Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (35)

16

Есента нахлуваше откъм полюса с ядния писък на северняка, който разчистваше небосвода от проскубаните облачни вълма, избърсваше личицата на звездите и те засилваха в целия си трепкащ блясък.

Цяла нощ Схванатия с дружината си кръстосваше Тихия залив с надежда да издебне във водата някой морж.

Но и до заранта, когато засия в пълното си великолепие модрата дрезгавина на утрото, това не му се удаде.

Ставаше все по-студено. В откритото море вълните се плискаха еднообразно, догонваха се във вечния си бяг. Но в заливчето студът беше победил. Виждаше се как водата замръзва, как се втвърдява. Отначало тя изглеждаше стъкловидна, слабо подвижна, притъпила силата на прибоя, сгъстена като рядка пихтия. И изведнъж тук като че ли всичко ставаше по магия, фиордът се покри със странен лед, сякаш от дълбините бяха изплували безброй прозрачни медузки, които бързо се сливаха една с друга, застилайки водата с тънко ледено сало.

Откъм морето долитаха далечните крясъци на кайрите и кормораните, които напускаха птичите пазари, повели децата си навътре към незамръзващите води, следвани по въздуха от чайки и буревестници. Зимата настъпваше по-рано и птиците бързаха да напуснат крайбрежията. Във въздуха прехвръкваха полярни рибарки, поели дългия си път на юг, далеч от северната зима, на юг към Антарктида, където сега започваше лятото. Поемаха предопределения им път от полюс до полюс, във вечна гонитба на незалязващото слънце, в някаква невероятна, дори символична гонитба на светлината.

Внезапно Схванатия чу далечно извикване на тюлен. Той подсвирна ловния си сигнал и цялото стадо се юрна подире му.

Белязаната чу писъка на настървената глутница. Тя опита да се гмурне до дъното, да се притаи, да се скрие. Но не можа. Насреща й връхлетя някаква едра, бърза сянка. Затова сви настрана.

А Схванатия я следваше неотлъчно.

Наляво, надясно, нагоре, рязко назад…

Той почна да се задъхва. Недъгът му не бе изчезнал напълно. Все още не можеше да се мери дори с един тюлен. А трябваше. Беше гладен.

Размаха още по-диво плавници, запищя от ярост. Ето, ето — настигаше я… Още два маха с опашката…

Всичко стана в един миг. Дъното като че се надигна, блъсна се, раздра корема му.

Белязаната го бе надхитрила. С един скок тя се озова на брега, запълзя ужасена навътре. Не премерил устрема си, веднъж в живота ослепял в ловната си стръв, Схванатия се отърколи до нея върху заледения чакъл.

В миг той разбра всичко. Замята се, заскимтя, почувствувал пълната си безпомощност. Напразно. На сухо исполинската му мощ беше безполезна. Схванатия вече не беше същото кръвожадно чудовище, страхотията на моретата, а само една могила запъхтяно, биещо на място месо.

Изненадани от изчезването на водача си, смутени от отчаяните му вопли, косатките се струпаха в плитковината, запляскаха в недоумение с опашки.

Неочаквано откъм морето се зададе, гонено от вятъра и теченията, пространно паково поле, сблъска се пред устието на залива. Огромните бели плочи попълзяха една връз друга с оглушително скърцане и грохот, като живи, като подгонени белухи. Косатките прецениха мигновено опасността. Зарязаха и този водач. Втурнаха се назад, по-далеч от брега. Когато наближиха ледовете, те се гмурнаха отдолу, изплуваха след десет минути в една пролука, поеха въздух, после пак се скриха — още два, три, пет пъти, докато достигнаха края им, там в далечината, където водното небе сияеше в отблясъците на нескованото море.

А на брега Схванатия продължаваше да се бъхти, да се тръшка — но все по-бавно, все по-отпаднал, все по-отчаян.

Ледът настъпваше към фиорда, набираше пред себе си прясната ледена корица като надиплени слюдени люспи, ревеше и грохотеше, светнал в рубинени искри под ко̀сите слънчеви лъчи. Изведнъж този прекрасен, застрашителен леден прилив попълзя с гръм по скалите, като трошеше и преобръщаше в титаничната си мощ каменните грамади.

Скоро тясното заливче притихна, задръстено, сковано от кристалната си броня.

А на чакъла до натрупаните ледени грамади лежеше Схванатия, престанал вече да се бори, престанал и да се надява, очакващ неотменимата си участ с тъпо примирение в помътнелите виолетови очи.