Джон Холт
Как децата учат (6)

6 юни 1956 г.

Днес заведохме Томи на басейн. Това бе първото ни пътуване за годината. Още в началото му се случи нещо, което би обезкуражило повечето деца на негова възраст. Той стоеше на най-горните стъпала, водещи към плиткия край на басейна. Не искаше да влиза по-навътре и вече бе отказал поканата ми да го понося във водата. Вместо това предпочиташе да се разхожда по стъпалото и да изучава водата, бъркайки с ръце в нея. Изведнъж той се подхлъзна на ръба и падна надолу с главата. По-голямата му сестра, която го наблюдаваше отблизо, веднага го извади. Макар че се бе задавил, той не изглеждаше уплашен. След като малко постоя навън, за да се успокои и събере кураж, той отново влезе в басейна. Сега ме помоли да го гушна във водата — нещо, което първоначално бе отказал. Взех го в ръце и се поразходих из водата, която стигаше ту до кръста, ту до гърдите му. Той неистово се бе вкопчил в мен с ръце и крака, точно както правят бебетата. От време на време се потапях във водата, така че да потопя раменете му, но тъй като това не му харесваше, се ограничих само до няколко потапяния. Томи скоро отпусна здравата хватка, с която се бе вкопчил в мен и ме помоли да го върна на стъпалата. За днес това му беше достатъчно.

9 юни 1965 г.

Днес Томи беше много по-ентусиазиран да влезе във водата и да го разходя гушнат. Той не ме стискаше толкова силно и нямаше нищо против да го потапям до раменете, дори се наслаждаваше на това. След като известно време играхме така, реших, че може би ще успея да го накарам да ме пусне и само аз да го държа. Започнах леко да се освобождавам от захвата на крачетата му. Той не се съпротиви и дори му хареса да ги размахва свободно във водата, докато вървях. След това, държейки сигурно телцето му в ръце, постепенно успях да освободя врата си от ръцете му и да го накарам да се държи за раменете ми. Така можех да го влача във водата по начин, който доста наподобяваше плуване. След известно време му казах да рита с крака и му показах как, като ги раздвижих. На него му хареса и започна да рита ожесточено и енергично (както по принцип прави всичко). От време на време успявах за кратко да го накарам да ме пусне и да помаха със свободни ръце във водата. Един-два пъти дори успях да го накарам да гребе.

Напредъкът му в изучаването на тази нова стихия — водата, не беше линеен и равномерен. Смелостта на малките деца (и не само тяхната) се проявява на приливи и отливи. При тях обаче един такъв цикъл трае минути, дори понякога секунди. Това ясно се вижда при децата на около две години, които се разхождат с майките си или играят в парка и на детската площадка.

Неотдавна бях свидетел на следната сцена в един парк в Бостън. Майките си говореха на пейката, докато децата играеха наоколо. За известно време те изследваха площадката смело и свободно, без да мислят, че са сами. След това запасът им от смелост се изчерпваше, те се втурваха към пейката и се притискаха в мама, сякаш за да заредят батериите си. След малко бяха готови за нови подвизи и всичко започваше наново — тръгваха сами, после се връщаха при майка си.

Точно по същия начин бебето в басейна минава през периоди на изследователска страст и периоди на отстъпление и снишаване. От време на време Томи ми позволяваше спокойно да го влача във водата, като риташе с крака и гребеше с ръце. Друг път се вкопчваше здраво в ръцете ми, придърпваше се към мен и ясно ми показваше с изражение и жестове, че иска да го държа здраво гушнат точно както в началото. Понякога дори се връщаше на стълбите или направо излизаше от басейна. Само след минути обаче се връщаше във водата, готов за нови приключения.

Наблюдавал съм много родители, които се опитват да учат децата си да плуват. Като цяло те нямат голям успех, защото не показват никаква чувствителност към този процес на прилив и отлив на кураж у децата. Дали е така, защото не го забелязват? Или просто защото не ги е грижа? Може би смятат, че чувствата на детето не са от значение и могат лесно да бъдат преодолени чрез уговорки и поощрения или дори гняв и заплахи. Най-вероятно хората, които не се интересуват как се чувства детето, изобщо не забелязват чувствата му. Във всеки случай, дори и да постигнат частичен успех, тези кандидат-учители губят много. Детето, на което е позволено да се върне за малко към бебешкото, когато изпита нужда да презареди резервоара си от смелост, вследствие напредва към непознатото много по-бързо, отколкото който и да е родител би могъл да го принуди.

