Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
How Children Learn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джон Холт. Как децата учат

ИК „Изток-Запад“, 2010

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-954-321-737-3

История

  1. — Добавяне

Предговор

В книгата „Как децата се провалят“[1] разказвам за деца, които не използват ума си добре. Тази книга се занимава с деца (а в някои случаи и възрастни), които правят обратното, учейки дръзко и ефективно. Някои от тях ходят на училище, но повечето — още не. Децата учат най-добре именно във възрастта, преди да започнат училище. Много са експертите, които приемат тази теза, въпреки че всеки я отдава на различни причини. В тази книга съм изложил убеждението си, че умът ни функционира най-добре, когато го използваме по определен начин и че повечето малки деца учат по-добре от възрастните (както и по-добре, отколкото ще учат, когато пораснат) именно защото използват ума си по-специфично. Накратко казано, децата имат стил на учене, който съответства на тяхното състояние и го използват непринудено и успешно дотогава, докато не ги обучим да престанат да го правят. Обичаме да казваме, че изпращаме децата на училище, за да ги научим да мислят. Това, което постигаме обаче, е да ги научим да мислят лошо, като се откажат от естествения си и ефективен начин на мислене в полза на друг, който не им е достатъчно полезен и който самите ние рядко използваме.

Нещо по-лошо — ние убеждаваме повечето деца, че изобщо не могат да мислят, най-малкото в училище или в ситуации, свързани с думи, символи или абстрактно мислене. Те започват да се възприемат като „глупави“ и неспособни да учат и разбират сложни, трудни или дори просто нови неща.

До какво води това? Съвсем малко от децата в училище съумяват да се придържат към начина, по който се опитваме да ги принудим да учат. Той кара повечето от тях да се чувстват компрометирани, сплашени и обезверени. Тогава те започват да използват ума си не за да учат, а за да изобретят как да се измъкнат от нещата, които ги принуждаваме да правят, с цел да учат. В краткосрочен план тези образователни стратегии като че вършат работа. Чрез тях много деца изкарват образованието си, макар и да научават съвсем малко. В дългосрочен план обаче те ги обучават да ограничават способностите си и да прибягват към съзнателен неуспех, като съсипват и характера, и умствения си потенциал. Тези стратегии възпират развитието на децата, които се придържат към тях и ги превръщат в бледо подобие на човешките същества, които иначе биха могли да станат. Именно това е истинският провал на училището и почти никое дете не успява да го избегне.

Голяма част от този провал може да бъде предотвратена, ако разберем по-добре начините, условията и атмосферата, в които децата учат най-добре, и успеем да превърнем училището в място, където те използват и развиват присъщия си начин на мислене и учене. В такъв случай всички деца в училище ще могат да израстват не само на ръст, не дори на знания, а откъм любопитство, смелост, увереност, независимост, изобретателност, жилавост, търпение, вещина и схватливост. Необходимо е много време, за да открием как да постигнем това. Възможно е след 50 или 100 години да си дадем сметка, че всичките ни уж най-съвременни идеи за училището, преподаването и ученето са били или напълно неадекватни, или направо погрешни. Ще направим голяма крачка напред обаче, ако поправим част от стореното, насочвайки усилията си в опити да разберем децата по-добре.

Всичко, което казвам в тази книга, може да бъде резюмирано в три думи — вярвайте в децата. Няма нищо по-просто — нито по-трудно. Трудно, защото за да вярваме в децата, трябва да повярваме в себе си, а повечето от нас като малки са били учени, че не може да ни се вярва. Затова продължаваме да се отнасяме с децата си така, както са се отнасяли с нас, наричайки това „суровата действителност“ или казвайки, изпълнени с горчивина: „щом аз съм изтърпял, и те ще търпят“.

Трябва да сложим край на това отколешно спускане по спиралата на недоверието и страха и да повярваме в децата по начин, по който никой не е вярвал в нас. Нужна е много вяра, за да надскочим себе си по този начин, но тези, които го направят, ще бъдат богато възнаградени. Откакто написах тази книга, училищата в нашата страна с някои малки изключения поеха уверено и понякога дори бързо в съвсем неправилна посока. Те като цяло станаха по-големи, по-безлични, по-опасни, вдъхващи по-голям страх. Това, което се опитват да преподават в тях, е още по-раздробено от преди, или, по думите на професор Сиймор Папърт в книгата „Стихията на ума“[2] „дисоциирано“, т.е. изолирано, откъснато, несвързано с нищо друго и следователно лишено от значението си. Учителите днес са още по-неспособни да обяснят ясно на какво учат децата, как ги учат и как проверяват наученото. Училището все по-упорито следва погрешното разбиране, че образованието и преподаването са индустрия, в която всички процеси се спускат и планират до най-малката подробност „отгоре“, след което се налагат на пасивните учители и още по-пасивните им ученици.

Спомням си нещо, което тогава не ми се струваше толкова важно, колкото сега. В края на 60-те години, в разгара на така наречената образователна революция (която всъщност така и не се осъществи) изтъкнат педагог ми каза следното във връзка с една конференция на най-високо ниво за бъдещето на образованието: „Тези хора ни най-малко не се интересуваха от алтернативни училища, открити класни стаи[3] или каквото и да било подобно нещо. Знаеш ли какво ги вълнуваше всъщност! Нещо, наречено модификация на поведението или поведенчески цели“. Това се оказа вярно. Започна да се изучава още по-раздробен материал, а ежеседмичните тестове се превърнаха във всекидневни или ежечасови, та дори в тестове на всеки 15 минути.

