франция.“

52-ра дивизия вече била на път и генерал Дил, в отговор на предупреждението на генерал Маршал-Корнуол, инструктирал бригаден генерал Суейн, офицер за свръзка с френското висше командване, да осигури отстъплението на 51-ва дивизия покрай долното течение на река Сена, където щели да се концентрират новите британски експедиционни сили. Но в този ден Вейган обвинил дивизията на шотландските планинци, че се оттеглила „без заповед“ и нарекъл командира им „командир Нещастие“ (името на командира било „Fortune“, което значи „щастие“) и затова не отговорил на новите предложения на Дил.

На 7 юни немците оказали слаб натиск срещу фронта при Бресъл, но това било нарочно. Ако лявото крило на 10-та френска армия останело неподвижно, немските танкове можели да се придвижат спокойно на юг и щели да имат достатъчно време, за да отрежат отстъплението им. Към края на деня 7-ма танкова дивизия на Ромел се придвижила с 30 мили към Руан. Следвала я 5-та танкова дивизия. В резултат 10-та френска армия била разделена на две.

Маршал-Корнуол същата вечер изпратил телеграма до Дил, че е „изгубил доверие“ в способността на френската армия „да спре“ немското настъпление към Сена. После помолил генерал Алтмайер да изтегли назад 51-ва дивизия и съседните френски войски, за да предотврати тяхното попадане в капан. Но командирът на армията „отказал да направи това, без заповед от по-високо ниво“. „Предлагам да отидеш и да се видиш незабавно с Вейган — казал в заключение той. — В противен случай ще се наложи да евакуираме 51-ва дивизия от брега в Диеп.“

На следващата сутрин, отчаян, Алтмайер изместил щаба си по Сена, изгубвайки контакт с двата си корпуса. Маршал-Корнуол, който не бил информиран предварително за това, сърдито го притиснал да изтегли 9-ти френски корпус и дивизията на шотландските планинци към брега на река Бетюн. Алтмайер пак отказал. Осъзнавайки, че допълнителните аргументи били безсмислени, Маршал-Корнуол се отправил към щаба на Вейган до Париж.

Оттам той телефонирал в британското военно министерство и предупредил, че 51-ва дивизия била в „невероятна опасност, без комуникации и би трябвало да бъде евакуирана от брега“. „Генерал Форчън, — продължил Маршал-Корнуол, — трябва да бъде освободен от френски военен контрол и да му се даде статут на независим командир при изтеглянето на дивизията му към река Бетюн и долното поречие на Сена.“

Всъщност преди телефонния разговор, военното министерство инструктирало генерал Хауърд-Вайс, негов офицер за свръзка, да информира Вейган, че „ако не бъдат дадени заповеди за маневриране в крилото на съюзническите войски“, имало „голям риск британските войски да бъдат хванати в капан“. Това бил отговорът на телеграмата на Маршал-Корнуол. Но имало и допълнение: генерал Хауърд-Вайс щял да наблюдава „най-отговорно евакуацията между Диеп и Хавър да не се състои“. За да не изглежда това като втори Дюнкерк за французите и да не им даде основание да търсят примирие с немците.

Преди полунощ, вероятно за да се увери, че евакуацията няма да се състои, военното министерство изпратило сигнал на адмиралтейството, че: „блокирането на Диеп може да се извърши незабавно“. Въпреки предупреждението на Маршал-Корнуол, че 51-ва дивизия може да се нуждае от „евакуация от брега“, военното министерство било решено да „затвори“ най-близката им позиция за бягство.

Междувременно Маршал-Корнуол убедил Вейган да нареди на 9-ти френски корпус да отстъпи към Сена. Но сега проблемът бил във времето. Французите, имайки само конен транспорт, никога нямало да стигнат до Руан или до ферибота, който пресичал отдолу преди танковете. Понеже по-голямата част на 51-ва дивизия била моторизирана, тя можела да успее, но била под френско командване и нямала право на самостоятелна инициатива, като изостави съюзниците си.

На срещата за дискусии относно придвижването към Руан, следобед на 8 юни, генерал Ихлер, командващ 9-ти френски корпус, казал на генерал Форчън, че това може да отнеме 4 дни! Макар и ужасѐн от този змийски ход, генерал Форчън не го показал. Той знаел, че немците никога няма да им позволят да разполагат с толкова много време. Нито пък им позволили, понеже танковите дивизии на Ромел стигнали до Руан същата вечер.

На следващата сутрин Форчън получил съобщеше от френския адмирал в Хавър, че мостовете в Руан били взривени. Все пак адмиралът получил заповеди да организира качването на корабите на войските от своето пристанище „ако е необходимо“. Ихлер изпаднал в ужас от тези новини и оставил Форчън да поеме цялото командване. Той решил да стигне до Хавър, на 60 мили надолу по брега.

Защо той избрал Хавър, вместо Диеп, който бил на един ден път, било мистерия. Суинбърн, неговият началник-щаб написал, че Диеп бил „пренебрегнат, защото… пристанището му било вече разрушено“. Всъщност, според морски доклад, то още си работело, но може би имало мини около него. Сутринта кралската флота изпълнила инструкциите на военното министерство и потопила блокиращи кораби извън входа на пристанището, ала все пак съществувала възможност за товарене на кораби и отплуване.

Но Форчън още нямал позволение да отплува от Диеп, а той бил наясно с политическите последствия, за да вземе едностранно решение. Британското правителство нямало да се намеси, да не ядоса французите; но неговите действия загатвали зловещи намерения. Следобед на 9 юни, щом се установило, че немските войски достигнали Руан, военното министерство напомнило на Форчън, че „неговата цел била да пробие на юг от Сена при оста Диеп-Руан“.

Знаейки, че това е невъзможно, той отговорил: „Оттеглям се заедно с френските сили към Хавър, понеже в Руан всичко е взривено.“ Всъщност той организирал част от своята дивизия (Арк Форс) да се спусне напред и да превземе фронт от 20 мили, източно от Хавър. Останалата част щяла да я последва толкова бързо, колкото маршируващите французи щели да позволят.

Не било достатъчно бързо. Следобед на 10 юни, часове след като Арк Форс тръгнала към целта, танковете на Ромел достигнали до брега в Ле Петит Дал. До вечерта се придвижили на изток и превзели кръстопътя над река Дурден. За основната военна част на 51-ва дивизия вече нямало възможност за евакуация от Хавър. Преди 23 часа генерал Форчън се свързал с военното министерство: „Считайте, че е възможно в бързо променящата се ситуация да Ви помоля да натоварите на корабите си колкото можете повече хора от моята дивизия между Свети Валери и устието на река Дурден.“

Планът бил променен след пристигането на съобщението, понеже немците превзели Дурден. 51-ва дивизия и французите трябвало да овладеят малкото пристанище Свети Валери-ен-Ко, природна цепнатина във високите варовикови скали на Кот д’Албатр, която се простирала от река Сома до Хавър. На следващата сутрин на 11 юни Форчън пак се свързал с военното министерство в Лондон: „Смятам да натоваря цялата войска на корабите тази вечер.“

Военното министерство разпоредило да изпратят копие от заповедта, издадена предния ден, от Вейган до Ихлер за оттеглянето на 9-ти френски корпус през река Сена до Руан. Съобщението завършвало с напомняне към Форчън за „важността да се действа в съгласие със заповедите на командващия 9-ти френски корпус“.

Независимо че 51-ва дивизия била в капан и единствената й надежда била да се спаси по море, военното министерство още настоявало командирът й да се подчинява на заповеди, водещи до нейното разбиване. Можем да направим заключението, че Чърчил и британското правителство искали да пожертват шотландските планинци, за да покажат на французите готовността си да останат с тях до края. Загубата на 51-ва дивизия, добре известна на французите от Първата световна война, щяла да обезсили лошото чувство, което те изпитвали след загубата при Дюнкерк, както и да покаже готовността на Англия да помогне на Франция.

Но ако това било намерението на Чърчил, Форчън нямало да се съобразява малодушно. „Физически невъзможно е за корпусния командир Ихлер да стигне до Сена. Той е в същата ситуация, като мене — отговорил той сутринта. — Въздушният контрол над територията на врага покрай моето предмостово укрепление е достатъчен.“

За щастие един мъж още работел върху план за спасението на шотландските планинци: адмирал Уилям Джеймс, главнокомандващ в Портсмут. На 8 юни му било наредено от адмиралтейството да подготви циклична операция за товаренето на корабите и отплаването на останалите без комуникации английски войски от полуостров Хавър. На следващата сутрин, събрал над 200 търговски плавателни съда, той ги изпратил в Хавър. Но узнавайки за положението на шотландските планинци при посещението му в Хавър на 10 юни, той наредил цялата флота да тръгне към Свети Валери. Първи пристигнали два разрушителя и един транспортен кораб. Те се свързали с Форчън на следващата сутрин, 11 юни, и се споразумели да започнат евакуацията тази нощ.

