Серия
Човек плюс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man Plus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЧОВЕКЪТ ПЛЮС. 1995. Камея, София / Изд. Орфия, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.1. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Man Plus, by Frederik POHL]. Предговор: Иван КРУМОВ — с. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 220. Цнаа: 70.00 лв. (400.00 лв.).


На екрана се появи човек.

Той не изглеждаше като човек. Освен другото беше демократ, методист, съпруг, баща, любител-китарист.

На вид приличаше на чудовище.

Въпреки това оцеляването на Земята зависеше от този човек — а също така от него зависеше първата успешна колонизация на Марс.

Човекът плюс бе Роджър Торауей — киборг, което е по-малко от бог, но повече от човек…

1

Астронавтът и неговият свят

Трябва да ви разкажа за Роджър Торауей. Отделното човешко същество не е от особено значение, щом съществуват още осем милиарда като него. Не от по-голямо значение, например, отколкото един чип в паметта на компютъра. Но този чип може да бъде решаващ, ако съдържа особено важна информация. Точно такъв беше и Торауей.

Той изглеждаше не по-зле от мнозина други. Освен това беше известен. Или поне до неотдавна.

Преди доста време Роджър Торауей прекара в Космоса два месеца и три седмици заедно с петима други астронавти. Накрая всички бяха мръсни, покрити с обриви и най-вече отегчени. Това не можеше да го направи известен, защото за експедицията се споменаваше само в новините в седем — съобщение от две изречения в обзора след поредната скучна нощ.

Но точно в една такава нощ славата го споходи. Хората от Бечуаналенд до Бъфало узнаха името му. Ликът му се появи на корицата на „Таймс“. Всъщност той сподели успеха с останалите петима от орбиталната станция, защото те се оказаха щастливците, спасили екипажа на съветския кораб, който се връщаше към Земята без управление.

Когато се случи това, Торауей беше на двадесет и осем години и току-що се беше оженил за една зеленоока чернокоса преподавателка по керамика. Дороти, която бе останала на Земята, го изпълваше с копнеж, а летящият в орбита Родж направи и нея знаменитост — нещо, което доста й хареса.

Трябваше да се случи нещо изключително, за да стане една жена на астронавт знаменитост. Имаше ги прекалено много и всички си приличаха. Журналистите смятаха едва ли не, че НАСА избира съпругите на астронавтите от участничките в конкурсите за красота. Всяка от тях сякаш беше готова, веднага щом смени банския си костюм, да грабне диригентската палка или да започне да рецитира „Какво са жените“. Дороти Торауей изглеждаше достатъчно интелигентна за такива занимания, въпреки че беше малко по-красива от необходимото. Тя стана единствената съпруга на астронавт, намерила централно място както на страниците на „Домашен журнал за дами“ („Дванадесет коледни подаръка, които можете да направите от глина и да изпечете в печката“), така и на „Мадам“ („Децата биха провалили брака ми“).

Родж държеше на семейството си. Той одобряваше всичко, което искаше Дороти, защото тя значеше много за него.

В това отношение не приличаше на своите приятели, повечето от които бяха открили възможностите за дребни приключения с момичета по време на космическата програма. По всичко останало не се различаваше от другите. Весел, здрав, симпатичен, представителен, способен. Вестникарите се шегуваха, че астронавтите са продукт на една и съща поточна линия. Разликата в ръста им бе в границите на двадесет сантиметра, а във възрастта — не повече от дванадесет години, съществуваха четири нюанса на тена им — от млечно-шоколадов до снежнобял. Хобитата им бяха шах, плуване, лов, парашутизъм, фигурно летене, риболов и голф. Лесно общуваха със сенатори и посланици. След като напуснеха космическата програма, си намираха работа в някоя от космическите компании или пък подкрепяха някоя пропаднала кауза, нуждаеща се от нов облик пред обществеността. Тази дейност беше добре платена. Астронавтите бяха скъпи изделия. Ценяха ги не само средствата за масова информация, но и обикновеният човек. Ние също.

Астронавтите бяха въплъщение на мечтата. А мечтата беше единствената надежда за човека от улицата. Още повече, ако това беше усойната, воняща улица на Калкута, където цели семейства спяха по тротоарите и призори се надигаха, за да се наредят на опашката за канче безплатна чорба. Това беше груб и мръсен свят и Космосът му придаваше известна красота и вълнение. Не много, но все пак по-добре от нищо.

Астронавтите, събрани в Тонка, Оклахома, представляваха малка затворена общност подобно на бейзболните отбори. Когато новакът се отправяше на своята първа мисия, той биваше включен в основната лига. След което ставаше или съотборник, или противник. Те се подкрепяха и бореха помежду си, за да изместят някой от титулярите, или да останат в строя. Това беше безмилостната участ на професионалния спортист. Застаряващият нападател, оставен на пейката да наблюдава хлапетата на терена, не усеща повече завист и раздразнение от оттеглилия се от полети космически вълк, съзерцаващ собствения си скафандър.

