Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (7)

Омагьосаните птици

Може би никога вече нямаше да видя разцъфтели ябълки, зелени шумолящи дървета и мека трева. Защото бяхме поели за земя, където нямаше цветя, където не растяха нито дървета, нито трева.

Препускахме през нощта. Препускахме ли, препускахме. Скоро се разделихме с приветливата лунна гора, тя остана зад гърба ни. А пред нас се ширна мрак. Лунната светлина угасна, земята стана камениста, скалиста, отвред изникнаха голи зъбери. И сякаш започнаха да ни притискат, притискат. Накрая се озовахме на тясна мрачна пътека между две високи стръмни чуки.

— О, защо е толкова мрачен пътят? — въздъхна Юм-Юм. — Защо са толкова черни тия чуки, защо сме толкова слаби и безпомощни?

Пътят непрекъснато лъкатушеше, криволичеше и всяка чупка ни заплашваше сякаш с хиляди опасности. Заплаха чувстваше навярно и Мирамис. Целият трепереше и все искаше да възвие назад. Но аз държах здраво поводите и яздех неумолимо напред. Пътеката ставаше все по-тясна. Черните чуки край нея се издигаха все по-нависоко. Мракът все повече се сгъстяваше. Така стигнахме до тесен проход между скалите. А зад този проход започваше мрак, по-черен и от най-черния мрак.

— Земята Отвъд — прошепна Юм-Юм. — Оттук се минава в Земята Отвъд.

Мирамис сякаш обезумя. Изправи се на задни крака и зацвили тъй, че ни се прииска да си запушим ушите. Имаше нещо зловещо в неговото цвилене, а иначе нищо друго не се чуваше. Защото мракът оттатък прага беше напълно глух. Глух и някак дебнещ. Сякаш само чакаше да прекрачим.

Знаех, че трябва да се впусна в този мрак. И въпреки това вече не ме беше толкова страх. Сега, когато знаех, че е предопределено преди стотици, стотици години да премина мрачния праг, аз се чувствах някак по-храбър. Казах си: „Да става, каквото ще“. Може би никога вече нямаше да се върна, но със страха щях да се преборя.

Подкарах Мирамис към мрака. Когато усети, че ни най-малко не мисля за връщане назад, той се втурна почти обезумял през тесния проход и препусна по мрачните пътеки от другата му страна. Летяхме като вихър в нощта, обгръщаше ни чернилка, нямахме представа накъде води пътят.

Но нали Юм-Юм беше с мен. Седеше отзад, здраво притиснат към гърба ми, и аз го обичах повече от всякога. Не, не бях сам. Имах за свита приятел, един-единствен приятел, съвсем като в предсказанието.

Нямам представа колко дълго сме летели като вихър в мрака. Може би броени мигове, може би много часове наред, а може би стотици, стотици години — тъй поне ми се стори. Като че ли препусках насън, лош сън, от който щях да се събудя с вик и след това дълго нямаше да заспя от страх. Но това не беше сън, който завършва с пробуждане. Препускахме ли, препускахме. Без да знаем накъде. Без да знаем докога. Просто препускахме, а наоколо беше нощ.

Изведнъж Мирамис закова на място. Намирахме се на брега на езеро. О, няма сън, по-ужасен от това езеро. Понякога сънувам как пред мен зейват страховити черни води. Но никога не съм сънувал, пък едва ли и друг някой е сънувал води тъй черни като тези, които се разкриха тогава пред погледа ми. Най-страшните и черни води на света. А край езерото не се виждаше нищо друго, освен високи, страшни скали. Над мрачната вода кръжаха птици, много птици. Не ги виждахме, чувахме само писъците им — най-жалните писъци, които съм чувал някога. Толкова мъчно ми стана за тях! Те сякаш викаха за помощ. Сякаш плачеха в отчаяние.

На другия бряг на езерото, навръх най-високата скала, се издигаше голям черен замък. В него светеше един-единствен прозорец. И той, този прозорец, приличаше на зловещо око — ужасяващо, противно черно око, което се взира втренчено в нощта и не вещае нищо добро.

Замъкът на рицаря Като! Там отсреща, на другия бряг на черната вода живееше моят враг, с когото бях дошъл да премеря сили. Зловещото око, втренчено над водата, ме плашеше, макар че бях решил да се преборя със страха. Плашеше ме — та можех ли аз, толкова слаб, да се преборя с такъв зъл и опасен враг като рицаря Като?