За съжаление закъснели с един ден. 51-ва дивизия и френската 9-та дивизия били „хванати“ в капан в предмостовото укрепление под формата на правоъгълник от 5 немски дивизии. Следобед на 11 юни немците атакували. Въпреки храбрата съпротива от два батальона на шотландските планинци, 7-ма танкова дивизия на Ромел пробила външната отбрана и окупирала скалите западно от града. Понеже немците контролирали с оръдията си както пристанището, така и бреговете, всеки опит да се отплува от пристанището бил обречен.

В 17 часа Ромел изпратил пленен френски войник в Свети Валери с предложение защитниците му да се предадат до 21 часа, за да не бомбардира града. Британците отвърнали, че няма да се предават. Генерал Форчън още възнамерявал да отплува тази нощ. Изглежда оптимизмът му се засилил от пристигналия сигнал от Хавър в 18 часа от френския командващ адмирал там, който най-после дал разрешение за отплаване. Чак сега военното министерство упълномощило адмирал Джеймс да спаси хората. В шест и нещо следобед той съобщил на офицера, командващ спасителната флота, че евакуацията ще започне още тази нощ.

Кратки и ясни указания били дадени на всички военни части на дивизията на шотландските планинци, че оттеглянето трябвало да започне около 22 часа. Два батальона никога не получили тези указания, а другите го получили твърде късно, за да могат да отплуват.

След полунощ пристигнали първите английски кораби в Свети Валери. Капитан Уорън, командващ разрушителя „Кодрингтън“, видял как мястото „горяло жестоко, а много картечен и артилерийски огън обсипвал брега“. Понеже било ясно, „че това е място невъзможно за евакуация“, той насочил пристигащите спасителни кораби към крайбрежното селце Вюл-Ле-Розез, на 4 мили източно.

Сутринта флотата на адмирал Джеймс качила на борда си 1300 англичани и над 900 французи от бреговете на Вюл. Много напуснали постовете си без заповед. По-малко били шотландските планинци, охраняващи външния периметър.

Генерал Форчън никога не научил, че евакуацията от Свети Валери била отменена и неговите хора напразно чакали спасителите си на брега до сутринта. Когато се съмнало, той им наредил да се оттеглят към дърветата на юг от града. Към тях се присъединили закъснели войски, охранявали преди това периметъра.

Понеже се зазорило Форчън още не приемал поражението. Ако мъжете му можели пак да превземат билата западно от града и да издържат там поне един ден, те имали шанс да се спасят през следващата нощ. Но генерал Ихлер не бил убеден в това и помолил Форчън да изпрати телеграма на Вейган през Лондон за капитулацията на 9-ти френски корпус. Форчън отказал да изпрати съобщение без предварителна консултация с офицерите си.

Когато те не показали ентусиазъм към обречения му план, той решил да действа сам. 4-ти сийфърдски батальон получил задачата да отблъсне танковата дивизия на Ромел от западните скали. Сутринта, когато атаката била подготвена, забелязали бял флаг на камбанарията на близката църква. Щом наредил да свалят знамето, генерал Форчън получил заповед от Илхер да прекрати огъня. Той отказал и съобщил на военното министерство, че няма да се подчини, докато още има „възможност за евакуация на каквато и да е част от моята дивизия“.

По-късно, понеже немските снаряди започнали да експлодират близо до щаба му, той дал заповед за капитулация. Но закъснял и 4-ти сийфърдски батальон вече се строявал за атака.

10 000 души от дивизията на шотландските планинци били взети за заложници в Свети Валери. Други 1000 били пленени при Сома. Убитите били над 1000, а 4000 били ранени. И всичко това, защото правителството на Чърчил не искало да позволи на Франция да има извинение за примирие с Германия. Но това било безсмислено. След 5 дни, когато 51-ва дивизия била пленена, новото френско правителство, начело с маршал Петен, поискало примирие с Германия.

„Винаги е било ясно за мен, — написал капитан Ян Кемпбъл, офицер от разузнавателния щаб на Форчън, — че нито една друга дивизия не е била така пожертвана. Тя е можела да се спаси само седмица по-рано, но силните на деня смятали, че в нея се намирал капацитетът, необходим за съпротивата на Франция.“

СевернА Африка: 1940–1941 г.

Битката, която се разгоряла в Северна Африка от септември 1940 г. до април 1941 г. между англичаните и италианците, а по-късно и немците, минала през поредица от необичайни победи и загубени шансове. Отговорността трябва да бъде понесена от двамата политици — Мусолини и Чърчил, които не устояли да не се намесят.

На 10 юни 1940 г., след поражението на Франция, фашисткият диктатор Бенито Мусолини въвлякъл Италия във войната като съюзник на немците с надеждата да извлече максимална изгода от победата. Той искал да измести Англия като доминираща сила в Северна Африка и в Средиземноморието. Но той трябвало да се вслуша в забележката, направена от Пърси Лорейн, британския посланик в Рим, след като бил информиран, че техните две страни вече били във война. „Имам честта да Ви напомня, Ваше превъзходителство, че Англия не губи войните си.“

Когато Мусолини публично обявил войната пред римската тълпа от балкона на двореца „Венеция“, външният министър Галеазо Чиано промърморил: „Аз съм тъжен, много тъжен. Авантюрата започва. Дано Господ да спаси Италия.“

За да бъдем справедливи към Мусолини, трябва да отбележим, че Англия била в отчайващо положение. Докато армията й била спасявана при Дюнкерк, войските оставили там своите оръжия, транспортни средства и съоръжения и в това отслабено състояние трябвало да посрещне немското нападение. Тя едва ли щяла да направи нещо, ако италианските армии в Либия и Източна Африка атакували слабите английски гарнизони в Египет и Судан.

Освен това влизането на Италия във войната направило Средиземноморието опасно за навлизането в него на охраняващи конвои. Поради това 7000 войници напуснали Англия през май и стигнали в Египет в края на август. Но дори тяхното пристигане не засенчило масивното числено превъзходство на италианските войски. Докато генерал Арчибалд Уейвъл, британският главнокомандващ в Средния Изток, разполагал с 50-хилядна войска, италианците били над половин милион души.

Само на северноафриканския си фронт италианците разполагали с 300-хилядна войска, под командването на маршал Родолфо Грациани в Либия. Египет, от друга страна, имал на разположение 36-хилядна войска, състояща се от англичани, новозеландци и индийски войски. Но това не означавало, че англичаните били подготвени за западната пустиня. Дни след обявяването на войната една колона от 7-ма бронирана дивизия, известна като „Пустинните мишки“, пленила фортовете при Капузо и Мадалена, разположени на либийско-египетската граница. „На много ниска цена причинихме жертви навсякъде, където се сблъскахме с вражеските войски, пленявайки 25 италиански офицери и 500 войници.“ Уейвъл изпратил на 22 юни телеграма в Лондон, съобщавайки че: „Ранните атаки напълно изненадаха врага.“

Естествено на дневен ред не стоял въпросът за контролирането на тези фортове. С толкова малочислени сили Уейвъл можел само да безпокои италианците с постоянни нападения. Основавайки се на партизанската тактика „удари и избягай“, той създал дългобойната пустинна група в края на юни.

Смутен от минималните успехи на британците, Мусолини отчаяно се нуждаел от една пропагандна победа. На 15 юли по негово разпореждане италианското висше командване заповядало на Грациани да подготви мощна офанзива срещу Египет. Но той не бил въодушевен от това. На 8 август той бил извикан на среща с Чиано в Рим. „Нашите настоящи приготовления не са идеални — оплакал се Грациани. — Ние се движим към поражение, което в пустинята ще се превърне в тотална катастрофа.“

Той нямало да е така обезверен, ако знаел за трудностите на Уейвъл с доставките. В края на юли повече от 200 танка от западната пустинна сила, командвана от генерал-лейтенант Ричард О’Конър, били в ремонт. На 7 август, след разговори с Уейвъл в Лондон, военният министър Антъни Идън описал недостига като „шокиращ“.

Но благодарение колебанието на Грациани още имало време да се изпратят допълнителни конвои от танкове, пушки и резервни части покрай носа. Накрая те пристигнали в Суецкия канал на 5 септември, когато италианските армии от Абисиния (днес Етиопия) опустошили Британска Сомалия. Италианците обаче не постигнали своето. Въпреки че числено превъзхождали британските войски, те били спрени за 4 дни при Туг Арганския проход. Когато британците били евакуирани по море, те причинили над 2000 жертви, като дали само 250 жертви.

