Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (3)

Мирамис

Какво ли би казал Бенка, ако можеше да види моя бял златогривест кон? Моя Мирамис със златните копита и със златната грива.

Двамата с Бенка много обичаме коне. Докато живеех на „Упландска“, приятели ми бяха не само Бенка и леля Лундин. Имах още един другар — как можах да не го спомена досега! Казваше се Кале Пунт и беше стар кон, когото използваха в пивоварната. Два пъти седмично колата на пивоварната разкарваше бира по магазините на „Упландска“. Минаваше обикновено рано сутрин, когато тръгвах за училище, и аз все я причаквах, за да си поприказвам с Кале Пунт. Старият кон беше толкова добър, че гледах да го зарадвам я с бучка захар, я с коричка хляб. Бенка също му носеше по нещо, защото и той обичаше Кале Пунт. Твърдеше, че Кале Пунт е негов, аз пък твърдях, че е мой кон, та се случваше да се поскарваме заради Кале Пунт. Но когато Бенка не можеше да ме чуе, аз нашепвах в ухото на Кале Пунт: „Въпреки всичко ти си мой кон!“. И ми се струваше, че Кале Пунт разбира какво му казвам и е съгласен с мен.

Ами да, Бенка си имаше татко, майка и каквото му душа иска, можеше да мине и без кон, а пък аз си нямах никого. Затуй си мисля, че беше справедливо Кале Пунт да е малко повече мой кон, отколкото на Бенка. Е, ако трябва да кажем самата истина, Кале Пунт изобщо не беше наш кон, а на пивоварната. И двамата само си представяхме, че е наш. Но аз толкова се вживявах в мисълта за моя кон, че сам започвах да си вярвам. Понякога така се улисвах да си говоря с Кале Пунт, че закъснявах за училище и когато учителката ме питаше защо идвам толкова късно, чудех се какво да й отговоря. Защото не върви да кажеш на учителката, че си се заприказвал на улицата с един от старите коне на пивоварната. Имаше сутрини, когато колата на пивоварната закъсняваше и трябваше да тичам за училище, без да съм се видял с Кале Пунт. Ядосан, че коларят се бави, в такива дни аз седях на чина, стисках в джоба си захарчетата и коричките хляб и си мислех само за Кале Пунт и дали ще трябва да чакам с дни, докато го видя отново. А учителката току ме стряскаше:

— Е, Босе, по какво въздишаш? Каква мъка те е налегнала?

Нищо не й казвах, та какво можех да й отговоря? Тя и без това никога не би могла да разбере защо обичам толкова Кале Пунт.

Сега Бенка има Кале Пунт само за себе си, тъй си мисля поне и това ме радва. Радва ме заради Бенка — нека Кале Пунт му е утеха сега, когато мен ме няма.

Аз пък имам моя златогривест Мирамис. Ще рече някой как съм се сдобил с него — ами то стана така:

Една вечер седяхме с моя баща, краля, сглобявахме самолетчета и си говорехме — досущ като Бенка и неговия татко — и между другото аз му разказах за Кале Пунт.

— Мили мой Мио, я ми кажи ти обичаш ли коне? — попита моят баща, кралят.

— Е, обичам — отвърнах аз, сякаш не ги обичах кой знае колко много, но просто не исках моят баща, кралят, да си помисли, че ми липсва нещо сега, когато съм при него.

На следващата сутрин, когато слязох в Розовата градина, насреща ми се зададе в галоп бял кон — никога не бях виждал кон, който да галопира така. Златната му грива се вееше, златните му копита проблясваха на слънцето. Конят се носеше право срещу мен, сякаш летеше, и цвилеше диво, друг кон не бях чувал да цвили тъй. Почти ме изплаши и аз се притиснах в моя баща, краля. Но моят баща, кралят, стисна с яката си десница златната грива, конят закова на място и пъхна меката си муцуна в моя джоб, да провери дали там няма да се намери някое захарче. Също като Кале Пунт. А аз наистина носех бучка захар. Бях я пъхнал в джоба си така, по навик. Конят я намери и я схруска.

— Мили мой Мио — каза моят баща, кралят. — Този кон е за теб. Казва се Мирамис.

О, милият ми Мирамис, обикнах го от първия миг. Той беше най-хубавият кон на света и сякаш по нищичко не приличаше на клетия стар и грохнал Кале Пунт. Аз поне не откривах нищо общо между двамата. Но Мирамис вдигна красивата си глава и ме погледна. И аз видях, че очите му са същите като на Кале Пунт. Те ме гледаха предано, предано — тъй както може да те гледа само кон.

Никога през живота си не бях яздил. Но ето че моят баща, кралят, ме качи на гърба на Мирамис.

— Боя се дали ще мога — казах аз.

— Мили мой Мио — отвърна моят баща, кралят. — Нима в гърдите ти не бие храбро сърце?

И аз улових поводите на Мирамис и го подкарах през Розовата градина. Препуснах покрай сребърните тополи и върху косите ми се посипаха сребърни листа. Препусках все по-бързо и по-бързо, а Мирамис не се спираше дори пред най-високите розови храсти. Прескачаше ги с лекота и много внимателно — един-единствен път закачи някакъв храст и след него се посипа дъжд от розови листенца.

Изневиделица изникна и Юм-Юм. Видя, че яздя, плесна с ръце и се провикна:

— Мио язди Мирамис, Мио язди Мирамис.

А аз спрях Мирамис и попитах Юм-Юм дали и на него не му се иска да поязди. Искаше му се, разбира се. Метна се пъргаво зад гърба ми и двамата препуснахме през зелените ливади, които се простираха отвъд Розовата градина. Май никога не ми е било тъй хубаво, както в този миг.