Естествено, не трябва да забравяме, че Томи винаги е бил изключително смело и авантюристично бебе. Малко са децата, които напредват така бързо, дори и към тях да са се отнасяли с възможно най-много внимание и уважение. Този принцип обаче важи за всички деца. Ако непрестанно насилваме детето да направи нещо, от което го е страх, то ще стане още по-плашливо. Вместо да впрегне ума и енергията си в изследване на неизвестното, то ще ги насочи към търсене на начини да избегне натиска, който оказваме върху него. Ако внимаваме да не притискаме детето отвъд границата на куража му, то със сигурност ще стане много по-смело впоследствие.

Лиза например, сестрата на Томи, беше много по-плаха от него. Когато за пръв път отиде на басейн, тя посмя единствено да седне на най-горното стъпало и да пляска с крака. Дори тогава видът й демонстрираше пределно ясно, че това й се струва доста рисковано. Бяха необходими седмици, за да пожелае да навлезе във водата до кръста или да позволи на някой от нас да я разходи прегърната из басейна. Едва следващото лято успяхме да започнем да я теглим из басейна, без да ни стиска панически с ръце. Ние обаче проявихме уважение към присъщата й плахост и предпазливост. В резултат тя сама пожела да се изправи срещу страховете си и се научи да ги преодолява. Сега, когато е на шест години, тя е безстрашна скиорка, която се спуска по стръмни писти с два пъти по-големи от нея деца. През лятото пък усърдно се учи да плува и го прави не по-зле от повечето си приятели.

10 юни 1965 г.

Днес бяха опънали въже откъм плитката страна на басейна, за да заградят място за децата. Въжето предизвика интереса на Томи, а още по-любопитни му бяха двете синьо-бели плувки, които го задържаха на повърхността. Той не даваше никакви признаци, че иска да продължи оттам, докъдето беше стигнал предния ден — ритане с крака и гребане с ръце. Вместо това напираше да види отблизо въжето и плувките. В първия момент реагирах като всеки порядъчен възрастен — реших, че тази дейност ще го отклони от това да се учи да плува. Аз обаче грешах, защото той бързо откри, че благодарение на въжето може да се държи над водата без чужда помощ и започна да го използва, за да продължи да разкрива тайните на тази нова за него среда. Веднага щом Томи се вкопчи във въжето и усети доколко може да разчита на него, аз постепенно отпуснах ръцете си и го оставих да чувства, че се държи сам за него. Разбира се, той бе силно подпомогнат от способността на тялото му да плава, както и от надуваемите поясчета на ръцете му.

Първоначално стоях близо до него. След това, когато той свикна с мисълта, че не го държа, започнах да се отдалечавам, за да му създам чувство за самостоятелност. Фактът, че никой не го държи, беше много вълнуващ за него. Той явно изискваше достатъчно смелост, защото не след дълго Томи казваше „Хвани ме“. След малко пак казваше „Пусни ме“ и аз го пусках да се държи сам. С времето желанието му да го държа намаляваше все повече и той дори започна да ми казва да си тръгвам. Тогава изведнъж откри, че плувките на въжето можеха да се плъзгат по него. Тази игра страшно му хареса и почти цялото останало време бе посветено на бутането им от единия край на въжето до другия. Освен това Томи разбра, че ако се държи за въжето, може да остави краката си да плават от другия му край, като по този начин всъщност се отпускаше на водата по гръб. Това доста му хареса, макар че връщането обратно в изправено положение се оказа доста трудна работа.