Сомалийската операция не направила Мусолини по-предпазлив, а изострила апетита му. На 29 август, той наредил на Грациани да атакува от Либия до 10 септември. Но Грациани още се бавел. На 7 септември Мусолини му заявил или да атакува до 2 дни, или да си подаде оставката. Накрая маршалът дал необходимите заповеди. „Никога, — написал Чиано, — не е била провеждана военна операция с такова нежелание от командира.“

Атаката закъсняла с още 4 дни, защото част от войските се загубили по пътя за мястото на сбора, докато Грациани преживявал нови съмнения, като узнал, че „бронирани британски сили“ се събирали да воюват срещу него. Стратегията на Уейвъл била да изтегли войските на изток покрай пустинята до Мерса Матру, на 120 мили навътре зад границата и на 200 мили западно от делтата на Нил.

Затова на 13 септември 6 дивизии от нахлуващата армия пресекли египетската граница без да срещнат съпротива. Щом изминал 60 мили, Грациани решил да се окопае около бреговия град Сиди Барани. Той разхвърлял войските си във верига от укрепени лагери, които били прекалено отдалечени един от друг, за да си помагат. Чиано бил ужасѐн, написвайки в дневника си на 2 октомври: „Грациани настоява да изчакаме дълго време, поне до края на ноември, за да завършим нужните приготовления, преди да подновим похода.“

Но закъснението било добра вест за англичаните. Генерал Уейвъл помолил своя началник-щаб да обмисли планове за нападение срещу Либия, отбелязвайки: „Ние можем… да се надяваме, че ще се сблъскаме с обезсърчени италианци, но да бъдем готови за известен риск.“ Атаката на Грациани, изглежда, потвърждавала това. Освен това британците имали достатъчно време да получат подкрепленията си, както и присъединяването на 3 бронирани пехотни полка.

Но Уейвъл не можело да бъде накаран да побърза, дори когато Италия обявила война на Гърция на 28 октомври и имало опасност част от оскъдната му войска да бъде пратена на бойния театър. „Изглежда, е настъпил моментът да рискуваме и да ударим“ — обадил се Чърчил на 14 ноември „Операцията е в подготовка, — отговорил Уейвъл след 2 дни. — Но е възможно да се проведе през този месец, както беше предварително планирано. Ще я подготвим за началото на декември, ако дотогава врагът не се придвижи.“

Нямало опасност от такова придвижване, затова Уейвъл имал възможност да изготви плановете си без спънки от италианците, въпреки че Чърчил продължил да настоява за атака. Уейвъл никога не е възнамерявал да превърне атаката в мащабна офанзива. Тя щяла да бъде, както съобщил той на премиера на 6 декември „просто един щурм“. Той обяснил: „Те числено ни превъзхождат по суша и въздух, а ние трябва да се придвижим на 75 мили през пустинята и да атакуваме враг, укрепил се за 3 месеца напред.“

Операция „Компас“ трябвало да се възползва от разпокъсаната отбранителна линия на Грациани около Сиди Барани. Веригата укрепени лагери се простирала от Мактила по брега до Софафи. Но предните лагери не биха могли да се подкрепят взаимно, а освен това имало голямо пространство между Софафи и следващата група от тях в Нибея. Планът бил войските на генерал О’Конър да се промъкнат през нощта и преди да завият на север, за да обградят останалата отбранителна линия. 30-хилядна британска армия се надявала да победи 80-хилядна италианска армия, разчитайки на бронираните си сили. Британците имали 275 танка срещу 120 италиански танка.

През нощта на 7 декември О’Конър и войските му започнали дългото придвижване през пустинята от Мерса Матру. На следващата нощ, 4-та индийска пехотна дивизия и 7-ма бронирана танкова дивизия преминали в италианската отбрана. На сутринта, след бомбардировка от изток, индийците, предвождани от танковете „Матилда“ на 7-ма танкова дивизия, нападнали в тил Нибея. Предизвиквайки изненада, те унищожили 23 италиански танка извън лагера. За два часа лагерът бил превзет и били пленени 4000 затворници.

После 4-та индийска дивизия продължила на север и успешно щурмувала лагерите на Западен и Източен Тумар преди края на деня. Междувременно 7-ма бронирана танкова дивизия тръгнала на север към Софафи и продължила на северозапад към град Бък-Бък, като така отрязала вражеския път за отстъпление.

Сиди Барани бил обсаден вечерта на 10 декември, след атака откъм двата фланга, подкрепена от 7-ма бронирана танкова дивизия. На другия ден резервната бригада на 7-ма танкова дивизия стигнала до Бък-Бък и хванала в капан 14 000 отстъпващи италианци. Хората на О’Конър пленили 40 000 войници, 237 оръдия и 73 танка само за три дни. Техните единствени жертви били 624 убити, ранени и безследно изчезнали.

Остатъците от армията на Грациани се спуснали през либийската граница и поискали убежище в бреговата крепост Бардия. Те били последвани от 7-ма танкова дивизия, която им отрязала пътя на запад. Там обаче нямало пехотна дивизия, която да използва това предимство, защото Уейвъл отзовал 4-та индийска дивизия на 12 декември, изпращайки я да подкрепи отбраната на Судан.

Липсата на амбиция у британския главнокомандващ се виждала и от телеграмата, изпратена в Лондон същия ден: „Подвижната колона на 7-ма танкова дивизия ще се отправи към Солум-Капуцо, за да премине през пътя Тобрук и да отреже Бардия. Ако Бардия се предаде, което считам за невъзможно, аз съм наредил на О’Конър да продължи към Тобрук, докато издържат войските и машините.“

На 6-та австралийска дивизия й трябвало 3 седмици да пристигне от Палестина. Това дало на италианския командир в Бардия, генерал Берганцоли, достатъчно време да построи отбранителната си линия от 18 мили. Той уверил Мусолини, че войската му ще се бие докрай, защото по сила се равнявала на 4000 пехотни дивизии. Обаче на него, както и на Грациани, не му хрумнало, че най-добрата защита е атаката, особено когато си по-многоброен от врага.

На 3 януари 1941 г. започнало нападението срещу Бардия с мощна артилерийска бомбардировка. Щом били прочистени 2 коридора през противотанкови окопи, телена мрежа и минни полета в източния сектор, австралийците се спуснали през тях, предвождани от 25 танка „Матилда“. Към обяд италианците се предавали с хиляди.

С всяка голяма и почти безкръвна победа, увереността на Уейвъл нараствала. Когато Бардия паднала, той наредил да се изготви план за пленяването на Тобрук и Бенгази, столицата на Киренайка. (Либия се състояла тогава от две провинции: Киренайка и Триполитания). Той бил силно подтикван от Чърчил, който на 6 януари, го предупредил: „Времето е кратко. Не вярвам, че Хитлер няма скоро да се намеси…“

Чърчил предвиждал преместването на сили от Средния Изток, в помощ на Гърция. Макар че италианската кампания пак се превърнала във фиаско, изглеждало, че немците скоро ще се намесят. „Разрушението на Гърция ще обезличи победите, които си постигнал в Либия, — се обадил Чърчил на Уейвъл на 10 януари. — След пленяването на Тобрук всички операции трябва се насочат в помощ на Гърция.“

Тобрук паднал в ръцете на австралийците на 22 януари, като 16-те танка „Матилда“ пак изиграли главната роля. Още 30 000 войници, 236 оръдия и 87 танка били пленени. До момента гръцкото правителство отказвало английска военна подкрепа, опасявайки се, че така ще предизвика немско нападение. Затова Уейвъл получил позволение да продължи към Бенгази. Но както се опасявал Чърчил, Мусолини вече бил приел предложението на Хитлер за помощ в Северна Африка. Първите немски войски щели да пристигнат в средата на февруари.

Следователно времето било много важно. Независимо че 7-ма танкова дивизия имала на разположение само 50 бронирани кръстосвача и 95 леки танка, О’Конър ускорил процеса. Той планирал амбициозно измъкване отляво, след като открил, че италианците били на укрепени позиции по крайбрежието в Дерна, 160 мили източно от Бенгази. Така не само щели да избегнат Дерна, но щели да заобиколят и Бенгази, поставяйки в капан остатъка от армията на Грациани. Но трябвало да изчака пристигането на още танкове и подкрепления на 7 февруари.

Четири дни преди това обаче той получил въздушни разузнавателни доклади, че италианците се готвят да изоставят Бенгази и ще се оттеглят до пътя при Ел Агела, откъдето могат да пресекат пътя от Киренайка за Триполитания. Ако искал да ги спре, трябвало да побърза.

