Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (17)

17

Достигнали Тихия залив, който блестеше като гигантско огледало с обърнатите отражения на тъмните базалтови грамади, моржиците се просваха уморени по ниските скалисти площадки, където от няколко дни ги очакваха победителите моржове, успели вече да пропъдят съперниците си.

Понякога някой от прогонените самци, изгубил търпение, изплуваше до брега, при щастливците, като ревеше предизвикателно с хрипливия си бас. Крайбрежните скали отвръщаха с многогласно боботещо ехо.

Самецът, до чието семейство бе припълзял неканеникът, се отправяше тромаво насреща му върху несръчните си перки нозе и битката пламваше. Размятваха се огромните жълти бивни, сблъскваха се полуизправени туловищата, дългите зъби раздираха кожата на врага, после единият боец, най-често нападателят, гузен, неуверен побягваше назад да заеме мястото си върху Скалата на очакващите.

Ако не днес — утре, ако не утре — догодина! Щастието на победата все някога можеше да го споходи.

А отсреща, под скалата, която заграждаше залива от север, лежаха старите, болните и умиращите самци, които не можеха вече да се надяват — Скалата на безнадеждните. Едва доплували дотук, след дългия поход през морето, те лежаха безмълвни и примирени върху чакълестата, неудобна основа на скалите с обърнати към залива очи. Какво ли виждаха сега тези блуждаещи, мътни погледи, какви ли видения от младостта, когато и те са ревали така тържествуващо, окръжени от самките си и палавата дружина на децата? А може би нищо не гледаха, нищо не си спомняха, затъпели от старост и изтощение. Лежеха в безчувствена апатия и очакваха само смъртта.

Там, на брега, в дъното на залива животът кипеше. Кривата перка лежеше сред стадото между петнадесетте самки на Стария морж, който надигаше често глава, хриптеше и се заканваше гневно всеки път, когато някой мъжкар приближеше дома му или когато някоя женска опитваше да се отлъчи от стадото…

След като Схванатия бе напуснал леденото поле, Кривата перка бе изчакала от предпазливост още няколко часа върху леда. Повече не бе могла. Като всички моржици и тя беше длъжна да поеме към север по Големия път, опиянена от пролетта и слънчевия блясък. Нищо не би могло да я възпре: ни мъгли, ни бури, ни хищници. Тихия залив зовеше с непреодолима сила към скалистия си бряг, където отсядаха всяко полярно лято, където бяха отсядали и майка й, бабите й, прабабите й — всяко лято, все на същото място, на голия, жадуван бряг. Тъй — от векове, от хилядолетия. Покорна на този зов, Кривата перка бе взела отново на гръб детето си и все така на гръб, плувайки без почивка дни и нощи, го бе донесла на брега…

Но тук я чакаха нови грижи, нови тревоги.

Моржиците вече бяха свикнали с Острия нокът, приели го за член на своето семейство, макар и несръчен, уродлив събирач на миди, но Стария морж все не скланяше, все не се примиряваше с потомъка на вражето племе. Щом прогонеше някой досаден съперник, той отново се заклащаше към мечето, като пръхтеше заплашително с размахани бивни. Напразно Кривата перка препречваше пътя му с тялото си, напразно му обясняваше с кротко, ласкаво мъркане, че това е нейното дете. Той я избутваше грубо и продължаваше да гони нежелания гост. И добре, че Острия нокът беше пъргав; добре, че вече се бе оправил след раняването си, иначе не би могъл да оцелее дълго. Той отскачаше ловко назад, свиваше уши, съскаше ядно, а когато Стария се прибереше сред моржиците или се спуснеше да пресрещне някой нов пришелец, отново се сгушваше до майка си, готов всеки миг да побегне към скалите. Струваше му се, че повечето време прекарваше в бягане край стадото. Все там, на края, свикна да лежи и Кривата перка, по-близо до детето си.

