Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mio, min Mio, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Астрид Линдгрен. Мили мой Мио

ИК „САМПО“, София, 1998

Шведска. Второ издание

ISBN: 954-8048-36-1


Той не спира ни денем, ни нощем

Някои от вас да е слушал радио на петнайсети октомври миналата година? Някой от вас да е чул съобщението за изчезналото момче? Съобщението гласеше:

„Стокхолмската полиция издирва деветгодишния Бу Вилхелм Улсон, който от онзи ден, около шест часа вечерта, не се е прибирал у дома си на улица «Упландска» № 13. Бу Вилхелм Улсон е русокос и синеок и в деня на изчезването е бил облечен с къси кафяви панталони, сив плетен пуловер и малко червено кепе. Сведения за изчезналото момче се приемат от всички полицейски участъци.“

Да, тъй гласеше съобщението. Но за Бу Вилхелм Улсон не се получиха никакви сведения. Той просто изчезна. Тъй и не се разбра какво е станало. И до ден-днешен никой нищо не знае за него. Като изключим мен. Защото аз съм Бу Вилхелм Улсон.

Ех, да можех да разкажа цялата история поне на Бенка. Бенка беше мой другар в игрите. И той живее на улица „Упландска“. Казва се всъщност Бенгт, но всички му викат Бенка. Мен, разбира се, също не ме наричат Бу Вилхелм Улсон. Викат ми просто Босе.

Искам да кажа, викаха ми просто Босе. Сега, нали изчезнах, не могат да ме наричат никак. Бу Вилхелм ми викаха само леля Едла и чичо Сикстен. Всъщност чичо Сикстен не ме наричаше никак. Той просто никога не се обръщаше към мен.

Живеех при леля Едла и чичо Сикстен, защото те ме бяха осиновили. Взели ме у дома си, когато съм бил на една година. Преди това съм бил в сиропиталище. От там ме взела леля Едла. Тя искала момиче, но нямало момиченца. Така се спряла на мен. Макар че двамата с чичо Сикстен не обичат момчета. Във всеки случай не когато са осем — деветгодишни. На двамата им се струваше, че в къщата се вдига премного врява, че навличам премного кал, когато се връщам след игра в Тегнерската градина, че разхвърлям дрехите си по цялата къща, че приказвам и се смея прекалено високо. Денят, в който бях прекрачил дома им, бе за леля Едла черен ден в живота й и тя не пропускаше случай да ми го повтаря.

Чичо Сикстен си мълчеше. Не, понякога ми подвикваше:

— Ей, ти там, я се махай, че да не те гледам поне.

Повечето време прекарвах у Бенка. Татко му разговаряше с него на дълго и на широко, помагаше му да сглобява модели на самолетчета, отбелязваше на кухненската врата колко е пораснал и куп други такива неща вършеше. Бенка можеше да се смее, да говори и да разхвърля дрехите си колкото си иска. Татко му и така го обичаше. И всички малчугани бяха добре дошли да си поиграят в дома им. А аз никого не можех да заведа у дома, защото леля Едла казваше, че вкъщи деца не иска. Чичо Сикстен само й пригласяше: „Стига ни и нашият нехранимайко!“.

Вечер, като си легнех, понякога си мечтаех, как таткото на Бенка става и мой татко. Мислех си освен това, кой ли е истинският ми баща и защо вместо да ме дават в сиропиталище или на леля Едла и чичо Сикстен не са ме оставили при него и при истинската ми майка. Леля Едла казваше, че мама умряла при раждането ми. За татко ми пък изобщо нищо не се знаело. „Не е трудно да се досети човек какъв негодник ще да е бил“ — заключаваше тя. Мразех леля Едла, задето говори така за баща ми. Може би беше вярно, че мама е умряла при раждането ми. Но едно си знаех: баща ми не е бил негодник. В леглото понякога си поплаквах за него.

Мило се държеше с мен една продавачка — леля Лундин. От време на време тя ми даваше бонбони и плодове. Като си спомня сега за леля Лундин, питам се коя ли е тя всъщност. Защото всичко започна при нея — онзи октомврийски ден миналата година.

Този ден леля Едла няколко пъти ми припомня, че денят, в който съм влязъл в къщата й, е черен ден за нея. Някъде към шест вечерта тя ме прати да изтичам до хлебарницата на улица „Дротнинг“, за да купя пакет от любимите й сухари. Нахлупих червеното кепе и припнах.

Пътьом минах през магазинчето на леля Лундин. Тя стоеше на прага, хвана ме за брадичката и странно втренчена, дълго-дълго ме гледа. Сетне каза:

— Искаш ли една ябълка?