Сутринта на 4 февруари изтощената 7-ма танкова дивизия, предвождана от бронираните коли на 11-ти хусарски пехотен полк, тръгнала към най-дръзкото приключение в пустинната война. С храна за два дни и с недостатъчно бензин, те преминали за 33 часа 170 мили в лошия терен на Северна Африка. Пристигнали навреме. След два часа, достигайки до крайбрежния път до Беда Фом, 11-ти хусарски пехотен полк, 1 батальон от стрелковата бригада и няколко подкрепящи артилерийски сили пресекли гарнизона в Бенгази. Въпреки че били около 2000 души, британците изненадали и задържали италианците в залива цели 3 часа, докато дойде подкреплението.

На следващата сутрин пристигнала основната вражеска колона. Тя била ескортирана от 100 нови бронирани кръстосвача, докато английските били само 29. Но вражеските танкове прииждали на части и били задържани до пътя, докато английските танкове свободно маневрирали и заемали удобни позиции, като корпусите им били защитени от прикритието на почвата, а само турелите им били изложени на огъня. До падането на нощта 60 италиански танка били отблъснати и хиляди войници се предали. Бил направен последен опит за пробив и измъкване на следващата сутрин, предвождан от 16 танка, но бил осуетен от стрелковата бригада. Само 3000 души на брой, британците пленили 20 000 италианци, 216 оръдия и 120 танка.

За 2 месеца с цената на 2000 жертви, 2 дивизии на обединената общност завзели 500 мили територия и разгромили вражеска сила, пет пъти по-многобройна от тях. Те пленили 130 000 италианци, пленили 400 танка и над 800 оръдия. Унищожавайки армията на Грациани, британците имали свободен достъп през тесния път Ел Агела към Триполи, последната укрепена позиция на Мусолини в Северна Африка. Но когато О’Конър се приготвил да нанесе смъртоносния удар, Чърчил се намесил.

Гръцкият лидер генерал Йоанис Метаксас починал на 29 януари 1941 г. и неговият наследник Коризис казал на английския посланик, че щели да приветстват английската военна помощ. Чърчил бил възхитен и на 20 февруари наредил на Уейвъл да спре настъплението в Африка и да изпрати в Гърция „армията, която защитавала Египет и да я подкрепи максимално“. Ако Гърция с английска помощ успеела да задържи германците извън територията си още няколко месеца, „шансовете Турция да се намеси във войната на страната на Съюзниците щели да бъдат благоприятни“.

Но станало така, че дивизията на Чърчил от оскъдните ресурси на Уейвъл, претърпяла катастрофа както в Северна Африка, така и в Гърция. Първият контингент от 50-хилядна войска, пристигнал в Солун на 7 март. Немците нахлули след месец и за няколко седмици опустошили страната, тласкайки британците към позорна евакуация. Те оставили 12 000 войници, всичките си танкове и голяма част от бойното си снаряжение и оборудване.

В Северна Африка нещата се обърнали. На 6 февруари генерал-лейтенант Ромел бил извикан в щаба на Хитлер и му било възложено командването на новосформирания африкански корпус от 2 дивизии, 5-та лековъоръжена дивизия и 15-та танкова дивизия. След 8 дни първите военни поделения на 5-та лековъоръжена дивизия, а именно разузнавателният батальон и противотанковият батальон, пристигнали в Триполи. Те незабавно били изпратени към предните италиански позиции, заедно с няколко учебни танка. Танковият дивизионен полк пристигнал чак на 11 март.

Понеже британците още не се появявали, Ромел поел инициативата. На 24 март неговият разузнавателен батальон превзел стратегически важната, но незащитена позиция в Ел Агела. Предвождан от 50 танка и с 2 италиански дивизии, той решил да събори двата фронта.

Помогнало му това, че съпротивата била неопитна. Изпратена обратно в Египет в края на февруари, за да си почива и да се съвземе, 7-ма бронирана танкова дивизия била заместена от 2-ра бронирана танкова дивизия. Отличната 6-та австралийска дивизия била изпратена в Гърция, а мястото й заела 9-та австралийска дивизия, която нямала достатъчно снаряжение и оборудване, а била и недостатъчно обучена. О’Конър също бил сменен от неопитния командир генерал Нейм.

Извадени от равновесие от нападението на Ромел, англичаните се объркали и били изтласкани, а Бенгази бил евакуиран на 3 април. О’Конър се върнал обратно, за да съветва Нейм, но и двамата били пленени, защото колата им се натъкнала на немска моторизирана войска на 6 април. На следващия ден командващият 6-та бронирана танкова дивизия бил пленен в Мечили, заедно с новопристигналата моторизирана бригада и други военни части. До 11 април повечето британски войски се били оттеглили през египетската граница. Само една малка войска, която държала контрола над Тобрук, останала в Киренайка.

Подобно на Мусолини, и за Чърчил намесата в северноафриканската кампания се оказала фатална за военните интереси на страната му. Без неговата намеса О’Конър щял да изтласка изцяло италианците от Либия преди появата на Ромел. Дори германците били убедени в това. „Не можехме да разберем тогава — написал генерал Валтер Варлимонт, член на хитлеровия щаб — защо британците не се възползваха от военните си успехи в Киренайка, независимо от трудностите, за да стигнат в Триполи. Нищо нямаше да им попречи. Няколкото италиански войски били паникьосани и очаквали английските танкове да се появят всеки момент.“

Трябвали още 2 години на бойни действия и цената на много човешки жертви, преди войските на Оста да бъдат изчистени от Северна Африка. „Цената, която трябваше да се плати, — написал Лидъл Харт, — за пропуснатата възможност през февруари 1941 г. беше много тежка.“

Сталинград

На 31 януари 1943 г. след жестока обсада от над 2 месеца, фелдмаршал Фридрих фон Паулус и обградената му немска 6-та армия се предали в ръцете на руснаците в Сталинград. Напълно подходящо било с тази катастрофа да започне краят на Хитлер, защото той се набъркал в хода на кампанията заедно със своите генерали още от самото начало.

Нахлуването на Германия в Русия, тъй наречената „операция Барбароса“, започнало на 22 юни 1941 г. Първоначално бронираният авангард завладявал всичко пред себе си и стотици хиляди руснаци били пленени. Постепенно обаче немците станали жертва на собствения си успех, защото колкото повече навлизали в Русия, толкова се удължавали комуникациите им, влошавало се времето, нараствала съпротивата на населението. Докато зимата настъпвала, правейки придвижването невъзможно, немците вече били стигнали до Крим на юг и до Ленинград на север. Те вече били само на крачка от завладяването на Москва.

Поради неограниченото пространство за отстъпление, тоталното поражение не било вероятно за руснаците. Ситуацията станала още по-страшна за немците през декември 1941 г., когато японците атакували Пърл Харбър и американците влезли във войната. Хитлер бил изправен пред два фронта. За да предотврати това, той трябвало по-бързо да разруши бойната способност на руснаците. Но как? Немското висше командване предлагало да се превземе Москва и да се изгради отбранителна линия покрай Горна и Средна Волга. Това щяло да парализира руските комуникации, като блокира предаването и получаването на доставки от Архангелск, щяло да отреже и връзките между руските армии, западно от Урал и суровините в Азиатска Русия.

Но Хитлер имал други планове. Не зачитайки мнението на генералите, той последвал съвета на немските индустриалци и икономическите съветници, които го предупредили, че Райхът щял да изпадне в колапс, ако не завладее петролните полета на Кавказ. Затова той решил да се придвижи от Батуми на Черно море към Баку на Каспийско море. Ако придвижването минело успешно, той щял да увеличи военния си потенциал и да отслаби руския. За тази операция, Хитлер трябвало да подготви отбранителен фронт по протежението на Дон от Воронеж до Сталинград.

Планът обаче имал сериозни недостатъци. Понеже Хитлер не разполагал с достатъчно сили, за провеждането и на двете операции, отбранителният фронт, дълъг 360 мили, щял да бъде много уязвим в случай на контраатака. Ако руснаците извършели пробив и превземели Ростов, немските сили в Кавказ щели да бъдат отрязани от своята военна база. Освен това Волга вече била скована от лед и можела да бъде прекосена в рамките на повече от половин година, Сталинград останал с маловажно стратегическо значение.