Родж и Дороти отлично подхождаха на това общество и лесно си намериха приятели. Те бяха достатъчно ексцентрични, за да се отличават от останалите, но не чак толкова, че да ги притесняват. Независимо че Дороти не искаше да има собствени деца, тя се справяше чудесно с децата на останалите съпруги. Когато радиовръзката с Вик Самюелсън, който се намираше от обратната страна на Слънцето, беше прекъсната пет дни и Върна Самюелсън почувства първите родилни болки, Дороти прибра трите дечица на Върна в дома си. И трите бяха под пет години. Две все още се повиваха с пелени и Дороти им ги сменяше без да се оплаква, докато останалите съпруги поеха грижата за къщата на Върна, а самата Върна се зае да даде живот на четвъртото си дете в болницата на НАСА. На Коледа Родж и Дороти никога не се напиваха най-много, нито пък напускаха първи празненството.

Те бяха чудесна двойка.

Живееха в красив свят.

В това отношение бяха щастливци и го съзнаваха. Останалата част от света съвсем не беше толкова привлекателна. Малки войни избухваха ту в Азия, ту в Африка, ту в Латинска Америка. От време на време Западна Европа биваше разтърсвана от стачки, доста по-често — сковавана от кризи, а с настъпването зимата обикновено зъзнеше от студ. Хората бяха гладни, много от тях и недоволни, а градовете, в които човек се осмеляваше да се движи сам през нощта, се брояха на пръсти. Но Тонка си оставаше закрит и доста сигурен град, а астронавтите (и космонавтите, и синонавтите) посещаваха Луната, Меркурий и Марс, гмуркаха се в опашките на кометите или висяха в орбита около газовите гиганти.

Самият Торауей беше участвал в пет големи мисии. Първо летя със совалката, за презареждане на орбиталната лаборатория. Това беше отдавна, в първите години след „разведряването“, когато космическата програма едва се изправяше отново на крака.

След това прекара осемдесет и един дни в космическа станция от второ поколение. Тогава дойде големият миг в неговия живот, тогава се появи и на корицата на „Таймс“. Руснаците бяха изстреляли пилотирана експедиция към Меркурий. Дотам всичко беше наред, кацането беше успешно, обратният старт също; но след това нещата се объркаха. Руснаците винаги бяха имали неприятности със стабилизиращите двигатели — няколко от първите космонавти бяха се въртели, без да имат възможност да спрат, повръщайки безпомощно из цялото пространство на капсулите си. Този път отново имаха проблеми и, опитвайки да коригират ориентацията, бяха изразходили докрай резервите си от гориво.

Накрая успяха да навлязат в широкоосна елиптична орбита около Земята, но нито имаха възможност да излязат от нея, нито беше безопасно да останат там. Капсулата стана неуправляема, а най-ниската точка от околоземната им орбита се оказа достатъчно дълбоко в йоносферата, за да им осигури първокласно изпичане.

Но Роджър и петимата му другари се намираха в космическо съоръжение, проектирано специално за скачване и теглене на товари, препълнено с гориво, достатъчно поне за пет такива мисии. Операцията не беше кой знае колко сложна — те просто си свършиха работата — изравниха курсовете и скоростта с „Аврора 2“, скачиха се и измъкнаха космонавтите. Получи се славен спектакъл от мечешки прегръдки и целувки по брадясалите лица! Когато се прехвърлиха обратно в космическия влекач с товара, който руснаците бяха успели да грабнат със себе си, организираха малко тържество — сок от касис с метален вкус, пай с месо и хамбургери със сирене. След около две обиколки „Аврора“ изгоря в атмосферата. „Като ярка вечерна заря“ — възкликна завършилият в Оксфорд космонавт Юлий Бронин и отново разцелува спасителите си.

Когато се завърнаха на Земята, стегнати по двама в хамаците, притиснати по-силно и от любовници, те се оказаха герои, всички ги обожаваха, обожаван беше и Роджър, обожаван дори от Дороти.

Но всичко това беше много, много отдавна.

Оттогава Роджър Торауей беше извършил два полета около Луната, като управляваше кораба, докато екипажите на радиотелескопа проверяваха орбитата на новото голямо стокилометрово огледало от обратната страна на Луната. Накрая взе участие в неуспешния полет до Марс, от който все пак всички имаха щастието да се завърнат на Земята. Но после блясъкът и очарованието помръкнаха. Преследваха го само неуспехи, технически проблеми, без да има нещо по-драматично.

Оттогава работата на Роджър се пренесе в областта на дипломацията. Той играеше голф със сенатори в космическия център и всеки ден пътуваше до обектите на „Юроспейс“ в Цюрих, Мюнхен и Триест. Продаваше част от спомените си. От време на време участваше като дубльор в някоя случайна мисия. С бързото западане на космическата програма и превръщането й от област с национален приоритет в система рутинни задачи и упражнения, намираше все по-малко работа, която си струваше да върши.

Но той беше дубльор и в един проект, за който не разказваше, когато уговаряше политическа подкрепа за агенцията. Не му беше позволено. Тази нова мисия с хора на борда, която рано или късно щеше да бъде одобрена, беше първата в космическата програма, получила най-голяма секретност.

Очаквахме много от Роджър Торауей, въпреки че не се различаваше особено от останалите астронавти: прекалено обучен и недостатъчно работил, доста недоволен от това, което ставаше с неговата професия, но с абсолютно нежелание да я замени с каквато и да било друга, поне докато той и другарите му все още имаха шансове отново да станат прочути. Всички астронавти си приличаха — дори и този, който щеше да се превърне в чудовище.