В басейна имаше много деца, които плуваха, пляскаха с ръце и скачаха във водата. Това създаваше допълнителен проблем за Томи. Отнякъде постоянно пръскаха вода в лицето му, която понякога му попадаше и в устата. Докато не го видях, не си бях давал сметка, че едно от най-важните и незабележими умения на плувците е рефлексът, който автоматично блокира устата и носа им, щом попаднат под вода. Те правят това, без да мислят и дори се научават да дишат през горната част на устата си, докато долната е залята от водата. Бебето Томи естествено не умееше това. Той не знаеше какво да направи, за да не му влиза вода в устата и носа. Той дори не разбираше, че трябва да направи нещо по въпроса. Случваше се точно обратното: когато водата заливаше лицето му, той така се изненадваше, че зяпваше от удивление и я поемаше по всички възможни канали. Следваше задавяне, кашляне, плюене и често шумно оригване. За щастие той се освобождаваше от погълнатата вода точно толкова лесно, колкото я беше погълнал. Макар че това не му беше приятно и почти винаги имаше нужда от гушкане след инцидента, той никога не се разплака и не поиска да излезе от басейна. От време на време казваше гневно „Има много деца!“ — нещо, с което бях напълно съгласен.

След това четох, че бебетата притежават този рефлекс за блокиране на носа през първата година от живота си и че плуват естествено и свойски като риби. Явно ако не продължат да плуват редовно, децата изгубват този рефлекс и умения около три-четиригодишна възраст и се налага да го усвояват наново.

За детето е по-лесно да се научи да се справя с влизането на вода в носа и устата, ако басейнът не е твърде развълнуван. Този басейн обаче бе прекалено малък и тъй като беше в безводна страна, нямаше преливник, който да намали вълнението. Томи трябваше да намери изход от ситуацията. По случайност открихме една игра, която му бе от полза в това отношение. Бях го гушнал здраво, когато една вълна внезапно заля устата му с вода. Той инстинктивно я изплю в лицето ми. Аз отбелязах събитието с разточителни гримаси, кашляне, давене и звуци. Това му се стори толкова смешно, че той моментално го повтори, потапяйки глава във водата, за да поеме вода. Тази игра имаше няколко приложения. Той видя, че възрастните също могат да се задавят, закашлят и плюят и такива неща не се случват единствено на него. Освен това разбра, че гълтането на вода не е толкова голямо нещастие. И накрая, Томи успя да установи сам контрол над влизането и излизането на вода от устата му. След като постигна това, реших, че мога да го накарам да прави мехурчета във водата и му показах как. Той не показа никакво желание да ме имитира, така че изоставих начинанието.

12 юни 1965 г.

Днешният ден беше изпълнен с най-много приключения. Още щом влязохме във водата, Томи ме помоли да го разходя из басейна. Тогава го потеглих малко откъм плитката страна. Той не се стискаше за мен, а риташе и гребеше усилено. Придържах го съвсем леко и в един момент изцяло го пуснах. „Виж, плуваш, плуваш!“ възкликнах аз, а от развълнуваното му изражение бе ясно, че той също разбира. Накрая изцяло го пуснах и извадих ръцете си над водата, за да покажа на него и майка му, че се справя съвсем сам. В тази ситуация куражът му траеше само за по няколко секунди, така че лекичко му помагах, щом усетех, че ще се разтревожи, ако няма никой с него.

По-късно поплувах сам, докато той си почиваше на слънце, за да се стопли. Когато стигнах до дълбоката част на басейна изведнъж се озовах срещу него и майка му, която ми каза, че Томи искал да скочи в басейна и аз да го хвана.

— Наистина ли? — удивих се аз. — Сигурна ли си, че наистина го иска?

Той настоя, покачи се на трамплина, отиде до края му и без капка колебание се хвърли от него. Аз го хванах и го изтеглих до края на басейна. Той направи втори скок, след това трети и щеше да продължи още кой знае колко, ако не беше тълпата от по-големи деца, чакащи ред за същото. Това приключение предизвика криза. След като беше скочил от трамплина, Томи усети, че целият басейн му принадлежи по право и е в краката му. На следващото ни влизане той ме помоли да застанем до въжето, но откъм дълбокото. Щом се хвана за него, той се насочи право към дълбоката част и започна да плува с все сила. Аз го последвах и когато водата стигна до главата ми, го обърнах към плиткото. Той каза, че иска да стигне до края на дълбокото и отново пое първоначалния си курс. Аз го завъртях обратно, той запротестира и се върна. Не след дълго към мен се присъединиха майка му, а след това и спасителят, които също настояха, че трябва да остане откъм плитката страна на басейна, защото не е достатъчно голям и не плува толкова добре, че да може да ходи на дълбокото. Известно време той спореше с нас. Когато осъзна, че всъщност няма да го оставим да плува свободно из басейна, той започна да плаче, или по-право да се дере с пълно гърло от разочарование, унижение и гняв. Не можехме да го успокоим по никакъв начин. В неговите очи той се беше доказал и бе заслужил правото да използва целия басейн. За него фактът, че не му позволявахме да го прави, си бе чиста дискриминация.

