Фредерик Пол
Гейтуей (30)

30.

Страх! Толкова много ужас крие всичко наоколо, че вече не го чувствам. Всичките ми сетива са просмукани от страх. Не зная дали съм крещял или шептял. Зная само, че вършех онова, което ми бе казал Дани А. Допряхме двата кораба един до друг, свързахме обслужващите им модули и започнахме да претоварваме ръчно апаратура, инструменти, дрехи — всичко, което можеше да се премести от първия кораб във втория, за да направим място за десет души, там, където трудно се побираха пет. От ръка на ръка, напред и назад работехме като истинска хамалска бригада. Бъбреците на Дейн Мечников сигурно бяха посинели от блъскане. Той беше в обслужващия модул, зает с преливането и на последната капка гориво. Ще успеем ли да се измъкнем? Нямаше как да разберем. Двата кораба бяха петместни и бронирани. Не допускахме, че хичиянската броня може да се повреди. Но в тази броня бяхме ние, двата екипажа, наблъскани в кораба, който щеше да се измъкне — или поне се надявахме, че ще се измъкне — и нямаше начин да се разбере, дали ще успеем и ако успеем, дали ще оцелеем, или ще представляваме някаква каша. Разполагахме само с минути — няколко минути. Предполагам, че за някакви си десетина минути се разминах най-малко двайсет пъти с Клара и си спомням, че веднъж, първия път, се целунахме. Иди по-скоро насочихме устни един към друг и се доближихме. Спомням си как усетих миризмата на нейното мускусово масло толкова силно, че повдигнах глава, но не я видях, а после отново я забравих. И през цялото време от екрана на единия или на другия кораб виждах онова застрашително голямо, гибелно синьо кълбо да виси навън и да примигва. Преливащите се сенки по неговата повърхност, които представляваха фазови ефекти правеха картината особено ужасна. Притегателната сила на тези гравитационни вълни сякаш изтръгваше вътрешностите ни. Дани А. беше в капсулата на първия кораб, следеше часовника и изхвърляше сакове и пакети през люка на модула до капсулата на втория кораб, където аз ги хвърлях безразборно, за да освободя повече място.

———————————————

Понякога сме смазани, понякога сме изтощенииии,

Понякога гладуваме, понякога преяждаме от спечелени награди,

Но винаги сме всички изплашени до смърт.

И все пак сме решени,

Мили малки хичиянци

Да станеме богати.

———————————————

— Пет минути — изкрещя той. — Четири минути! Три минути, дявол да ви вземе, излизайте всички! — Миг по-късно изрева: — Край! Чувате ли! Оставете всичко и се качвайте тук! — Така и направихме. Всички ние. Освен аз. Чувах другите да крещят, а после да ме викат. Бях закъснял. Нашият обслужващ модул бе блокиран и аз не можех да се промъкна през люка! Задърпах нечий сак от пътя си точно когато Клара викаше по радиото:

— Боб! За Бога, Боб, качвай се при нас!

Знаех, че е много късно. Затворих люка, залостих го точно когато чух Дани А. да крещи: „Не! Не! Чакай… Чакай…“

Чаках много, много дълго.