Сам достигна Тихия залив и Счупения зъб. Съвсем сам, със своите сили… Макар и нежелан, гонен от другите моржици, бе следвал докрай съплеменниците си. Не можеше да живее сам. Самотата беше страшна, убийствена, неспирен кошмар. Та той все още беше едно малко, безпомощно моржче. През целия път връстниците му бяха почивали върху майчините гърбове, бяха бозали, а Счупения зъб сам, гладен, съсипан от умора, ги бе следвал отдалеч. Сега и той се въртеше наоколо. Все нямаше място и за него. Наистина Стария морж го бе приел като всички останали деца, но майките го пъдеха непрекъснато. Не искаха да му простят, че биеше децата им, че ги изместваше и се натъкмяваше да бозае вместо тях.

Тъй еднакво гонени, както се въртяха край стадото, Счупения зъб и Острия нокът неусетно свикваха един с друг, не се биеха вече, а само се боричкаха другарски по брега.

Мъглата отново лежеше върху света и само близките скали се тъмнееха сред млечнобялото влажно нищо. Отдалече, откъм Скалата на безнадеждните грохотеше океанският прибой, удесеторен от гъстите водни па̀ри, които прелитаха в разкъсали бели повлекла. Из тях ту изплуваха, ту изново потъваха причудливите сенки на каменните колоси, сякаш от дълбините се надигаха невиждани страхливи чудовища, които надзърваха бегло и отново се скриваха в бърлогите си.

Изведнъж Острия нокът скочи. На една крачка от него изникна зъбатата муцуна на Стария. Нямаше изход. Мечето отстъпи към сушата. Натам го влечеше инстинктът на сухоземния жител. Но не само това — във водата Стария морж можеше да го догони лесно с кошмарните бивни.

Сърдит и недоволен, Острия нокът запълзя по скалите. А тъй му се искаше да остане долу, да се сгуши до Кривата перка, да се отпусне, да заспи. Какъвто и да беше, потомък на безпощадни хищници, сега той още беше само едно малко животно, което жадуваше нежност. А не можеше да й се наслади напълно, сякаш крадеше кратките мигове на щастие, притиснат към майка си. Открадваше ги и пак хукваше да бяга…

Върху стръмните скали крякаха до прегракване чайки, кайри и буревестници. Тяхното месо беше топло, ухаещо на кръв, несравнимо по-вкусно от хладните лигави миди, с които го гощаваше майка му.

Каменните грамади се провиждаха през мъглата, сиви и мрачни, облепени е мъхове и лишеи, отрупани с птичи помет. В пукнатините, където бе успяло да се образува нещо като почва, растяха разкривени полярни брезички, не по-високи от една педя, уродливи, едва оцелели в жестоката битка с виелиците. Поклащаха жълтите си личица кичури полярни макове и камнеломки.

Притича лисица, успяла да смени бялата си шуба с тъмна лятна премяна. А пред нея насам-натам се мярна пъстър леминг, полярна мишка. Горкият леминг! Единственият вегетарианец на севера сред гъмжилото кръвожадни хищници! Тук всеки се лакоми за месцето му: мечки, лисици, сови. Та дори безобидният елен то налапва, щом го настигне.

Но сега лемингът успя да се спаси. Шмугна се в дълбоките процепи на напукания базалт и притихна. Лисицата застана на пост, но когато към нея пристъпи Острия нокът, тоя път хукна тя да отървава своята кожа.

Острия нокът подуши дупката, изсумтя недоволно, разбрал недостъпността й, и се покатери нагоре, натам, отдето ехтяха писуканията на малките буревестничета. Ето, дотътра се по корем до първата площадка. Насядали един до друг край гнездата си, обикновени вдлъбнатини в скалата, застлани с водорасли, ледниковите буревестници го посрещнаха със заплашително фучене, без да мръднат от местата си. Съзнаваха своята сила. Когато Острия нокът приближи, облизвайки се с език в предчувствие на богатия пир, най-близките птици извърнаха към него глави и почнаха да го заплюват с някакви ужасно миришещи плюнки.

То беше отвратително, непоносимо!

Острия нокът не бе срещал през живота си такава воня. Той закри муцуна с лапи и отстъпи назад. Ясно! Тук не му потръгна. Я да види на горния етаж, при кайрите!