Сега ми се струва, че постъпихме много глупаво и неправилно. Защо направихме такъв проблем от това? Ако можех да върна времето назад, щях да кажа: добре, щом искаш плувай до края, а аз ще плувам до теб. Какво толкова щеше да стане? Нямаше как да потъне, защото беше с надуваеми поясчета на ръцете. Ако пък се измореше или му се напълнеше устата с вода, лесно щях да го изтегля до края на басейна. Той наистина бе спечелил правото да плува на дълбокото и не го виня ни най-малко за това, че толкова силно се възмути, задето му отнехме това право. След целия постигнат от него напредък ние го зашлевихме с единодушен вот на недоверие.

16 юни 1965 г.

Няколко дена не сме ходили на басейн поради лошото време. Днес слънцето се показа и ние пак отидохме там. По пътя в колата Томи няколко пъти ми каза: „Не ме дръж, Джон. Мога сам“. Човек можеше да види, че репетира наум какво ще направи, когато стигне до басейна. Струва ми се, че това е именно онзи вид умствена дейност, за която експертите твърдят, че деца на тази възраст не могат да имат. Когато пристигнахме и му сложихме поясчетата, Томи се насочи право към водата и започна да плува без никаква подкрепа или помощ от мен. Поясчетата го държаха в сравнително вертикална позиция, така че му костваше доста усилия да се придвижи напред. Той спираше да плува и се оглеждаше за помощ само когато някое скачащо в басейна дете го изплискваше неочаквано с вода. Щом изплюеше водата и свършеше с кашлянето, той отново се захващаше с плуване. По този начин Томи обиколи три-четири пъти плитката страна на басейна. С това запасите му от енергията и увереност за деня се изчерпаха. Останалото време премина предимно във висене на въжето и игра с него или влачене из водата с моя помощ.

18 юни 1965 г.

Днес Томи за пръв път разбра какво да прави, когато лицето му се залее с вода. Той започна изследователската си дейност за деня, както и друг път — със скокове от стъпалата в ръцете ми. Трябва обаче да се е чувствал малко по-неуверен, защото пожела не само да го хвана, а и да го гушна. Не бяхме правили това от доста време. Занасях го обратно на стъпалата и той отново скачаше в мен. След няколко повторения куражът му се възвърна и той пожела да плува обратно до стълбите с лека подкрепа от мен. Скоро нямаше нужда от никаква подкрепа. Той започваше да плува обратно веднага, щом го хванех от скока. След известно експериментиране Томи откри, че може сам да се обръща във водата и да поема, в която посока си иска. Това също много го ентусиазира. Той направи няколко пълни завъртания просто за удоволствие и за демонстрация, че може.

Докато си почивахме от това занятие, видях един баща, който се мъчеше да научи трите си малки деца да плуват. Той беше идеален пример за типа родител, който описах по-горе човек, убеден, че може да накара децата да научат каквото си реши чрез налагане на воля и брутална сила. Когато дойдохме, той държеше малката си четиригодишна дъщеря в ръце и я движеше из водата. Тя не се съпротивляваше, но беше напрегната и скована, а изражението й издаваше притеснение. След не повече от две-три минути бащата, който беше млад, надебелял бивш спортист, прецени, че тя вече е готова за сериозно обучение. Идеята му бе да я държи в позиция за плуване с лице надолу, а тя да гребе и рита с крака. Идеята нямаше да е лоша, ако бе осъществена в подходящия момент, но настоящият изобщо не бе такъв. Момиченцето внезапно се оказа лишено от подкрепата на баща си, увиснало в тази нова и все още непозната и плашеща водна среда. Тя се вдърви, изви гръб в стремежа се да се повдигне над водата и започна да се бори, за да се освободи. Нямаше обаче никакъв шанс. Бащата я стискани здраво и повтаряше все по-силно: „Ритай с крака, греби с ръце!“ Момиченцето започна да крещи отчасти от ужас, отчасти от гняв и отчасти с надеждата, че ще вдигне толкова шум, че баща й да я остави. От време на време бащата изкрещяваше в отговор: „Ринк! Ринк! Престани! Чуваш ли! Няма нищо страшно! Млъкни!“ Тя обаче имаше предимството, че басейнът беше пълен и колкото по-силни ставаха крясъците й, толкова повече хора се обръщаха и хвърляха неодобрителни погледи на бащата. Накрая той се предаде и я извади от басейна с яд. Не след дълго той повтори същото упражнение с малкото си момченце. Преди краткият ни престой на басейна да е завършил, този баща бе успял да ужаси и разплаче и трите си деца.