Хитлер не се повлиял от такива аргументи, като предпочел да преувеличава военните способности на войските си и да подценява противника. Според генерал-полковник Франц Халдер, негов началник-щаб, когато съобщили на Хитлер, че Сталин още разполагал с 1 500 000 мъже северно от Сталинград, без 500 хиляди души в Кавказ, „той се спуснал към четящия този доклад със стиснати юмруци и с пяна в ъгълчетата на устата си и му забранил да чете такива идиотски глупости“. А според Халдер решенията на Хитлер „нямаха нищо общо с военната стратегия… Те бяха продукт на насилствената природа, която не признаваше граници в желанието да се превърне в господар на действителността.“

Истината била, че силите на Хитлер на източния фронт не били така страховити, както изглеждали. Въпреки че били по-многобройни, отколкото през 1941 г., те били несъмнено по-слаби. От 232 дивизии 61 били от сателитните им държави, като, Румъния, Италия, Финландия и Унгария, затова били с по-нисък боен дух и по-зле оборудвани. Дори немските пехотни дивизии били с недостатъчно хора, състоейки се от 6 батальона, вместо от 9, а само 10 от общо 20-те бронирани дивизии разполагали с пълната мощност от танкове, защото тогава вече се отдавал приоритет на производството на подводници.

Руската армия, заради огромните си загуби през 1941 г., се състояла предимно от азиатци, надарени с природна твърдост и издръжливост. Всички боеспособни мъже подлежали на незабавна мобилизация в армията направо в предните бойни редици, където ги обучавали на военно дело. Много важно било, че руснаците имали и техническо предимство с изработката на своите ефективни танкове, модел Т-34, много по-усъвършенствани от немския си еквивалент.

През април Хитлер реорганизирал армията, разделяйки я на две основни групи: А и В. Неговият план бил 4-та танкова армия от армейска група В да се придвижи към Воронеж, без да го окупира. Следвана от 6-та армия, тя после щяла да продължи на югоизток по десния бряг на река Дон към Сталинград. Едновременно с тях, 2-ра немска, 2-ра унгарска, 8-ма италианска и 3-та румънска армии щели да поемат отбраната по реката, западно от Сталинград. Защитавана от тази маневра, армейска група А щяла да се придвижи покрай долната част на Дон, близо до Ростов, заедно с 1-ва танкова армия начело. След като пристигнела до Дон, към нея щяла да се присъедини 17-та армия, която щяла да бъде последвана от 11-та армия, като тя щяла да пристигне, щом завоюва Крим.

На 8 май 1942 г. 11-та армия, командвана от генерал Фон Манщайн, започнала отново кримската кампания. Керч бил превзет на 15 май, а Севастопол паднал в края на юни след едномесечна обсада. Били пленени над 250 000 души. Руснаците предприели масивна офанзива от двете страни на Харков на 12 май. Но след първоначалните победи, армейска група В започнала контраатака и руснаците се предали близо до Изюм на 26 май. Германците пленили още 240 000 души, 2026 оръдия и 1249 танка.

Следователно сталинградската кампания била отложена до 28 юни. За една седмица 4-та танкова дивизия и 2-ра армия стигнали до Воронеж, докато 6-та армия се придвижвала на юг. 4-та танкова дивизия също се придвижила на юг по поречието на Дон, а 6-та армия я покривала. След няколко дни армейска група А тръгнала към Кавказ.

На 17 юли руснаците евакуирали Ворошиловград северно от Ростов, и се отдръпнали на югоизток, последвани от 17-а армия, докато тогава 1-ва танкова дивизия пресякла река Донец при Каменск. Сега Хитлер направил съдбоносна промяна в своите планове. Смятайки, че 1-ва танкова армия нямала достатъчно сила да форсира река Дон, той наредил на генерал Хот да премести своята 4-та танкова армия в нейно подкрепление, като оставил 6-та армия, командвана от Фон Паулус, сама да превземе Сталинград. Халдер се възпротивил, че без 4-та танкова дивизия отпред, 6-та армия щяла да бъде прекалено слаба, което щяло да даде достатъчно време на руснаците да засилят отбраната на Сталинград. Но Хитлер не променил мнението си.

Събитията, които последвали, сякаш оправдавали промените в плана. На 19 юли, войските на Хот завзели предмостовото укрепление над долен Дон в Цимлянская. След три дни Ростов паднал в ръцете на 1-ва танкова армия, а 17-а армия пресякла река Дон на четири места. 6-та армия също напредвала и на 24 юли стигнала до брега на река Дон, западно от Сталинград.

Настроенията на Хитлер обаче ставали непредсказуеми. На бурна среща, проведена на 23 юли, той обвинил началник-щаба си за объркването около Ростов от двете танкови армии. „Ситуацията става все по-нетърпима — написал Халдер. — Няма място за сериозна работа. Така наречено «водачество» се изразява в патологически реакции, основани на моментни впечатления и в липса на разбиране относно отношение на командната машина и нейните възможности.“

Въпреки всичко кавказката кампания напредвала. Към края на юли 4-та танкова армия завзела Пролетарская и отцепила основния железопътен възел на северозапад към Сталинград. По̀ на юг 4-та танкова армия, 17-та армия и 4-та румънска армия напредвали, като не срещали никакво съпротивление от руснаците.

Но 6-та армия изпитвала недостиг на петрол, амуниции и оръжия, а трябвало да пресече Дон. Затова Хитлер направил още една промяна в разположението на войските си. На 30 юли той казал на генералите си, че „съдбата на Кавказ ще се реши в Сталинград и заради важността на начинанието трябва да се отклонят войски от армейска група А към армейска група В… Така че 1-ва танкова армия трябва веднага да се придвижи на юг и югозапад и да пресече пътя на врага, който вече бил изтласкван от река Дон преди да стигне до Кавказ.“

Халдер отбелязал: „Това е безсмислено. Врагът си спасява живота и ще бъде в Северен Кавказ много преди бронираната ни бойна сила да стигне там, а после ние ще се изправим пред едно голямо струпване на войски по вражеския фронт.“

На 1 август съгласно инструкциите на Хитлер, 4-та танкова армия била върната към армейска група В и й било наредено да се придвижи покрай железопътната линия Новоросийск-Сталинград. Отначало те се сблъскали с малка съпротива и стигнали до Котелниково, на 100 мили от Сталинград. Но после съпротивлението увеличавало силата си и на 9 август те били принудени усилено да се отбраняват.

Междувременно 6-та армия превзела Калач и пресякла Дон. На 23 август тя стигнала до Волга и окупирала северните покрайнини на Сталинград. После затворила пространството между Дон и Волга, северно от града и на 2 септември се свързала с Хот и неговата 4-та танкова армия в Котелниково. След 10 дни Фон Паулус получил заповед с щурм да превземе Сталинград.

Дотогава армейска група А превзела петролните полета на Майкоп и стигнала до Кавказките планини. Но не могла да продължи, защото не й достигнал петролът. „Но, — допълнил командирът й генерал Евалд фон Клайст, — това не беше единствената причина за провала. Ние можехме да достигнем целта си, ако моите сили не бяха изтегляни в подкрепа на атаката при Сталинград. Освен част от моторизираните си войски, аз трябваше да дам и противовъздушните си сили, с изключение на разузнавателните ми ескадрони.“

Една от причините, заради която Хитлер искал да превземе Сталинград, била символична, защото градът носел името на смъртния му враг. Това естествено омаловажавало всички трудности за изпълнението на тази задача. Голям индустриален център с половин милион жители, Сталинград се простирал на 18 мили по западния бряг на река Волга. На изток реката се спускала по няколко канала, създадени от острови. Ако немците можеха да построят мостове над тях и да обсадят града от изток, тогава било въпрос на време да се подчини гарнизонът. Вместо това Хитлер настоял градът да се превземе с фронтална атака.

Битката започнала на 15 септември и след седмица немците стигнали до центъра на града. До 27 септември проникнали в индустриалната зона на северното предградие и пленили „Железните хълмове“. След два дни те били отблъснати от твърда руска контраатака. Дошли подкрепления и на 4 октомври, подкрепена от танкове и бомбардировачи, атаката била подновена. След 10-дневна жестока битка, немската 6-та армия била напълно изтощена.

Хитлер наредил промяна в тактиката. Нападенията щели да се прекратят, докато градът щял да бъде систематично разрушаван от бомби и снаряди. Но това само сравнило сградите със земята, превръщайки ги в баластра, по-лесна за отбрана. Сега спечелената земя можела да се измерва в ярдове. Понеже битката ставала все по-отчаяна над и под земята, немците я описали като „мишата война“^[4].

На 9 ноември Хитлер настоял „да не се предава нито ярд земя в ръцете на врага“. Последната атака била проведена след три дни, когато бил достигнат крайречният бряг южно от града. В средата на ноември освен че се биела за Сталинград, 6-та армия контролирала и пространството между Волга и Дон, както и територията от Дон до Клетская. Оттам до немската 2-ра армия във Воронеж фронтът бил отбраняван от 3-та румънска, 8-ма италианска и 2-ра унгарска армия. Под Сталинград била разположена 4-та румънска армия, която трябвало да пази хълмовете Ергени, докато в тила й 4-та танкова армия била снабдявана с нови запаси в Котелниково.

