Астрид Линдгрен
Мили мой Мио (4)

Дали звездите обичат някой да им свири

На следния ден отново яхнахме Мирамис и решихме да потърсим Ноно. Не го открихме веднага. Но по едно време чухме звуците на свирката му иззад един хълм и скоро го намерихме — седеше, наобиколен от овцете, които пасяха, и свиреше. Щом ни забеляза, Ноно свали свирката от устните си, плю встрани, разсмя се и каза:

— А, пак ли вие?

Личеше си колко се радва, че отново сме го потърсили. Ние с Юм-Юм извадихме свирките си и тримата засвирихме заедно. Подкарахме едни такива красиви мелодии, че и аз не знам откъде се взеха толкова прекрасни звуци.

— Жалко само, че няма кой да чуе колко хубаво свирим — казах аз.

— Ами тревата? — отвърна Ноно. — Ами цветята и ветровете? Ами дърветата и върбите, надвесени над поточетата?

— Нима те ни чуват? — учудих се аз. — И харесва ли им?

— Да, много — отвърна Ноно.

Свирихме дълго на тревата и на цветята, на ветровете и на дърветата. И все пак аз съжалявах, че наблизо няма човек, който да ни чуе. Ноно сякаш долови това:

— Ако искаш, нека идем да посвирим на баба — предложи той. — На моята баба, при която живея.

— А тя далеч ли живее? — попитах аз.

— Да, но пътят ще ни се стори кратък, ако свирим, докато вървим — рече Ноно.

— О, да, изобщо няма да усетим как ще го минем, ако си свирим, докато вървим — каза Юм-Юм. Личеше си, че му се иска да навестим бабата на Ноно, а и на мен ми се искаше.

В приказките все се говори за добри стари баби. И макар че сигурно ги има, и то много, аз никога не бях виждал истинска жива баба. Та затова си рекох колко ли ще е хубаво да навестим бабата на Ноно.

Трябваше да вземем с нас всички агънца и овце на Ноно. А и Мирамис. Тъй че се проточи цял керван. Начело тръгнахме тримата — Юм-Юм, Ноно и аз, след нас се нанизаха всички овце и агънца, а най-подир остана Мирамис. Заклатушка се бавно, почти като Кале Пунт. Тъй вървяхме от хълм на хълм и не преставахме да свирим. Агънцата като че ли недоумяваха накъде сме се запътили, но инак май се веселяха, защото през цялото време лудуваха и проблейваха край нас.

След като вървяхме часове наред и превалихме много хълмове, най-сетне стигнахме до къщата на Ноно. И тя беше една такава — като в приказките: приветлива къщурка със сламен покрив, потънала в разцъфтели люляци и жасмин.

— А сега тихо, че да изненадаме баба — каза Ноно.

Един от прозорците беше отворен и се чуваше, че някой шета вътре из къщата. Строихме се в една редица пред прозореца — Ноно, Юм-Юм и аз.

— Готови — каза Ноно. — Раз-два-три.

Че като подхванахме тримата една игрива мелодия, агънцата, щом я чуха, започнаха да подскачат и танцуват. А на прозореца се показа старица, която изглеждаше много добра. Това беше тя, бабата на Ноно.

— Ах, каква прекрасна музика! — плесна тя с ръце.

Свирихме й дълго, а тя през цялото време остана на прозореца да ни слуша. Беше много стара, досущ като излязла от приказките, и все пак истинска жива баба.

Сетне влязохме в къщурката. Бабата на Ноно попита дали сме гладни — бяхме, и още как. Та тя извади един самун хляб, отряза няколко дебели филии и ни ги раздаде. Кафеникавият хрупкав хляб бе най-вкусният хляб, който съм ял някога през живота си.

— Ах, че ми се услади — казах аз на Ноно. — Какъв е този хляб?

— Не знам дали е някакъв особен хляб — каза Ноно. — Наричаме го хляб за гладни гърла.

Мирамис също искаше да похапне. Приближи се, пъхна глава през прозореца и тихо изцвили. Разсмяхме се, защото изглеждаше много смешен. Но бабата на Ноно го потупа по муцуната и той също получи дял от вкусния хляб.

Сетне усетих и жажда. Когато казах това на Ноно, той само рече:

— Ела с мен!

Заведе ни в градината, където бликаше бистър извор. Загреба с едно ведро от извора, извади вода и всички пихме от ведрото. Това беше най-разхлаждащата и сладка вода, която съм пил през живота си.