Този ден басейнът беше препълнен. Вътре скачаха много деца и водата бе изключително развълнувана. Томи за пръв път намери разрешение на проблема, който му създаваше заливането на лицето му. От време на време той гълташе или вдишваше по малко вода, и трябваше да го гушнем, докато я изкара. Все по-често обаче успяваше да затвори уста или да изплюе моментално, щом усети, че влиза вода. Честите впръсквания вече не го притесняваха толкова много. Той ги прие като част от къпането в басейна. Това, а и не само това, беше признак, че започва да се чувства свойски и у дома във водата.

В този момент трябваше да напусна семейството и да приключа с наблюденията си върху напредъка на Томи. Поясчетата, които носеше, бяха достатъчни, за да го държат над водата. Струваше ми се, че следващата крачка беше да се освободи от зависимостта си от тях, за да се задържа над водата изцяло със собствени усилия. Това можеше да се постигне като например се направеха малки прорези в поясчетата, така че те неусетно да го лишат от подкрепа. Друга възможност бе от време на време да влиза в басейна без тях, като да бъде държан над водата с ръце или пояс, и постепенно и тази помощ бъде премахната. След някоя и друга година той може сам да реши, че поясчетата са за бебета и да престане да ги иска и да се нуждае от тях. Който и вариант да се приложи, опитът ясно показва, че трябва да използваме естественото желание на детето да изследва нови и непознати неща и да установява контрол над тях. Ако не бързаме и не го насилваме повече, отколкото неговото собствено чувство за готовност му диктува, и учителят, и ученикът се забавляват и напредват най-много.

Томи наистина се научи да плува една-две години по-късно. Когато порасна и започна да ходи на училище обаче, той се запали по състезателните спортове, а в Ню Мексико, където живееше, плуването не беше много популярно. Никой от близките му приятели не се вълнуваше от плуване, а много от тях може би никога не бяха плували. Ето защо въпреки че стана много добър в спортовете, които обичаше — футбол, баскетбол, ски, бягане, — той не напредна кой знае колко в плуването. Не че това е толкова важно — той знае, че щом реши, ще може да плува. Ако някога живее до океана, ще може да използва скиорските си умения, за да стане добър сърфист. Неотдавна Манфред Смит от Мериланд писа до „Да пораснеш без училище“ за това как тригодишната му дъщеря се научила да плува:

„Миналата година решихме, че Джейми трябва да започне да взима уроци по плуване. В началото идеята ни се стори добра. На втория урок обаче стана ясно, че на нея изобщо не й харесва. На четвъртия урок се отказахме. Да, предадохме се. През цялото лято Джейми непрестанно се притесняваше от мисълта, че трябва да ходи на уроци и не й харесваше да влиза в големия басейн. Тази година Джейми не пристъпи до големия басейн, но прекара доста време, «плувайки» в бебешкия. Хубавото на този бебешки басейн е, че от едната страна е по-дълбок. Часове наред Джейми играеше с глава под водата, плувайки настрани, назад и т.н. Преди около три седмици тя дойде и ми заяви, че е готова да влезе сама в големия басейн. След това се запъти към него. Ако не бях станал, тя направо щеше да скочи във водата. Е, отидохме в големия басейн, взех я и я потопих във водата, дълбока близо метър и половина — и тя започна да плува. Този ден прекарахме над един час в басейна. Тя скачаше в басейна с главата надолу и започваше да плува към мен. Успяваше да преплува сама най-малко по четири-пет метра. Сега вече доста се къпем в големия басейн. Току-що се върнахме от плажа, където Джейми си игра лудо в океана. Тя не само плуваше в океана, а сърфираше с тяло по вълните! Джейми е на три години. Ако едно дете е готово, то ще направи това, което иска.“