Руският командир, маршал Георги Жуков, решил да проведе две масивни контраофанзиви от двете страни на Сталинград. На 19 ноември армията на генерал Константин Рокосовски, предвождана от 3 бронирани и 4 кавалерийски корпуса, следвани от 21 пехотни дивизии, унищожила румънската отбранителна позиция при Дон между Клетская и Серафимович. Неговото ляво крило обаче било отблъснато от 6-та немска армия, докато се опитвало да се придвижи между Дон и Волга. На следващия ден по-малката армия на генерал Ерьоменко от 2 бронирани корпуса и 9 пехотни дивизии разбили румънците при хълмовете Ергени.

На 22 ноември силите на Ерьоменко се събрали със силите на Рокосовски близо до Калач. 6-та армия от 270 000 души, от които 70 000 цивилни, била обградена. Но не всичко било изгубено. Понеже руснаците били неорганизирани, Фон Паулус можел да се спаси „по всяко време през следващата седмица“, написал военният историк генерал-майор Дж. Ф. С. Фюлер.

Скептичният Халдер бил освободен от поста си в края на септември. Генерал Зайцлер, неговият заместник, настоявал пред Хитлер да нареди на Фон Паулус да си пробие път с борба. Но Хитлер не го послушал. Райхсмаршалът Херман Гьоринг го уверил, че самолетите на „Луфтвафе“ могат да пренасят по въздуха по 500 тона продукти на ден, за да снабдяват 6-та армия и да осигурят оцеляването й. Затова на 24 ноември фюрерът казал на Фон Паулус да „заеме позиция, защитена от всички страни“ и да чака подкрепления.

Задачата да отреже коридора през Сталинград била дадена на Фон Манщайн. Но с това нямали намерение да позволят на Фон Паулус да се оттегли, а по-скоро искали да стабилизират фронта при Сталинград. За да постигне невероятната си цел, Фон Манщайн получил командването на новосформираната армейска донска група, която включвала 6-та танкова армия, 4-та танкова армия, 3-та румънска армия и 4-та румънска армия.

Силно повлиян от Хитлер, планът на Фон Манщайн бил да разгърне 4-та танкова армия по пътя Котелниково-Сталинград, да победи Ерьоменко, а после да завие към фланга на Рокосовски, докато Фон Паулус предприеме едновременна атака от Сталинград. Тогава той щял да използва армейската група на генерал Холид от немски подкрепления и остатъците от 3-та румънска армия, за да атакува десния фланг на армията на Рокосовски.

Атаката започнала на 12 септември. След 9 дни 4-та танкова армия била на 30 мили от тъй наречената „позиция, защитена от всички страни“ на Фон Паулус. Руската армия на север, командвана от генерал Николай Ватутин, проникнала между армейската група на Холид и съседната 8-ма италианска армия. Понеже се появила опасност 4-та танкова армия да бъде напълно отрязана, Фон Манщайн наредил на Фон Паулус да се измъкне за едно денонощие, но това било невъзможно, защото танковете му имали бензин само за още 20 мили. После неговите генерали настоявали да изостави транспорта си. Но без директна заповед от Хитлер, той не можел да помръдне. На Коледа донската армейска група била в пълно отстъпление и съдбата на 6-та армия била решена.

На 29 декември Хитлер бил информиран, че 6-та армия изчерпвала продуктите си. Противно на уверенията на Гьоринг, самолетите можели да доставят едва 200 тона доставки на ден. Дневните нужди пък били за 700 тона продукти на ден, а тези цифри щели да се удвоят, когато всички резерви бъдели изчерпани. Независимо от всичко, Хитлер бил непоклатим: 6-та армия трябвало да издържи там до пролетта.

През този ден Зайцлер убедил Хитлер да оттегли армейска група А от Кавказ. Понеже през това време Фон Манщайн се борел да държи коридора открит, тя пристигнала навреме, пресичайки Дон на 22 януари 1943 г. В края на месеца донският фронт бил разбит и само пространство от 200 мили разделяло левия фланг на армията на Фон Манщайн във Ворошиловград от 2-ра немска армия във Воронеж.

Условията в Сталинград вече били отчайващи. Тъй като самолетните доставки били само 100 тона продукти на ден, имало недостиг на храна, лекарства, петрол и амуниции. Тифът и дизентерията убили хиляди. А студът под минус 28°C, още повече.

На 8 януари Рокосовски предложил на немците да се предадат. Той обещал, че с тези, които го направят, ще се отнасят много добре. Фон Паулус искал да се подчини. Имало малка надежда за освобождение, а той знаел, че руснаците готвят масирана атака. Затова изпратил телеграма на Хитлер, изисквайки „свобода в действията“. Отговорът на фюрера бил, че Фон Паулус трябвало да издържи до февруари, когато танковите дивизии, вече на път от Франция, щели да направят опит за пробив. Това било просто една мечта.

След два дни Рокосовски наредил масирана атака. Летището Питомник, на 14 мили от центъра на града, паднало в руски ръце на 14 януари, подтиквайки Фон Паулус да докладва, че хората му не издържат повече. „Капитулацията е невъзможна — отговорил Хитлер. — 6-та армия ще изпълни историческия си дълг в Сталинград до последния човек, за да възстанови Източния фронт.“

Последното немско летище било пленено на 25 януари, а след това позициите на 6-та армия били ограничени до две долини, едната северно, а другата южно от града. Фон Паулус бил в южната, заедно с щаба си, в партера на един Универмаг (универсален магазин). Толкова били намалели запасите от храна и вода, че той забранил да се раздават дори на ранените и болните, вече около 30 000 души.

На 30 януари Фон Паулус се движел по инерция. „Флагът със свастиката още се вее високо над Сталинград — докладвал той. — Дали нашата битка може да бъде пример за бъдещите поколения, че Германия никога не капитулира, дори когато е в безнадеждна ситуация, защото накрая винаги излиза победител.“

На следващия ден, за да затвърди решителността на Фон Паулус, Хитлер го повишил в чин фелдмаршал, но това не променило нещата. Този следобед щабът на 6-та армия изпратил последното си радиосъобщение: „Руснаците са пред бункера ни. Ние разрушаваме поста си.“ После Фон Паулус се предал, въпреки че войските му на северната позиция, командвана от генерал Стрекер, продължили да се съпротивляват още две денонощия.

Първата реакция на Хитлер била да сравни 6-та армия с 300-те герои в Термопилите, защото тя показала на света „истинския дух на националсоциалистическа Германия и лоялността си към фюрера“. След това се разгневил срещу предателството на Фон Паулус. „Това ме нарани така дълбоко, — казвал той, — защото героизмът на толкова много войници е обезличен от безхарактерността на един слабак.“

Съдбата на 6-та армия била уникална, понеже жертвите, които дала били абсолютни: 110 000 били вече мъртви; 34 000 ранени и болни били евакуирани по въздуха, останалите 91 000 хиляди войници и 40 000 цивилни били пленени. Само около 5000 видели Германия отново.

Другите загуби били 500 самолета, танкове и транспортни превозни средства, артилерия, малки оръдия и минохвъргачки. И всичко това станало, защото гениалният аматьор Хитлер, с мания за величие, иззел от генералите си ролята да се води война по правилата.

Гуус Грийн

Двудневната битка за статуквото на териториите Даруин и Гуус Грийн (28–29.05.1982 г.) по време на Фолкландската война приключила с победа за англичаните. Тази битка била едно ненужно събитие, състояло се повече заради политически, отколкото заради стратегически причини. Тя оставила на бойното поле 15 жертви от парашутния полк и 2-ри батальон, плюс 2-ма убити от други военни части, включително адютантът и командващият офицер.

Вражеските действия започнали два месеца по-рано, когато за да отклони вниманието от вътрешните политически вълнения чрез уреждането на дългогодишен териториален спор, аржентинската управляваща хунта наредила нападение срещу Фолкландските острови (Малвинските острови), владение на британците от 1833 г. Сутринта на 2 април аржентинските военни части акостирали до пристанището Стенли, столица на островите, и след кратка престрелка Рекс Хънт, губернаторът на островите, наредил на гарнизона на кралската пехота да се предаде.