— О, благодаря — казах аз. А тя ми подаде красива червена ябълка, която изглеждаше много вкусна. И пак подхвана: — А мога ли да те помоля да пуснеш една картичка в пощенската кутия?

— Разбира се — отвърнах аз.

mili_moj_mio_pismoto.png

Леля Лундин драсна няколко реда върху една картичка и ми я подаде:

— Довиждане, Бу Вилхелм Улсон — каза. — Довиждане, довиждане, Бу Вилхелм Улсон.

Странно ми се стори това. Друг път ме наричаше просто Босе.

Припнах към пощенската кутия, която се намираше през една пресечка. Тъкмо се канех да пусна картичката, когато забелязах, че тя искри и грее досущ като огнена. Да, редовете на леля Лундин искряха като изписани с огнено писмо. Не се сдържах и ги прочетох. А ето какво пишеше на картичката:

„До краля

на Земята накрай света

Този, когото търсиш толкова отдавна, е на път. Той не спира ни денем, ни нощем и в ръката си носи знак — истинска златна ябълка.“

Нищо не разбрах. Но по тялото ми премина странна тръпка и аз побързах да пусна картичката в пощенската кутия.

Кой ли беше този, дето пътувал, без да спира ни денем, ни нощем? Дето държал в ръката си златна ябълка?

И изведнъж погледът ми падна върху ябълката, която ми подари леля Лундин. А ябълката беше златна. Разбирате ли, тя беше златна. Държах в ръката си истинска златна ябълка!

За малко да се разплача. Само за малко, не наистина. Почувствах се толкова самотен. Отидох в Тегнерската градина и седнах на една пейка. Наоколо нямаше жива душа. Всички се бяха прибрали по домовете си за вечеря. В градинката беше сумрачно, ръмеше. А всички къщи наоколо светеха. Видях, че прозорците на Бенка също светеха. Седеше си той у дома и вечеряше грах и палачинки заедно с татко си и майка си. И си представих как във всички къщи, в които свети, седят деца, заедно с татковците и майките си. Единствено аз седях навън сред мрака. Сам. Сам с една златна ябълка, която не знаех какво да правя.

Трябваше да помисля и като начало я оставих внимателно на пейката. Наблизо имаше уличен фенер, който осветяваше мен и ябълката. Но той озаряваше и още нещо, което лежеше на земята — обикновена бирена бутилка. Празна, разбира се. Някой беше запушил гърлото й. Навярно някое от дечурлигата, които играят всеки предобед в градината. Вдигнах бутилката и разгледах етикета: „Акционерно дружество Стокхолмски пивоварни, средно силна бира“ пишеше на него. И изведнъж, както чета етикета, що да видя — нещо мърда вътре в бутилката.

В „Хиляда и една нощ“ — бях я взел веднъж от библиотеката — се разказва за дух, който бил затворен в шише. Но това е било нейде в Арабия, преди хилядолетия, и то не в някакво си бирено шише. В бирените бутилки на Стокхолмските пивоварни едва ли попадат често духове. Но в тази бутилка, тъй или иначе, имаше дух. Честна дума — в бутилката имаше дух. Но си личеше, че иска да излезе. Сочеше клечките, с които беше запушено гърлото, и ме гледаше тъй умоляващо. Нали не бях имал вземане-даване с духове, хвана ме малко страх да отпуша току-така бутилката. Ала накрая все пак събрах кураж — духът излетя от шишето като тапа и расна ли, расна, докато стана по-висок и от къщите около Тегнерската градина. Такива са те духовете — свият ли се, стават едни малки-малки, чак в шише се побират, а в следващия миг се раздуват и стават колкото къща.

Просто нямам думи колко се изплаших. Целият се разтреперах. А духът изведнъж ме заговори. И то с такъв един гърмящ глас, че веднага си помислих какво ли ще е да го чуят леля Едла и чичо Сикстен, дето както и да говориш, все прекалено високо им се струва.

— Дете — рече духът, — ти ме спаси от моя затвор. Как да ти се отплатя?

Но аз не пожелах никаква отплата за това, че съм извадил някакви си клечки. Духът ми обясни, че пристигнал в Стокхолм предната вечер и легнал да преспи в това шише. Защото за един дух нямало по-добро място за нощуване от празна бутилка. Но докато спял някой запушил шишето. И кой знае дали без мен не би останал вътре още стотици години, докато изгният клечките.

— А това никак не би се понравило на моя повелител, краля — измърмори духът по-скоро на самия себе си.

Престраших се и го попитах:

— Откъде идеш?