Една майка писа до „Да пораснеш без училище“ за подобно преживяване:

„З. ходеше на плуване на четири и на пет години, и двата пъти за по две седмици. Той тъкмо щеше да започне наистина да плува, когато реши, че не иска повече уроци. През следващата година и половина З. не отиде на нито един урок по плуване. Ние обаче плувахме всяка седмица. Миналата седмица той изведнъж започна да плува на гръб. Когато осъзна, че е стигнал до средата на басейна, З. продължи да плува, докато не направи 7 дължини! Тази седмица той преплува басейна по корем (в своя уникален стил, естествено) и, обръщайки се от време на време по гръб, преплува 12 дължини! За капак на всичко, просто за да ни покаже, че още не е изцяло готов за самостоятелност, той пожела да скочи и да го изтеглим до края на басейна точно като едногодишно дете.“

Това е много типично поведение за детето, което учи нещо ново. Започва се с един смел голям скок във вълнуващото неизвестно. Следва кратко отстъпление към удобството на добре познатото и сигурното. Ние не можем да предскажем, още по-малко да контролираме този ритъм на напредък и отстъпление, на впускане в изследване и усядане с цел затвърждаване. Това е една от основните причини, поради които ученето на децата не може или поне не трябва да бъде извършвано по график.

В областта на спорта ясно се вижда колко много могат да усвоят децата, без да им се преподава. В едно от основните училища, в които работих, програмата по физическо възпитание бе доста ограничена не само поради липса на пространство, а и поради недостиг на време. Четвъртите, петите и шестите класове имаха половинчасово голямо междучасие сутринта и един час спорт на обяд, преди следобедните занимания. Ние можехме да играем софтбол единствено следобед, и то само на една павирана площадка, която едва стигаше за инфилд.^[1] След две години изгубихме площадката. Тя беше частично заградена, за да могат в нея да играят малките деца, а останалата част бе превърната почти изцяло в паркинг. Следобеното време за спорт бе съкратено на половин час, а нас ни преместиха в друг двор, по-малък от игрище за тенис. В повечето случаи аз или Дейвид Харди, учителят на шестокласниците, тренирахме децата за инфилд игра, а понякога подавахме топката за батиране. Децата от четвърти, пети и шести клас играеха в инфилда и аутфилда; третокласниците, а понякога дори второкласниците, тичаха до базите.

При толкова оскъдно време и пространство за тренировки не хранехме кой знае какви надежди за отбора си по софтбол, още повече, че момчетата в училището не бяха много спортни натури. Въпреки това години наред успявахме да постигнем такова ниво на отбора, че да устояваме срещу други момчета на същата възраст. Как успяваха децата да усвоят тази толкова сложна игра? Аз и Дейвид изобщо не ги учехме. Нямаше нито място, нито време за някакво подобие на „преподаване“. Те се учеха, като гледаха един от друг. Това се повтаряше всяка година. Винаги имаше някое момче, което изглеждаше толкова непохватно, тромаво и чуждо на всички умения и правила на бейзбола, че няма никаква надежда да проиграе. След две години същото това момче се превръщаше в опитен и често много добър играч. Много от тези момчета бяха играли почти единствено в училище. Те се научиха като гледаха от най-добрите играчи сред по-големите момчета, и ги имитираха.

На практика тези деца имаха много по-голям напредък от момчетата от едно друго училище, в което преподавах. Там имаше много повече пространство и време за спорт и учителите се опитваха да научат децата да играят софтбол. Момчетата прекарваха доста от времето, предназначено за спорт, гледайки някой, който им „обяснява“ нещо. По онова време все още бях подвластен на идеята, че ако си достатъчно решителен, можеш да научиш всеки на всичко. Спомням си две момчета, които се опитвах да науча да мятат топката и да батират. Като че още виждам навъсения им, отсъстващ поглед, усещам отпуснатите им, неангажирани мускули, дори чувам мислите им. Ето го пак това училище, което ги преследва дори в игрите им, в момента, в който се предполага да се забавляват, или поне да имат пауза от училището. Нищо чудно, че не стигнахме далеч. Ако вместо това децата бяха получили възможност да играят с по-големи момчета, да ги наблюдават и имитират, нещата щяха да се развият много по-добре.