Движението, наречено „завръщане към основите“, вече е на 7 или 8 години и последствията от него са предимно лоши. За училищата обаче това е само повод да кажат: „Сега вече наистина ще се върнем към основите“, като че колелото на „основите“ е било току-що открито. Вече не вярвам, че е възможно училищата да бъдат превърнати в място, където всички деца се развиват по начина, описан по-горе. Някои специализирани училища, например хореографски, компютърни или авиационни може и да правят изключение. Като цяло обаче силно се съмнявам, че ако на децата се предостави някакъв реален избор в живота, те ще пожелаят да останат задълго на място, където не правят нищо друго, освен да учат, и където общуват единствено с възрастни, специалисти по детско развитие, които ги наблюдават и ги карат да правят разни неща.

Тази книга по-скоро описва, отколкото обяснява или теоретизира ефективния начин на учене. Има много специалисти, които се стремят да установят какви електрически, химически и други процеси протичат в мозъка, когато мислим и учим. Тези изследвания са интересни и може да се окажат полезни, но нямат нищо общо с целите на тази книга. Не е необходимо да знаем повече за мозъка като орган, за да направим училищата по-добри. Можем значително да ги подобрим и без да знаем за него много повече, отколкото повечето хора. Интересно е да се откриват доказателства, че преживяванията се съхраняват в мозъка подобно на листове в папка, във вид на сложни молекули. За учителите и учениците обаче би било достатъчно да знаят добре известните стари истини — първо, че ярките, жизненоважни, приятни изживявания се запомнят най-силно, и второ, че паметта функционира най-добре без принуда, защото не е муле, което можеш да пришпориш и подкараш със сила. Много интересна е теорията на Волфганг Кьолер, вероятно вече подкрепена от мнозина, че когато усещаме, мислим и чувстваме, в мозъка се създават електрически полета. Това несъмнено обяснява факта, че когато сме притеснени и уплашени, не мислим добре, не възприемаме добре или дори изобщо не възприемаме. Ако знаем този факт обаче, можем и без горното обяснение да си направим извода, че когато уплашим едно дете, блокираме напълно способността му да учи.

В тази книга става въпрос по-скоро за деца, отколкото за детска психология. Надявам се у тези, които я четат, да се породи или разпали още повече чувството, че децата са интересни и си заслужава да се вгледаме в тях. Надявам се, че щом се вгледат в децата, ще забележат много неща, които преди не са забелязвали и ще открият много храна за размисъл. Целта ми е да подразня тяхното любопитство и да изостря зрението им, а не да увелича знанията им; искам да предизвикам скептицизъм към старите догми, а не да създам нови.

След като прочете тази книга, един приятел ми каза: „Винаги съм обичал малките деца, особено своите. Но докато не прочетох книгата, не можех да си представя какво интересно би могло да има в тях“. Днес децата са ми още по-интересни, отколкото преди да напиша тази книга. Едно от най-вълнуващите неща за мен е да ги наблюдавам как изследват света около себе си и откриват смисъл и взаимовръзки в него. Бил съм с деца на много места и по различен повод. Това, което правят и казват, ми доставят много повече удоволствие, отколкото бих могъл да получа от мнозина възрастни. Освен това ми дава и повече храна за размисъл. Не е престъпление да не харесваш малките деца или да не са ти интересни. Със сигурност обаче това е голямо нещастие; такъв човек е ощетен подобно на инвалид, лишен от крайници, слух или зрение.

Човешкият мозък е загадка и до голяма степен може би ще си остане такава. И най-мислещият, честен и самонаблюдаващ се човек се нуждае от години, за да проумее едва съвсем малка част от това, което става в собствения му ум. Как тогава можем да знаем със сигурност какво става в ума на другите? Въпреки това много хора се изказват така, сякаш умственото съдържание на човек може да се изброи и инвентаризира досущ като вещи в куфар — лесно, точно и изчерпателно. Това не значи, че не трябва да се стремим да разбираме по-добре ума и мислите на другите. Въпросът е да сме съвсем скромни и резервирани в заключенията си за нещата, които си мислим, че разбираме.

Една стара история разказва за двама души във влака. Единият видял на полето овца, която изглеждала остригана, и казал: „Тази овца май са я остригали току-що“. Другият се загледал малко по-продължително и казал: „Да, изглежда остригана — от тази страна“. Именно в такъв предпазлив дух трябва да се изказваме за функционирането на ума. В такъв дух съм се стремил да пиша тази книга, в такъв дух се надявам и да бъде четена.

Бележки

[1] How Children Fail, by John Holt. — Б.пр.

[2] Minstorms, by Seymour Papers — Б.пр.

[3] Откритите класни стаи са подчинени на идеята много деца с различно ниво да учат в една стая с няколко учителя. Те са популярни в САЩ през 70-те години на XX в. В най-крайната форма на това движение, цели училища били построени без стени — Б.пр.