Колко голямо е царството на моя баща, краля! Земята накрай света е най-голямото от всички царства. Простира се на изток и на запад, на север и на юг. Островът, на който се издига замъкът на моя баща, краля, се нарича Остров на зелените ливади. Но той е само една малка част от Земята накрай света. Една мъничка, мъничка част.

— Земята на другия бряг на морето и оттатък планините също принадлежи на нашия повелител, краля — каза Юм-Юм, когато препуснахме из зелените ливади, които се простираха отвъд Розовата градина.

Докато препускахме, окъпани от слънчевите лъчи, все си мислех за Бенка. Горкичкият, той сигурно стоеше под ситния дъждец, сред мрака на „Упландска“, а в същия този миг аз препусках по Острова на зелените ливади и бях тъй щастлив. Всичко беше много красиво. Меката трева зеленееше, навред искряха цветя, издигаха се заоблени, зелени хълмове, по тях ромоляха бистри потоци, по ливадите пасяха рунтави бели агънца.

А сред тях пристъпваше овчарче и свиреше на малка дървена свирка. Стори ми се, че съм чувал някъде чудноватата му мелодия, но не знаех къде. Едно беше сигурно — че не е било на „Упландска“.

Спряхме и заговорихме момчето. То се казваше Ноно. Помолих го да ми услужи за малко със свирката си и то ми я даде. Научи ме да свиря неговата мелодия.

— И на вас мога да издялкам по една свирка — каза Ноно. — Стига да искате.

Отвърнахме, че много ни се иска и ние да си имаме свирки. Съвсем наблизо ромолеше поточе. Във водите му къпеше клоните си върба. Ноно припна към нея и отряза един клон. А докато дялкаше нашите свирки, ние с Юм-Юм седнахме край поточето и зашляпахме с крака във водата. Юм-Юм също се научи да свири чудноватата мелодия. Ноно ни обясни, че това е прастара мелодия, свирена много преди всички други мелодии по света. Овчарите обикаляли с нея пасищата от стотици, стотици години насам.

Благодарихме на Ноно, че ни издялка свирки и че ни научи на тази стара мелодия. Яхнахме отново Мирамис и продължихме. И още дълго-дълго чувахме свирката на Ноно.

— Трябва да пазим свирките — казах аз на Юм-Юм. — А ако някога се изгубим, нека всеки от нас засвири тази стара мелодия.

Юм-Юм се държеше за мен с две ръце, за да не падне от коня. Той притисна глава към гърба ми и каза:

— Да, Мио, трябва да пазим свирките. Ако чуеш някога моята свирка, ще знаеш, че те викам.

— Точно така — казах аз. — Ако ли пък ти чуеш, че аз свиря тази мелодия, и ти ще знаеш, че те викам.

— Да — рече Юм-Юм и се притисна още по-плътно към гърба ми.

А аз си казах, че той е най-добрият ми другар. След моя баща, краля, разбира се. Моя баща, краля, обичах повече от всеки друг на света. Но Юм-Юм беше момче като мен, най-добрият ми другар, откакто не можех да се срещам с Бенка.

Като си помислите само, имах моя баща, краля, Юм-Юм и Мирамис, препусках като вятър по зелени хълмове и ливади — нима можех да не се чувствам щастлив!

— Как се стига до Земята на другия бряг на морето и оттатък планините? — попитах аз.

— По Моста на зората — отвърна Юм-Юм.

— А къде е Мостът на зората? — продължих аз.

— След малко ще го видим — каза Юм-Юм.

Тъй и стана. Мостът се изправи пред нас, висок и дълъг — краят му не се виждаше. Блестеше на утринното слънце като сноп от златни лъчи.

— Това е най-дългият мост на света — рече Юм-Юм. — Свързва Острова на зелените ливади със Земята на другия бряг на морето. Но нощем нашият повелител, кралят, го вдига, та да можем да спим спокойно на Острова на зелените ливади.

— Защо? — попитах аз. — Кой би могъл да дойде нощем?

— Рицарят Като — отвърна Юм-Юм.

И щом произнесе това име, сякаш ни облъхна студен повей, а Мирамис се разтрепера.

За пръв път чувах името на рицаря Като. Повторих си го на глас. Рицарят Като, казах аз, и щом го казах, полазиха ме мразовити тръпки.

— Да, жестокият рицар Като — каза Юм-Юм. Мирамис изцвили сякаш проплака. И повече не споменахме рицаря Като.

Много ми се щеше да мина по Моста на зората, но исках да питам първо моя баща, краля, дали ще ми позволи. Тъй че се върнахме в Розовата градина и този ден не яздихме повече. Затова пък двамата с Юм-Юм дълго чесахме Мирамис, ресахме златната му грива, галихме го и му давахме захарчета и корички хляб, които взехме от майката на Юм-Юм.

След това си направихме колиба насред Розовата градина, разположихме се в нея и похапнахме тънки палачинки, посипани с много захар. Умирам за такива палачинки. Приготвяше ги редовно и майката на Бенка и понякога черпеше и мен. Но палачинките на майката на Юм-Юм бяха още по-вкусни.

Голямо удоволствие било да правиш колиба! Откога си бях мечтал за това. Нали Бенка все ми разказваше за колибите, дето правел на вилата им на остров Ваксхолм. Да можеше наистина да му пиша и да му разкажа за нашата колиба, моята и на Юм-Юм! „Да знаеш само каква колиба си направих — бих му писал аз. — Да знаеш само каква колиба си направих в Земята накрай света!“