В това време полъхна вятър, мъглите се разкъсаха, хлъзнаха се към морето, изчезнаха.

Преваляше полунощ. Слънцето доближи кръгозора, точно на север и — ха-ха — да залезе, невероятно наедряло, пресечено от тъмните ивици на далечните слоести мъгли, но изведнъж разколебано, по странно хрумване се дръпна назад и запъпли отново нагоре към юг.

В подножието на скалите блесна топазовата повърхност на океана, върху която кипваха белите гребени на вълните ту тук, ту там, сякаш играеше стадо белухи. Около скалите се белееха запенените огърлици на прибоя, а по морското течение, което извиваше пред Тихия залив като сребриста река сред синя ливада, пъплеха неуловимо бавно стадо начупени ледове.

Отвъд Скалата на чакащите се вливаше в морето мощен ледник, широка твърда река, запълнила целия фиорд. От време на време от леденото й устие, което се хлъзгаше по морското дъно, се отломваха с грохот огромни айсберги.

В дъното на залива, върху нестопените ледове и по плочестото крайбрежие, лежаха моржовете на купчинки, на купчинки, всяко стадо край своя самец водач. Тук-там от водата се подаваха кръглите мустакати глави на ловуващите моржове.

А на скалата по всяко стъпало, по всеки корниз, на всяка издадина лежаха птици — хиляди, стотици хиляди буревестници, кайри, тупики, трипръстни чайки. Най-отгоре, навръх скалата се разхождаха нетърпеливо две едри, чисто бели полярни чайки.

Изведнъж едната чайка се спусна към гнездата на кайрите. Дигна се страшна глъчка, която заглуши грохота на прибоя. От всяка скала, от всяка пукнатина излитаха разярени птици, сякаш извираха от скалата и се спускаха подир омразния нападател в някакъв настървен рояк, който се завъртя надясно, сви вляво, вдигна се нагоре като жива кряскаща вихрушка.

Тогава връхлетя втората полярна чайка, забързала да се възползува от хитростта на другаря си. Грабна едно писукащо кайрче и го отнесе навръх скалата.

Острия нокът успя най-сетне да се добере до площадката, където гнездяха кайрите. Всъщност те нямаха никакви гнезда. Бяха снесли яйцата си направо на голата скала. На голата скала ги бяха измътили. Там отглеждаха и пиленцата си.

Мечето се подкрадна до най-близката двойка и преди да са го усетили, сграбчи със зъби малкото им. Ех, то съжали начаса̀, ала беше късно! В същия миг целият птичи пазар връхлетя отгоре му. Стори му се, че това не са птици, а нещо невиждано — жив водопад, лавина, сякаш цялата планина се срути върху му с вой и крясък. Разярените птици нападаха вкупом — там беше тяхната сила, — блъскаха с крила, ръфаха с клюнове, диреха да изкълват очите му.

Замаян от това нападение, сврял муцуна между лапите си, Острия нокът отстъпи заднишком. А птиците не преставаха да налитат, сигурни, че тоя път ще победят. Изтласкваха го към пропастта.

Острия нокът погледна надолу. Сърцето му застина. Под него на двадесет-тридесет метра се зъбеше морето, показваше и скриваше с всяка вълна каменните си нокти. Заканваше се.

Мечето усети, че губи сили. Пропастта го мамеше, зашеметяваше го, теглеше го надолу към подводните рифове.

Тогава в суматохата белите чайки отмъкнаха още едно кайрче. Орлякът се юрна подире им, а Острия нокът забърза назад, преследван от оределите вражи редици. Достигна брега и се свря до майка си. Тя се отмести да го накърми, но изръмжа недоволно. Не й харесваше това негово губене по сушата. Тревожеше я. В морето, каквато опасност да се явеше, тя щеше да го брани, но там, върху тази далечна, недостъпна за несръчните й перки земя, никой морж не можеше да му помогне. Никой. Природата беше издигнала пред моржовия род своята невидима и в същото време непреодолима преграда.

Те бяха тъй близки — старата моржица и детето на оная, що погуби рожбата й, — тъй близки и тъй различни, тъй неразбираеми един за друг.