— Ще ти трябва меч — каза Юм-Юм.

Още не беше изрекъл тези думи, когато наблизо някой изохка.

— Ох… ох… ох — охкаше той. — Умирам от глад, ох… ох… ох!

Съзнавах, че може би е опасно да се приближавам до този, който охкаше. Но, реших, че който и да е той, трябва да го намеря и да се уверя, дали наистина не се нуждае от помощ.

— Трябва да открием кой стене — обърнах се към Юм-Юм. — Трябва да му помогнем.

— И аз идвам с теб — каза Юм-Юм.

— А ти, Мирамис, стой тук — казах аз и погалих Мирамис по муцуната. Той изцвили плахо. — Не се бой — казах. — Няма да се бавим.

Онзи, охкащият, едва ли беше далеч от нас, но в тъмното нямаше да е лесно да го открием.

— Ох… ох… ох — долетя отново гласът. — Умирам от глад ох… ох… ох!

Тръгнахме опипом към мястото, откъдето долиташе охкането, запрепъвахме се в камъни и на няколко пъти падахме в мрака, но най-накрая открихме една стара къщурка — същинска съборетина. Ако не беше скалата зад нея, която я подпираше, отдавна да беше рухнала. От един прозорец мъждукаше светлинка, прокраднахме се до него и надзърнахме. Вътре седеше старец — слаб, окаян дребничък старец с чорлави посивели коси. В огнището гореше огън, а старецът се грееше на пламъците му, поклащаше се напред-назад и охкаше:

— Ох… ох… ох, умирам от глад, ох… ох… ох!

Влязохме при него. Дребничкият старец притихна и ни зяпна. Стояхме на прага, а той ни гледаше като че ли за първи път виждаше такива като нас. Вдигна кокалестите си ръце, сякаш се боеше от нещо.

— Не ми причинявайте зло — прошепна той. — Не ми причинявайте зло!

Успокоих го, че не сме дошли да му причиняваме зло.

— Чухме, че си гладен — казах. — И идваме да ти донесем хляб.

Извадих от хляба на тъкачката и протегнах ръка към стареца. Той продължаваше да ме зяпа. С протегната ръка пристъпих до него, но той само ме гледаше подплашено, ужасно подплашено, сякаш се боеше да не е клопка.

— Вземи хляба — казах. — Не се страхувай!

Той най-сетне се пресегна предпазливо и взе хляба. Хвана го с две ръце и го заопипва. Сетне го вдигна към носа си и го помириса. А накрая заплака.

— Хляб — прошепна той. — Хляб за гладни гърла.

Чак тогава започна да го яде. Не бях виждал друг човек да яде така. Дъвчеше ли, дъвчеше и като дъвчеше, не преставаше да плаче. Когато свърши, започна да събира трохите, които бяха нападали по дрехите му. Събира ги една по една и чак когато не остана вече нито трошица, отново втренчи поглед в нас.

— Откъде идвате? — попита старецът. — Къде има такъв хляб? В името на дългите дни на моя глад, кажете ми откъде идете?

— Идем от Земята накрай света. Там има хляб — казах аз.

— И защо сте дошли тук? — прошепна той.

— За да премерим сили с рицаря Като — отвърнах.

Щом казах това, старецът нададе вик и се катурна от стола. Търколи се на пода като сиво кълбо и допълзя до краката ни. Сви се там и вдигна към нас уплашени премигащи очички.

— Вървете си, откъдето сте дошли — прошепна той. — Вървете си, преди да е станало късно!

— Няма да се върна — казах. — Дошъл съм да премеря сили с рицаря Като.

Казах го високо и отчетливо. Изрекох името на рицаря Като възможно най-отчетливо и най-ясно, а старецът ме изгледа, сякаш очакваше всеки миг да се строполя мъртъв пред него.

— Ох… ох… ох — изохка той. — Млък! Млък и откъдето сте дошли, там си вървете. Тръгвайте, преди да е станало прекалено късно, чувате ли!

— Няма да си вървя — казах. — Дошъл съм да премеря сили с рицаря Като.