За няколко дни един военноморски отряд със специална мисия отплавал от Портсмут, за да си възвърне островите обратно. Той имал на разположение 2 самолетоносача, 9 унищожителя и фрегати, голям брой кораби в подкрепление и 2 военни транспортни кораби „Канбера“, с 3 военни бригади на борда. Докато стигнали до Фолкландските острови в края на април, към тях се присъединили още подкрепления от 2-ри и 3-ти батальони, парашутен полк, 7 разрушителя и фрегати, включително и голям брой допълнителни морски съдове.

Отначало всичко вървяло добре. На 25 април смесени сили от САС, СКУ (Специални корабни услуги) и кралските пехотинци, подкрепени от корабите на кралската флота, си възвърнали собствеността над Южна Джорджия на югозапад от основния архипелаг. След седмица британската ядрена подводница „Завоевателят“ потопила аржентинския военен крайцер „Генерал Белграно“, независимо че се намирал на 40 мили югозападно от британската зона, простираща се на 200 мили около островите. На 4 май обаче аржентинците нанесли ответен удар, когато една противокорабна ракета „Екзосе“, изстреляна от френския самолет „Супер Етандар“, разбила разрушителя „Шефийлд“, който потънал.

На 21 май без никаква съпротива бил изграден военен плацдарм във водите на Сан Карлос, западно от главния остров Източен Фолкланд. Но денят не минал безпроблемно. „Арден“, фрегатата, охраняваща акостирането, била потопена от бомби, а други два кораба били сериозно увредени. На 24 май втора фрегата „Антилопа“ била загубена, а на следващия ден унищожителят „Ковънтри“ и контейнерният кораб „Атлантик Конвейор“ били потопени. Загубата на контейнерния кораб бил сериозен удар, понеже с него били унищожени 6 от общо 10 хеликоптера „Уесекс“ и 3 от 4-те огромни хеликоптера „Чинук“, от които зависело разрушаването на бреговия плацдарм.

Тогава преляла и последната капка за британското правителство, което и без това било притеснено, че публичната подкрепа за тази война намалявала, а ООН можела да поиска прекратяване на огъня, преди войските им да са пристигнали в пристанището Стенли. Една битка за повдигане на бойния дух, била крайно необходима, и то колкото може по-скоро. На 26 май по решение на военното министерство бригадирът Джулиън Томпсън, командващ 3-та военна бригада, получил заповед да нападне и въвлече в битка аржентинците.

Очевидната мишена бил вражеският гарнизон на териториите на двете колонии-близнаци Дарвин и Гуус Грийн, на 13 мили южно от Сан Карлос, в тесния провлак, който свързвал Лафония с Източен Фолкланд. Успешната атака щяла да бъде голямо предимство, понеже така британците щели да вземат контрола върху близкото летище, откъдето излитали аржентинските самолети „Пукара“ за наземни нападения. А освен това щели да освободят и 120-те пленници от кметството на Гуус Грийн.

Томпсън обаче бил против тази идея, защото била стратегически неприложима: веднага щом пристанището Стенли паднело, Гуус Грийн също щял да падне. Той предпочитал да остави една малка войска да защитава провлака, докато той с останалите си войници се отправи към Маунт Кент, където била идеалната позиция за нападение срещу столицата. Генерал-майор Ричард Трант, неговият военен началник в Лондон, отговорил, че няма проблем, но първо трябвало да се превземе Гуус Грийн. „Ако някога е имало битка между политици, — написал Макс Хейстингс, съавтор на книгата «Битките при Фолкланд», — то тя е била Гуус Грийн.“

Томпсън събрал командирите си да им връчи заповедите. 45-ти военен отряд от кралската пехота и 3-ти парашутен полк щели да започнат пробива от плацдарма пеша, придвижвайки се към пристанището Стенли през замръзнал торф и заледени тресавища. В същото време 450 души от 2-ри парашутен полк щели да атакуват колониите Дарвин и Гуус Грийн, които според разузнаването били охранявани от слаб батальон от 400 повикани на задължителна бойна служба войници с нисък боен дух. Парашутните полкове щели да бъдат подкрепени само от 3 оръдия, които щели бъдат спуснати с наличните хеликоптери.

Командващият 2-ри парашутен полк, полковник Хърбърт „Х“ Джоунс, бил болезнено амбициозен. Роден в семейство от островната западна част, той получил образованието си в Итън. Преди да се присъедини към парашутистите през 1980 г., той изкарал войнишката си служба в девонския и дорсетския полкове. На 42 години, това било първото му бойно участие и той искал да даде най-доброто от себе си. Информиран от старшия артилерист, че би било по-добре за Томпсън да задържи атаката, като настоява за допълнителна подкрепа, Джоунс отговорил: „Няма да задържам нищо!“

За да подкрепи атаката, майор Крис Кийбъл, заместникът на Джоунс, помолил за няколко леки танка „Скорпион“ и „Скимитар“. Молбата му била отхвърлена, защото не достигали доставките на петрол и защото танковете нямало да могат да се придвижват по този труден терен. Същите причини били изтъкнати и когато камионите „Волво“ изоставили 6 от 8-те тежки минохвъргачки, които трябвало да бъдат в подкрепление на парашутните полкове. Покриващият огън щял да бъде осигуряван от оръдията на фрегатата „Стрела“, докато морските удари щели да започнат призори на 28 май.

Сутринта на 27 май, измръзнали и изтощени, в пълно бойно снаряжение парашутистите се подслонили в къщата при тесния залив Камила на 4 мили северно от аржентинските позиции. Планът бил да почиват през деня и да атакуват през нощта. Но нещата се объркали, щом се разсъмнало, когато мъжете чули репортаж по радио BBC, че „парашутен батальон е на позиция, готов да нападне Дарвин и Гуус Грийн“.

Джоунс бил бесен, че изтекла такава важна информация и казал на кореспондента от BBC, който придружавал батальона, че щял да даде под съд министъра на отбраната, ако дори един негов човек загинел в предстоящата битка. После разположил батальона си на широка отбранителна площ, за да посрещне вражеските въздушни и артилерийски атаки. Никой не дошъл и нищо не се случило, но хората му прекарали още един ден на открито. Още по-застрашително последствие от ненавременния репортаж на BBC било решението, което взел генерал-майор Марио Менендез, аржентинският командващ във Фолкланд, да изпрати допълнителни подкрепления от стратегическите си резерви в гарнизона на Дарвин и Гуус Грийн. Те пристигнали на следващата сутрин.

Атаката на парашутистите от 2-ри парашутен полк започнала призори на 28 май. Рота А атакувала първа защитниците на къщата „Бърнтсайд“ на източния вход на провлака. След жестока престрелка, аржентинците избягали, оставяйки след себе си двама убити от своите и четирима ужасени, но невредими цивилни граждани. Сутринта рота А стигнала до втората си цел, „Коронейшън Пойнт“, който гледал към Дарвин. Командирът на рота А майор Дайър Фара-Хокли изпратил съобщение по радиото с молба да продължи. Но Джоунс, който бил на неколкостотин ярда назад, му казал да изчака, за да огледа лично положението. Когато съвсем се развиделило, рота А не отстъпила от позициите си. Накрая Джоунс пристигнал и ротата продължила.

Рота Б пък срещнала по-сериозна съпротива при придвижването си по западната страна на провлака. Те прочиствали една по една вражеските позиции с гранати и стрелба. За съжаление няколко от вражеските постове били пропуснати и открили огън в гърба им. Затова рота Д трябвало да обезвреди тези постове, вместо да мине през рота Б.

През деня несигурността на позициите на парашутистите била очевидна. Хванати на открито от агресивна и добре въоръжена вражеска армия, всички предни роти били подложени на силен огън от артилерия и минохвъргачки. Когато два взвода от рота А се опитали да се придвижат, те били заковани на място от картечни изстрели от хълмовете Дарвин. „Светлината се появяваше бързо и врагът лесно откриваше мишените си и насочваше срещу тях много точен огън, — спомня си лейтенант Клив Ливингстън. — Въпреки че това можеше да е в наша полза, нашият огън предизвикваше солиден отпор срещу нас. Ние спряхме стрелбата. Нашата основна задача беше, като се възползваме от паузите в тяхната стрелба, да избягаме в безопасност.“

После Фара-Хокли се опитал да разположи един от взводовете си за флангова атака, но положението било безнадеждно. Редниците Аболс и Приор се спуснали да спасят един от ранените си другари, редник Уоръл, но като се връщали, редник Приор бил ранен. Редник Хардман след това отишъл да помогне на Аболс да го спаси. Те били на няколко ярда от безопасността, когато втори куршум ударил Приор в главата. Оставяйки тялото му под прикритие, Аболс и Хардман пак се върнали, за да донесат Уоръл. За тази невероятна храброст Аболс бил награден с медал за особени бойни заслуги.