Настъпи миг на пълно мълчание, но сетне духът рече:

— Ида от Земята накрай света.

Изрече името тъй високо, че то сякаш запя и зазвънтя в главата ми, а в гласа му имаше нещо, което ме накара да закопнея по тази земя. Почувствах, че не се ли озова там, за мен живот няма да има. Затова вдигнах ръце към духа и се примолих.

— Отведи ме със себе си! О, отведи ме в Земята накрай света! Там ме очакват.

Духът заклати глава. Но щом поднесох златната ябълка към лицето му, нададе вик:

— Та ти държиш ябълката-знак! Теб, теб съм дошъл да отведа. Тебе кралят търси вече толкова време!

Духът се наведе, прегърна ме и когато полетяхме във въздуха, всичко наоколо ни запя и зазвънтя. Далеч долу под нас остана Тегнерската градина, мрачната градина и всички къщи с осветени прозорци и деца, седнали да вечерят заедно с татковците и майките си. Докато аз, Бу Вилхелм Улсон, се реех из звездното небе.

Носехме се високо над облаците, летяхме по-бързо от светкавица и с по-голям трясък от гръмотевица. Край нас свистяха звезди, луни, слънца. Всичко наоколо бе ту черно като нощ, ту ослепително светло и бяло, тъй че трябваше да мижа.

— Той не спира ни денем, ни нощем — нашепнах си аз. Нали тъй пишеше в картичката.

Духът протегна ръка и посочи нещо в далечината, нещо зеленикаво, което се къпеше сред бистри лазурни води и щедро слънце.

— Ето Земята накрай света — поясни той.

Заспускахме се към зеленината под нас.

Тя се оказа остров, плуващ сред морето. А из въздуха се носеха уханието на хиляди рози и лилии и странни звуци, по-прелестни от която и да е музика на света.

Досами морския бряг се издигаше голям бял замък и духът ме свали на земята точно до него.

Насреща ни се зададе мъж. Това бе моят баща, кралят. Познах го, още щом го видях. Изведнъж разбрах, че това е моят баща. Той разпери ръце и аз се хвърлих в обятията му. А той дълго ме притиска до себе си. В този миг нищо не си казахме. Аз просто висях, вкопчен на шията му.

О, как ми се искаше леля Едла да види отнякъде моя баща, краля, да види колко е красив и как дрехите му блестят от злато и диаманти! В лице той приличаше на таткото на Бенка, но беше още по-красив. Колко жалко, че леля Едла не можеше да го види. Да се убеди, че баща ми не е никакъв негодник.

Но за мама леля Едла излезе права — тя умряла при раждането ми. Само че на онези глупаци от сиропиталището изобщо не им дошло на ума да известят моя баща, краля, къде се намирам. И той трябвало да ме търси цели девет години. Толкова съм щастлив, че най-сетне се намерихме.

Вече от доста време живея тук. И от сутрин до вечер нито за миг не скучая. А всяка вечер моят баща, кралят, идва в стаята ми и заедно строим модели на самолетчета и разговаряме.

Тук, в Земята накрай света, ни е много добре и непрекъснато раста. Моят баща, кралят, отбелязва всеки месец на кухненската врата колко съм пораснал.

— Мили мой Мио, я виж колко си пораснал пак — казва той, когато ме мери.

„Мили мой Мио“, тъй ме нарича той и в тези негови думи има толкова много нежност и топлота. Какво излезе — че изобщо не се казвам Босе!

— Цели девет години те търсих — казва моят баща, кралят. — Бодърствах нощем и си мислех: „Мили мой Мио!“. Аз ли няма да знам как се казваш?

Та такива ми ти работи. Босе е било едно недоразумение, както и всичко останало, докато живеех на „Упландска“. Чак сега всичко се оправи.

Така да обичам моя баща, краля, а и той страшно ме обича!

Ех, да можеше Бенка да научи всичко това! Защо пък да не му пиша и да не пъхна листчето в бутилка. Ще я запуша с тапа и ще я хвърля в синьото море, което мие бреговете на Земята накрай света. И докато Бенка прекарва лятото заедно с татко си и майка си във вилата им на остров Ваксхолм, току-виж бутилката доплавала до брега, тъкмо когато той е във водата. Чудесно би било. Защото много бих се радвал, ако Бенка научи всички странни неща, които ми се случиха. А той вече би могъл да позвъни в полицейския участък и да предаде, че Бу Вилхелм Улсон, който всъщност се казва Мио, е на сигурно място, в Земята накрай света, и му е добре, много добре при неговия баща, краля.