— Пет — прошепна старецът, вече съвсем обезумял от ужас. — Казах млък! Ами ако те чуят съгледвачите? Може би точно в този миг те слухтят отвън.

Старецът пропълзя до вратата и боязливо се ослуша.

— Нищо не се чува — каза. — Но знаеш ли ги? Те са навсякъде — под път и над път. Накъдето и да се обърнеш, все… все съгледвачи.

— Съгледвачи на рицаря Като ли? — попитах аз.

— Мълчи бе, момче — прошепна старецът. — Толкова си млад, пък май не ти е мил животът, а? Не можеш ли да млъкнеш?

Седна на стола и сам на себе си закима.

— Да, да — каза той толкова тихо, че почти не се чу. — Накъдето и когато да се обърнеш, все съгледвачи. Сутрин, вечер, нощем. По всяко време, навсякъде.

Протегна ръка и ме хвана за лакътя.

— В името на дългите дни на моя глад — прошепна той, — заклевам те на никого да нямаш вяра! Влизаш в някоя къща… мислиш, че си сред приятели. И те те издават. Предават те на онзи от другия бряг на езерото. На никого да нямаш вяра, чуваш ли! На мен също! Откъде си сигурен, че няма да изпратя съгледвачи по петите ти, щом прекрачиш този праг?

— Не вярвам да го направиш — казах.

— Никой не може да бъде сигурен — прошепна старецът. — Никога не можеш да бъдеш сигурен.

Помълча известно време и се замисли.

— Не, няма да изпратя съгледвачи по петите ти — каза.

— Все още из тази земя се намират и хора, които не са предатели. И все още се намират такива, дето майсторят оръжия.

— На нас ни трябва оръжие — каза Юм-Юм. — На Мио му е необходим меч.

Старецът не отговори нищо. Отиде до прозореца и го отвори. А отвън, откъм езерото долетяха жалните писъци на птиците. Те сякаш проплакваха навън в тъмната нощ.

— Чуваш ли? — обърна се старецът към мен. — Чуваш ли как жално пищят? Нима искаш и ти да летиш над езерото и да пищиш тъй жално?

— Що за птици са това? — попитах.

— Това са омагьосаните птици — прошепна старецът.

— Знаеш кой ги е омагьосал, нали? Знаеш и кой е техният похитител. А сега виждаш и какво очаква онзи, който дръзне да се изправи срещу похитителя.

Толкова се натъжих, когато чух думите му! Значи тези птици бяха братята на Ноно, сестричката на Ири, дъщерята на тъкачката и всички онези, които бе отвлякъл и омагьосал рицарят Като. О, трябваше да изляза срещу него, непременно трябваше!

— На Мио му е необходим меч — каза Юм-Юм. — Без меч как ще си мери силите с рицаря Като?

— Ти каза, че още се намирали майстори на оръжия — припомних аз на стареца.

Той ме изгледа почти сърдито.

— На теб май наистина не ти е мил животът, а? — каза той.

— Къде се намират тези майстори на оръжия? — попитах отново аз.

— Тихо — каза старецът и припряно затвори прозореца. — Тихо, може да те чуят съгледвачите.

Промъкна се до вратата, долепи ухо до нея и се ослуша.

— Нищо не се чува — каза. — Но знаеш ли ги? Съгледвачи под път и над път.

Сетне се наведе над мен и прошепна в ухото ми:

— Върви при Майстора-ковач и му носи много здраве от Ено. Кажи му, че ти трябва меч, който да сече камък. Кажи му, че си рицар от Земята накрай света.

Изгледа ме продължително.

— А ти наистина си такъв, нали? — попита.

— Да, да — изпревари ме Юм-Юм. — Той е рицар и принц. Принц Мио от Земята накрай света. И му е необходим меч.

— Къде мога да намеря Майстора-ковач? — попитах аз.

— В най-дълбоката пещера на най-черната планина — отвърна старецът. — Хвани през Мъртвата гора. А сега тръгвай!

Старецът отиде до прозореца и отново го отвори. И отново отвън, откъм езерото, до мен долетяха писъците на птиците в нощта.

— А сега тръгвай, принц Мио — каза старецът. — Докато седя тук, ще ти стискам палци, дано сполучиш. Ала току-виж още утре вечер от ятото, което кръжи над езерото, до мен достигнали жалните писъци на още една птица…