Рота Б се сблъсквала със същите проблеми, защото в тях се прицелвали аржентинците от бойните позиции до къщата „Бока“ северозападно от Дарвин. „Те имаха по-голям обхват на обстрела, — написал майор Джон Кросланд, командир на ротата. — Ние не можехме да се придвижим по откритото пространство, за да вземем под прицел техните картечници, освен това след петчасов интензивен бой, запасите ни от амуниции бяха на свършване.“

До момента 2-те минохвъргачки изстреляли всичките си амуниции, докато 3-те оръдия привършвали снарядите. Още по-лошо било, че фрегатата „Стрела“ трябвало да се върне обратно на безопасно място около Сан Карлос, където да хвърли котва. Освен това разрушителните ракети не можели да се изстрелят заради гъстата мъгла.

Ситуацията ставала отчайваща. Намирайки се под прикритие близо до Фара-Хокли, Джоунс осъзнал, че хълмовете Дарвин трябвало да бъдат укрепени, преди да продължи придвижването. „Дайър, — казал той, — трябва да превземеш тази издатина.“

Фара-Хокли веднага тръгнал напред със своите 16 мъже, включително и заместника му, капитан Крис Дент. Докато се изкачвали по хълма, към тях се присъединил адютантът на Джоунс, капитан Дейвид Ууд. По-късно срещу тях избухнала огнена буря, като първо Дент, а после Ууд и Хардман били убити. Фара-Хокли и оцелелите едва се довлекли до прикритието.

Там срещнали артилерийския командир майор Тони Райс. „За бога, елате по-бързо — настоял той. — Полковникът зави сам зад ъгъла.“ Въоръжен с автомат „Стърлинг“ и заедно със сержант Норман и ефрейтор Бересфорд, Джоунс щурмувал дерето срещу вражеските картечни позиции. След няколко секунди той бил улучен във врата и смъртоносно ранен от куршум, изстрелян от хълма зад него.

Всичко това било напълно ненужно, понеже картечниците и ракетите вече накарали вражеските позиции, разположени на хълмовете Дарвин, да замлъкнат. Появило се и бялото знаме. 76-ма аржентинци били пленени, като 39 от тях били ранени.

След няколко минути в отговор на спешна молба от щаба на 2-ри парашутен полк, да бъде евакуиран убитият Джоунс, разузнавателният хеликоптер, приближавайки се към хълмовете Дарвин, за да го вземе, бил взривен от ракета, изстреляна в небето от самолет „Пукара“. Пилотът от кралската флота починал на място.

Рота В все още била блокирана при къщата „Бока“. Още преди смъртта на Джоунс, осъзнавайки необходимостта от маневра по фланговете, майор Кийбъл (поел командването след раняването на Джоунс) наредил на подкрепящата рота с ракетите „Милан“ и картечен огън да помогнат при атаката. Ракетите „Милан“ били изстреляни по аржентинците, предизвиквайки драматичен ефект. Възползвайки се от объркването на врага, Кийбъл разпоредил рота Д да се подслони под прикритието на брега. После към обяд, прикрита от концентрираната стрелба, изстрелвана от рота Б, рота Д се спуснала към аржентинските позиции и взела 97 пленници.

Кийбъл казал на Фара-Хокли да се придвижи към Гуус Грийн с подкрепата на рота С. Отговорът бил, че е невъзможно. Хълмовете Дарвин трябвало да се защитят при евентуална контраатака, а предвид жертвите на рота А, той можел да разполага само с 3-ти взвод. Това трябвало да свърши работа и понеже рота С вече заобиколила хълма, в Дарвин трябвало да се изпрати патрул, който с няколко гранати да измъкне защитниците навън.

Но битката още не била приключила. Тъй като рота С се придвижила по източната страна на провлака, а роти Б и Д се придвижвали от запад, отбраната около Гуус Грийн и близкото летище, открила огън срещу тях. Отбраната разполагала с „ужасяващата комбинация от артилерия, минохвъргачки, картечници и противовъздушна отбрана“, спомня си лейтенант Ливингстън, докато със своите мъже се придвижвал към едно училище източно от летището. „Нямаше никакво прикритие. Трудно беше да се повярва, че срещу този стабилен огън може да се издържи дълго. Но беше истина.“

Майор Кийбъл бил хванат на открито в капан от телена мрежа и към него се излял поток от куршуми. „Помислих, че губя контрол. Не защото бях уплашен, а защото бях шефът, който трябваше да овладее атаката.“

За да направи пробив в положението, рота Б покрай летището се приближила към Гуус Грийн от югозапад, докато през това време роти С и Д заедно атакували училището северно от колонията. След кратка престрелка се появило бяло знаме. Лейтенант Джим Бари от рота Д тръгнал да приеме капитулацията, но бил убит от пушечен изстрел. Вбесени, парашутистите изстреляли ракети, противовъздушни снаряди и картечен огън срещу сградите, които скоро избухнали в пламъци. Нямало оцелели.

Летището вече било пленено. Неговите оръжия замлъкнали и парашутистите хукнали да убиват. Но докато рота Д заемала нови позиции, била атакувана с бомби от два самолета „Скайхоук“, а после с напалм и ракети от два самолета „Пукара“. Но експлозивите и бомбите избухнали далеч от целта. Първият самолет „Пукара“ бил свален от ракета „земя-въздух“, а вторият — от оръдеен огън.

Преди да се мръкне, на помощ на англичаните дошли 3 унищожителя. Техните бомби унищожили аржентинските оръдия и стрелкови позиции, предизвиквайки отслабване на вражеския огън. Настъпването на нощта било добре дошло за бранителите. Аржентински хеликоптер „Чинук“ и 6 хеликоптера „Хюи“ се приземили южно от колониите и докарали допълнителна рота в подкрепление. Кийбъл в отговор на това насочил директен артилерийски огън и наредил на рота Б да тръгне на юг, за да спре придвижването им. Това накарало плашливите аржентинци да се спуснат към хълмовете за прикритие. Те били заловени през следващите дни от патрули, формирани от парашутистите, 1-ви батальон и 7-ми стрелкови гуркски полк.

Но най-здравата вражеска позиция около Гуус Грийн оставала непокътната, парашутистите вече били изтощени, амунициите им намалявали, а числеността им се стопявала. За да си починат, Кийбъл наредил да се отдръпнат от хълма срещу колонията. После се свързал с бригадир Томпсън за подкрепление и допълнителни амуниции. Той обещал да му изпрати 1 рота от кралската флота, още 3 оръдия, 6 минохвъргачки и много амуниции. Освен това и 2 хеликоптера за евакуиране на жертвите под прикритието на нощта.

Получавайки уверението на Томпсън, че ако е нужно колониите могат да бъдат унищожени, Кийбъл смятал да предложи на врага да се предаде. В случай на отказ той бил подготвен за разрушителна бомбардировка.

Призори били изпратени двама аржентински пленници при аржентинците с писмо от Кийбъл, написано на испански. В него той информирал аржентинския гарнизонен командир Уилсон Доено Педроза, че е обграден и трябва да освободи всички цивилни заложници, а после да капитулира.

Пленниците се върнали с отговора, че Педроза се е съгласил за среща. Тя се състояла в една долина в периферията на летището и в нея взели участие Кийбъл, придружаван от трима офицери и двама военни кореспонденти и Педроза, заедно с аржентински морски офицер и командира на армията в Гуус Грийн, полковник Итало Пиоджи. Педроза се съгласил да освободи цивилните заложници, но щял да капитулира само след съвет със старшите си офицери и ако това бъдело направено с чест и достойнство. Кийбъл се съгласил.

Връщайки се в Гуус Грийн, Педроза уведомил за намеренията си генерал Менендез. Той трябвало да действа, както намери за добре, бил отговорът. Педроза така и направил, заставайки начело на колона от 150 души. Пред погледа на англичаните те се наредили в квадрат, изслушали реч на Педроза и запели националния химн. Накрая положили пушките си на земята. Понеже Кийбъл се приближил да вземе пистолета на Педроза, забелязал, че всички пленници били от аржентинските военновъздушни сили. По-късно още една колона от три редици, наредени в дълбочина, се появила от колониите. Това бил полковник Пиоджи, придружен от 900 души. Невероятно е, че 2-ра парашутна бригада съкрушила вражеска сила, три пъти по-голяма от нейната. Общо били пленени 1200 души, 50 аржентинци били убити, а много други — ранени. 2-ри парашутен полк дал 17 убити и 35 ранени.

Прибързана и ненужна, акцията срещу по-многобройната и укрепена отбрана на Гуус Грийн служи за урок на политиците, които се опитват да се месят във военните действия. Ако не били бойните способности на 2-ри парашутен полк, те можели да претърпят огромна катастрофа.