Фредерик Пол
Гейтуей (18)

18.

Навлязохме в нормалното пространство и включихме двигателите на обслужващия модул. Корабът се завъртя около надлъжната си ос и през люка видяхме Гейтуей — неравно, крушообразно петно с антрацитено черни плюски и синкаво блещукане. Бяхме четирима. Седяхме и чакахме почти един час, докато най-сетне усетихме вибрации, които показваха, че бяхме акостирали.

Клара въздъхна с облекчение. Хам започна бавно да сваля предпазния колан. Дред гледаше разсеяно през люка, макар че освен Сириус и Орион нищо друго интересно не се виждаше. Докато ги гледах, си мислех, че за екипа следователи гледката ще е по-неприятна от онази, която бях видял някога, когато бях още заек. Поопипах леко носа си. Много ме болеше, но преди всичко страшно вонеше. Тази смрад беше с мене, до собствения ми орган за обоняние и от нея нямаше никакво спасение.

———————————————

БЕЛЕЖКИ ПО ЗВЕЗДИТЕ-ДЖУДЖЕТА И ЗВЕЗДИТЕ-ГИГАНТИ

Д-р Асмениън. Навярно всички знаете как изглежда диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел. Ако попаднете в звезден куп или другаде, където има компактна маса звезди, заслужава да се направи такава диаграма. Също така следете за необичайни спектрални класове. За диаграми на флуор, галий или калций няма да получите нито цент. Такива имаме достатъчно. Но ако се случите в орбита около бяла звезда-джудже или много късна червена звезда-гигант, направете записи на всички ленти, които имате. Заслужава да се направи изследване също за кислород и бор; дори и звездата да не е главна. Ако пък сте с брониран петместен кораб в ниска орбита около ярка звезда от клас „О“ и успеете да донесете данни за нея, сигурно ще получите най-малко двеста хиляди долара.

Въпрос. Защо?

Д-р Асмениън. Какво защо?

Въпрос. Защо ще получим премия само ако сме в брониран петместен кораб?

Д-р Асмениън. Защото ако не сте в такъв кораб няма да се върнете.

———————————————

Чухме как се отварят люковете, как влизат следователите, а после чухме смутените им гласове на два или три различни езика, когато видяха Сам Кахан в обслужващия модул. Клара се размърда неспокойно.

— Можем ли и ние да излезем? — обърна се тя към един от следователите и се заизкачва към люка. Той отново беше отгоре.

Един от тях подаде глава през люка и възкликна:

— Ау, та вие сте още живи! Пък ние се чудехме. — После ни огледа внимателно и повече нищо не каза. Беше тежко пътуване. Особено последните две седмици. Изкачвахме се един по един нагоре, покрай Сам Кахан, който продължаваше да виси на импровизираната усмирителна риза, която Дред направи от горната половина на скафандъра му. Потънал в собствените си изпражнения и урина, той гледаше към нас със спокойния поглед на побъркан. Двама от следователите го отвързаха и го подготвяха за извеждане от обслужващия модул. Не каза нищо. И слава Богу.

— Здравей, Боб, Клара — беше някой от бразилския стражеви кораб. Оказа се, че е Франси Херейра. — Май не ви е провървяло?

— Е — отговорих аз, — поне сме живи. Кахан обаче е зле. Пък се и връщаме без нищо.

Кимна ни съчувствено и каза нещо, струва ми се на испански, на някой от венерианския следователски екип, една пълна жена с тъмни очи. Тя ме потупа по рамото и ме поведе към една малка клетка. Направи ми знак да си сваля дрехите. Винаги съм смятал, че мъжете се претърсват от мъже, а жените от жени, но като си помислиш, виждаш, че няма никакво значение. Претърси и последния шев на дрехите ми — и визуално, и с радиационен брояч. После провери под мишниците и дори пъхна нещо в ануса ми. Отвори широко уста, за да ми покаже, че и аз трябва да сторя същото. Надникна в нея и веднага се отдръпна, като закри лице с ръка.

— Ваша нос гадна — отбеляза тя. — Кво станало с нея?

— Ударих се — отговорих аз. — Онзи, другият, Сам Кахан, полудя. Искаше да променя курса.

Тя кимна недоверчиво и като повдигна марлята, огледа носа ми. Докосна леко ноздрите с пръст.

— Това защо? — посочи към тампона.

— За спиране на кръвотечението. Пъхнаха ми го вътре.

Въздъхна.

— Аз трябва извадя го — помисли малко, вдигна рамене и продължи, — Няма. Нека фътре. Добре.

Облякох се и се върнах в обслужващия модул, но с това разследването не се свърши. Трябваше да бъда разпитан. Всички вече бяха разпитани освен Сам; бяха го завели в болница „Крайна“.

Навярно си мислите, че няма кой знае какво да се разкаже за пътуването, че всичко е напълно документирано по време на самото пътуване. Нали за това служеха всички апарати за регистриране и заснимане. Но Корпорацията беше на друго мнение. Те измъкваха всеки факт и всичко запомнено, всяко субективно впечатление и съмнение. Разпитът продължи два пълни часа и аз — всички ние — се стараехме да отговорим на всички техни въпроси. Този разпит представлява един друг начин, по който Корпорацията държи изследователите. Интересуваха се от всяко нещо, което никой преди вас не е забелязал — от начина, по който свети спиралният уред до откриване на нов метод за унищожаване на употребени дамски превръзки, вместо да се пускат в тоалетната. Всъщност те се опитват да намерят предлог да дадат някаква награда на екипажите, които са положили толкова много труд, без да открият нещо ценно. Във всеки случай с нас беше точно така. Правехме всичко възможно, за да им дадем възможност да ни подхвърлят милостиня.

Един от следователите беше Дейн Мечников, което много ме изненада и дори ми беше мъничко неприятно. (В далеч по-малко замърсения въздух на Гейтуей, бях започнал да се чувствам малко повече човек.) При своята мисия той също не бе намерил нищо, макар че бил влязъл в орбита около едно слънце, което очевидно е било нова звезда преди около петдесет хиляди години. Може някога да е имало и планета, но сега тя съществува само в запаметяващите устройства на апаратурата за избиране на курс на хичиянските кораби. Онова, което бе останало, не било достатъчно за научна премия, така че не му оставало нищо друго, освен да обърне и потегли назад.

— Изненадан съм, че си на служба — отбелязах аз през една от почивките.

Не се засегна. Като знам колко начумерен е бил винаги, ми се струваше необичайно весел.

— Не само парите са важни. Човек научава и нещо друго.

— Какво?

— Как да преживява неуспехите, Бродхед. Отново ще летя, но този път се надявам на малко по-голям късмет. Има едно ново предположение.

Дред, който седеше до мен заедно със своя следовател се ококори:

— Кажи го?

Мечников погледна недоверчиво.

— По-добре сега да разчетем спектралните линии — отсече начумерено той. — Какво ще кажете за храната? Вярно ли, че към края имала малко странен вкус?

Преди да си тръгне, го накарах да обещае, че ще ми каже какво е имал наум.

— Ще ви се обадя — обърна се той към нас с Клара. — Може би утре.

И така, двамата си бяхме вече у дома.