— Ех, че ми се услади — казах аз на Ноно. — Какъв е този извор?

— Не знам дали е някакъв особен извор — каза Ноно. — Наричаме го извор за жадни гърла.

Мирамис също беше жаден, дадохме му водица, напоихме и агнетата и овцете.

Наближаваше време Ноно да потегли обратно със своето стадо към пасището сред хълмовете. И той помоли баба си да му донесе наметката, с която се завивал нощем, докато спял под открито небе заедно с овцете. Баба му извади една кафява наметка и му я даде. Помислих си колко ли му е добре на Ноно, че може да спи под открито небе. На мен още никога не ми се бе случвало. Майката и таткото на Бенка правят понякога заедно с него излети с колелата и спят на палатка. Избират си място край някоя приятна горичка, разпъват палатката, а нощем се мушват в спалните чували, които носят със себе си. Бенка все разправяше, че от това по-весело нямало, и аз вярвам, че е така.

— Да можех и аз да изкарам цяла една нощ под открито небе — обърнах се към Ноно.

— Нищо не ти пречи — каза Ноно. — Ела с мен!

— Не — отвърнах аз. — Моят баща, кралят, ще се тревожи, ако не се върна вкъщи.

— Аз бих могла да отнеса вест на нашия повелител, краля, че тази нощ ще спиш под открито небе — каза бабата на Ноно.

— Ами на моя татко ще отнесеш ли? — попита Юм-Юм.

— Ще отнеса вест и на градинаря — каза бабата на Ноно.

Двамата с Юм-Юм така се зарадвахме, направо пощръкляхме и се разридахме по-буйно и от агънцата.

Но бабата на Ноно изгледа късите бели дрешки, с които бяхме облечени, и каза:

— Има да мръзнете, като падне росата — и току се натъжи и добави съвсем тихо: — Но ми се намират още две наметки.

Отиде до стария сандък в единия ъгъл на стаята и извади от него две наметки — една червена и една синя.

— Наметките на моите братя — каза Ноно и също се натъжи много.

— Къде са братята ти? — попитах аз.

— При рицаря Като — прошепна Ноно. — Отвлече ги жестокият рицар Като.

Щом каза това, навън Мирамис изцвили тъй, сякаш го удариха с камшик. Всички агънца припнаха боязливо към майките си, а овцете забляха, сякаш бе дошъл последният им час.

Бабата на Ноно все пак ни даде наметките — червената на мен, синята на Юм-Юм. А на Ноно връчи самун от хляба за гладни гърла и бърдуче с вода от извора за жадни гърла, след което потеглихме отново от хълм на хълм по същия път, по който бяхме дошли.

Натъжавах се, като си мислех за братята на Ноно, и в същото време ми беше радостно, че ще спя под открито небе.

Когато стигнахме до хълма край върбата, надвесена над поточето, спряхме и Ноно предложи да се разположим там за нощуване.

Тъй и сторихме. Запалихме огън — голям, прекрасен сгряващ огън. Насядахме край него, хапнахме от хляба за гладни гърла и пихме вода от извора за жадни гърла. Сетне падна роса, спусна се мрак, но това не ни разтревожи, защото край огъня беше светло и топло. Загърнахме се с наметките и налягахме съвсем до огъня, около нас изпозаспаха всички овце и агнета, а Мирамис остана да пасе наблизо. Лежахме, заслушани във вятъра, който свиреше в тревите, и загледани в огньове, които лумваха нейде надалеч. Много, много огньове озаряваха нощта, нали на Острова на зелените ливади имаше много, много овчари. А от мрака до нас долитаха звуци, долиташе старата мелодия, която според думите на Ноно овчарите свирели от стотици, стотици години насам. Да, лежахме, гледахме огньовете и слушахме старата мелодия. Тя се лееше от свирката на някой овчар, когото не познавахме, но който свиреше в нощта за нас. И сякаш мелодията му искаше да каже нещо точно на мен.

По небето грееха звезди — най-големите и ярки звезди, които съм виждал. Лежах на една страна и ги гледах. Сетне се наместих по гръб, червената наметка приятно топлеше, и продължих да гледам звездите. И като не откъсвах поглед от тях, току се замислих, че посвирихме на тревата и на цветята, на ветровете и на дърветата, защото по думите на Ноно те обичали да им се свири. Но бяхме пропуснали звездите. Дали звездите обичат някой да им свири? Попитах Ноно и той каза, че сигурно е така. Затова тримата отново насядахме край огъня, извадихме свирките и изкарахме една песенчица и за звездите.